Константин Станиславски
Моят живот в изкуството (52)

Вместо интуиция и чувство — битова линия

„Силата на мрака“

Тая нова работа аз се стараех да поведа по линията на интуицията и на чувството, но независимо от моята воля стана изкривяване и неочаквано и за самия мен аз се намерих върху линията на бита.

Пиесата на Толстой „Силата на мрака“^[1] трябваше да върви веднага след „Еснафи“. Продължавайки да търся новото, аз не можех да се примиря с шаблонния театрален мужик. Искаше ми се да дам истински руски селянин и, разбира се, не само по костюм, а главно по вътрешен облик. Но в резултат излезе другояче. Ние, актьорите, не можахме да дадем духовната страна на пиесата, не съумяхме и не бяхме дорасли още до това — а за да се запълни празнината, както става винаги в такива случаи, пресилихме външната, битовата страна. Тя остана неоправдана вътрешно и се получи гол натурализъм. И колкото по-близко беше всичко това до действителността, колкото по-етнографско — толкова по-лошо беше. Не можахме да предадем душевния мрак и затова външният, натуралистичният мрак беше ненужен: той нямаше какво да допълня и илюстрира. Етнографията потисна и актьора, и самата драма.

По отношение на декорите и костюмите беше направено повече, отколкото трябва, и може с увереност да се каже, че никога сцената не е виждала такова истинско село. Ние ходихме да изучаваме селския бит към границата на Тулска губерния, мястото, гдето се разиграваше действието в пиесата. Там живяхме цели две седмици, като обходихме и близките села. С нас бяха художникът Симов^[2] и завеждащата костюмите — артистката Григориева. Скицирахме селски къщи, дворове, плевни; изучавахме обичаите, сватбените и други обреди, устройството на всекидневния живот и всички подробности на стопанството; донесохме от село всякакви носии, ризи, полушубки, съдове и предмети за домашно употребление. Освен това доведохме „за образец“ една баба и един дядо, кум и кума. Те и двамата показаха редки способности към нашето актьорско изкуство. Особено талантлива беше бабата. Задълженията на кума и на кумата се състояха в това да режисират пиесата от гледище на селските обичаи. След няколко репетиции те вече бяха запомнили текста на всички роли и го казваха точно по автора, без помощта на суфльор. Веднъж поради заболяване на артистката, която изпълняваше ролята на баба Матрьона, трябваше да помолим кумата да репетира вместо отсъствуващата. И какво стана? Импровизацията на селянката направи извънредно потресаващо впечатление. Ето кой пръв показа какво значи истинско село на сцената, какъв е истинският душевен мрак и неговата сила. Когато тя даваше на Аниса праха, за да отрови мъжа си, и пъхна сбръчканата си ръка в пазвата, за да търси между повисналите си старчески гърди малкото вързопче с отровата, а после съвсем спокойно, делово, без да разбира степента на своето злодейство, обясняваше на Аниса как трябва постепенно и незабелязано да извърши отравянето — тръпки ни побиха. На тая репетиция присъствуваше и синът на Лев Николаевич — Сергей Лвович Толстой. Той изпадна в такъв възторг от изпълнението на кумата, че започна да ни убеждава да поверим на нея ролята на Матрьона. Предложението беше съблазнително. Ние поговорихме с артистката, която изпълняваше ролята на Матрьона, и тя се съгласи. Решено беше да пуснем новоизпечената актриса-селянка на сцената. Появи се обаче едно непреодолимо препятствие. В сцените, където кумата трябваше да се сърди някому, тя оставяше текста на Толстой и се ползуваше от свой собствен текст, съставен от такива отбрани псувни, които не би допуснала нито една цензура. Напразно я молехме и убеждавахме да се откаже от циничните думи на сцената: според нея това би било неестествено за истинския селски човек.

А при това тя така сочно, така пълно, така вярно предаваше вътрешното и външното съдържание на Толстоевата трагедия, така оправдано предаваше всяка подробност на нашата натуралистическа постановка, че тя оживяваше и ставаше необходима.

Артистката Бутова, която играеше ролята на Аниса, също тъй прекрасно чувствуваше селото. Кумата и Бутова създаваха незабравим дует.

С болка в сърцето трябваше да изхвърлим кумата от списъка на изпълнителките, още повече, че тя продължаваше все по-цинично да псува. Тогава я преместих в тълпата, която се събираше пред къщата на умрелия Петър, мъжа на Аниса, отровен от нея. Скрих я в задните редове, но само една нота от нейния плач покриваше всички останали възгласи. Тогава, безсилен да се разделя с нея, аз измислих една нарочна пауза, през време на която тя сама минаваше през сцената, като си тананикаше и викаше някого в далечината. Това повикване с тоя стар слаб глас даваше такава ярка представа за истинско руско село, така се врязваше в паметта, че след нея никой не можеше да се покаже на сцената. Беше направен и последен опит: да не я пускаме на сцената, а само да я накараме да пее зад кулисите. Но и това се оказа опасно за актьорите. Тогава записахме на грамофонна плоча нейното пеене и тая песен на фона на действието беше вече възможна, без да се нарушава ансамбълът.

С болка в сърцето трябваше да се откажем от този голям, но неприложим в работата талант. Обаче тоя опит с нея не беше без полза за мене. Сега аз от практика разбрах и десетки пъти проверих това на репетиции, че реализмът на сцената само тогава е натурализъм, когато не е оправдан от артиста вътрешно. Но щом като получи оправдание, реализмът става или необходим, или просто не го забелязваш благодарение на това, че външният живот бива изпълнен с вътрешната му същност. Аз бих посъветвал всички теоретици, които не познават това от практика, да проверят на самата сцена моите думи.

За съжаление реализмът във външната обстановка на пиесата „Силата на мрака“ у нас беше недостатъчно оправдан отвътре — самите актьори и сцената бяха завладени от разните етнографски вещи и предмети, от външния бит. Изплъзвайки се от линията на интуицията и на чувството, ние се намерихме върху линията на бита и неговите подробности, които потиснаха вътрешната същност на пиесата и на ролите.