Константин Станиславски
Моят живот в изкуството (8)

Учение

Според стария патриархален обичай на времето нашето учение се започна в къщи. Родителите ни не жалеха пари и ни устроиха цяла гимназия. От ранна сутрин до късна вечер един учител се сменяше с друг; в междучасията умствената работа се заменяше с уроци по фехтовка, танци, пързаляне на кънки, разходки и разни физически упражнения. Сестрите ни имаха руски, френски и немски възпитателки, които учеха и нас на езици; но ние си имахме освен това един превъзходен възпитател, мосю Венсан — швейцарец, спортист, гимнастик, фехтовчик и ездач. Тази прекрасна личност изигра важна роля в моя живот. Той убеждаваше родителите ни да ни изпратят в гимназия, но чедолюбивата ни майка не можеше да си представи този ужас. На нея й се струваше, че чуждите момчета, силни и лоши, ще ни бият нас, беззащитните ангели. Тя си представяше, че учителите ще ни слагат в карцер. Хигиенните условия на училищното обучение и неизбежните заразни болести я плашеха.

Обаче необходимостта да се получат привилегии по военната повинност и съответен образователен ценз принуди мама да се съгласи. Мене, вече тринадесетгодишно момче, ме заведоха в една от московските гимназии^[1] да държа изпит за постъпване в трети клас. За да ме направи бог мъдър в предстоящите изпитания, бавачката ми окачи на шията торбичка с кал от свети Атон, мама и сестрите ми ми окачиха иконки. Вместо в трети клас попаднах в първи, и то благодарение на протекции и ходатайства. Като се мъчех да напиша екстемпорале^[2], от безсилие въртях копчето на гърдите си, което прокъса торбичката с атонската кал и калта се изсипа.

Когато се върнах в къщи — цяла върлина, пък ученик от първи клас — нашите ме нахокаха, а след това ме пратиха във ваната, която аз допълних със собствените си сълзи, измивайки атонската кал.

Още тогава аз имах почти този ръст, който имам сега. Всички мои другари бяха с малък ръст, малко по-високи от краката ми. Естествено, че веднага обръщах внимание на всеки, който влезеше в клас. Дойде ли директорът на гимназията или някой училищен инспектор, непременно ме изпитват. Колкото и да се стараех да стана по-нисък, нищо не излизаше, а само навиквах да се прегърбвам.

Постъпих в гимназията точно в това време, когато усилено се насаждаше класическото образование. Поканените в Русия чужденци от всички националности, за да проведат класическа програма, провеждаха своите порядки, които често биваха в разрез с природата на руския човек.

Директорът на нашата гимназия беше чудат и глупав човек. Той прибавяше буквата „с“^[3] почти към всяка дума. Щом се качеше на катедрата, той се обръщаше към нас, като ни поздравяваше с думите:

„Здравейте-с, млади хора-с! Днеска-с ще имате екстемпорале-с. А най-напред да проверим рецензиум-с верборум-с.“

Когато стоеше на катедрата, той човъркаше ухото си с перодръжката и изтриваше перото с парцалче, което носеше за целта в джоба си…

Но бог ще му прости много работи, защото беше добър човек и аз не си го спомням със зло.

Инспекторът беше също чужденец. Представете си висока, слаба, отдалеч прилична на скелет фигура, със съвсем гола и с чудновата форма глава, подсказваща израждане, и с бледна кожа: дълъг нос, страшно слабо лице, сини очила, които скриват очите; дълга до корема тъмна брада, големи щръкнали мустаци, които закриват устата, разперени уши; главата малко хлътнала в мършавите плещи, съвсем хлътнал корем, върху който той постоянно държеше плоската си длан като компрес; слаби крака и пълзяща походка. Гласът му като че ли се изтръгваше отвътре, наблягаше само върху една гласна, а всички останали букви и слогове от фразата смачкваше и сякаш изплюваше. Той умееше незабелязано да се промъква в клас и да избълва:

„Стаааа!… Сееее!…“

Това значеше: „Станете! Седнете!“

Неизвестно с каква цел — за наказание или за физическо упражнение — той по десет пъти ни заставяше да ставаме и да сядаме. И след като изригне някоя ругатня, която никой не можеше да разбере, той се измъкваше от класа така незабелязано, както се беше и промъкнал.

Друг път, в началото на голямото междучасие, в най-големия разгар на детското оживление той, скрит зад вратата, очакваше нашето преминаване и изведнъж като призрак изскачаше пред нас. Започваше се изплюването на някакви отделни гласни, след което се чуваше:

„Всиии… беобеее!“

Това значеше, че той оставя всички без обед. Завеждаха ни в трапезарията, настаняваха ни на местата и ни заставяха да чакаме, докато другите деца ядяха пред носа ни. В знак на протест много от присъствуващите в трапезарията ни пращаха от своята маса баници, закуски и всякакви сладкиши, благодарение на което тия наказания се превръщаха в удоволствие. Но омразата към формата им, към тази гавра с децата живее и досега в моята душа и не ще бъде забравена до края на живота ми.

За най-дребни простъпки, без да разследват работата, затваряха децата в карцер. А там имаше плъхове. Дори се говореше, че нарочно са ги развъждали — вероятно с педагогическа цел, за да бъде наказанието истинско.

