Константин Станиславски
Моят живот в изкуството (29)

Запознаване с Л. Н. Толстой

Приблизително по това време любителският ни кръжец при Дружеството за изкуство и литература игра няколко представления в Тула^[1]. Репетициите и другите приготовления за нашите гостувания се извършваха в гостоприемния дом на Николай Василиевич Давидов^[2], близък приятел на Лев Николаевич Толстой^[3]. Временно целият живот в неговия дом се беше приспособил към театралните изисквания. В промеждутъците на репетициите се устройваха шумни обеди, през време на които веселите шеги следваха една след друга. Дори самият хазаин, който не беше вече млад, се бе превърнал в ученик.

Веднъж в разгара на веселието във вестибюла се показа фигура на човек в селски кожух. Малко след това в трапезарията влезе старец с дълга брада, с валенки и сива рубашка, препасана с ремък. Той бе посрещнат с общи радостни възклицания. В първата минута не разбрах, че това беше Л. Н. Толстой. Нито една фотографска снимка, нито дори рисуваните от натура портрети не могат да предадат впечатлението, което произвеждаше неговото живо лице и фигурата му. Нима могат да се предадат на книга и на платно очите на Л. Н. Толстой, които проникваха в душата и сякаш я изследваха? Ту остри и проницателни очи, ту меки, слънчеви. Когато се вглеждаше в някого, Толстой оставаше неподвижен, съсредоточен, изпитателно проникваше в душата му и като че ли изсмукваше всичко, което беше скрито в него — добро или лошо. В тия моменти очите му се скриваха зад надвисналите вежди като слънце зад облак. В други моменти Толстой като дете откликваше на шегите, като се заливаше с мил смях и очите му ставаха весели и закачливи, показваха се иззад гъстите вежди и блестяха. Изкаже ли някой интересна мисъл, Лев Николаевич пръв изпадаше във възторг; той ставаше младежки експанзивен, юношески подвижен и в очите му блестяха искрите на гениалния художник.

През тая вечер на моето първо запознаване с Толстой той беше нежен, мек, спокоен, старчески приветлив и добър. При неговото появяване децата скочиха от местата си и го заобиколиха. Той знаеше всички по име и по прякор и всекиму задаваше някакви неразбрани за нас въпроси, които се отнасяха до техния интимен домашен живот.

Нас, гостите, ни представиха поред и на всекиго той задържа ръката, като го изследваше с очи. Аз се чувствувах пронизан от тоя поглед. Неочакваната среща и запознанството ми с Толстой ме доведоха до състояние на някакво вцепенение. Слабо съзнавах какво ставаше в мене и около мене. За да се разбере моето състояние, трябва да си представите какво значение имаше за нас Лев Николаевич.

Когато беше още жив, ние казвахме: „Какво щастие е да живееш в едно и също време с Толстой!“ А когато душите ни бяха потиснати или хората в живота ни се струваха зверове, ние се утешавахме с мисълта, че там, в Ясна поляна, живее той — Лев Толстой! И отново ни се искаше да живеем.

На обедната маса той седеше срещу мене.

Трябва да съм изглеждал много странен в тоя момент, защото Лев Николаевич често ме поглеждаше с любопитство. По едно време той се наведе към мене и ме запита за нещо. Но аз не можех да се съсредоточа, за да го разбера. Наоколо се смееха и аз още повече се смутих.

После се разбра, че Толстой искаше да знае каква пиеса ще играем в Тула, но аз не можех да си спомня названието й. Другите ми помогнаха.

Лев Николаевич не знаеше пиесата на Островски „Последна жертва“ и просто, публично, без да се стеснява, си призна; той може открито да си признава това, което ние трябва да скриваме, за да не ни смятат за невежи. Толстой има право да забрави това, което е длъжен да знае всеки простосмъртен.

„Припомнете ми нейното съдържание.“ — каза той.

Всички млъкнаха в очакване на моя разказ, а аз като ученик, който пропада на изпит, не можех да намеря ни една дума, за да почна да разказвам. Напразни бяха моите опити, те само възбуждаха смях във веселата компания. Моят съсед се оказа не по-храбър от мене. Неговият объркан разказ също предизвика смях. Трябваше самият стопанин на къщата Николай Василиевич Давидов да изпълни молбата на Л. Н. Толстой.

Засрамен от провалянето, аз се умълчах и само скришом виновно се осмелявах да поглеждам великия човек.

През това време поднасяха печено.

„Лев Николаевич! Не искате ли едно парченце месо?“ — дразнеха вегетарианеца Толстой възрастните и децата.

„Искам!“ — пошегува се Лев Николаевич.

