Константин Станиславски
Моят живот в изкуството (79)

Ернст Посарт^[1]

В Москва се основа немски театър на Парадиз^[2]. В него гастролираха всички по-добри германски и австрийски артисти: Барнай, Посарт, Хаазе, Зонентал^[3] и др. Някога новият театър привличаше всеобщо внимание, особено когато гостуваха Посарт и Барнай.

Посарт беше актьор в най-добрия и в най-лошия смисъл на думата. Барнай беше красив човек с поетична душа.

„Майн орган ист майн капитал!“ („Моят глас е моят капитал!“) — казваше с патос Посарт. Той много се грижеше за гласа си и бе установил за него особен режим и хигиена: нищо студено и нищо горещо не се допускаше в това, което яде и пие. За да проверява температурата на храната и на питието, той носеше със себе си термометър, който използуваше през време на обеда. Поднесат му супа — той пуска термометъра и чака, докато супата изстине до известен градус. Налеят му вино — той изплаква термометъра и отново го пъхва във виното. Ако питието е много студено, той дълго държи чашата в ръце, като я топли. Доколко във всичко това имаше нужна предпазливост и доколко престореност — нямам намерение да съдя.

Наистина гласът на Посарт беше не само великолепен по природа, но и изумително обработен и поставен. Огромен регистър, голяма звучност и сила. Жалко само, че имаше някакво излишно и неприятно съскане. Също тъй напразно Посарт използуваше своя глас не за да изразява мислите и чувствата просто, силно, благородно и красиво, а за да изговаря напевно със своя прекрасен глас звучни монолози с похвата на фалшивото немско декламиране. Той сам се любуваше на гласа си и го натрапваше на зрителите. Защо? Щом имаш глас — бъди щастлив! Трябва да го използуваш, за да говориш просто. Хубавият глас сам се хвали. Но ако преднамерено го разхубавяваш, то само намаляваш хубостта му. Във възвишените моменти на изобразяваната страст Посарт прибягваше усилено до напевно-условна декламация, като че желаеше с нея да замести липсващия душевен порив. Затова, макар неговата игра в трагедията да беше по своему красива и умна, от нея винаги лъхаше студенина. Така става винаги когато техниката се използува заради самата техника.

Аз, който съм гледал Посарт много пъти, не съм запазил за неговите трагедийни роли никакви спомени освен един, че той умееше ако не да твори вечното, то да говори за него, наистина не „веднъж завинаги“, но затова пък непременно всеки път. Това именно го сближаваше с другите велики артисти.

Затова пък в комедиите Посарт беше превъзходен: изключителна простота, характерност, артистичност, тънък рисунък. В пиесата „Приятелят Фриц“ от Еркман-Шатриан, в която изпълняваше ролята на мил и добър равин, той създаваше възхитителен образ, пред който не можеше да не се преклониш. Този образ се запечата завинаги в паметта и душата ми. Не по-малко чудесен образ той създаде в пиесата „Фалит“ от Бьорнсон Бьорнстерн, в която играеше само в едно действие роля на хитър и умен адвокат, който подсторва един спекулант да обяви банкрут. И това беше незабравим образ. Той беше добър в ролята на Яго, ако не се смятат трагичните места. Но там, където рисуваше характерния образ, там, където вулгарно, по войнишки пееше песента, Посарт беше прекрасен. Според мене той беше превъзходен характерен артист. Пък и към трагичните роли той подхождаше откъм характерността. И ако той беше ограничил репертоара си само с такива отговарящи на неговия талант характерни роли, щеше да бъде още по-велик в нашето изкуство. Но това вече е прието: за да бъдеш световен артист, непременно трябва да бъдеш трагик. Такова гледище ми се струва също така безсмислено, както, ако бихме почнали да твърдим, че за да бъдеш хубавица, трябва да си брюнетка… Посарт имаше съвършено изключителната способност да се превъплътява външно; той прекрасно се гримираше с някакви особени бои и похвати. За класическите роли нахлузваше прекрасни ватони на ръцете и на краката си, а в другите роли превъзходно гримираше ръцете си като голо тяло.

Пристигането на Посарт съвпадна с моите лутания и търсения на учител по драматично изкуство. Като чух, че великият артист се е съгласил да дава уроци на един мой познат, и аз като него отидох при Посарт, който се съгласи да ми бъде временен учител и веднага пристъпи към занимания. Преди всичко той ме накара да прочета няколко монолога по руски. След като ме чу, не каза нищо и поръча за следния урок да науча немско стихотворение. Това не беше лесно при лошата ми памет и при лошото ми познаване на езика. Обаче криво-ляво аз го назубрих и се явих при Посарт. Той ме посрещна сухо, отиде направо до пианото и започна да взема акорди.

„Това произведение трябва да се рецитира в до-мажор обясни ми той, — а след това то преминава в ре-минор, там са осмини, а тук цели ноти.“

Той ми излагаше своята теория, изградена върху музикалността, и демонстрираше мислите си с пианото. Да си призная, аз слабо го разбирах поради това, че недостатъчно знаех езика. Уроците ми при него се прекратиха, още повече, че и самият Посарт скоро замина от Москва.

Последната ми среща с великия артист стана в Мюнхен, в „Принц-регент-театър“, на който той беше обер-интендант^[4]. Присъствувах в този великолепен театър на Вагнеровите тържества^[5] и в антракта се срещнах с моя бивш учител. Посарт обаче не отговори на поздрава ми при срещата, очевидно не ме позна или не забеляза моето движение. Там срещнах също и един мой познат от Москва, който излезе постоянен посетител на театъра. Той обеща да ми съдействува да разгледам подробно зданието и сцената на „Принц-регент-театър“, който ме интересуваше в случай, че някога ще трябва да строя свой театър. Заедно с него отидохме при Посарт. Той веднага позна моя познайник и извънредно любезно се ръкува с него.

„Позволете ми да ви представя моя съотечественик и приятел и ваш поклонник Алексеев-Станиславски.“

Посарт извънредно любезно ми се поклони, без да ме познае, и ние взаимно се поздравихме.

„Господин Станиславски е директор на известния в Москва театър на Дружеството за изкуство и литература и същевременно играе в него.“

След тия думи с Посарт стана нещо, което, да си призная, и досега не мога да разбера. Той веднага стана неузнаваем и зае най-театрална поза, която и на сцената би ни се видяла афектирана. Всички отлично познавате тази актьорска поза за изразяване на надменност и важност. Едната ръка зад гърба, другата — в отвора на жилетката, главата гордо повдигната, отметната малко назад, очи, които гледат от горе на долу.

„Господин Станиславски моли вашето разрешение да разгледа театъра и сцената“ — продължаваше да докладва моят познайник, който, както и аз, се пообърка.

„Дассс каннн нихт зззайнннн!“ („Това не може да стане!“) — отговори великият артист.

Че ми отказа — това разбирам. Не бива на всеки, който има отношение към театъра, да показваш своите сценични тайни. Но какво значеше неговата афектирана поза и декламационен тон с няколкото „н“ в заключителната фраза?…

Посарт е образец на трудоспособен и интелигентен артист. Той показа какви резултати могат да се постигнат с помощта на техниката ако не в трагедията, то в областта на високата комедия.