Константин Станиславски
Моят живот в изкуството (56)

Първо пътуване в чужбина

Относно решаването на въпроса за пътуването в чужбина цялото управление на театъра се събра в моето жилище на ул. „Каретен ред“. Всички останаха да спят у нас. През тая вечер трябваше на всяка цена да се реши въпросът, за който се бяхме събрали, и след решението да изпратим авангард в Берлин за наемане на театър, за поръчването на декори и др. Тия, които оставаха в Москва, трябваше да намерят пари и да организират всичко необходимо за заминаването. Заседанието продължи цяла нощ и дори след като гостите си легнаха да спят и загасиха свещите, дебатите продължаваха, защото никой не искаше да спи.

След няколко дни артистът A. Л. Вишневски замина за чужбина като авангард, а на 24 януари 1906 г. цялата трупа и аз с жена си и децата си заминахме през Варшава за Берлин.

В Берлин времето се случи добро. През деня можеше да се ходи с пардесю, макар че беше краят на януари. По случай сватбата на някого от императорския род градът беше препълнен и вместо хотел ние трябваше да наемем цяла квартира — един току-що освободил се поради заминаване на артистите театрален клуб. Там ние заедно с някои артисти се настанихме по стаите и си подредихме собствено домакинство: В. И. Немирович-Данченко, аз със семейството си, Книпер, Вишневски. Не мога да кажа, че беше удобно, но затова пък бе оригинално и весело.

Отначало, при все че нашето гостуване беше подготвено в печата от известния критик Вилхелм Шолц, отношението на немците към русите и по-специално към нас не беше гостоприемно: театралните работници имаха съвършено примитивна представа за руското изкуство; изглежда, че те ни смесваха с циркаджии или с акробати и се учудваха, че не носим със себе си ни трапец, ни стълби, ни дебели въжета, ни телове за ходене по тях. Поръчаните от нас декори не бяха готови. Всички работилници бяха заети с поръчки за Америка, а за руските революционери малко искаха да знаят. Спасиха ни само нашите работници начело с И. И. Титов^[1], дошли заедно с нас от Москва, те бяха работили заедно с нас за създаване на делото, обичаха го, бяха възпитани в същите принципи и, тъй да се каже, закърмени с нашето мляко. В продължение на няколко нощи работа (през деня театърът беше зает с репетиции от немската трупа) четирима души направиха онова, което не можеше да ни даде дори една фабрика за цял месец. Но и тук ни се правеха най-различни спънки. Така например, за да имаме право да работим на сцената през нощта, трябваше да плащаме по тарифата за извънреден труд на целия технически персонал от немския театър. Бяха събрани руски сътрудници измежду емигрантите. Поради това, че след неуспеха на японската война и на революцията отношението към русите в чужбина беше станало почти презрително, върху нас лежеше мисията да поддържаме, доколкото е възможно, репутацията на руснаците. Преди всичко трябваше да учудим всички с дисциплината и трудоспособността си. Всички разбраха това и се държаха образцово. Репетициите се водеха с малки прекъсвания от сутрин до вечер така редовно, както не бяха виждали в театъра, в който трябваше да играем. Скоро се създадоха легенди за нашия задкулисен живот. Отношението към нас се подобри, но то далеч не беше още идеално.

Липсата на опит и на материални средства не ни позволиха да направим необходимата за един голям европейски град реклама. Нашите афиши, направени от художника В. А. Симов, бяха твърде изящни, но затова пък недостатъчно крещящи, за да бият в очи и да ни рекламират. Освен това те бяха много малко и не се виждаха между пъстрите обяви на търговските фирми в големия европейски град. Наистина на първото представление театърът беше препълнен, но от второто представление той беше наполовина празен.

