Константин Станиславски
Моят живот в изкуството (47)

Гастроли в провинцията

Понякога след свършване на петербургския сезон ние заминавахме за Киев, Одеса или Варшава. Много обичахме тези пътувания на юг, към топлия климат, към морето, към Днепър или Висла. И там имахме много мили приятели, които искаха да видят в нас, в нашия репертоар и в нашето изкуство душата на любимите си поети, надеждата за светло бъдеще, стремежа към свобода и по-добър живот. И тук се повтаряше същото, както и в Петербург^[1]. И тук мога да говоря за успеха на театъра със същата уговорка, както по-рано, при описване на петербургските гостувания. От Одеса, от Киев и от Варшава също имахме писма от стари и от млади театрали, които си спомнят за записванията за билети, за тълпите от народ пред театъра, за посрещането и изпращането, за подаръците, за дъжда от цветя, за уличните овации и за други атрибути на артистическия успех. И там устройваха folle journée^[2] в чест на нашия театър: ангажираше се параход, в долните каюти на който настаняваха военна музика, румънски оркестър, хор и отделни певци. В разгара на веселието те се качваха горе, на палубата, от което общото празнично настроение още повече се повишаваше. Започваха се танци на открито, под палещото слънце, сред водната стихия на Днепър. Или пък отведнъж, неочаквано спираха парахода пред някое хубаво място с живописна ливада и започваха различни игри и състезания с награди, надбягвания, огромен grand rond^[3] или шествие с музика.

В провинцията краят на сезона беше като празник, на който ни чествуваха повече, отколкото заслужавахме. Тържествената вечеря продължаваше до късно през нощта. Веднъж такова едно нощно сборище след представлението бе устроено в киевската градска градина, върху високия бряг на Днепър. След вечерята ние с цялата компания се разхождахме по брега на реката и се промъкнахме в дворцовия парк. Там неочаквано се намерихме в обстановка от Тургеневата епоха, със старинни алеи и цветни храсти. В едно от местата на парка познахме пашата декорация и планировка от второто действие на Тургеневата пиеса „Месец на село“. До площадката имаше като че нарочно направени места за зрители: там настанихме цялата компания, която беше дошла на разходка с нас, и устроихме едно импровизирано представление всред живата природа. Дойде моят ред за излизане: ние с О. Л. Книпер, както се полагаше по пиесата, тръгнахме надолу по дългата алея и разговаряхме, после седнахме на скамейката, както беше по нашия мизансцен, почнахме да говорим и… спряхме, защото нямахме сили да продължим. Моята игра в обстановката на живата природа ми се струваше фалшива. И още приказват, че нашият театър е довел простотата на спектакъла до натурализъм! Сега разбрахме колко условно беше онова, което бяхме свикнали да вършим на сцената.

Изпращането ни от Одеса едва не завърши с катастрофа. Това беше през периода на едно от предреволюционните брожения. Атмосферата беше натегната, полицията беше нащрек. На излизане от театъра ние, т.е. всички артисти от трупата, се видяхме заобиколени от голяма и шумна тълпа. Тя ни притисна и ни понесе надолу по улицата, по крайморския булевард. В края на булеварда един полицейски отред вече чакаше тълпата. Колкото повече се приближавахме към полицаите, толкова по-натегната ставаше атмосферата около нас.

Всяка минута можеше да се очаква, че полицията ще се хвърли върху тълпата, за да я разгони с нагайките си. Обаче тоя път работата мина без побоища: тълпата започна да се разотива. Когато се върнах в стаята си, по улицата още се чуваха викове на отделни гласове. Изглежда, там стана нещо, но в тъмнината нищо не можеше да се види.