Константин Станиславски
Моят живот в изкуството (7)

Шеги

На артиста са нужни освен това хора, всред които той да живее и от които да събира творчески материал.

Аз имах щастието през целия си живот да се радвам на обществото на такива хора. Първо, аз живях в такова време, когато в областта на изкуствата, на науката, на естетиката настъпи много голямо оживление. Както е известно, в Москва за това значително допринасяше тогавашното младо търговско съсловие, което за пръв път излезе на арената на руския живот и което наред със своите промишлено-търговски работи се заинтересува живо и от изкуството.

Ето например Павел Михайлович Третяков, създателя на знаменитата галерия, която той подари на града Москва. От сутрин до вечер той работеше в кантората или във фабриката, а вечер се занимаваше в своята галерия или беседваше с младите художници, у които усещаше талант. След някоя и друга година техните картини попадаха в галерията, а те самите, отначало неизвестни, после ставаха знаменити. И с каква скромност П. М. Третяков меценатствуваше! Кой би могъл да познае знаменития руски Медичи в срамежливата, боязлива, висока и слаба фигура, напомняща духовно лице. Вместо на почивка през лятото той отиваше да разглежда картините и музеите в Европа, а след това по един определен за през цял живот план тръгваше пешком и постепенно обиколи цяла Германия, Франция и част от Испания.

Ето и друг фабрикант — К. Т. Солдатенков, който се посвети на издаването на книги, които не можеха да разчитат на голям тираж, но бяха необходими за науката или изобщо за културни и образователни цели. Неговата прекрасна къща в гръцки стил се превърна в библиотека. Прозорците на тая къща никога не блестяха от празнични светлини, а само двата прозореца на неговия кабинет светеха спокойно в тъмнината до късно след полунощ.

М. В. Сабашников като Солдатенков също меценатствуваше в областта на литературата и книжнината и създаде едно забележително в културно отношение издателство.

С. И. Шчукин събра галерия от модерни за онова време френски художници, гдето безплатно се допускаха всички, които желаеха да се запознаят с живописта. Неговият брат, П. И. Шчукин, създаде голям музей на руски старини.

Алексей Александрович Бахрушин основа на свои средства единствения в Русия театрален музей, като събра в него онова, което се отнася до руския и отчасти до западноевропейския театър.

А ето и още една превъзходна фигура на един от създателите на руския културен живот, съвършено изключителна по талант, разностранност, енергия и широта на размаха. Аз говоря за известния меценат Сава Иванович Мамонтов, който беше едновременно и певец, и оперен артист, и режисьор, и драматург, и създател на руската частна опера, и меценат в живописта като Третяков, и строител на много руски железопътни линии.

Но за него ще ми се наложи да говоря подробно по-късно, както и за другия голям меценат в областта на театъра — Сава Тимофеевич Морозов, чиято дейност е тясно свързана с основаването на Художествения театър.

Хората, които непосредствено ме заобикаляха, също съдействуваха за разработване на артистическите заложби в моята душа. Те не се отличаваха с някакви изключителни таланти, но затова умееха и да работят, и да почиват, и да се веселят.

Благодарение на Кузма Прутков^[1] шегите процъфтяваха в нашето семейство.

Близо до нашето имение живееха моите братовчеди С.^[2] Те бяха много просветени и напредничави за онова време хора, които усъвършенствуваха цяла една област в руското производство — тъкачното дело. В тяхната къща беше шумно и весело. Вечер — препирни и разговори на обществени теми, във връзка с дейността на земствата и на градските самоуправления. През празниците по откриване на сезона за лов — състезания по стрелба с премии. От 12 часа през деня до залез слънце канонадата не спираше. А след Петровден започваше ловът отначало на дивеч, а след това и на вълци, мечки и лисици. През тия есенни и зимни сезони дворът на ловджийските кучета се оживяваше. През празниците от ранна сутрин започваха да прииждат ловци, тръбяха рогове, точеха се пеша и на коне дресьори на ловджийски кучета, заобиколени от цели глутници кучета; ловците тръгваха с песни на файтони, а зад тях се влачеше каруца с провизии. Ние, малките, които не участвувахме в лова, ставахме на разсъмване, за да изпращаме заминаващите, и със завист гледахме оживените лица на ловците. А когато се върнеха от лов, ние обичахме да гледаме убитите зверове. След това започваше общо умиване или къпане, а през нощта — музика, танци, фокуси, пти жьо^[3], гатанки. Понякога се събираха всички семейства и устройваха водни празници. През деня се състезаваха в плаване с награди, а вечерта се разхождаха по реката в украсени лодки. Отпред плуваше огромна лодка, в която беше настанена духова музика, състояща се от тридесет човека.

