Константин Станиславски
Моят живот в изкуството (6)

Италианската опера

Бяха започнали да ни водят, мене и брат ми, в Италианската опера още от малки, но ние не ценяхме тези посещения. Оперните представления бяха, тъй да се каже, свръх програмата и ние молехме те да не влизат в сметката, за да не намаляват броя на другите удоволствия — като цирка например. Музиката беше скучна за нас. Все пак аз съм много благодарен на родителите си за това, че още от малки ни заставяха да слушаме музика. Не се съмнявам, че това е повлияло благотворно и на слуха ми, и на вкуса ми, и на окото ми, което свикна с красивото в театъра. Ние имахме абонамент за цял сезон, т.е. за 40–50 представления, и седяхме в партерна ложа близо до сцената. Впечатленията от спектаклите на Италианската опера живеят и сега у мене с необикновена сила, и, разбира се, много по-ясно, отколкото от цирка. Мисля, това произлиза от обстоятелството, че самата сила на впечатлението е била огромна, но тогава не е била осъзната, а е възприета органически и несъзнателно не само духовно, но и физически. Разбрах и оцених тия впечатления едва по-късно, по спомените си. Циркът ме забавляваше, веселеше, но само в детството; но спомените от него не представляваха интерес в зрялата възраст и аз ги забравих.

За Италианската опера, както за френския и немския театър, в Петербург се пилееха много пари — привличаха се първокласни драматични артисти от Франция и най-добрите оперни певци от цял свят.

В началото на сезона се пускаха афиши, в които се обявяваше съставът на трупата — почти изключително от световни звезди: Аделина Пати, Лука, Нилсон, Волпини, Арто, Виардо, Тамберлик, Марио, Станио, по-късно Мазини, Котони, Падила, Багаджиоло, Джамет, Зембрих, Уетам.

Помня твърде много опери с изпълнителски състав от първокласни световни знаменитости. Например в операта на Росини „Севилският бръснар“ пееха: Розина — Пати или Лука; Алмавива — Николини, Капул, Мазини; Фигаро — Котони, Падила; Дон Базилио-Джамет; Бартоло — знаменитият комик и буфобасист Боси. Не зная дали други градове в Европа са си позволявали такъв разкош!

Впечатленията от тия представления на Италианската опера са се запазили в мене не само в моята слухова и зрителна памет, но и физически, т.е. аз ги усещам не само с чувствата си, но и с цялото си тяло. И наистина, като си спомня за тях, усещам отново онова физическо състояние, което някога е било предизвикано у мене от свръхестествено висока, звънтяща като най-чисто сребро нота на Аделина Пати, от нейното колоратуро и техника, от която аз физически се задъхвах, от нейните гръдни тонове, при които дъхът замираше и беше невъзможно човек да не се усмихва от задоволство. Заедно с това се е врязала в паметта ми и нейната дребна, но правилно сложена фигурка, с изящен профил, изваян сякаш от слонова кост.

Също такова органическо и физическо усещане на стихийна сила се е запазило в мене и от краля на баритоните — Котони, и от басиста Джамет. И сега се вълнувам, като си помисля за тях. Спомням си благотворителния концерт в дома на едни познати. В малкия салон двама великани пяха дует из „Пуританка“. Те заливаха стаята с вълни от кадифени звуци, които се вливаха в душата и опияняваха с южна страст. Джамет с лице на Мефистофел, с грамадна, красива фигура, а Котони с добродушно открито лице, с голям белег на бузата си, здрав, бодър и по своему хубав.

Ето каква е силата на младежките ми впечатления от Котони. В 1911 г., т.е. около 35 години след неговото идване в Москва, аз бях в Рим и вървях с един познат по тясна уличка. Изведнъж от горния етаж на една къща долита нота — широка, звънтяща, стихийна, сгряваща и вълнуваща. И аз физически отново изпитах познатото усещане.

„Котони!“ — възкликнах аз.

„Да, той живее тук — отвърна познатият. — Как го позна?“ — учуди се той.

„Почувствувах го — отговорих аз. — Това никога не се забравя.“

Подобни физически спомени за силата на самия звук са запазени у мене и от баритоните Багаджиоло, Грациани, от драматичните сопрани Арто и Нилсон, а по-сетне и от Таманио. Също така физически са врязани в мене и спомените от обаятелния тембър на гласовете на Лука, Волпини и Мазини на младини.

Но има и впечатления от друг характер, които са се запазили у мене, въпреки че бях твърде млад, за да мога да ги преценя. Това са впечатления по-скоро от естетическо естество. Помня поразителния начин на пеене на почти безгласовия тенор Ноден, който беше може би най-добрият вокалист от по-стария тип, какъвто съм слушал. Той беше стар и некрасив, но ние, децата, го предпочитахме пред по-младите певци. Помня след това съвсем изключителната яснота на фразировката и изговора (на непонятния за децата италиански език) на баритона Падила, било в серенадата на Дон Жуан от Моцарт, било в „Севилският бръснар“. И тия впечатления бяха възприети силно и органически в детските години, а преценени по-късно. Никога няма да забравя с каква дикция, уточненост, изящество и ритмичност бе играта на тенора Капул (създател на прекрасни роли и заедно с това на най-модната за онова време прическа).

