Константин Станиславски
Моят живот в изкуството (67)

Капустниците^[1] и „Летучая миш“^[2]

 

Московският художествен театър даде издънки не само в областта на драмата, но и в друга, съвършено противоположна област — в областта на пародията и шегата.

Това се отнася още към времето на Московското дружество за изкуство и литература, когато се устройваха весели вечери на пародии и шеги. Същият род „весели вечери“ се устройваха и от Московския художествен театър през различни времена: в 1902 г. — в репетиционната барака на ул. „Божедомка“, в 1903 г. по желание на А. П. Чехов в Московския художествен театър при посрещането на Новата година и в 1908 г. пак там — в деня на десетгодишния юбилей на Художествения театър, след свършването на тържеството.

На 9 февруари 1910 г. се състоя първият платен „капустник“ с продажба на билети в полза на най-нуждаещите се артисти от театъра.

Тези и подобни на нея вечери, които имаха приблизително същия характер, се подготвяха в течение на няколко дни. Работеше се навсякъде: в гримьорните, в коридорите, по всички кътове, през време на представленията, през антрактите и по цяла нощ. При енергията, която изразходваше за това театърът, резултатите, постигнати от него в течение на краткия срок, понякога биваха поразителни.

В навечерието на „капустника“ цялата театрална сграда се преобразяваше до неузнаваемост. Изнасяха се всички кресла от партера и на техните места се поставяха маси, на които публиката вечеряше. Вместо прислуга услужваха млади ученици, ученички и артисти, незаети на сцената. Под масите бяха скрити най-различни електрически ефекти: запалваха се лампички или започваха да тракат някакви кречетала. Всички ложи в зрителната зала бяха украсени с рисувани килими и гирлянди; от тавана висеха разни фенери, дреболийки или украшения, гирлянди; по всички маси светеха цветни лампички, което при пълното затъмняване на театъра представляваше ефектна картина; горе в балконите бяха скрити два оркестъра — струнен и военен; бяха приготвени огромни кошници, пълни с разноцветни конфети, серпентини, разни пищялки, свирки, балончета и пр. Към осем часа пристигаше публиката и сядаше по местата си; лампите постепенно се загасваха и залата потъваше в пълна тъмнина. Когато присъствуващите успяваха да свикнат малко с нея, изведнъж, неочаквано за всички, по даден от по-рано отрепетиран сигнал залата се огласяше от всевъзможни звуци: тръбяха тръби, барабанеше барабан, цигулки и най-различни струнни инструменти свиреха на високи ноти, духовите инструменти пищяха, цимбалите звъняха, гърмеше театралната гръмотевица с бумтене; всички звуци, свирки и шумове, които съществуваха в театъра, се пускаха в действие. Едновременно с тази звукова вакханалия светваха и всички прожектори, които имахме в театъра. Очите на публиката се заслепяваха и през това време от всички краища на зрителната зала — от горния етаж надолу, от долния нагоре — летяха серпентини, конфети, пускаха се стотици разноцветни балончета.

Увеселителната програма биваше най-разнообразна.

Играеше се „Хубавата Елена“ — шеговита пародия на постановката на знаменитата оперета, гдето като диригент излизаше Владимир Иванович, Менелай се играеше от Качалов, Елена — от Книпер, Парис — от Москвин, един от братята Аякси — от Сулержицки. На същия „капустник“ по желание на публиката С. В. Рахманинов дирижираше „Танцът на апашите“, изпълняван от Коонен и Болеславски.

Уреждахме и панаирджийски театър, в който И. М. Москвин изобразяваше слуга — старателен глупак, нещо като червенокосия клоун в цирка, който спуска и вдига завесата (но винаги не навреме). Той помагаше на фокусниците, подаваше им не ония предмети, които им бяха нужни, наивно издаваше тайната на трика и поставяше в глупаво положение самия фокусник.

В същия тоя панаирджийски театър имаше и пародии на модната по онова време борба. Слаб, изящен, клечо-французин, представян от В. И. Качалов, в трико и дамски гащички се състезаваше в борба с един здрав руски файтонджия, когото играеше В. Ф. Грибунин, по риза и със засукани панталони. Борба, разбира се, нямаше никаква, а имаше само комичен шарж на пози, карикатура на смешните страни в тая забава, сатира на подкупността на журито и на самите борци. Техните шмекерии издаваше от глупост тоя червенокос слуга — И. М. Москвин. Имаше и отгатвач на мисли, който в състояние на хипноза разкриваше злободневките на деня и пикантните тайни на театъра.

