Константин Станиславски
Моят живот в изкуството (62)

На гости у Метерлинк

Беше ред да се постави „Синята птица“, която ни повери Метерлинк. Пиесата на белгийския поет трябваше за пръв път да види светлината на рампата в Москва, в нашия Московски художествен театър. Такава една отговорност задължаваше и аз счетох за свой дълг да се уговоря добре с нейния автор и за тая цел да отпътувам при Метерлинк през лятната ваканция, още повече, че получих от него една много любезна покана^[1]. Той живееше в бившето абатство St. Wandrïlle в Нормандия, което току-що беше купил и което се намираше на шест часа път от Париж.

Приготвих се за път по руски: с много пакети, всякакви подаръци, бонбони и пр. Във вагона ме обхвана вълнение. И как да не ме обхване! Аз отивах при знаменит писател, философ — трябваше да си приготвя за срещата някаква умна фраза. Нещо ми дойде наум и аз написах върху маншета си тържествено приветствие, за да мога в случай на нужда да го прочета.

Ето че влакът пристигна на крайната гара; трябваше да се слиза. На перона нямаше нито един носач. Около гарата стояха няколко автомобила; на входната вратичка се трупаха шофьори. Натоварен с множеството пакети, които падаха от ръцете ми, аз стигнах до изхода. Поискаха ми билета. Докато търсех из джобовете си, моите пакети полетяха на разни страни. Тъкмо в този критичен момент един от шофьорите ми извика:

„Monsieur Stanislavsky?!“

Озърнах се и видях бръснат, на почтена възраст, посивял, плещест хубав човек в сиво пардесю и шофьорска фуражка. Той ми помогна да си събера вещите. Падна ми пардесюто, той го повдигна и грижливо го преметна върху ръката си; после ме поведе към автомобила, покани ме да седна до него, настани ми багажа и автомобилът полетя. Шофьорът изкусно лавираше между децата и кокошките по прашната селска улица и се носеше като вихър. Беше невъзможно да се любуваш на прекрасната Нормандия при бързината, с която пътувахме. На един завой пред нас се изпречи скала и ние едва не връхлетяхме върху минаващия файтон. Шофьорът обаче зави ловко, без да докосне конете. При по-спокойно каране ние разменяхме помежду си забележки относно колата и опасността от бързото каране. На края аз запитах как е господни Метерлинк.

„Maeterlink? възкликна той учудено. — C’est moi Maeteriink!“ (Метерлинк? Че аз съм Метерлинк!).

Плеснах с ръце от учудване, а после и двамата дълго и силно се смяхме. По тоя начин приготвената тържествена фраза стана излишна. И по-добре, защото нашето просто и неочаквано запознаване ни сближи веднага.

Стигнахме пред грамадната порта на манастира, заобиколен с гъста гора. Ключалката изскърца и портата се отвори. Автомобилът, който изглеждаше като анахронизъм в средновековната обстановка, влезе в манастирския двор. Накъдето и да се обърнеш — остатъци и следи от изчезнала преди няколко века култура. Някои сгради и храмове бяха разрушени, други се бяха запазили. Ние спряхме до входа на „réfectoire“ (трапезарията). Въведоха ме в голяма зала с галерия, с колони, със стълбище, отрупано със скулптурни творби. Отгоре слизаше, облечена в червен нормандски костюм, мадам Жоржет Метерлинк-Леблан, много любезна домакиня, умна и интересна събеседница.

В стаите на долния етаж бяха уредени трапезарията и една малка приемна, а над тях във втория етаж, имаше коридор, по цялата дължина на който бяха разположени килиите на монасите. Сега те бяха превърнати в спални, в кабинет на Метерлинк, на жена му, в стаи за секретаря, за прислугата и пр. Тук протичаше техният интимен домашен живот. Съвсем в друг край на манастира, след като се минат редица библиотеки, параклисчета и зали, попадаш в голяма стая, наредена като работен кабинет с излаз към една чудесна старинна тераса. Тук в сенчестата й страна, когато печеше слънцето, писателят работеше.

