Константин Станиславски
Моят живот в изкуството (40)

Линия на фантастиката

Линията на фантастиката обхваща нова редица постановки на нашия театър. Към нея ще причисля „Снежанка“, а по-късно — „Синята птица“.

Фантастиката на сцената — това е мое отдавнашно увлечение. Аз съм готов да поставя една пиеса само заради фантастичното в нея. Това е весело, хубаво и забавно; това е моята почивка, моята шега, която понякога е необходима за артиста. Във френските песенчици се пее:

De temps en temps il faut

Prendre un verre de Clico^[1]

За мене фантастиката е нещо като чаша пенливо шампанско. Ето защо аз с удоволствие поставих „Снежанка“, „Синята птица“ и пр. Разбира се, в тях ме увличаше не само приказката, но и съвършено изключителната красота на руския епос в „Снежанка“ или художественото олицетворение на символа в „Синята птица“.

Весело е да измисляш онова, което никога не се случва в живота, но което все пак е истина, което съществува у нас, в народа — в народните поверия и въображение.

„Снежанка“ е приказка, мечта, национално предание, написано, разказано във великолепните звучни стихове на Островски. Може да помисли човек, че този драматург, тъй нареченият реалист и битописец, никога не е писал нищо друго освен чудесни стихове и от нищо друго не се е интересувал освен от чиста поезия и романтика.

Ще нахвърля няколко момента от постановката. Ето например пролога. Декорите изобразяват планина, обрасла с дървета и храсти, затрупана със сняг и с грамадни преспи. Растителността е много по-гъста долу, при самата рампа. Зимата и студът са обрулили от дърветата и от храстите всички листа и сега техните черни, криви, клонести вейки стърчат, удрят се една о друга и скриптят при силните пориви на вятъра. От самата рампа — нагоре, до най-високата точка на сцената, почти до задната галерия по цялата ширина на отвора се издигат практикабли с всевъзможни площадки — надолу и нагоре. Върху практикаблите са поставени големи, натъпкани със сено чували, които изобразяват неравната снежна повърхност. Сняг на едри парцали е натрупан и върху дърветата и храстите, които се превиват под неговата тежест. Отдалеч долита пеене на голяма тълпа. Това са жителите на щастливото село от царството на Берендей, които по езически обичай изпращат Масленицата^[2], носят нейното символично изображение, направено от слама, което накрая изгарят. Весела тълпа от пеещи и танцуващи млади берендейци заедно със старци и баби се втурва на сцената; те тичат по планинските склонове, падат и стават, играят хоро около чучелото и се изгубват в далечината, за да търсят най-подходящо място за неговото изгаряне. Само няколко влюбени двойки вероятно за да заговеят преди постите, са се скрили между дърветата и не могат да се нацелуват. Но най-сетне и те избягват със смях и игри. Настава тържествена тишина, в тайнствената гора свири вятърът, дърветата скърцат, бурята мете снега и скоро отдалече се понася цяла симфония от странни звуци: иде Дядо Мраз. Отдалеч се чува неговото юначно провикване, на което също отдалеч отговарят всевъзможни горски твари, зверове и дървета. През това време на авансцената — там, където стърчат гъстите клони на оголените храсти, вейките се размърдват и като хиляди сухи пръсти се удрят една о друга. Раздава се трясък и скърцане, което преминава в охкане и завършва с писък и скимтене на цяло едно семейство от горски духове и духчета. Те са били скрити в тия храсти или по-право самите те са били храсти, но сега като че ли се откъсват от земята и се превръщат в нещо като дървета, в някакви неопределени същества, с безформени криви туловища, покрити с дървесна кора, с четвъртити, също като чукани глави, прилични на пън или на отсечено дърво. Тези глави са обрасли с криви, сухи клонки, които стърчат на разни страни; вместо ръце също два грамадни изкривени клона. Едни от тези чудновати същества са слаби, високи като изсъхнали дървета, обрасли с мъх, приличен на белоснежните коси и бради на старците; други — тлъсти, мазни, с повиснали като женски коси фъндъци от мъх и сняг, трети — малки като деца. Всички те се изправяха в целия си ръст и се втурваха, като че търсят някого на авансцената. Цялото това движещо се насам-натам семейство от горски духове създаваше у зрителя впечатлението на оживяла гора и тоя съвсем неочакван трик плашеше нервните дами от първите редове.

Фантастиката е хубава тогава, когато зрителите не могат отведнъж да разберат как е направен трикът. И тоя път те не можаха веднага да се сетят, че бутафорният храсталак, който стърчеше на авансцената от самото начало на действието, не беше нищо друго освен накичени статисти.

Една пробудила се мечка протяга глава и излиза от бърлогата си, като си пробива път между търкалящите се горски духове. На белия фон на снега тя изглежда великолепна: също като жива, черна огромна, мъхната, с чудесна козина.