За срам на нашите меломани^[1] те се ползуваха от предоставения им разкош с недостатъчно внимание. Те въведоха у нас лошата мода да идват в театъра с голямо закъснение, да сядат по местата си и да шумят в това време, когато големите певци извисяват звънливи ноти или карат дъха да замира при пиано-пианисимо. Тази лоша мода напомня възгордяла се камериерка, която смята за най-голямо изящество всичко да пренебрегва и на всичко да се присмива.

Имаше и друга мода, още по-лоша. Клубмените^[2], абонирани в Италианската опера, играеха на карти през цялата вечер, докато продължава представлението, и идваха в театъра само за да чуят ut diez на някой знаменит тенор. Когато започваше действието, първите редове биваха празни, но малко преди прославената нота в салона се вдигаше шум, приказки и скърцания на столове. Това е пристигането на „познавачите“ — клубмените. Нотата е взета, бисират я няколко пъти и отново се надига шум — клубмените отиват да си довършат играта на карти. Хора без вкус, празни и бездарни.

За жалост аз видях как вокалното изкуство започна да запада, как се губеше тайната на постановката на гласа, бел-кантото и дикцията в пеенето. В края на миналото столетие в Москва отново се появи манията за италианска опера. Частната опера на известния меценат С. И. Мамонтов беше съставена от най-добрите певци — чужденци. Много от тях бяха талантливи хора и дори артисти. Но у тези, които помнят феномените като Пати, Лука, Котони и други, впечатленията за предишните певци заличиха по-късните впечатления. Шаляпин не влиза в сметката. Той стои на върха, извън всички. Но имаше и други изключения, в смисъл на стихиен гласов материал. Такова изключение беше знаменитият тенор Таманио. Ето каква е неговата сила. Преди първото му излизане в Москва той не беше достатъчно рекламиран. Очакваха добър певец — не повече. Таманио излезе в костюм на Отело със своята огромна, могъща фигура и веднага ни оглуши с една съкрушителна нота. Публиката инстинктивно, като един човек, се отдръпна назад, като че ли се защищаваше от удар. Втора нота — още по-силна, трета, четвърта — още и още, и когато също като огън из кратер на думата „мюсюлма-а-а-ни“ излетя последната нота, публиката за няколко минути загуби съзнание. Ние всички скочихме. Познатите се търсеха един друг, непознатите се обръщаха към непознати с един и същ въпрос: „Чухте ли? Какво е това?“ Оркестърът спря, на сцената — смущение. Но изведнъж, опомнила се, публиката се втурна към сцената и зарева от възторг, викайки „бис“.

При следното си идване Таманио пя в Болшой театър. Откриването съвпадна с един царски празник и затова преди почването беше изпълнен химнът. В това време, когато оркестърът, хорът, всички солисти освен Таманио, наредени на авансцената, пееха с пълен глас и свиреха най-силното forte, отзад се разнесе, полетя напред, покри всички певци, хор и оркестър една безпределна нота, после друга, трета. Освен тях нищо не се чуваше и не ти се искаше да чуваш. Това беше Таманио, който пееше скрит зад хора. Той беше посредствен музикант. Често детонираше, фалшивеше, не попадаше в такт, грешеше ритъма. Беше лош актьор, но не беше бездарен. Ето защо с него можеше да се направи чудо. Неговият Отело беше чудо, идеален и в музикално, и в драматично отношение. Тая роля той е разучавал в продължение на много години (да, именно години) с такива гении като самия Верди^[3] — в музикално отношение, и със старика Томазо Салвини — в драматично.

Нека младите артисти знаят какви резултати могат да се постигнат с труд, техника и истинско изкуство. Таманио беше голям в тая роля не само за това, че са го научили двама гении, но и затова, че имаше темперамент, искреност и непосредственост, с които го беше надарила природата. Майсторите на техниката — неговите учители — съумяха да разкрият неговата талантлива духовна същност. Сам той не можеше нищо да направи със себе си. Бяха го научили да играе роля, ала не бяха го научили да разбира и да владее изкуството на актьора.

Разказвам тия спомени, защото за мене е много важно в по-нататъшната част на книгата читателят да може да преживее заедно с мене впечатленията ми из областта на звука, музиката, ритъма и гласа. След време те ще изиграят важна роля в моя артистически живот и работа. Това аз узнах едва неотдавна, вече към края на моята артистична дейност. Разбрах значението, което са имали за мене стихийните впечатления. Те именно ме подтикнаха едва напоследък към изучаването на гласа, неговата постановка, облагородяването на звука, дикцията, ритмичната и музикална интонация, долавянето душата на гласните и съгласните, на словото и на фразата, на монолога. Всичко това се отнася и за драматическите изисквания. Но за това ще говоря, когато му дойде времето, а засега нека моите спомени оставят само следа в паметта на читателя.

Пиша всички тия спомени още и за да покажа на младите артисти колко е важно за нас да поглъщаме в себе си повече прекрасни и силни впечатления. Артистът е длъжен да гледа (но не само да гледа, но и да умее да вижда) прекрасното във всички области на своето и чуждото изкуство и живот. Необходими са му впечатления от хубави представления и артисти, от концерти, от музеи, от пътешествия, от хубави картини, от всички направления — от най-левите до най-десните, тъй като никой не знае какво ще развълнува неговата душа и ще разкрие тайните извори на творчеството му.