В същия тоя панаирджийски театър огромният и могъщ Ф. И. Шаляпин, в източен костюм, се бореше с малкия, късичък и пъргав Л. А. Сулержицки. После същите борци великолепно пееха украински песни. Четири виенски гризетки — И. М. Москвин, В. Ф. Грибунин, В. В. Лужски и артистът от Малий театър Климов — танцуваха и пееха нещо като пикантен квартет с невероятни по глупост думи, които имаха претенцията да приличат на немски език:

Ich bin zu mir heraus,

Ich habe Offenbach,

Zu mir spazieren Haus

Herr Gansen Mittenschwach

Имаше и такъв номер.

На сцената вкарваха едно огромно оръдие. Малкият Сулержицки излизаше в някаква непозната чуждестранна униформа от кожа и мушама. Той произнасяше дълга реч — пародия на английски език. Един преводчик обясняваше, че англичанинът предприема опасно пътешествие до Марс. За тая цел ще го сложат в дулото на оръдието и ще го изстрелят. В това време се появяваше жена му, започваше трогателно сбогуване също на такъв уж английски език. След това към безстрашния офицер се приближаваха В. И. Качалов и В. Ф. Грибунин, облечени в непозната униформа на някакви артилеристи. Те току-що са прочистили оръдието и са го намазали с масло, а сега с по една малка масленица от шевна машина в ръка се приближават до безстрашния полковник и пръскат с масло мушамената му дреха: благодарение на тая смазка англичанинът по-лесно ще се плъзга по дулото на оръдието. На горния балкон в зрителната зала беше поставен голям кръг, върху който бе опъната тънка бяла цигарена хартия като тия, през които в цирка скачат ездачите. Всичко е готово. Сбогуването е свършено. Храбрият полковник произнася последната си прощална реч преди далечното пътешествие. Вдигат го към дулото на оръдието — той пълзи и се скрива в него. След това В. И. Качалов и В. Ф. Грибунин натъпкват дулото с парцали, сипват му барут, запалват фитила, прикрепен за дълга пръчка, и с голяма предпазливост от разстояние подпалват заряда. Цялата публика и особено дамите във вълнение и в очакване на оглушителния изстрел старателно си запушват ушите. Но за учудване на всички чува се само слаб звук от детска играчка-пушкало, макар че при изгърмяването и двамата войници-подпалвачи падат от сътресението, и залата се огласява от страшен вик: хартиеният кръг се скъсва, в неговия отвор се показва на горния балкон фигурата на храбрия полковник Сулержицки; военният оркестър засвирва тържествен туш. Най-куриозното от всичко е това, че един от зрителите бе видял летящия във въздуха Сулержицки!

А ето и един друг номер, който произведе сензация. Външната страна на въртящата ни сцена бе обградена с ниска преграда като в цирка. Около тая преграда бяха поставени няколко реда столове за публиката, която седеше на сцената, а по-нататък беше направена панорама с рисуван цирк, пълен с публика. Срещу зрителите, както се полага, беше изходът за артистите, а отгоре — цирковият оркестър. Върху въртящия се кръг стоеше дървен кон, върху гърба на който Бурджалов в костюм на циркова ездачка танцуваше „pas de châle“, като се провираше през обръчи, облепени с тънка хартия. Тези, които държаха обръчите, стояха извън кръга — върху неподвижния под, а уж бягащият кон се движеше заедно с въртящия се кръг.

След това следваше номерът на самия директор на цирка, когото представях аз. Появявах се във фрак, с цилиндър, за по-голям шик килнат настрана, с панталони от бяла чортова кожа, с бели ръкавици и черни ботуши, с огромен нос, черни мустаци, гъсти черни вежди и широка черна еспаньолка. Цялата прислуга в червени ливреи се строяваше в шпалир, музиката свиреше тържествен марш, аз излизах, покланях се на публиката, след това главният щалмайстор ми връчваше, както му е редът, бич и камшик, с който плющях (това изкуство изучавах цяла седмица, през всички свободни от представление дни), и на арената се втурваше дресиран жребец, изобразяван от А. Л. Вишневски.

