Константин Станиславски
Моят живот в изкуството (46)

Първо пътуване до Петербург

По установения отдавна обичай московският сезон завършваше с изпращане и с шумни овации, отправени към всички артисти от трупата. По-сетне, когато беше направена въртяща се сцена, за финала на овациите тя се пускаше в движение и цялата трупа, която стоеше на сцената, заедно с декорите почваше да се върти пред очите на публиката и да се отдалечава в дъното на сцената, а публиката оставаше пред обърнатите наопаки декори, върху които беше написано: „Останете със здраве.“

С голям страх, подбудени от материална необходимост, ние заминахме за пръв път за Петербург^[1]. Това пътуване ни плашеше, защото от памтивека между двете столици съществуваше вражда. Петербургското нямаше успех в Москва, а московското — в Петербург. Ние очаквахме от Петербург да прояви антагонизма по отношение на нас — пристигналите московски артисти. За щастие нашето предположение не се сбъдна и ние бяхме прекрасно приети. Нещо повече дори: още от първото ни запознаване се създаде най-тясна връзка между нас и петербургската публика и затова всяка година, след като свършваше московският сезон, заминавахме за Петербург с всичките си нови постановки.

Нашите петербургски гостувания бяха особени и за друго. В Москва през онова време имахме много приятели. Но и ние за тях, и те за нас бяха свои, московски; можехме да се виждаме винаги когато поискахме. А с петербургските си приятели се срещахме само веднъж в годината в течение на един и половина — два месеца, и то не всеки сезон. Тия срещи ставаха през пролетта, когато Нева се размразяваше и влечеше ладожки лед; когато започваха да се зеленеят дърветата и да цъфтят храстите: когато прозорците се разтварят, когато чучулигите и славеите пеят; когато хората се обличат в леки дрехи и отиват на островите, край морския бряг; когато слънцето свети по-ярко, грее по-топло и настъпват белите нощи, които не те оставят да спиш. Петербургската пролет и пристигането на „художествениците“ бяха свързани и в нашата представа, и в представата на нашите северни приятели. Това внасяше хубост и поезия в тия наши срещи, изостряше радостта при пристигането и тъгата при раздялата. Нас ни глезеха, обсипваха ни с внимание повече, отколкото заслужавахме.

След такова предисловие аз мога да говоря за петербургските гостувания, без да се боя, че моят разказ ще се приеме за вулгарно актьорско самохвалство. Впрочем по-добре нека един от нашите петербургски приятели, стар театрал, да говори вместо мене; ще ви дам един откъс от негово писмо:

„Изминаха вече няколко години, откак се прекратиха пролетните посещения на Московския художествен театър. Толкова големи събития се случиха оттогава, че сякаш това е било много отдавна. Но в перспективата на миналото още по-ясно се вижда какво са били за нас тия идвания, тия «гастроли», на които се стичаше цялата интелигенция, цялата учаща се младеж; на които се снабдяваха с места в онова трудно за тях време и съзнателните работници, и учениците от Смоленската школа и от други вечерни курсове. Вие сте чували от нашите администратори за многохилядните тълпи, които стояха денем и нощем на площада пред театъра, понякога в силен студ или в мартенска киша, за да си дочакат реда за билет; вие сте виждали пред себе си в театъра наелектризираната публика, която ви слушаше със затаен дъх и след като се спуснеше завесата, възторжено викаше; вие получавахте цветя и венци, събирахте от сцената скромните букетчета, които студенти и курсистки ви хвърляха отгоре, а заминавайки за Москва, вие приветливо се покланяхте от прозорците на вагона към безбройното множество чужди, но вече свързани с вас хора, събрали се от разни краища на града, за да ви изпратят, за да хвърлят още един поглед към вас и за да ви размахват кърпичка след вашия отдалечаващ се влак. Но съзнавахте ли вие, че тези наши чувства, които изразявахме в тия срещи, овации и изпращания, имаха свой особен тембър, не тоя, с който посрещахме и изпращахме други свои любимци?… Стари театрали, ние от младини познавахме високите възторзи и благодатните потресения, които ни дават могъщите таланти на художниците на сцената. Ние плачехме в театъра, а след това викахме като деца, за да излеем стихийните вълнения, препълнили душите ни. И когато посрещахме великите артисти, ние очаквахме от тях тези вълнения и тези опияняващи възторзи. Но вас очаквахме и посрещахме особено. Вас очаквахме и посрещахме като пролет, която носи със себе си светла радост, мечти и надежди; която дори в заглъхнали, потиснати от живота сърца разкрива пеещи извори на жива поезия. Ние отивахме да гледаме безброй много пъти вашите най-хубави постановки и не само да ги гледаме, а и да ги слушаме като музика и слушайки ги, изпитвахме щастие. Художествена наслада и моменти на екстаз намирахме в театъра и по-рано, но че сценичното изкуство може да бъде така близко и прекрасно като пролетта, че то може да дава на хората от всички възрасти такова младо, трепетно щастие, което да ги отнася към нови простори — това ние усетихме само благодарение на вас… Чувствувахте ли вие всичко това? Достигаше ли и до вас полъхът на тия настроения, които предизвиквахте у нас?…“

