Константин Станиславски
Моят живот в изкуството (50)

Максим Горки

„Еснафи“

Брожението и зараждащата се революция донесоха на сцената на театъра редица пиеси, които отразяваха обществено-политическото настроение, недоволството, протеста и мечтата за герой, който смело ще казва истината.

Цензурата и полицейското началство наостриха уши, червеният молив се разхождаше по цензурните екземпляри, като зачертаваше и най-малките намеци, които биха могли да предизвикат нарушение на общественото спокойствие. Бояха се, че театърът може да стане арена за пропаганда. И наистина в тази насока се забелязваха някои опити.

Тенденцията и изкуството са несъвместими. Щом се пристъпи към изкуството с тенденциозни, утилитарни или други нехудожествени помисли, то вехне като цветчето в ръката на Зибел^[1]. В изкуството чуждата тенденция трябва да се превърне в собствена идея, да се превъплъти в чувство, да стане искрен стремеж, втора природа на самия артист — тогава тя ще влезе в живота на човешкия дух на актьора, на ролята, на цялата пиеса и ще стане не тенденция, а собствено credo. А зрителят нека сам си прави заключението и сам да си създава тенденция от това, което е възприел в театъра. Естественото заключение само по себе си ще се образува в душата и в главата на зрителя посредством създадената от актьора творческа предпоставка.

Ето необходимото условие, при което единствено е мислимо да се поставят на сцената пиеси с обществено-политически характер. Имахме ли ние тия творчески условия?

Главният инициатор и създател на обществено-политическата линия в нашия театър беше А. М. Горки. Ние знаехме, че той пише две пиеси: едната онази, която ми беше разказал в Крим — нейното название още не беше установено, и другата със заглавие „Еснафи“. Интересуваше ни първата пиеса, тъй като в нея Горки изобразяваше бита на своите любими „бивши хора“, които му и създадоха славата. Животът на босяците не беше показван досега на руската сцена, а през описаното от мене време те, точно тъй, както и всичко друго, което идеше от низините, привличаха общественото внимание. И ние тогава търсихме сред тях таланти. По едно време подборът и приемането на млади хора в школата на театъра се правеше изключително из средата на народа. И Горки, който дойде при нас от народа, също беше нужен на театъра.

Ние не оставяхме на мира Алексей Максимович с молбата си да свърши по-скоро пиесата, защото искахме с нея да открием новия театър, който ни строеше Морозов. Но Горки ни се оплакваше от действуващите лица на пиесата си:

„Разбирате ли каква е работата — казваше той, — заобиколили са ме всички тези мои хора, блъскат се, пъхат се, а аз не мога нито да ги туря по местата им, нито да ги помиря. Наистина! Всички говорят, говорят и добре говорят, жал ти е да ги прекъснеш ей богу, честна дума!“

„Еснафи“ съзря по-рано и затова тази пиеса излезе на бял свят преди първата. Разбира се, ние й се зарадвахме и я определихме за откриването на новия театър през предстоящия сезон. Лошото беше, че за главната роля на певеца Тетерев, баса със знаменитата октава от църковния хор в един провинциален град, нямахме изпълнител. Ролята е особена: изисква ярка, цветиста индивидуалност, гръмогласен бас. Между учениците в школата имаше един, който беше несъмнено подходящ. Нещо повече — той беше истински певец, бас с октава. Той беше служил отначало в църковен хор, а после в хора на един от ресторантите извън града. Баранов — така се казваше тоя ученик, набелязан за ролята на Тетерев — беше несъмнено талантлив, не лош, добродушен човек, но пияница и съвсем некултурен. Човек мъчно би могъл да му разясни литературните тънкости на произведението. Обаче в тая роля, както се разбра отпосле, неговата първобитност му беше полезна. Баранов вземаше за чиста монета всичко, което Тетерев говори и върши в пиесата. Той стана за него положително лице, герой, идеал. Благодарение на това тенденциите и мислите на автора от само себе си се превръщаха в чувства и мисли на изпълнителя. Такова искрено и сериозно отношение към положенията в пиесата и към мислите на изобразяваното лице, каквото имаше Баранов, не може да се постигне с никакво изкуство и техника. Неговият Тетерев беше не театрален, а истински черковен певец и именно това веднага бе почувствувано от публиката и оценено, както трябва. Останалото беше в ръцете на режисьора. Той има много средства, за да може в общата разработка на пиесата да постави оживялото лице на мястото му и да му придаде нужното значение.