Преподаването се състоеше главно в това да се заучават наизуст латински отклонения¹ и ни караха да зазубряме не само текста на поетите, но и неговия превод на развален руски език. Ето и един образец от такъв един превод, който ние учихме наизуст. В едно място от „Одисея“ се казва, че „конят наостри уши“. Но учителят-чужденец преведе и ни накара да заучим изречението точно така: „Уши на конце стърчат.“

Трябва да бъда справедлив и да призная, че някои от моите другари излязоха от гимназията с добри знания и дори с добри спомени за прекараното в гимназията време. Но аз никога не умеех да зубря; непосилната работа, с която отрупваха моята памет, я изтощи съвсем и тя остана изхабена за през цял живот. Като актьор, комуто е нужна памет, аз се възмущавам от това осакатяване и си спомням с недобро чувство ученическите си години.

В гимназията аз не придобих никакви знания. Сърцето ми и сега се свива, като си спомня за мъчителните нощи, прекарани в зубрене на граматика или на гръцки и латински поетически текстове: дванадесет часа през нощта, свещта догаря, ти се бориш с дрямката, мъчително напрягаш вниманието си, седнал над дългия списък от несвързани помежду си думи, които трябва да запомниш в установения ред. Но паметта не възприема нищо повече, също като гъба, напоена с вода. А трябва да се назубрят още няколко страници. Ако не ги назубриш, очаква те мъмрене, лоша бележка, а може би и наказание, но най-главното — ужасът пред учителя с неговото унизително отношение към човека!

Най-сетне търпението се изчерпа, баща ни се смили над нас и реши да ни прибере.

Ние се прехвърлихме в друга гимназия^[4], която беше пълна противоположност на тая, от която избягахме. И тук ставаха невероятни работи, но съвсем от друг род. Така например няколко седмици преди нашето постъпване се беше случило следното: инспекторът, красавец и известен покорител на женските сърца, обхождал спалните на възпитаниците. Изведнъж един ученик от източен произход подгонил инспектора с цепеница в ръце и я захвърлил подир своя началник с намерение да му счупи краката. За щастие работата се ограничила само с натъртване. Инспекторът боледувал дълго, а ученикът стоял в карцера. Но работата се потулила, тъй като в нея била замесена жена.

Друг път в един от класовете се почва урок, по средата на който се зачуват звуци от хармоника и глухо, сякаш далечно пеене. Отначало не му обърнали внимание и помислили, че иде от улицата: но после разбрали, че звуците идат от килера, който се намираше при входа на класната стая. Отварят вратата и измъкват един пиян ученик, когото били скрили там, за да поспи.

Много от учителите бяха чудаци. Така например един от тях влизаше в клас всеки път по различен начин: вратата се отваряше, а през класа прелиташе и падаше право върху катедрата учителският дневник, в който преподавателите вписваха бележките и отсъствията; след това вече се явяваше и самият учител-комик. Друг път същият този учител неочаквано се явяваше в клас, преди да е ударил звънецът, когато всички още тичахме по стаята и лудувахме. Ние се изплашвахме и се втурвахме към чиновете си, а той в същото време се скриваше и се връщаше много по-късно.

Свещеникът също беше наивен чудак. Неговите часове ни служеха, за да се подготвяме по латински и гръцки. За да отвлечем вниманието на стареца и да провалим урока му, един от другарите, много умно момче, му казваше, че няма бог.

„Какво говориш, какво говориш, прекръсти се!“ — изплашваше се старецът и започваше да вразумява заблудения. Той мислеше, че е успял. Дори се радваше от своята победа. Но сега пък изникваше нов, още по-дискусионен въпрос и горкият пастир отново се смяташе задължен да спасява заблудената душа. Така преминаваше целият урок. Като награда за ловкостта и усърдието на другаря ни ние му поднасяхме през време на закуската няколко банички.

Зрелостните изпити се провеждаха с необикновена строгост. Най-много се страхувахме от писмените изпити по гръцки и латински език. Този изпит се провеждаше в огромната кръгла стара зала. Допуснатите до матура ученици, които бяхме всичко десет-петнадесет души, ни сложиха на отделни чинове, раздалечени един от друг. Едва ли не пред всеки ученик стоеше учител или надзирател, за да не допусне преписване. По средата на залата имаше дълга маса, около която властно седяха директорът, инспекторът, учителят, асистентът и пр. В резултат всички ученици без изключение преписахме своите работи от един другар. Всички имахме едни и същи грешки. Целият съвет си е блъскал главата да разгадае този фокус. Искаха да насрочат нов изпит, да възбудят дело, но това преди всичко щеше да сконфузи самото началство, което не можеше да намери дори приблизително обяснение за случилото се. В какво беше тайната? Всички ученици освен един не знаеха материала и вместо да го изучават преди изпита, затвориха книгите си и насочиха цялото си внимание върху азбуката на глухонемите. По цели нощи те се занимаваха само с това. Първият ученик в класа, който изкара изпитната си работа с най-голяма бележка, ни я продиктува пред всички с пръстите на ръката си. Минаха много години. Бях вече възрастен, женен човек, когато се срещнах с бившия си учител по гръцки език. Той още не беше забравил този случай и ме помоли да му открия тайната.

„За нищо на света! — отговорих му аз със злорадство. — Ще завещая тази тайна на децата си, ако не се научите да направите учебните години на децата радостен сън за през цял живот, а не каторжна работа, за която да си спомняш като за мъчителен кошмар!“