През нощта срещу Иван Купала^[4] и големи, и малки участвувахме в устройването на омагьосана гора. Наметнати с чаршафи и гримирани хора дебнеха тези, които търсеха папрат. При тяхното приближаване шегобийците изведнъж скачаха от дърветата или излизаха от храстите. Другите плуваха по течението на реката, застанали неподвижно върху носа на лодката, покрили и нея, и себе си с бял чаршаф. Призракът с дълга бяла опашка произвеждаше силно впечатление.

Имаше и много по-лоши шеги. Тяхна жертва беше младият немски музикант, нашият първи учител по музика. Той беше наивен като четиринадесетгодишно момиченце и до смях вярваше на всичко, което му казваха и с което го плашеха. Така например веднъж го увериха, че в село се е появила някаква висока и дебела селянка, която се е влюбила в него с африканска страст и го търси навсякъде. Една вечер той се върнал в своята самотна стая, съблякъл се и влязъл със свещ в съседната спалня. На кревата лежала огромната Акулина; тогава немецът по риза скочил през прозореца (добре, че не било високо). Кучето, като видяло голи крака и бяла нощна риза, хвърлило се върху му и започнало да го хапе. Той се развикал, колкото му глас държи. Голямата къща се пробуди, от прозорците почнаха да поглеждат сънливи лица, жените, без да знаят какво се е случило, също почнаха да викат. Но компанията на шегаджиите, която наблюдавала какво става, дойде на помощ и спаси бедния полугол немец. В това време преоблеченият като Акулина шегаджия се измъкнал от измачкания креват, като оставил умишлено върху него някаква вещ от женски тоалет. Тайната не беше открита и легендата за Акулина продължаваше още повече да плаши наивния младеж — бъдеща музикална знаменитост. В края на краищата щяха да го подлудят, ако не бе се намесил баща ми да сложи край на тия лудории.

И ние по примера на по-старите обичахме шегите и лудориите, които бяха прародители на сценичния ефектен трик. Така например около имението Любимовка се навъдиха много летовници. Те плуваха с лодки по реката, която протичаше покрай нашата къща. Постоянните викове и лошото пеене не ни даваха покой. Решихме да поизплашим неканените съседи. Ето какво измислихме: купихме голям говежди мехур, сложихме му перука от коса, нарисувахме му очи, нос, уста, уши. Получи се лице с жълтеникав тон, което приличаше или на удавник, или на някое водно чудовище. Завързахме този мехур на дълго въженце, чийто край провряхме през дръжките на две тежки гири, захвърлени на дъното на реката, едната гира в средата, а другата — до самия бряг. Ние самите се криехме в храстите. Въженцето, теглено от брега, естествено дърпаше гримирания мехур към дъното. Достатъчно бе само да отпуснем въженцето и мехурът с всичка сила изскачаше на повърхността. Безгрижните летовници плуваха по реката. Ние ги дебнехме. Когато лодката се приближаваше до набелязаното от нас място, от водата изскачаше чудовището с коси и отново се скриваше. Ефектът беше неописуем.

Ние, момченцата, възприемахме и отразявахме не само близкия ни семеен живот, но се отзовавахме по своему и на онова, което беше зад стените на дома и на имението. И тези впечатления много често се отразяваха в изобразителен процес, близък до представление, във форма на превъплътяване в други хора или на създаване на друг живот, който не прилича на нашата реална домашна действителност. Така например, когато в Русия беше въведена всеобщата военна повинност^[5], ние си организирахме своя войска от връстници, такива като нас, момченца. Събрахме дори две войски: моят брат имаше своя и аз — своя. Главен ръководител на двете враждуващи войски беше едно и също лице — близък приятел на баща ми. Той обяви гласно нашите игри и от всички съседни села се стекоха множество селски момченца, десет-единадесетгодишни, наши нови приятели. Всичко беше наредено на началата на пълно равенство. Всички бяхме редници и между нас имаше само един главнокомандуващ, който беше длъжен да ни подготви за подофицери и после да ни произведе в офицерски чинове.

