Константин Станиславски
Моят живот в изкуството (65)

Опит да се проведе „Системата“ в живота

По онова време моята „система“ получи, както ми се струваше, пълнота и стройност. Оставаше да бъде проведена в живота. С тая работа не се заех сам, а в близко сътрудничество с моя приятел и помощник в театъра Леополд Антонович Сулержицки. Разбира се, преди всичко ние се обърнахме към нашите другари, артистите от Московския художествен театър.

Обаче аз не бях намерил тогава истинските думи, които бият направо в целта, убеждават веднага и действуват не на ума, а на сърцето. Аз казвах по десет думи там, гдето следваше да се задоволя само с една, но казана с тежест; преждевременно влизах в подробности там, гдето беше нужно най-напред да се даде понятие за общото. Поради тия грешки нашият пръв опит беше несполучлив. Артистите не се заинтересуваха от резултата на моята дълга лабораторна работа. Отначало приписвах своя неуспех на тяхната леност, на недостатъчния им интерес към тяхната работа, дори на злата им воля, на интригите, търсех някакви тайни врагове, а след това се утеших с друг род обяснения, като си казвах: „Руският човек е много трудоспособен и енергичен в областта на чисто външната, физическата работа. Накарайте го да вади вода или сто пъти да репетира, да крещи с цяло гърло, да се напряга, да възбужда с повърхностни емоции периферията на тялото си — той търпеливо и безропотно ще прави всичко, само и само да се научи как се играе еди-коя си роля. Но ако засегнете неговата воля и му доставите някаква духовна задача, за да предизвикате в него съзнателна или свръхсъзнателна емоция, ако го накарате да преживее ролята, ще срещнете отпор: до такава степен актьорската воля е неупражнена, ленива и капризна. Оная вътрешна техника, която проповядвам и която е нужна, за да се създаде правилно творческо самочувствие, се основава в главните си части точно на волевия процес. Ето защо много от артистите са така глухи към моя зов.“

Ред години на всички репетиции, във всички стаи, коридори, гримьорни, при срещи на улицата аз проповядвах своето ново credo и нямах никакъв успех. Слушаха ме почтително, многозначително мълчаха, отдалечаваха се и си шепнеха един на друг: „Защо той самият започна да играе по-лошо? Колко по-добре беше без теория! Съвсем друго беше по-рано, когато играеше просто, без мъдруване.“

И те бяха прави. Аз смених временно обикновената си работа на актьор с изследванията на експериментатора и затова естествено тръгнах назад като изпълнител и интерпретатор на роли и пиеси. Това се забелязваше от всички, не само от моите колеги, но и от зрителите. Този резултат ме смущаваше много и ми беше трудно да не изменя на набелязания път на търсения. Но все пак, макар и с големи колебания, аз все още държах на своето и продължавах да правя поредните си опити, въпреки че те в повечето случаи бяха погрешни, въпреки това, че заради тях губех своя актьорски и режисьорски авторитет.

Но в шемета на своето увлечение аз не можех и не исках да работя иначе освен така, както изискваше моето поредно увлечение и откритие. Упорството ме правеше все повече и повече непопулярен. Артистите започнаха неохотно да работят с мене, стремяха се към другите режисьори. Между мене и трупата се изправи стена. Цели години бях в хладни отношения с артистите, затварях се в гримьорната си, укорявах ги в застоялост, в рутина, в неблагодарност, в невярност и в измяна и с още по-голямо ожесточение продължавах своите търсения. Самолюбието, което тъй лесно завладява актьорите, вля в душата ми своята разяждаща отрова, която караше най-простите факти да приемат в очите ми пресилен, неправилен вид и да изострят още повече моето отношение към трупата. На артистите беше трудно да работят с мене, а на мене — с тях.

След като не постигнах желаните резултати при своите връстници-артисти, аз и Л. А. Сулержнцки се обърнахме към младежите, които избрахме от тъй наречената корпорация на сътрудниците, т.е. от статистите при театъра, а също и от учениците от театралната школа.

Младежта вярва на думите, без да ги проверява. Затова ни слушаха с увлечение и това ни ободряваше. Започнаха се уроци по „системата“, разбира се, безвъзмездно; но и тая работа — по разни причини — не се разви; при това младежта беше много претрупана с работа в театъра.

След втория неуспех аз и Л. А. Сулержицки решихме да пренесем опитите си в една от съществуващите тогава частни школи (на А. И. Адашев^[1]), където открихме клас по мои указания. След няколко години се получи добър резултат: много от учениците на Сулержицки бяха приети в театъра, между тях беше и покойният Евгений Богратионович Вахтангов, комуто беше съдено да изиграе видна роля в историята на нашия театър. Като един от първите възпитаници на „системата“ той стана неин страстен привърженик и пропагандатор.

Като следяха работата на Сулержицки в школата на Адашев и чуваха отзивите на учениците, някои от невярващите се обърнаха към нас с молба да им дадем възможност да изучават „системата“. В числото на присъединилите се тогава към нас артисти бяха и тия, които станаха сега известни в Русия и в чужбина: М. А. Чехов, Н. Ф. Колин, Г. М. Хмара, А. И. Чебан, В. В. Готовцев, Б. М. Сушкевич, С. В. Хиацинтова, С. Г. Бирман и др.