Нас ни чествуваха в различни кръгове на обществото с извънредна сърдечност и топлота. Особено паметен остана един многолюден тържествен обед в огромната зала на ресторант „Контана“ при първото ни гостуване в Петербург; най-добрите по онова време оратори — А. Ф. Кони, С. А. Андреевски и Н. П. Карабчевски, ни поздравиха с интересни по съдържание и талантливи по форма речи. Така например А. Ф. Кони застана в позата на строг прокурор и като придаде съответно изражение на своето характерно лице, произнесе със сух официален тон, обръщайки се към В. И. Немирович-Данченко и към мене:

„Подсъдими, станете!“

Ние се подчинихме и станахме.

„Господа съдебни заседатели — започна речта си Кони, — пред вас стоят двама престъпници, които са извършили едно жестоко дело. С предварително обмислено намерение те зверски убиха обичаната от всички и добре известна на всички нас почтена, престаряла (след малка комическа пауза)… рутина. (Отново сериозен прокурорски тон.) Убийците безжалостно смъкнаха нейната разкошна премяна… Те разбиха четвъртата стена и показаха на тълпата интимния живот на хората, те безпощадно унищожиха театралната лъжа и я замениха с правдата, която, както е известно, боде очите“, и т.н. Приблизително така говореше Кони, а в заключителните думи на своята реч, обръщайки се към всички присъствуващи, той помоли да ни наложат най-тежкото наказание, т.е.:

„Да се затворят завинаги… в нашите любещи сърца.“

Друг известен оратор, С. А. Андреевски, неочаквано обяви на всеослушание:

„При нас е дошъл театър, но за наше голямо учудване в него няма ни един актьор и ни една актриса.“

Помислихме, че ораторът се кани да ни критикува, и неволно наострихме уши.

„Не виждам тук ни окръглена актьорска уста, ни силно накъдрени коси, изгорени с щипците от всекидневно къдрене — продължаваше ораторът, — не чувам гръмки гласове. На ничие лице не чета жажда за похвала. Тук няма актьорски крачки, театрални жестове, фалшив патос, разперване на ръце, актьорски темперамент с напъни. Какви актьори са те!… А актрисите? Аз не чувам техните шумящи поли, задкулисни клюки и интриги. Погледнете сами: где им са начервените бузи, нарисуваните очи и вежди?… В трупата няма ни актьори, ни актриси. Има само дълбоко чувствуващи хора…“ По-нататък следваха комплименти.

А ето и една битова картинка от нашия петербургски живот. Ние сме на гости у младежи — малката квартирка е натъпкана така, че мнозина са принудени да стоят зад входните врати на студената стълба и да чакат удобен случай, за да се приближат до „московците“ и да поговорят с тях за изкуството, за Чехов, за Ибсен или за Метерлинк по повод на някои мисли, дошли им в главата през време на този или онзи спектакъл, или пък за да разяснят недоумението си в тълкуването на пиесата и на отделните роли. Ние стоим около масата със закуски и напитки, купени с последни стотинки, а всички младежи стоят наоколо, гледат ни и ни черпят. Приказват, философствуват. В. И. Качалов декламира, И. М. Москвин ги разсмива, А. Л. Вишневски най-силно от всички се смее. Преди още единият оратор да е свършил пламенната си реч, новият оратор вече се качва на стола с друга реч. След това всички пеят песни.