Илюзията беше пълна и никой не можеше да разбере как бе направен този звяр. Мъчно можеше да се повярва, че вътре е скрит един статист, който се потеше в кожения костюм, направен от убита мечка, с подплънки, които очертаваха добре контурите на звяра. Изпълнителят дълго беше изучавал тази роля, като наблюдаваше в зоологическата градина живота и привичките на мечките. Една снежна преспа закриваше долната част на туловището и на краката й, които понякога се показваха при движение. Но и тогава човешката фигура не личеше, защото ония части, които пречеха на мечешките контури, бяха обшити с бяла кожа, сливаща се с тона на снега.

През това време зад сцената се чуваха все повече и повече приближаващи се викове, които се усилваха и нарастваха до най-силното форте. За да се съди за силата на тия звукове, аз каня читателя мислено да надзърне зад кулисите.

Представете си цяла тълпа народ: тук са и режисьорът, и актьорите, и хористите, и музикантите от оркестъра, всички служещи от сцената и канцеларията, част от билетоконтрольорите и мнозина от административния персонал. На всеки от тях са раздадени по три-четири инструмента от нашия своеобразен оркестър. Той се състоеше от огромно количество пищялки, крачета, свирки „кри-кри“, масури от тънка книга и всевъзможни, измислени и направени от самите нас уреди, които издаваха незнайни, никому неизвестни неопределени и съвсем необикновени звуци — охкания, въздишки, викове, вой. Получаваше се оркестър приблизително от седемдесет човека. Всеки от тях свиреше на три-четири инструмента. Общо викаха, тропаха и охкаха от двеста до двеста и петдесет инструмента. Някои по-сръчни бяха се изхитрили, та работеха и с краката си, като натискаха нарочни дъски, приспособени да скърцат и да трещят също като вековни дървета. Когато фортето достигаше до най-високата си нота, тогава от дясната кулиса, отгоре върху сцената, се извиваше виелица, която се правеше посредством цяла струя от малки бели книжки, разпръсвани с вентилатор. Зад тая струя се развяваше разноцветен тюл, закован за летви. Сред виелицата с тежки стъпки слизаше от планината Дядо Мраз с голям бял калпак, с дълга бяла брада до пояса, облечен във великолепен музеен костюм, украсен по източно с разноцветни кожички. Той вървеше с подвикване и като дойде, веднага се разположи върху снежната преспа. Тук го посрещаха с весел детски смях дъщеря му Снежанка и Черната мечка, която се надигаше да го целуне, но палавата щерка я възсядаше и започваше да си играе или да се търкаля заедно с нея в снега.

А ето и друга картина от моята постановка на „Снежанка“.

Палатите на цар Берендей — естет, философ, покровител на изкуствата, на младежите и на тяхната гореща и чиста любов към прекрасните девойки — берендейки, в чиито сърца бог Ярила^[3] през пролетта разпалва бурни страсти. Царят е зает с украсата на своите палати. Заедно с министрите и приближените си той седи в покрит дворцов пруст, пред който се простира чудесната гледка на блаженото и наивно селище на Берендей. Постройката на двореца е в своя разгар. Цялата лява стена е с колони, някои кътчета от сградата са още в скеле. Навсякъде рисуват. Сам царят се е качил върху една скеля пред централната колона, която подпира покрива, и с четка в ръка като свещеник, когато миросва, рисува едно нежно цвете. До него на пода седи главният му министър — Бермята; засукал ръкави, повдигнал полите на византийската си мантия, той боядисва с голяма бояджийска четка в един цвят ламперията на стълбата. По линията на рампата върху едно дебело дърво, останало от постройката, с гръб към зрителите са се разположили слепи бандуристи^[4], домрачи^[5], разказвачи и певци, които възпяват славата на царя и на слънцето. Акомпанира им мелодия с наивна инструментация от селски рогове, дудуци, пищялки, зурли и селски лири с въртящо се колело, което стърже по струните. Обредно-църковният напев придава на тая сцена литургийна тържественост. Горе на тавана са закачени две люлки, а в тях лежат двама старци-иконописци с дълги бели бради като на светии. Прикрепени към тавана, те също като царя сякаш миросват, рисуват с четка изящни орнаменти. Изведнъж се чува чудесният, извънредно хубав глас на Берендей, който философствува за нещо възвишено, за любов, за преминала младост. Това е гласът на дебютанта В. И. Качалов в ролята на Берендей. След това царят узнава, че в селището се е появила хубавицата Снежанка и че гостът от източните страни Мизгир, сватосан вече за девойката Купава, е изневерил на своята годеница заради Снежанка. Ужасно престъпление! Да оскърби моминското сърце и да измени на клетвата! Това е непростим грях в добродушното и патриархално царство на цар Берендей!

„Да се свика целият народ на царски съд! — заповядва владетелят. — Да се извика престъпникът!“

Купава под музикален съпровод се оплаква и плаче пред краката на царя, докато той също като църковен служител се облича в дивни царски одежди — работа на артистките Лилина и Григориева.