Сезонът 1902/1903 г., през който се подготвяше пиесата, беше към своя край, а спектакълът не беше готов дори за генералната репетиция, която закрепява нашата сценична работа. Ако тя не бъде зафиксирана навреме, тогава всичко ще се забрави и ще трябва да се започва отначало. Затова, без да се гледа на трудностите, решено беше на всяка цена да се направи генерална репетиция с публика, и то в Петербург, където обикновено играехме през пролетта. Времето беше смутно, тревожно в политически смисъл. Полицията и цензурата ни следяха на всяка крачка, защото Художественият театър благодарение на новия си репертоар се смяташе за напредничав, а самият Горки беше под надзора на полицията. Отначало не искаха да пуснат пиесата. Започнаха се ходатайства^[2]. За разрешаване на спектакъла най-много от всички действуваше Витте^[3]. „Еснафи“ беше допусната на сцената, но със зачерквания. Много от тях бяха твърде куриозни. Например думите „жената на търговеца Романов“ беше заповядано да се замени с думите „жената на търговеца Иванов“, тъй като във фамилията на Романов виждаха загатване за царствуващия дом. Отначало можахме да издействуваме разрешение само за абонаментните представления, защото Владимир Иванович в преговорите си с властите беше принуден да настоява най-много на това, че със свалянето на една от обявените пиеси ние се лишаваме от възможността да изпълним задълженията си към абонатите. Това обстоятелство предизвика един куриозен епизод, който може да ви се види неправдоподобен, но който беше извънредно характерен за онова време.

Опасявайки се, че освен горе-долу „солидната“ абонаментна публика на нашите спектакли ще проникне и безбилетна младеж, която, тук му е мястото да го кажа, ние допускахме с голямо удоволствие, градоначалникът се разпореди в един прекрасен ден да бъдат заменени разпоредителите, които проверяват билетите в салона, с полицейски стражари. Като узна това, Владимир Иванович нареди със свойствената си решителност да махнат от коридорите смущаващите публиката стражари и отново да поставят театралните разпоредители. Това предизвика отначало обяснение с помощник-пристава, след това с пристава и най-сетне самият градоначалник заповяда Владимир Иванович да се яви незабавно за обяснение при него. Владимир Иванович отказа да напусне театъра през време на представлението и отиде при градоначалника едва на другата сутрин. От разговора с него градоначалникът разбрал само, че стражарите с униформата си смущават публиката, и като обещал да ги махне, разпоредил, щото вечерта те да фигурират вместо разпоредителите, но вече преоблечени във фракове. На генералната репетиция в Панаевския театър, където ставаха гастролите, се стече целият „правителствен“ Петербург, като се започне от великите князе и министрите до всевъзможните чинове, целият цензурен комитет, представители на полицейските власти и други началствуващи лица с жените и със семействата си. В самия театър и около него беше поставен засилен кордон от полицаи; на площада пред театъра обикаляше конна стража. Можеше да се помисли, че се готвеше не генерална репетиция, а генерално сражение.

На премиерата успехът на постановката беше среден. Най-голяма част от успеха се падна на Тетерев — Баранов. „Ето той е самородният талант от народа, от чернозема, какъвто търсехме!“ решиха всички. „Ето го втория Шаляпин!“

Светските дами искаха да се запознаят с него, да го видят. Разгримирания Баранов заведоха в зрителната зала. Той бе заобиколен от принцеси и княгини. Самородният гений от народа кокетничеше с тях. Картина, която не се поддава на описание!

На следния ден излязоха рецензии и в тях най-много хвалеха Баранов.

Горкият! В тия похвали той намери своята гибел. Първото, което побърза да направи, след като прочете рецензиите, беше да си купи цилиндър, ръкавици и модна пелерина. После започна да ругае руската култура.

„Всичко на всичко някакви си десет-петнадесет вестника! А в Париж или в Лондон — казваше той — не помня петстотин ли са, или пет хиляди!“

С други думи, Баранов съжаляваше, че само петнадесет вестника са го похвалили, когато, ако беше в Париж, щели да излязат пет хиляди рецензии за него. В това според него се заключаваше културата.

Баранов изведнъж заговори с друг тон. Скоро той се пропи. Лекуваха го, излекуваха го, простихме му… защото е талант. Отново започна да се държи образцово. Но колкото по-често играеше ролята и успехът му растеше, той все повече и повече се разхайтваше. После стана и неточен, започна да манкира уж по болест и дори веднъж, без да предупреди, не дойде на представление. Бяхме принудени да се разделим с него. После той тръгна дрипав по Москва, декламираше по улиците с гръмогласния си бас някакви високомерни стихове и монолози, като ревеше силно с горните си мощни тонове. Стражарите го откарваха в участъка. Понякога по стар навик се отбиваше при нас в театъра. Там го приемаха любезно, хранеха го, пояха го, но той не молеше дори да го върнем в трупата, като казваше:

„Разбирам сам, че не съм достоен!“

После някой го бе срещнал по шосето само по долни дрехи и най-сетне се изгуби… Къде ли е сега тоя талантлив и мил скиталец с детско сърце и ум? Трябва да е загинал… от слава, не можейки да понесе успеха. Мир на праха му!

Спектакълът изобщо нямаше голям успех нито в Петербург, нито в Москва и въпреки нашите старания неговото обществено-политическо значение не достигна до зрителите, ако не се смята ролята на Баранов, който най-малко от всичко мислеше за политика.