Ние открихме гастролите с „Цар Фьодор“^[2]. През тая вечер нашата репутация се слагаше на карта не само за чужбина, но и за Русия, защото, ако бихме претърпели неуспех, там нямаше да ни простят. Освен това какво щяхме да правим сетне? Би трябвало да се връщаме назад в Русия почти без пари, тъй като те бяха изхарчени още преди вдигането на завесата. Няма да описвам вълненията на артистите и напрегнатата задкулисна атмосфера през време на първото представление. Бяхме учудени, че още преди да почне премиерата, сценичните работници започнаха да ни поздравяват. Оказа се, че в театъра е дошъл маститият берлински ветеран, знаменитият великолепен артист Хаазе^[3] с жена си. Казаха ни, че това е добро предзнаменование, защото старците отивали на театър в извънредни, изключителни случаи. Изглежда, че нашето гостуване беше привлякло вниманието ако не на широката публика, поне на берлинската интелигенция. Първата картина от „Фьодор“ беше приета с буря от ръкопляскания, а при вдигане на завесата за втора картина ръкоплясканията и овациите се подновиха с още по-голяма сила. Успехът на спектакъла растеше с всяко действие. Зад кулисите притичваше нашият отдавнашен приятел знаменитият немски артист Барнай, за да ни поощрява и успокоява, а в края на представлението — безкрайни ръкопляскания и всички доказателства за един голям успех. Настъпи и пълна промяна в отношенията към нас зад кулисите от страна на сценичните работници и на целия театрален персонал; вместо предишното презрение — почти поклонение.

Първите рецензии в пресата, които решаваха нашата съдба в чужбина, естествено бяха очаквани от нас с голям трепет и нетърпение. За състоянието ни тогава можете да съдите по следната битова картинка. На другия ден след дебютното представление, рано сутринта, щом бяха получени вестниците, аз и жена ми бяхме събудени от живеещите в нашата обща квартира артисти-колеги с жените си. Забравили всякакво приличие, те вкупом се втурнаха в стаята, гдето спяхме — кой по пижама, кой по халат, кой по пенюар, — с тържествуващи, възторжени лица. Жената на един артист, която прекрасно знаеше немски език, дословно преведе на всички събрали се току-що излезлите рецензии. Би могло да се каже, ако се съди по тия рецензии, че Берлин бе превзет от нас с пристъп, че ние одържахме пълна победа. Бяхме учудени от познанията на немските критици за руската литература и за нашия живот изобщо. На някои места би могло да се помисли, че критиките са писани от руси или най-малко от хора, които знаят добре руски език: тъй тънко беше тяхното разбиране не само по отношение на литературната страна на спектакъла, но и на подробностите в актьорската игра. Когато попитах един от осведомените хора по какъв начин създават такива познавачи на театъра, той ми откри един практикуван в Германия твърде остроумен и целесъобразен способ: „Ние поръчваме на начинаещия критик — каза ми той — да напише не отрицателна, а хвалебна статия: да хули може всеки, дори и оня, който не разбира работата, но да хвали смислено може само познавачът.“

Обаче успехът на „Фьодор“, на пиесите на Чехов, Ибсен и Горки и още по-блестящите рецензии за тях малко помогнаха на сборовете ни. Те продължаваха да си бъдат лоши дотогава, докато от нашия театър не се заинтересува Вилхелм. Най-напред в театъра дойде принцесата, след това императрицата и най-сетне самият кайзер. През един неделен ден от двореца ни съобщиха, че утре, понеделник, императорът моли да представим за него „Цар Фьодор“. А беше обявена премиера на „Щокман“. Трябваше да отменяме премиерата и отново да започне продажба на билети за „Фьодор“. Печатниците в неделя са затворени, значи и афишите за промяната ще излязат късно, едва в понеделник. От канцеларията откровено се изказаха в тоя смисъл пред двореца. Обаче след половин час повториха молбата на кайзера все пак да представим утре „Фьодор“. Той, изглежда, знаеше по-добре своя Берлин. Върху афиша, пуснат на другия ден, с червена напречна лента беше напечатано: „По желание на императора“ — и това беше напълно достатъчно, щото всички места за няколко часа да се разпродадат.