Цирковият номер завършваше с кадрил на всички артисти, при който цялата група на Художествения театър — Книпер, Качалов, Москвин, Лужски, Грибунин и др. — излизаха върху детски мукавени коне с фалшиви куклени крака, а аз в качеството си на директор стоях до входа с огромен звънец, издаващ плътен нисък звук, и звънях при промяната на котилионните фигури на кавалкадата. Артистите ги изпълняваха, като тичаха по арената със собствените си крака^[3].

Като conférencier за пръв път на тези „капустници“ излезе и блесна с таланта си нашият артист Н. Ф. Балиев. Неговата неизчерпаема веселост, находчивост, остроумие — както в самата същност, така и във формата на сценичното подхвърляне на шегите, смелостта му, често достигаща до дързост, умението му да държи аудиторията в ръцете си, чувството за мярка, умението да балансира на границата между дръзкото и веселото, между оскърбителното и шеговитото, умението му да спре навреме и да даде на шегата съвсем друго, безобидно направление — всичко това правеше от него интересна артистична фигура в нов за нас жанр.

Голяма роля в тези излизания на Н. Ф. Балиев играеше скритият зад кулисите Н. Л. Тарасов, автор на много извънредно талантливи шеги и номера, един от акционерите, член на дирекцията на театъра, по-късно и незаменим наш другар, който в труден момент през време на нашите гостувания в Германия ни помогна с една крупна сума.

При портала на сцената беше сложен огромен бутафорен телефон, който постоянно звънеше. Балиев отиваше да се обади. По въпросите и по отговорите на Балиев зрителите узнаваха в какво се състоеше работата и за каква шега използуваха телефона. Ето например: един от „капустниците“ съвпадна с деня, в който се избираше председател на Народното събрание, и Москва жадно очакваше известие за резултата. Бутафорният телефон с неимоверни размери зазвъня. Н. Ф. Балиев се приближава и слага слушалката до ухото си:

„Отгде говорите? От Петербург? От Народното събрание?“ — Балиев започна да се вълнува и се обръща към публиката с молба:

„По-тихо, по-тихо, господа, лошо се чува.“

Театърът замира.

„Кой говори?“

Цялата фигура на Балиев отведнъж става раболепна. Той започва ниско да се покланя на оногова, който говореше с него по телефона.

„Здравейте! Много съм щастлив… Благодаря ви, че се обадихте.“

После, след пауза, той продължава:

„Да, да…, капустник… много е весело…, много народ… пълен сбор…“

Нова пауза; после той доста решително произнася:

„Не!“

Нова пауза. Н. Ф. Балиев казва развълнувано:

„Не, уверявам ви, не, не, не…“

След всяка нова пауза той все по-нервно, все по-буйно, все по-развълнувано и решително повтаря това „не“. Изглежда някой силно напираше с някаква молба. Той трябваше дори, за да засили отказа, отрицателно да клати глава и да маха с ръце и в края на краищата почти рязко и твърдо да прекъсне разговора.

„Извинете, не мога, съвсем не мога.“

Тук той ядосано слага слушалката, тръгва с бързи крачки към кулисите и по пътя с недоволно лице подхвърля към публиката следната фраза:

„Н… (той назовава името на един политически деец, който искаше да стане председател на камарата) пита нямаме ли нужда от председател на нашия капустник.“

Между шегите и забавите на артистите през време на „капустниците“ изпъкваха някои номера, които подсказваха за един съвсем нов за Русия театър на шегата, на карикатурата, на сатирата, на гротеската. С тая работа се заеха Н. Ф. Балиев и талантливият Н. Л. Тарасов.

Отначало те основаха в избата на домовладелеца Перцов близо до катедралата нещо като клуб на артистите от Московския художествен театър. Там в интимна компания се веселяха и шегуваха артистите от нашия и от другите театри. По-сетне се образува театър „Летучая миш“, който поради разни обстоятелства беше принуден да измени предишното си направление с красиви, често пъти истински художествени картини и сценки с пеене, танци и декламации. Този репертоар, който стана типичен за „Летучая миш“, прогърмя по целия свят и е достатъчно известен.