Тогава от всички страни на масата се протегнаха към него големи парчета говеждо месо. При общ смях знаменитият вегетарианец отряза едно мъничко парченце месо, започна да го дъвче и като го глътна с мъка, остави вилицата и ножа:

„Не мога да ям мърша! Това е отрова! Откажете се от месото, и само тогава ще разберете какво значи добро разположение на духа и свежа глава!“

Попаднал на своята тема, Лев Николаевич започна да развива добре известното вече на всички учение за вегетарианството.

Толстой можеше да говори на най-скучна тема и в неговата уста тя ставаше интересна. Така например след обеда в полутъмнината на кабинета при чашка кафе той в течение на повече от един час ни разказваше за разговора си с някакъв сектант, чиято религия се основавала всецяло върху символи. Ябълково дърво на фона на червено небе означава такова и такова явление в живота и предсказва еди-каква си радост или скръб, а тъмна ела на лунно небе означава съвсем друго; птичи полет на фона на безоблачно небе или на буреносен облак означава други поличби и т.н. Човек трябва да се учудва на паметта на Толстой, който изреждаше безброй много поличби от тоя род и ни караше с някаква вътрешна сила да слушаме с огромно напрежение и интерес скучния по съдържание разказ!

След това ние заговорихме за театъра, като искахме да се похвалим пред Лев Николаевич с това, че в Москва ние първи играхме неговата пиеса „Плодовете на просвещението“.

„Зарадвайте стареца, освободете от цензурната забрана «Силата на мрака» и я изиграйте!“ — ни каза той.

„И вие ще ни позволите ли да я играем?!“ провикнахме се в хор.

„Аз никому не забранявам да играе моите пиеси.“ — отговори той.

Още тук започнахме да разпределяме ролите между членовете на нашата млада любителска трупа. Още тук се решаваше въпросът, кой и как ще поставя пиесата; дори побързахме да поканим Лев Николаевич да дойде на репетициите ни: сега му беше времето да се възползуваме от неговото присъствие, за да решим кой от вариантите на четвърто действие трябва да играем, как да съединим тия варианти, за да попречим на досадното спиране на действието в най-кулминационния момент на драмата. Ние се нахвърлихме върху Лев Николаевич с младежка енергия. Човек би могъл да помисли, че решаваме някоя бърза работа и че още утре ще започнат репетициите на пиесата.

Самият Лев Николаевич, който участвуваше в това преждевременно съвещание, се държеше така просто и искрено, че скоро се почувствувахме леко с него. Очите му, преди малко скрити под надвисналите вежди, сега заблестяха младенчески, като у юноша.

„Вижте какво — изведнъж намисли Лев Николаевич и се оживи от родилата се в него мисъл, — вие напишете как трябва да се свържат частите и ми го дайте, а аз ще го разработя по вашите указания.“

Моят другар, към когото Л. Николаевич се обърна с тия думи, се смути и без да каже дума, се скри зад гърба на едного от стоящите до него. Лев Николаевич разбра нашето смущение и започна да ни уверява, че в неговото предложение няма нищо неудобно и неизпълнимо. Тъкмо обратното, само ще му направим услуга, тъй като ние сме специалисти. Но дори и Толстой не можа да ни убеди в това.

 

 

Изминаха няколко години, през които нямах случай да се срещна с Лев Николаевич.

През това време „Силата на мрака“ беше разрешена от цензурата и играна по цяла Русия. Играеха я, разбира се, така, както си беше написана от самия Толстой, без всякакво съединяване на вариантите от четвърто действие. Говореше се, че Толстой е гледал пиесата си в много театри, от някои неща бил доволен, а от други — не.

Мина пак известно време и неочаквано получавам записка от един Толстоев приятел, който ми съобщава, че Лев Николаевич би искал да ме види. Аз отивам, той ме приема в една от интимните си стаи в своя московски дом. Оказа се, че Толстой не бил доволен от спектаклите и от самата пиеса „Силата на мрака“.

„Напомнете ми как искахте да преработите четвърто действие. Аз ще ви го напиша, а вие ще го изиграете.“

Толстой тъй просто каза това, че аз се реших да му обясня своя план. Говорихме доста дълго, а в съседната до нас стая беше неговата жена, София Андреевна.

Сега поставете се за момент на нейното място. Не забравяйте, че тя болезнено ревниво се отнасяше към своя гениален мъж. Какво й е било да слуша как някакъв си млад човек взема пиесата му и започва да го учи как трябва да се пише. Ами че това е нахалство, ако не се знае всичко, което бе се случило до този момент.

С. А. Толстой не можа да издържи. Тя се втурна в стаята и се нахвърли върху мене. Да си призная, доста си изпатих. Но още повече бих си изпатил, ако не беше тяхната дъщеря Мария Лвовна, която изтича, за да успокои майка си. През време на цялата тази сцена Лев Николаевич седеше неподвижно, като подръпваше брадата си. Той не промълви ни една дума в моя защита.

