Константин Станиславски
Моят живот в изкуството (5)

Куклен театър

След дълги митарства аз и моите другари се убедихме, че по-нататъшната работа с любители (така ние наричахме брат ми, сестрите ми и всички останали освен себе си) е невъзможна нито в цирковото дело, нито в балета. Освен това при такова водене на предприятието се губи най-главното в театъра: декори, ефекти, пропадала, море, огън, буря… Как ще ги предадеш в проста стая с юргански чаршафи, шалове, живи палми и цветя, които имахме в къщи. Затова решихме да се заменят живите актьори с картонени и да се пристъпи към устройване на куклен театър с декори, ефекти и всякаква театралност. И тук можеше да се отвори каса и да се продават билети.

„Ти разбери: това не е измяна към цирка — говорех аз в качеството си на бъдещ директор, — това е печална необходимост.“

Но кукленият театър изискваше разноски. Трябваше ни голяма маса, която да се постави в широката врата. Отгоре и отдолу, тоест над и под портала на кукления театър, отворите се закриваха с чаршафи. По такъв начин в едната стая седеше публиката — там беше зрителната зала, а в другата стая, съединена с нея чрез врата, бяха сцената и задкулисният свят. Там работехме ние — артистите, декораторите, режисьорите и изобретателите на всякакви ефекти. Към тая работа се приобщи и по-големият ми брат — отличен рисувач и изобретател на разни трикове. Освен това неговото участие беше важно за нас и затова, че той винаги имаше пари, а на нас ни трябваше оборотен капитал. Дърводелецът, когото познавах едва ли не от деня на моето рождение, защото той постоянно идваше да работи в нашата къща, се смили над нас, намали цената и се съгласи да направи всичко, каквото ни трябва, на изплащане.

„Наближава Коледа — убеждавахме го ние, — а след това Великден. Ще ни подарят пари и ще се разплатим.“

Докато масата се правеше, ние се заловихме за декорите. На първо време трябваше да ги рисуваме на амбалажна хартия: тя се късаше, мачкаше, но ние не падахме духом, защото след време, когато забогатеем (представленията ще бъдат плащани с истински сребърни пари, по 10 копейки билета), ще купим картон и ще залепим на него нарисуваната амбалажна хартия. Да искаме пари от родителите си не се решавахме — те може да са недоволни от нашата идея, която според тях ще ни отвлича от учебните занятия. Откакто се почувствувахме антрепреньори, режисьори, директори на новия театър, който се строеше по наш план, нашият живот отведнъж се запълни. Всяка минута имаше за какво да се мисли, трябваше нещо да се прави.

Само проклетото учение ни пречеше на всичко. В чекмеджето на масата ми винаги имаше скрита някаква театрална работа или фигура на действуващо лице, която трябваше да се довърши и боядиса, или част от декор, храст, дърво, или план и скица за нова постановка. Върху масата книга, а в чекмеджето — декори. И щом учителят излезе от стаята, скиците за декори веднага се появяват върху масата и се прикриват с книга или просто се скриват в самата нея — между листовете. Върне ли се учителят, обръщам страница и — всичко е скрито. Върху празните полета на тетрадките и книгите се рисуваха планове за мизансцени. Иди доказвай, че това е план, а не геометрически чертеж.

Ние поставихме много опери, балети или по-право отделни действия от тях. Избирахме моменти с катастрофален характер. Например действието из „Корсар“, изобразяващо море, отначало тихо, при дневна светлина, след това бурно, през тъмна нощ, потъващ кораб, герои, които се спасяват чрез плуване, появяването на ярко светещия фар, спасението, изгревът на луната, молитвата, изгревът на слънцето… Или например действието из „Дон Жуан“ с появяването на Командора, с пропадането на Дон Жуан в ада, с пламъците от пропадалото (които правехме с детска пудра), с разрушаването на къщата, което превръща сцената в разгорещен ад, гдето облаците от огън и дим играха главната роля. Неведнъж тези декори изгаряха и ги заменяхме с други. Ние поставихме балет, наречен „Роберт и Бертрам“ — двама крадци: нощем те излизаха от затвора и после се промъкваха през прозорците в къщите на гражданите. За тези представления билетите се продаваха напълно. Мнозина идваха, за да ни поощряват, а други — за собствено удоволствие.

Нашият верен почитател — старият счетоводител — просто се разкъсваше да рекламира новия ни театър. Той водеше със себе си цялото си семейство, роднини, познати. Сега нямаше нужда да си измисляме работа край касата: имахме достатъчно, а зад кулисите — още повече. Ето защо касата се откриваше преди самото представление, тъй да се каже, за вечерна продажба. Веднъж поради наплив на публика трябваше да преминем от малкото помещение в голямото, но бяхме наказани за своето сребролюбие, тъй като художествената страна на представлението пострада от това.

С изкуството трябва да се занимаваш безкористно — решихме ние.

Сега неделните ни дни станаха весели и без цирк, и без театър. А когато ни предлагаха да изберем между едното и другото, ние вече предпочитахме последното — театъра. Не че имаше измяна, а защото нашето ново куклено дело ни караше да ходим на театър, за да гледаме там постановки, да се учим и да черпим нов материал за своето куклено творчество.

Нашите разходки в междучасията добиха голям смисъл. По-рано ние отивахме на Кузнецкия мост да купуваме фотографии на циркови артисти, като постоянно следяхме дали няма да се появят нови картички, които не се намират в нашата колекция. Със създаването на нашия куклен театър се появи и нуждата от всякакви материали, които трябваше постоянно да търсим и купуваме през време на разходката. Сега вече не ни мързеше да ходим, както преди. Купувахме всевъзможни картини, книги с изгледи или костюми, които ни помагаха при направата на декорите и на куклените действуващи лица. Това бяха първите книги на бъдещата библиотека.