Във връзка с гостуванията в Петербург спомням си и за ония вечери, които ежегодно устройвахме там, изпълнявайки отделни действия от Чеховите пиеси без декори, без грим и без костюми. Ние обичахме този вид сценични прояви, в които предавахме външното действие на пиесата само със сдържани движения и загатвания, но давахме възможност на зрителя да съсредоточи цялото си внимание върху вътрешния живот на действуващите лица, изразен в мимиката, в очите и в интонациите на гласа. Изглежда, че и публиката обичаше тия наши излизания.

Последното представление в Петербург беше обикновено заключителна вечер на зимния театрален сезон и начало на лятната ваканция. През тая вечер или по-право през тая нощ след представлението често се устройваше някакво грандиозно пътуване до островите. Това беше за нас чудесен пролетен празник.

Могат ли ония, които не са актьори, да разберат значението на думите „свършване на сезона“ и цената на празненството през тоя забележителен ден? Свършването на сезона дори за най-предания на изкуството артист е начало на свободата, наистина само на лятната, временната; това е краят на най-строгите задължения, поддържани с почти военна дисциплина; това е правото да се разболяваш, защото през време на сезона понякога ние сме принудени да излизаме на сцената дори с висока температура; това е правото да дишаш въздух и да гледаш слънцето и дневната светлина, защото през сезона актьорът няма време да се разхожда, а дневна светлина вижда само сутрин, когато отива в театъра на репетиция; останалото време той прекарва на сцената при мъждивото осветление на няколко електрически лампи или при ярко осветената рампа. През време на сезона ние лягаме да спим тогава, когато работникът става, за да отиде на работа, ние се събуждаме, когато улиците са вече препълнени с народ.

Краят на сезона — това е правото да вършиш онова, което ти подсказват чувството, волята и умът, които почти през цялата година са подчинени на драматурга, на режисьора, на репертоара, на дирекцията на театъра. Такъв живот на доброволен роб артистът води от август до юни и повече. Затова последният ден на тоя живот и първият ден от двумесечната почивка е за нас забележителен и дългоочакван момент в живота ни.

През вечерта на последното представление от сезона, когато навън благоухае чудесната петербургска пролет с топъл морски въздух, пролетни цветя, първа зеленина, аромати, славеи, когато започват белите нощи, нашите мили, нежни, ласкави и гостоприемни петербургски приятели откриваха подписка и уреждаха разходка по Нева и по морското крайбрежие. За тая цел биваше наеман за цяла нощ невски параход. Изгревът на слънцето се посрещаше на морския бряг, там ловяхме или просто си купувахме риба и си варяхме чорба. На разсъмване плувахме с лодки по крайбрежието на морето, слизахме на островите, разхождахме се из гората и срещахме познати, останали там след вдигане на подвижните мостове върху Нева.

Веднъж в такава нощ ние срещнахме там стария, знаменит на времето си оперетен артист, прочут с изпълнението на цигански песни, Александър Давидович Давидов. Когато той беше още в силите си, човек не можеше да го слуша без сълзи — толкова задушевно беше неговото пеене. Не току-тъй той беше любимец на знаменития тенор Анджело Мазини. Давидов се състари, превърна се в руина, загуби гласа си, но славата му продължаваше да живее. Този знаменит старик трябваше да бъде показан на нашата младеж, за да могат и те да кажат на децата си: „И ние сме слушали знаменития Давидов.“ Успяхме да убедим Александър Давидович да ни изпее няколко свои коронни цигански романса. Събудихме стопанина на кафенето, накарахме го да отвори ресторанта и да свари чай… Давидов, макар и със старческа пресипналост, изпя или по-право музикално издекламира няколко романса и все пак ни накара да се просълзим. Той прояви високо изкуство на словото в дилетантската област на циганското пеене и освен това ни накара да се замислим за тая тайна на декламацията, на изговора и на изразителността, която той знаеше, а ние — артистите от драмата, които постоянно имаме работа със словото — не знаем! След тая среща аз повече не видях знаменития старец, защото наскоро след това той почина.