Константин Станиславски
Моят живот в изкуството (76)

Към главата „Музика“

В Москва пристигна печална вест от чужбина — писателят Тургенев съобщаваше, че в ръцете му издъхнал гениалният Николай Григориевич Рубинщейн. Тялото му бе докарано в Москва за погребение през месец март или април, тъкмо през време на най-голямата кал, когато по московските улици е почти невъзможно да се ходи. Моят пръв братовчед, който по онова време беше председател на Руското музикално дружество и Консерваторията, основана от покойния, ме помоли да му помогна при посрещането на тялото и при погребението на Рубинщейн. Аз — седемнадесетгодишен младеж — бях поласкан от предложението и, да си призная, нямах нищо против да се покажа публично в ролята на разпоредител при погребението на такъв велик човек. Беше ми възложено да водя и подреждам депутациите, които ще бъдат начело на процесията. По този начин аз вървях пред шествието и често трябваше да търся братовчеда си, който се разпореждаше с всичко, за разрешаване на разни въпроси, дори и по въпроса за маршрута, който не беше добре уяснен, трябваше да тичам от началото на процесията до ковчега, подир който вървеше братовчед ми. Това разстояние не беше по-малко от една верста, а трябваше да тичам по локви, с измокрени крака. Аз, както и мнозина от разпоредителите на тая процесия, бях капнал от умора още през първия ден, при посрещането на ковчега и при пренасянето му в университетската черква, гдето стана опелото. На другия ден предстоеше още по-далечно пътешествие — до манастирските гробища извън града. Това разстояние е около седем или десет километра. Беше решено разпоредителите да отидат дотам на коне. Увлечен тогава в яздене, аз бях във възторг от такова едно решение. По онова време имах необикновено красив за езда кон и си мислех, ако за утрешния ден успея да намеря или направя траурни хамути, ако облека траурен костюм с черен цилиндър и креп ще покоря с външността си всички. Очевидно актьорската черта да се перча пред хората за съжаление още тогава бе успяла да ме отрови.

На другия ден, яхнал коня-хубавец в траурни хамути, обул черни ботуши, в черно дълго палто и черен цилиндър се явих и застанах начело на процесията. След малко процесията, водена от мен, потегли. Конят ми стъпваше напето. Чувствувах се великолепно. Току-що процесията пое, и от двете ми страни се явиха двама стражари на коне — аз изглеждах като арестуван. Ефектът до голяма степен беше развален.

„Тоз пък кой е?“ — питаше публиката, която се беше наредила от двете страни на улицата. „Ей оня ли, на коня, черния? Между стражарите ли?“

„А, това е конярят му. А това е конят на покойника. Пък той го води! А… не, той е от погребалното бюро, главният лакей!“

Без да подозирах какво впечатление ще направя, без да подозирах, че всички други разпоредители са ме изиграли и са тръгнали пеша, аз играех ролята на глупака и дълго време бях обект на закачки, шеги и присмехи. Щом ме видеха, и казваха: „А-ха, това е оня, черният, който яздеше!“

Но не за пръв път аз претърпявах фиаско, когато излизах пред публиката и станах знаменит.