Съревнованието започна. Всеки искаше да разбере цялата мъдрост на военното дело и по-скоро да стане офицер. Някои по-способни момчета се очертаха като сериозни наши конкуренти и отначало ни изпревариха в областта на военните упражнения. При по-нататъшното разширение на програмата, когато обявиха, че грамотността е задължителна за нашите войници, на мене и на брат ми възложиха да учим другите. Поради това трябваше да ни произведат в подофицери.

В деня на нашето произвеждане в подофицерски чин бяха насрочени маневри. Предводители на двете враждуващи армии бяхме ние с брат ми. Тъкмо преди започването, когато цялата войска, наредена във фронт, с трепет очакваше битката, отдалече се зачуха ловджийски рогове, нещо като фанфари, и в двора се втурна конник, един от гостите на нашите съседи. Той беше облечен в някаква чудна премяна, очевидно имаше претенция да прилича на персийски мундир, с бяла женска поличка, къса до колене. Той скочи от коня, поклони се по ориенталски в краката на нашия главнокомандуващ и ни поздрави с голямо благоволение, като обяви, че персийският шах със свитата си ще ни удостои със своето високо посещение. Скоро в далечината се показа процесия от хора в бели бански и нощни халати, препасани с червени колани, а главите им обвити с бели пешкири. Между тях имаше и лица във великолепни истински бухарски халати (от музейните предмети на братовчедите, известни по онова време фабриканти на коприна и сърма). Самият шах беше в разкошен източен халат, с истинска източна чалма, с великолепно музейно оръжие. Той яздеше стария ни бял кон, който, ако и в оставка, още не бе загубил някогашната си красота. Над шаха държаха разкошен чадър с пришити на него пискюли, ресни и парчета от кадифе, везани със сърма.

На терасата пред голямата площадка, гдето се провеждаха ученията, също както в приказките се появи трон, украсен с източни килими и материи. Дори и стълбата, която водеше към терасата, гдето беше тронът, бе постлана с килими. Отнякъде се появиха знамена, с които набързо украсиха нашия балкон.

Шахът, който поради своя висок сан не искаше да върви пеш, беше тържествено свален от коня; изнесоха го на балкона и го поставиха върху трона. Ние веднага познахме, че това е нашият братовчед.

Започна учението. Ние минахме в церемониален марш. Шахът крещеше страшно някакви непонятни думи, които очевидно трябваше да изобразяват персийски език. Свитата му, не зная защо, пееше нещо, кланяше се в краката му и церемонно обикаляше около трона. Ние и всички момчета се вълнувахме от тази тържественост.

Започнаха маневрите. Обясниха ни разположенията на двете воюващи войски, стратегическата задача, настаниха ни по местата ни. Пристъпихме към обхождане, към засада, към внезапно нападение и накрая настъпи и самото генерално сражение. Разгорещени от тържествената обстановка, ние се бихме не на шега. Имаше вече един ранен, със синьо под окото. Но… в момента на най-ожесточената схватка, в най-голямата каша храбро се втурна майка ни. Тя енергично махаше с чадъра си, разбутваше воюващите и така властно ни викаше, че в един миг преустанови боя. Като разгони и двете войски, тя започна да хока и нас, и началството, като не пощади никого. Самият персийски шах се приближи към нас. Но тук едно от момчетата извика от цяло гърло:

„Обявявам война на Персия!“

Двете войски мигновено се строиха, съединиха се в една съюзна армия и се нахвърлиха върху шаха. Той зарева, ние също, той побягна от нас, ние след него. Най-сетне тълпата от момчета го настигна, хвана го, обкръжи го и почна да го щипе. Този път шахът викаше вече не на шега, а сериозно, от болки. Но на хоризонта отново се появи спусналата се подир нас мама с чадъра — цялата съюзена войска се разбяга.