Тук започва оригинален оркестър само от дъски като тоя, който бяхме чули в ростовския Кремъл. Разликата е само в това, че там звъняха камбани, а у нас — дъски. Едни от тях — по-големите — заменят ниския звук на камбаните; след това се редят все по-малки и по-малки чак до най-малките, също както са подредени и камбаните, за да се получи съзвучие. От всяка дъска се изтръгва отделен ритъм и отделно методично почукване. Има и хармоничен съпровод, подбран от акорди на дъски с разни тоналности. За тоя оркестър от дъски бяха написани ноти и се правеха нарочни репетиции. В техния звук се включват възгласите и виковете на глашатаите; и тия викове са обработени музикално с типични народни речитативи, с пъстроцветни фиоритури и с оригинални каденци, както обикновено украсят своите викове и възгласи разните разносвачи, протодякони, оплаквачи, черковни четци на евангелието и на апостолските послания. Глашатаите са разположени по всички краища на сцената и извън сцената със съответното разпределение по гласове. Басистите гръмогласно се провикват, тенорите ни заливат с фиоритури, едни тежко, други — весело като кудкудякане, трети мелодично с привлекателни преливания на гласа. Понякога гласовете на тенорите се преплитат с алтите, а след това се заменят от ниските мъжки гласове. Някои викат направо към публиката, като се изкачват над тавана на самите декори, тъй да се каже под стряхата на Берендеевия палат, и промъкват главите си от прозорчетата с лице към публиката.

Подканван от чуканията и от подвикванията на глашатаите, народът постепенно се събира. Хората влизат като в храм, скръстили богобоязливо ръце върху гърдите си, както рисуват светците по иконите. Започва всенародният съд, който завършва с прослава на цар Берендей. През това време очарователното и палаво дете Снежанка, виновницата за всички любовни беди, не знаейки нищо, тича с четка в ръка и си играе, като я потапя в разните гърнета с боя и шари всичко, каквото й попадне под ръка. После оставя тая шега, измисля нова и без да се срамува, както могат само децата да правят това, започва да разглежда скъпоценните копчета върху одеждите на самия цар, който любовно гали очарователното девойче.

Разказът за постановката на това действие извиква в мене спомена за един интересен случай, на който ще се спра, защото той ни въвежда в скритите кътчета на творческата душа с нейните несъзнателни процеси.

Ето какъв е той: когато репетирахме началото на това действие и иконописците висяха в люлките, закачени за тавана, аз им се любувах, имах настроение и моята фантазия работеше. Но ето че сътрудниците, които висеха с часове под тавана, обявиха стачка. Наистина не е лесно през време на цялата репетиция да се люлееш в люлка. Свалиха ги и таванът опустя. Тогава аз се почувствувах като Самсон с отрязани коси, лишен от предишната си сила. Клюмнах. Това не беше каприз, защото ставаше против волята ми. Искрено исках да се въодушевя, подтиквах фантазията си, но безрезултатно. Най-сетне съжалиха се над мене и отново окачиха люлките със статистите. Някаква промяна стана в мене — аз веднага се съживих. Чудно нещо! Защо ли е така?…

Минаха много години. Бях веднъж в Киев, във Владимировската катедрала. Тя беше празна. В един от притворите се чуваше тихо молитвено пеене. И аз си спомних как отдавна, преди постановката на „Снежанка“, когато катедралата още се строеше, ходих там при В. Васнецов^[6]. И тогава катедралата изглеждаше празна, а отгоре, от купола, падаха и се разпиляваха по цялата вътрешност на храма ярки лъчи светлина: цели снопове, струи от слънчеви лъчи като че оросяваха със златна роса най-ярките места по металическите обвивки на иконите. Сред царуващата тишина се разнасяше пеенето на художниците-иконописци, които стояха в люлки, закачени за тавана и като че ли извършваха обреда миропомазване. Те бяха с бели бради. Ето откъде се беше родило в мене това настроение за картината у цар Берендей в „Снежанка“! Едва сега разбрах източника на своите творчески замисли и пътищата, които доведоха тези замисли до сцената.

Спектакълът „Снежанка“ е забележителен с това, че в него за пръв път излезе на сцената прекрасният, талантлив артист от трупата В. И. Качалов, който не изведнъж, а постепенно си извоюва огромен успех и положение на корифей.

Великолепно играха Снежанка — М. П. Лилина — и Сиромах Бъбривко и Бъбривка — И. М. Московин и М. А. Самарова.

Прекрасна беше и музиката, нарочна написана за нас от композитора Гречанинов^[7].

Спектакълът нямаше успех. Струва ми се, че той заслужаваше по-добра участ. Впрочем може би за успеха попречи обстоятелството, че декорите на последните две действия мъчно се вместиха на сцената и изискваха много голям антракт, за да бъдат променени. Ето защо бяхме принудени да играем и двете действия в една и съща обстановка, което съвсем обърка мизансцените и предизвика нежелателно съкратяване на пиесата.