Константин Станиславски
Моят живот в изкуството (78)

Към главата „Отело“

… Излиза, че неговият (на Салвини) Отело не е съвсем Отело, а Ромео; той нищо не вижда освен Дездемона, за нищо друго не мисли освен за нея, той безгранично й вярва и ние се чудехме как може Яго да превърне тоя Ромео в ревнивеца Отело. Как да се изразя, че да се почувствува силата на въздействието, което Салвини има! Ще говоря образно: така е по-лесно.

… Сценичното творчество на Салвини е като бронзова статуя, монумент. Една част от тази статуя… той като че ли е отлял в монолога пред сената. В останалите картини и действия той отливаше другите й съставни части. Събрани заедно, те създадоха монументалния паметник на човешката страст. Ревност, съставена от любов на Ромео, от безгранично доверие, от оскърбена обич, от благороден ужас и гняв, от безчовечно отмъщение… Но ние не знаехме, че всички тия елементи на ревността са така ясни, така определени, така осезаеми и че се поддават на изследване. Салвини показа всяка една част на отляната бронзова статуя, а по-рано те ни изглеждаха така неопределени, недоловими, неясни, сякаш разтопени в прозрачния ефир на нашата мечта. И колко непредаваеми, нови, много по-дълбоки и неясни усещания и спомени поради тази тежка и груба бронзова статуя.

Отело на Салвини е монумент, паметник, закон за вечни времена, който не може да се промени.

К. Д. Балмонт веднъж каза: „Трябва да се твори за вечни времена, веднъж завинаги!“

Славини твореше именно така: „за вечни времена, веднъж завинаги“.

Като открехна за миг вратата на рая в монолога пред сената и показа за момент при срещата с Дездемона до каква наивност може да стигне един голям мъжествен, вече немлад войник, Салвини умишлено, за късо време отвори райските двери на своето изкуство. Той отведнъж и за цял живот спечели нашето доверие и ние жадно се нахвърляхме върху ония места и думи от ролята, които Салвини ни заповядваше да забележим и запомним.

Само на едно място за момент ни стресна, очевидно за да не отслабне нашето внимание. Това беше кипърската сцена, гдето се разправяше с Касио и Монтано. Той така страшно ги гледаше с огромните си очи, с такава чисто източна лекота и бързина извади извития си ятаган, който блесна във въздуха, и замахна върху тях, че ние веднага разбрахме колко е опасно да се шегуваш с него и че Отело „с тези ръце от седемгодишна възраст и до днес по бойните полета е свикнал да работи…“^[1]

Също така разбрахме защо „от всичко, което става по света, той умее да говори само за войни и сражения…“^[2]

Започна трето действие. Най-банален оперен декор — от стария тип на Болшой театър. Всичко това ни разочарова, докато Салвини излезе на сцената и започна да се любува на своята Дездемона, да се закача с нея, да я гали. Струваше ми се, ту че младеж и девойка, влюбени един в друг, си играят, ту че гледаш старик, който с бащинска нежност гали, приглажда косите на своята внучка, ту че пред тебе е добряк-съпруг, създаден, за да бъде мамен от жените. Толкова не му се иска да се занимава с нещо сериозно и да се раздели с Дездемона… Те тъй дълго се сбогуваха, като си говореха с очи и с някакви кабалистични знаци на влюбени за своите неизвестни нам тайни. И после, когато Дездемона си отиваше, Отело продължаваше да гледа подире й, така че на горкия Яго не му беше лесно да откъсне вниманието на генерала от младата съпруга и да го прехвърли върху себе си. На пръв поглед човек би помислил, че днес Яго нищо не ще постигне от Отело, който беше напълно обзет от любовта на Дездемона. Като поглеждаше изпод око деловите книжа и си играеше лениво с пачето перо, Отело беше в много добро разположение на духа, за да се залавя със скучни работи. Той иска да безделничи, затова си и бърбори с Яго.

Виждали ли сте как генерал от нямане какво да прави се шегува със своя ординарец? Този близък до домашния живот човек е посветен във всички тайни на своя господар. С него не се церемонят много, но същевременно често изслушват мнението или съвета му; наистина в повечето случаи, за да се забавляват. Генерал Отело също обичаше във весели минути да се пошегува със своя добър, верен, влюбен в него Яго, близкия на къщата човек. Отело не знаеше, че има работа със сатана, който го мрази и жестоко му отмъщава.

Първите подхвърляния на Яго, че Дездемона не му е вярна, искрено разсмиват Отело — Салвини. Но това не плаши Яго; той си има план, който постепенно ще доведе жертвата до самия ад на ревността. Отначало Отело като човек, натъкнал се на мисъл, която не му е идвала наум, за момент се слисва, но веднага се опомня, тъй като на самия него му става смешно от неговото недоумение. Невероятността на предположението го довежда дори до още по-добро разположение на духа, пък макар и защото именно с него това не може да се случи — Дездемона е тъй чиста. Обаче Отело, без сам да подозира това, вече стои на едно стъпало по-долу, по-близо до своята гибел и това дава възможност на Яго да го тласне по-нататък. Новото предположение, което Яго изказва относно Дездемона, накарва Отело да се замисли повече и по-сериозно, тъй като то му се вижда по-възможно, по-реално. Този път му беше по-мъчно да пропъди натрапената му мисъл и да се върне към предишното си блажено състояние. Ето защо, когато Отело успява да стори това, той още по-жадно се хваща за своето поразклатило се щастие, което едва не се изплъзна от него. По-нататък пред Отело израства още по-възможно предположение. Едва що отровил се от него, и Яго му поднася нов, много вероятен факт, а след него и логичен извод, от който няма къде да се крие. Подозрението започва вече да се превръща в истинска вяра, липсва само веществено доказателство. Тази стълба, по която пред очите на зрителите Салвини — Отело слизаше от висотата на блаженството в низините на пагубната страст, Салвини извайваше с такава отмереност, строга последователност и неотразима убедителност, че зрителят виждаше всички отсенки на страдащата душа на Отело и му съчувствуваше с цялото си сърце.