Вилхелм дойде в руска униформа. Външно той не изглеждаше такъв, какъвто си го представяхме от портретите. В действителност той е набит, нисък, с доста едри следи от сипаница по лицето, с обикновени мустаци, леко причесани нагоре — съвсем не тъй прекалено, както го изобразяват по портретите. Кайзерът седеше на централното място в ложата, заобиколен от цялото си семейство: той се държеше непринудено, като от време на време се обръщаше с въпроси ту към един, ту към друг от присъствуващите с него в ложата или се навеждаше от балкона към партера и правеше на седящите там актьори от неговия театър мимически знаци на одобрение, като кимаше към сцената. На няколко пъти той демонстративно ръкопляскаше. Той или е увличащ се човек, или добър актьор, мислехме ние. През антрактите нас, т.е. Владимир Иванович и мене, ни извикаха в ложата при него и той ни зададе редица въпроси от делови характер, отнасящи се до театъра. След свършване на представлението, когато публиката напусна театъра, Вилхелм и оберинтендантите на много кралски театри още дълго стояха в ложите, продължавайки да ни разпитват по въпроси из нашата специалност. Ние трябваше да разказваме подробно за цялата си задкулисна работа от край до край, при което Вилхелм ни прекъсваше понякога и се обръщаше към интендантите, като подчертаваше, че у тях няма такова нещо. След посещението на Вилхелм сборовете на нашите театри се подобриха и към края на гастролите, които продължиха пет-шест седмици, ние имахме вече не само художествен, но и материален успех. След него се появиха подаръци и чествувания. Поздравиха ни и немските артисти, и отделни дружества и лица, и руската колония. Но особено впечатление ни направиха двата приема и обедът: единият от тях стана в малкото жилище на старика Хаазе, а другият беше даден от знаменития писател Хауптман. За да не нарушават реда в домашния живот, берлинчани устройват тържествените обеди обикновено в ресторанти или в хотели. Само когато искат да отдадат някому особена чест и гостоприемство, те устройват приеми и обеди в къщи, което естествено предизвиква голямо главоболие и разходи. Тъкмо с тая чест бе удостоен и нашият театър. Хаазе беше така увлечен от нашите спектакли, че покани в малкия си апартамент целия театрален Берлин — по двама актьори (мъж и дама) от всеки по-голям берлински театър. На тържеството присъствуваха също и бивши актьори от майнингенската трупа, които бяха дошли по това време за репетициите на пиеса за юбилейния спектакъл в чест на стария майнингенски херцог. Знаейки моето отношение към знаменитата трупа, Хаазе искаше да ми достави удоволствие, като ме запознае с артистите, на чиято игра аз някога се любувах. В многобройни речи ние си разменихме благодарности, а след вечерята ме сложиха между актьорите и ме накараха да разкажа стъпка по стъпка целия ход на нашата сценична работа. Тоя труден и сложен доклад ставаше на немски език, който аз по онова време бях доста забравил. За тоя изключителен и задушевен прием от страна на стария ветеран на немската сцена и на неговата мила съпруга съм запазил и до днес най-топъл спомен.

Другият прием и обяд, за който споменах, устроен от Хауптман, също има своята малка история: Хауптман често идваше на нашите представления. Обичта му към руската литература и влиянието й върху него са достатъчно известни. На първото представление, което видя (даваше се „Вуйчо Ваньо“), той за пръв път се запозна с руското сценично изкуство. В антрактите, като седеше в своята ложа с жена си и със свои близки, Хауптман въпреки своята свенливост доста гласно изказваше своите похвални мнения за Чехов и за нашия театър^[4]. Естествено, че преди заминаването ни от Берлин ние с Владимир Иванович сметнахме за нужно да отидем и засвидетелствуваме своето уважение към писателя, с пиесите на когото в продължение на много години нашият театър запознаваше руския зрител. В малкия апартамент на Хауптман ние заварихме цял хаос. Оказа се, че жена му, която, както се мълвеше, му послужила като образец за създаване образа на Раутенделайн в „Потъналата камбана“ и ролята на Пипа в пиесата „Pippa tanzt“^[5], се увлякла в оркестрово свирене и ако не се лъжа, дори дирижираше. Изглежда, че се очакваше някаква музикална репетиция, тъй като малката стая беше задръстена с много пултове. Поради липса на достатъчно място в малката гостна оркестърът беше нахълтал дори в кабинета на писателя. Хауптман ни приличаше на Антон Павлович Чехов. Те имаха нещо сродно помежду си — свойствената им скромност, свенливост и лаконичност. За съжаление разговорът не можеше да бъде много дълъг, разнообразен и красноречив, първо, защото ние се стеснявахме, като седяхме пред този забележителен човек, и, второ, защото нашият немски език не беше толкова богат, за да можем да говорим на литературни и художествени теми. Хауптман каза, че той винаги е мечтал пиесите му да се играят така, както ги видя у нас — без театрално напъване, без условности, а просто, задълбочено и съдържателно. Немските актьори го уверявали, че мечтите му са неосъществими, тъй като театърът има свои условности, които не могат да се нарушават. Но сега в края на своята писателска дейност той видял това, за което цял живот мечтаел.