Константин Станиславски
Моят живот в изкуството (53)

Вместо интуиция и чувство — историко-битова линия

„Юлий Цезар“

Когато се поставяше „Юлий Цезар“, случи се приблизително същото, което и със „Силата на мрака“. Нашата актьорска вътрешна работа излезе по-слаба от външната постановка и ние отново попаднахме от линията на интуицията върху линията на историко-битовите постановки.

„Решено, поставяме «Юлий Цезар» от Шекспир“ — каза ми веднъж В. И. Немирович-Данченко, като влезе при мене и си сложи шапката на масата.

„Но кога ще го поставим?“ — недоумявах аз.

„За откриването на идния сезон“ — отговори ми Владимир Иванович.

„Но как ще успеем да направим плана за постановката, декорите, костюмите? Нали тези дни трупата се разпуща за лятната ваканция?“ — продължавах да се учудвам.

Когато Владимир Иванович говори така уверено, това значи, че той е проседял не една нощ с молив в ръка, разработвайки бъдещия план, обмисляйки всички срокове и подробности на работата във всички отрасли на сложния театрален механизъм.

Избирането на пиеси за репертоара на нашия театър е процес, който прилича на тежки родилни мъки. А през въпросната година тази работа се извършваше още по-мъчно от всеки друг път. Дойде вече месец април, време беше да заминаваме на гастроли в Петербург, а още никой не знаеше точно каква работа ни предстои за идния сезон.

Разбрах, че не беше време да влизам в спор, а трябваше да се съглася и да пристъпя към осъществяване на невъзможното. Владимир Иванович и художникът Симов заминаха за Рим да събират материали, а в московския театър беше основана цяла канцелария по подготвителната работа. Бяха създадени редица отдели, начело на които стояха отговорни лица от състава на артистите и режисьорите. Тия отдели бяха настанени във фоайето на театъра и в стаите около него. Един от отделите се занимаваше с литературната страна и всичко, което се отнасяше до текста, до превода и до неговото поправяне и съкратяване, всички литературни справки и коментарии, се отправяха там. Друг отдел се занимаваше с всичко, което се отнасяше до битовия живот и археологията от времето на Цезар — тогавашните обичаи, нрави, обществен живот, жилища, техните планове и устройство и пр. Трети отдел се занимаваше с костюмите — скици, кройки, мостри от платове, купуване, боядисване на материи и т.н. Четвърти отдел се занимаваше с реквизита — оръжия, бутафорни предмети и пр. Пети отдел се грижеше за декорите, събираше материали за скиците, правеше макети и т.н. Шести — водеше музикалната част, седми — поръчките и изпълнението на всичко, което бе вече утвърдено, осми — репетициите с актьорите, девети — народните сцени; десетият отдел беше разпределителен: в него се стичаше всичко, което се получаваше отвън, той сортираше полученото и го разпределяше по другите отдели. Целият театър беше обявен във военно положение — всички актьори, членове на администрацията, служещи бяха мобилизирани. Никой под никакъв предлог не смееше да се откаже от възложената му работа.

Ония от мобилизираните, на които още не беше възложена работа, биваха командировани в музеите, в библиотеките, разпращани при учени специалисти по античната култура, при частни колекционери и антиквари. Всички учреждения и лица, към които се обръщаше театърът посредством своите представители, се отзоваваха на нашата молба и ни изпращаха своите ценни издания, музейни вещи, оръжия и т.н. Може с увереност да се каже, че целият богат материал, с който разполагаше Москва, беше използуван от нас докрай.

Още по-богат материал донесе Владимир Иванович от Рим.

Благодарение на такава една организация ние можахме в няколко седмици да съберем онова, което при други условия не можеше да се събере и за година. Много от онова, за което сега, след войната, стана невъзможно дори да се мечтае, в онова време беше възможно и достъпно. Така например изпратените по всички магазини членове на постановъчната комисия отбираха голямо количество материи от най-различни качества и цветове. Те се донасяха в театъра, разпростираха се по сцената, осветяваха се с пълно осветление от рампата, софитите и прожекторите, преглеждаха ги от зрителната зала и отделяха най-ефектните парчета от тия материи. Цветовата гама на костюмите беше подбрана с особена грижливост. Каквито и групи от актьори да се срещнеха на сцената, те винаги създаваха букет от хармонично подбрани багри и тонове.

Ние изучавахме костюмите и тяхната кройка, изучавахме как да си служим с тях и с оръжието, изучавахме античната пластика. Трябваше не само теоретически, но и практически да се запознаем с всичко това. За тая цел бяха ушити пробни репетиционни костюми, в които ходехме по цял ден в театъра, за да се научим да ги носим. Такъв начин беше приложен от нас и по-рано, при постановката на „Три сестри“ от Чехов. Трябваше да се научим да носим военен костюм, което изисква навик. И тогава, както и при постановката на „Юлий Цезар“ ние по цели дни ходехме във военна униформа и дори се осмелявахме в такъв вид да излизаме на улицата — стражарите ни отдаваха чест и рискувахме да попаднем под съд. Полученият по този начин опит ни даде онова, което не можехме да научим нито от книги, нито от теория, нито от рисунки. Ние се научихме да владеем римския плащ и да подреждаме гънките му, като ги събираме в шепата си, прехвърляхме го през рамо, на глава или върху ръката си, научихме се да жестикулираме, като държим края на плаща с разпуснати дипли. По тоя начин се създаде цяла схема на движения и жестове, взети от античните статуи.