Стаята, определена за мене, се намираше съвсем на друга страна, в кръглата кула, в бившите покои на архиепископа. Не мога да забравя нощите, прекарани там: аз се прислушвах в тайнствения шум на спящия манастир, в трясъците, във въздишките, в скимтенията, които човек като че ли чува нощем, в ударите на старинния часовник на кулата, в стъпките на пазача. Това настроение с мистичен характер отговаряше напълно на Метерлинковото творчество. Аз съм принуден да спусна завесата над неговия частен живот, за да не бъда нескромен и да не навлизам в една област, която случайно ми се откри. Мога само да кажа, че Морис Метерлинк е очарователен, гостоприемен домакин и весел събеседник. Ние по цели дни говорехме за изкуство и той много се радваше, че един актьор вниква в същността, в смисъла на своето изкуство и анализира неговата природа. Метерлинк особено много се интересуваше от вътрешната техника на актьора.

Първите дни преминаха в общи разговори; ние много се разхождахме. Метерлинк ходеше с малка пушка „Монте-Кристо“. Ловеше риба в малкото ручейче. Понякога ме запознаваше с историята на абатството, като отлично се ориентираше в бъркотията на оставените в манастира следи от различни епохи. След вечеря, когато вече беше тъмно, пред нас носеха свещници и образувайки цяло шествие, обхождахме всички кътчета. Отекващите стъпки по каменните плочи, старината, блясъкът на свещите и околната тайнственост създаваха необикновено настроение.

В отдалечената чайна пиехме кафе и беседвахме. В определени часове на вратата подраскваше кучето на М. Метерлинк на име Жако. Домакинът го пускаше, казвайки, че Жако се е върнал от своето кафене, което се намираше в съседното село, където той имал романче. В определено време кучето се връщаше при домакина, качваше се на коленете му и между тях се започваше интересен разговор. По умните очи на кучето изглеждаше, че то разбира всичко. Жако беше прототип на кучето в „Синята птица“ и затова аз трябваше по-отблизо да се запозная с него.

За да завърша тия бегли спомени за чудесните дни, прекарани от мене с Метерлинк и неговата жена, ще кажа няколко думи и за това, как писателят се отнасяше към целия план на постановката на своята приказка. Отначало ние дълго говорихме за самата пиеса, за характеристиката на ролите, за това, което иска самият М. Метерлинк. През време на тия преговори той се изказваше извънредно определено. Но когато разговорът преминаваше на режисьорска почва, той не можеше да си представи как неговите изисквания ще бъдат изпълнени на сцената. В тая област аз трябваше образно да му обяснявам, да играя цялата пиеса, да му разказвам някои и други трикове, които изпълнявах с примитивни средства. Изиграх му всички роли и той тутакси долавяше моите загатвания. М. Метерлинк подобно на Чехов беше сговорчив. Той леко се увличаше в онова, което му се струваше сполучливо, и охотно фантазираше в подсказаното направление.

Денем в работните часове на поета ние се разхождахме из манастира с мадам Метерлинк и мечтаехме как биха могли да бъдат поставени на открито, сред природата, „Аглавена и Селизета“ или „Пелеас и Мелизанда“.

В различни места на абатството се намираха живописни кътчета, сякаш нарочно приготвени за поставяне на Метерлинковите произведения: там — средновековен кладенец сред гъста зеленина за сцената на свиждането между Пелеас и Мелизанда, на друго място — вход към някакво подземие за сцената на Пелеас и Голо и т.н. Беше решено да се устрои спектакъл, в който зрителите заедно с актьорите ще преминават от едно място на абатството към друго, за да гледат пиесата, мизансценирана в самата природа. Ако не се лъжа, тоя план на постановката беше отпосле изпълнен от г-жа Жоржет Леблан-Метерлинк.

Дойде ред за заминаване. На сбогуване Метерлинк ми обеща да дойде в Москва за първото представление на „Синята птица“. Но за наше съжаление не му се удаде да изпълни своето намерение.

Няма да описвам самата постановка на „Синята птица“^[2], която е добре известна не само в Русия, но и в Париж, дето ходи да я постави по нашия мизансцен Л. А. Сулержицки^[3] със своя млад ученик Е. Б. Вахтангов и с художника В. Е. Егоров, по чиито скици бяха направени декорите и костюмите. Прекрасната музика към „Синята птица“ беше написана от Иля Сац.

Трябва ли да се напомня, че спектакълът имаше много голям успех както у нас, така и в Париж^[4].