Константин Станиславски
Моят живот в изкуството (82)

Към главата „Обществено-политическа линия“

… Писателят Н. В. Гогол по повод изкуството на актьора казва: „Да имитира образа може всеки, но да стане образа може само големият артист.“ В нашата работа има голяма разлика между това да изглеждаш като образа или самият ти да станеш този образ, т.е. да се представяш като чувствуващ или истински да чувствуваш.

Ние, актьорите, обичаме да имитираме образа, да играем резултати, но не умеем да направим някак си така, че тези резултати, т.е. образите и страстите на ролите, от само себе си да се създават в нас интуитивно. Когато това стане, тогава се получават най-добрите и най-висши резултати, които са достъпни за артиста, за когото става дума — вътрешният образ се слива с външния, единият поражда и поддържа другия и тяхната връзка е неделима. Но същият този резултат може да се получи и с един малко по-друг подход. Понякога можеш да почувствуваш вътрешния образ отделно само от една дума, казана случайно и попаднала в самата сърцевина на душата ти. Чудно: често ми казват нещо много по-важно и то не се запечатва в душата ми, а някоя обикновена дума, в която няма нищо особено, попада точно в целта, в най-главния творчески център! Ето например: колко прекрасни литературни лекции за Островски ни изнесе Немирович-Данченко, когато поставяше „Мъдрият“^[1].

Нищо не предизвикваше отзвук в душата — и отведнъж се промъква казана фраза: „В пиесата има много от епическото спокойствие на Островски.“

Ето това „епическо спокойствие на Островски“ именно се промъква в самите глъбини на творческата ми душа.

Почти същото и в същата роля се случи и с външния образ на генерал Крутицки.

Колко снимки, скици, рисунки ми показваха и колко самият аз намирах видимо подходящи за външния образ на ролята. Снабдиха ме дори с прототипа на генерала, по който Островски е писал Крутицки. Но за мене той не беше същият и във всички други материали аз не почувствувах моя Крутицки.

Но тогава се случи следното: бях по работа в тъй наречения „Сирашки съд“. Едно от остарелите учреждения, които бяха просто забравили своевременно да ликвидират. Там и къщата, и редът, и хората са се изкривили и покрили с мъх от старост. В това някога огромно учреждение имаше тъкмо такава наклонена и обрасла с мъх пристройка, а в нея седеше някакъв старец (който нямаше нищо общо с моя грим в ролята) и усърдно пишеше нещо, пишеше, както генерал Крутицки пише своите никому ненужни проекти. Общото впечатление от тази пристройка и самотния й обитател по някакъв начин ми подсказа грима, лицето и фигурата на моя генерал. И тук очевидно епическото спокойствие очакваше своето въздействие върху мене. Външният и вътрешният образ, намерени поотделно, се сляха — ето защо тази роля, която започна по линията на „игра на образи и страсти“, веднага се подмени с друга — т.е. с линията „на интуиция и на чувство“, единствено правилната според мене. Сякаш някакъв стрелочник прехвърли мене и моя влак от глухата линия, върху която стоях, на главния път — и аз се понесох по него все напред и напред.