Новата среща с Дездемона предизвикваше в него вече не радост, както преди, а мъчително раздвоение. Ако всичко е лъжа и ти си тъй прекрасна и чиста, тогава аз съм престъпник пред тебе, ще се разкайвам и ще те обичам десет пъти повече. Но ако е вярно това, което казва Яго, и ти си тъй лъжлива, както си и прекрасна, и само прикриваш своята душевна изроденост с небесна красота, тогава ти си гадина, каквато не е раждал светът, и аз трябва да те смачкам. Къде, в какво да намеря отговор на този въпрос, който трябва да разреша по-скоро, още сега? Искам да те разцелувам и ме е страх да не се замърся; искам да те обичам, а трябва да те ненавиждам. Ето това все по-нарастващо и по-нарастващо съмнение на Салвини — Отело стига до такива размери, че ти става страшно за него. Сърцето те боли, като гледаш как за учудване на Дездемона той с чувство на погнуса се отдръпва от нея, когато тя се опитва да го прегърне и да докосне болната му глава. И веднага след това Отело вече се разкайва и иска да заглади откъсналия се от него оскърбителен порив. Той става десет пъти по-нежен, протяга ръце към Дездемона, за да я притисне, както преди, до гърдите си. Тя се приближава, но той отново се съмнява и поривисто я спира, за да провери още веднъж не го ли лъже тя. Отело бяга от нея или по-право от своята вътрешна борба и от душевното си раздвоение. В следващото явление Отело — Салвини излиза на сцената, като че ли цял пламти отвътре, сякаш в сърцето му са налели разтопена лава; тялото му гори, той страда не само нравствено, но и физически; той търси изход, за да избяга от болката. Той се мята, той се хваща за всичко, което би могло да утоли болката му; той плаче като младеж, който се разделя със своя полк, с бойния си кон, с топовете и бойния живот; той се опитва да определи с думи нетърпимата душевна болка, която и ние, зрителите, заедно с него преживяваме. Нищо не помага. Отело търси утоляване на болката в отмъщението, той се нахвърля върху единствената жертва, която е пред очите му; той сваля Яго на пода и с един скок се хвърля върху него, притиска го до пода, отново скача, замахва с крак върху главата му, за да го смачка като змия, но тутакси замръзва, засрамва се, извръща се и без да гледа към Яго, му подава ръката си, повдига го от земята и сам се спуска върху дивана, хвърля се върху него и заридава така, както реве тигър в степта, когато губи своята самка. В тия моменти приликата между Отело — Салвини и тигъра става очевидна. Аз разбрах, че и по-рано, когато прегръщаше Дездемона или в котешки изисканите маниери при превзетата реч в сената, както и в самата му походка долавях някакви елементи на хищник у него. Но този тигър можеше да се превръща в дете; той чисто по детски молеше Яго да го спаси от по-нататъшни мъки, да го убеди дори и в най-лошото, само и само да се спре върху нещо и да престане да се съмнява.

Клетвата за отмъщение у Отело — Салвини се превръща в обред на рицарско посвещение; човек би помислил, че този кръстоносец се кълне да спаси света от поругаване на човешката светиня. В тази сцена Салвини е монументален.

Отело се радва с настървение на убедителното доказателство — кърпата в ръцете на Касио. В това има някакво разрешение на мъчителния за него въпрос и се слага точка. Ние виждаме какви усилия прави, за да се сдържа, след като взема окончателното решение. Още малко и всичко ще избие навън. Така в сцената с Емилия той не може да сдържи ръката си и с един тигърски замах едва не откъсва парче месо от тази сводница, която в неговите очи е една от главните виновници. Още по-трудно му е да се сдържи в присъствие на Лодовико, пратеника от Венеция: ние видяхме как кипналата лава се надигаше отвътре към гърлото и към главата му, докато не настъпи катастрофата. Той за пръв път удари оная, която обожаваше, а сега мразеше повече от всичко на света.

Не ще описвам как Отело — Салвини се промъкваше до спящата Дездемона в последното действие, как неочаквано се плашеше от собственото си наметало, което се влачеше подире му, как той се любуваше на спящата, как се страхуваше и как едва не избягваше от обречената си жертва. Имаше моменти, когато целият театър като един човек се повдигаше от местата от напрягане на вниманието. Когато Салвини — Отело душеше своята любима, за да прекрати дишането й, когато се хвърляше върху Яго и с един замах на ятагана го съсичаше на място, отново чувствувах бенгалския тигър, на който той не отстъпваше по устремност, ловкост и енергия. Но когато Отело научи за съдбоносната си грешка, той веднага се превърна в безпомощно момче, което за пръв път вижда смъртта. А след думите, които изговаря преди собствената си казън, в него отново заговаря и действува войникът, който е свикнал цял живот да се среща лице с лице със смъртта и не се бои от нея в последния миг на своя живот.

Колко просто, ясно, прекрасно и огромно е всичко, което ни показва и прави Салвини!

Не зная тъй ли е разбирал Салвини своя Отело. Но аз исках да го видя такъв или по-право самият аз бих искал да изиграя такъв именно Отело.