В този период на нашата работа със Сулержицки, т.е. през сезона 1910/1911 г., Художественият театър започна постановката на пиесата „Живият труп“ от Л. Н. Толстой. В нея има множество малки роли и те бяха разпределени между младежите, които работеха с мене и с Леополд Антонович.

През време на моите занимания по „системата“ аз си изработих свой език и своя терминология, която определяше с думи преживяваните от нас чувства и творчески усещания. Измислените от нас думи, които можаха да влязат в употреба помежду ни, бяха разбираеми само за нас, посветените в „системата“, но не и за другите артисти. Това импонираше на някои, но в същото време предизвикваше раздразнение, противодействие, завист и ревност у другите. Благодарение на това образуваха се две течения: едното — с нас, другото — против нас. В. И. Немирович-Данченко почувствува това и на една репетиция се обърна към цялата трупа с голяма реч, в която настояваше, щото моите нови методи на работа да бъдат изучени от артистите и възприети в театъра като ръководно начало в работата^[2]. За тая цел, преди да се започне работата върху самата пиеса, Владимир Иванович ме помоли подробно да изложа пред цялата трупа моята тъй наречена „система“, за да можем въз основа на нея да започнем репетициите на новата пиеса. Бях искрено трогнат от помощта, която моят другар ми оказваше, за което и до днес съм запазил чувство на благодарност към него.

Но тогава още не бях достатъчно подготвен за трудната задача, която бяха поставили пред мене, и затова не можах да изпълня мисията си, както трябва. Естествено поради това артистите не се запалиха така, както би ми се искало.

При това аз не бях прав, като очаквах от тях отведнъж пълно признаване. Не би трябвало да се изисква от опитни хора онова отношение към новото, каквото срещнах при учениците. Девствената, непокътната почва на младежта възприемаше всичко, каквото и да посееш в нейната душа; но завършените артисти, които са си изработили вече свои похвати с дълъг опит, естествено искат предварително сами да проверят новото и да го проведат през собствената си артистична призма. Те не могат така наведнъж да възприемат чуждото.

Във всеки случай онова, което в моята „система“ беше получило завършена, обработена форма, бе прието от тях сериозно, с желание да го разберат. Опитните люде разбираха, че аз предлагам само теория, която артистът с дълъг труд, с навик и борба е длъжен да превърне във своя втора природа и да приложи по естествен път на практика. Незабелязано всеки за себе си възприемаше онова, което аз предлагах, и по свой начин разработваше възприетото. Но онова, което оставаше в мене тогава недоразработено, объркано, неясно, бе подлагано на суровата критика на артистите. Трябваше да се радвам на тая критика и да се възползувам от нея, но свойственото ми упорство и нетърпение ми пречеха тогава да оценя правилно фактите.

Много по-лошо беше това, че някои от артистите и учениците приеха моята терминология, без да проверят нейното съдържание, или ме разбираха с разума си, но не и с чувството си. Още по-лошо беше, че това ги задоволи напълно и те веднага пуснаха в обръщение чутите от мене думи и започнаха да преподават уж по моята „система“.

Те не разбраха, че онова, за което говорех, не може да се възприеме и усвои нито за час, нито за денонощие, а трябва да се изучава системно и практически — с години, цял живот, постоянно, да се направи възприетото привично, да не се мисли за него и да се дочака, щото то естествено, от само себе си да почне да се проявява. За това е нужна привичка — втората природа на артиста; нужни са упражнения, подобни на ония, които прави всеки певец, зает с постановката на своя глас, всеки цигулар и виолончелист, който се е заел да изработи у себе си артистичен тон, всеки пианист, който развива техниката на пръстите си, всеки танцьор, който подготвя своето тяло за пластични движения, танци и т.н.

Всички тези системни упражнения не се правеха нито тогава, нито сега; тъй наречената „система“ бе приета повече по слух и затова тя и досега не е показала истинските резултати, които би трябвало да се очакват от нея.

Дори нещо по-лошо, в някои случаи повърхностното й възприемане даде обратни, отрицателни резултати. Така например някои от опитните артисти, научили се да се съсредоточават по „системата“, започнаха с още по-голямо внимание, точност и обработка да поднасят предишните си актьорски грешки. Тези хора подложиха под думата „система“ своите актьорски усещания и навици, които в резултат даваха предишните, придобити от занаята щампи. Те ги приеха за онова ново, за което се говореше в „системата“, и се успокоиха, тъй като в атмосферата на привичните си щампи актьорът се чувствува удобно. Тези нечувствителни актьори бяха уверени, че са разбрали всичко и че „системата“ им е принесла голяма полза. Те трогателно ми благодаряха и възхваляваха откритието, но на мене „не ми беше добре от такива похвали“.

Както и да е, след паметната реч на Владимир Иванович моята „система“ беше официално приета от театъра.