Константин Станиславски
Моят живот в изкуството (77)

Към главата „Успех за самия мене“

„Село Степанчиково“

Беше избрана доста слабичката комедия на Дяченко „Гувернантът“. С какво да се обясни този избор? Ще си призная: с това, че по онова време бях много увлечен във френския театър и особено от „Комеди франсез“¹ и мечтаех да играя някоя роля на френски. Но как и къде да се нареди това?! Ролята на Гувернанта беше написана половината на изопачен руски език, половината на френски. Е, няма как! Щом не може да се играе цяла пиеса, то поне една роля. Още преди да бъде избрана пиесата, аз до известна степен владеех и акцента на изопачения руски говор, и имах горе-долу прилично френско произношение. Както едното, така и другото вече дават някаква характерност на изобразяваното лице. И това ме окуражаваше още от първата репетиция. Освен това аз имах и наследство за дадената роля от времето, когато бях увлечен от оперетата — от жюдиковския репертоар, — и цял цикъл играни роли от тоя жанр. Френските жестове, маниерът на държането, похватите, типични за французите изобщо, се бяха запазили в моята мускулна, слухова и зрителна памет и чакаха да бъдат приложени. Преди време, когато играехме по руски, ние постигахме илюзията на френския говор и всички външни навици из французите. Колко по-лесно беше да се постигне това на френски език, който сам тласка и към правилен ритъм, и към правилен темп, и към правилни акценти, и към всички маниери и трикове, обикновено свързани с тях. От честите посещения на парижките театри аз бях запомнил всички интонации и гласови модулации в говора на най-добрите артисти от „Комеди франсез“. Освен това винаги можех да се ползувам от превъзходния жив модел в лицето на французина, кореспондент в канцеларията на нашата фабрика, с когото не закъснях да завържа приятелство. По този начин не ми липсваше и материал за ролята.

Нито в една роля не съм се чувствувал така свободно, весело, бодро и леко; без да мисля за образа, аз вече играех самия образ, който дойде инстинктивно от правилното самочувствие на сцената. Може би за пръв път външният образ се създаде инстинктивно отвътре. Кой знае, може би тоя път се е проявила френската кръв на моята баба артистка? Няма съмнение, че аз съм започнал ролята с характерното в нея, няма съмнение, че пак имах голям успех и като артист, и като режисьор. Аз обичах ролята си, представленията бяха удоволствие за мене и, както изглежда, за известно време пак съм излязъл от задънената улица и съм попаднал на верен път.