Като се завърна от чужбина, Владимир Иванович взе върху себе си главното ръководство на постановката, а ние му помагахме. Трябваше преди всичко да се изработи конструкцията на декорите. Всеки декор трябва да има своя сценична особеност и не само в смисъл на живопис и на бои, но и в смисъл на режисьорски замисъл. Трябваше да се намери най-напред това „je ne sais quoi“ — това разковниче, което дава острота, неочакваност и оригинална прелест на декора. Така например с малък брой сътрудници трябваше да се предаде преминаването на голямата Брутова войска, която отива на бой. В същия декор в далечината се появява противникът на Брут — Антоний, със своята войска. Действието се развива на голяма равнина, удобна за сблъскване на двете неприятелски войски. С помощта на рундхоризонта, който има театърът, и с помощта на живописна перспектива ние можахме да постигнем необходимия простор. Но как да се покаже преминаването на многобройна войска с малко сътрудници? За тая работа трябваше да се измисли някакъв трик, който изкусно ще измами публиката. Репетицията показа, че много по-добре и по-тактично ще бъде да показваме преминаващите воини не в целия им ръст, а само до половина, т.е. да се виждат само главите им, шлемовете, част от тялото и върховете на пиките. Илюзията се усилва още повече, когато минаването на войските става зад стъблата на дърветата или зад стърчащите скали. Ползувайки се от големия пропадащ подиум на нашата сцена, ние можахме да показваме само горната част от телата на преминаващите по тоя свален подиум сътрудници. Други, невидими за публиката хора, вървяха зад тия сътрудници и носеха цяла гора от копия: това усилваше илюзията, че там минава гъста тълпа. Тоя трик имаше още и предимството, че даваше възможност да облечем статистите само до половина, тъй като краката им не се виждаха. Статистите минаваха по сваления подиум и като изтичваха под пода, отново се явяваха там, отгдето току-що бяха влезли преди малко. Така се получаваше безкрайна върволица от воини. През време на тия задкулисни прибежки на войниците стоящите по пътя им шивачи успяваха да им нахлузят нови детайли от военни костюми, т.е. сменяха им шлемовете и плащовете, за да се получи илюзия, че минават все нови и нови пълчища.

Със същия брой статисти ние можахме много убедително да създадем впечатление на голяма улична тълпа в първото действие. Големият подиум, който беше свален, даваше впечатление на улица, която се спуска надолу. В дълбочината на тоя подиум в перспектива, както и в сцената при преминаване на войската се виждаха само главите на гъмжащия в далечината народ. Цяла редица от малки дюкянчета се спускаше от авансцената надолу, в подиума и там се изгубваше в тълпата. Тук беше и работилницата за оръжия, гдето се ковяха мечове и брони, като при това шумът от ковачницата допълняше общата глъчка на тълпата. Улицата, която минаваше през цялата авансцена, завиваше зад дясната кулиса. Отгоре към нея се спущаше тясна уличка с типични италиански стълби. По тоя начин тълпата се движеше от горе на долу и надлъж по сцената. Срещуположните движения на тълпата създаваха оживление в общата картина на уличния живот. На ъгъла на двете улици, посред сцената, се намираше римска бръснарница. Там патрициите се събираха като в клуб. Над бръснарницата, върху плоския покрив, имаше градинка и скамейка. Оттам народните трибуни произнасяха речите си, като спираха за известно време тълпата, която се събираше на авансцената с гръб към публиката. По улиците шествуваха матрони, придружавани от роби. Млади контета от бръснарницата почтително поздравяваха, а след тяхното преминаване задяваха куртизанките, които минаваха край тях. Долу, по главната улица, минаваше процесия: върху една носилка тържествено и величествено се излягаше Цезар, а Калпурния лежеше върху друга. Когато ги донасяха до средата на сцената, един гадател спираше процесията. Неговото предсказване предизвикваше общо смущение. След него се появяваше Брут със своите съмишленици. С тъжен поглед изпращаше той отдалечаващата се процесия. Заобикаляха го хора от народа; те протягаха прошения, в които се оплакваха от режима… Не мога да не спомена тук за един любопитен случай, който красноречиво доказва необходимостта от сценическо възпитание дори и за най-незначителните театрални сътрудници. Брут играех аз. Веднъж един от сътрудниците, които ми поднасяха жалби, не се яви навреме. Владимир Иванович, който следеше представлението от портала, повика един от свободните статисти и го помоли да замени отсъствуващия. Ето че към мене се запъти изпратеният с типичната походка на писар, който се приближава до своя началник на канцелария, направи съвсем съвременен поклон, макар да беше в римска тога, и високо докладва:

„Константин Сергеевич, Владимир Иванович заповяда да ви го предам.“ И той протегна към мене реквизита — римски папирус.

Спектакълът „Юлий Цезар“ имаше огромен успех^[1], но главно благодарение на режисьорската постановка и на играта на В. И. Качалов, който създаде превъзходен образ на Цезар. В областта на артистическата работа на другите актьори отново имаше неуспехи. Ние не можахме да се преборим с постановката и отново слязохме от линията на интуицията и на чувството върху историко-битовата линия.

В музея на Художествения театър се пази режисьорският екземпляр на Владимир Иванович, направен за тая постановка извънредно грижливо. Тъй като постановката се правеше не толкова в план на Шекспировата трагедия, колкото в историко-битов план на тема „Рим през епохата на Юлий Цезар“, този режисьорски екземпляр е пълен с характеристики и битови подробности.