Когато София Андреевна си отиде, аз продължавах да стоя съвсем объркан. Той приветливо ми се усмихна и каза:

„Не й обръщайте внимание! Тя е разстроена и нервна!“

После, като се върна към предишния разговор, продължи:

„И така, докъде бяхме стигнали?…“

 

 

Помня още и една случайна среща с Лев Николаевич Толстой в една от уличките близо до неговия дом. Това се случи по времето, когато той написа знаменитата си статия против войната и военните. Вървях с един приятел, който добре познаваше Толстой. Ние го срещнахме. Тоя път аз пак се смутих, защото Толстой имаше много строго лице и очите му бяха скрити зад гъстите надвиснали вежди. Самият той беше нервен и раздразнителен. Аз вървях почтително зад него, като се вслушвах в това, което говореше. Той порицаваше много възбудено и горещо узаконеното убийство на човека. С една дума, говореше за това, което беше написал в знаменитата си статия против войната. Той изобличаваше военните и техните нрави с още по-голяма убедителност, тъй като на младини сам беше участвувал в не една война. Той говореше, основавайки се не само на теорията, но и на опита. Надвиснали вежди, пламнали очи, в които ти се струва, че всеки миг могат да блеснат сълзи, строг и заедно с това развълнувано болезнен глас.

Неочаквано откъм ъгъла на пресечната улица точно срещу нас като че от земята излязоха и се изпречиха отпреде ни двама гвардейци в дълги войнишки шинели, с блестящи каски, със звънтящи шпори и дълги саби, които се удряха о земята. Те бяха великолепни — красиви, млади, стройни, с високи фигури, с бодри лица, с мъжествена изправена и обучена походка. Толстой млъкна по средата на думата и впи очи в тях с полуотворена уста и със застинали в незавършен жест ръце. Лицето му светна.

„Ха-ха! — въздъхна той силно. — Браво! Юнаци!“ — И веднага започна с увлечение да обяснява значението на военната стойка. В тоя момент лесно можеше да се познае в него старият, опитен военен.

 

 

Измина още доста много време. Веднъж, като подреждах писалищната си маса, намерих едно неразпечатано писмо, адресирано до мене. Когато го отворих, оказа се, че писмото бе от Толстой. Примрях. В няколко страници той собственоръчно ми описваше цялата епопея на духоборците^[4] и ме молеше да взема участие в събирането на средства, за да могат те да напуснат Русия. Как е могло това писмо да се затрупа и да престои тъй дълго на писмената ми маса, и досега не мога да разбера.

Аз исках лично да обясня на Толстой този случай и да оправдая пред него своето мълчание. Един мой познат, близък на Толстоевото семейство, ми предложи да използувам времето, което Толстой по негова молба е определил, за да се срещне с един писател. Той се надяваше, че преди или след срещата ще мога да поговоря малко с Толстой. За съжаление аз не успях да го видя, защото писателят задържа Лев Николаевич. Не присъствувах на техния разговор, но ми разказаха какво се е случило през това време горе в стаята на Лев Николаевич, докато чаках реда си долу.

Преди всичко, разказваше ми моят познат, представете си две фигури: от една страна Лев Николаевич, а от друга — слаб, изнемощял писател с дълги коси, с обърната мека яка, без вратовръзка, който седи като на тръни и в продължение на цял час говори на странен език с новоизмислени думи върху това, как той търси и създава ново изкуство. Фонтан от чуждици, цял ред цитати от най-различни нови автори, философия, откъси от стихотворения с нова форма, които илюстрират новооткритите основи на поезията и на изкуството. Всичко това бе казано, за да се обрисува програмата на започнатото ежемесечно списание, в което канеха да участвува и Толстой.

Лев Николаевич в продължение едва ли не на цял час внимателно и търпеливо слушал оратора, разхождайки се от единия ъгъл на стаята до другия. Понякога се спирал и пронизвал с поглед събеседника си. След това се обръщал, втиквал ръце в пояса си, отново тръгвал по стаята, като се вслушвал внимателно. Най-сетне писателят млъкнал.

„Казах всичко!“ — завършил той речта си.

Толстой продължавал, както по-рано, да се разхожда и да мисли, а докладчикът си бършел потта и си веел с кърпичката. Мълчанието продължило дълго. Най-сетне със сериозно, строго лице Лев Николаевич се спрял пред писателя и дълго го гледал с изпитателния си и дълбок поглед.

„Неопределено!“ — казал той, като наблегнал на буквата „е“, като че ли искал да каже с това: „Какво ме заблуждаваш ти мене, стария човек!“

След това Толстой тръгнал към вратата, отворил я, прекрачил прага и отново се обърнал към посетителя:

„Винаги съм мислил, че писателят пише тогава, когато има какво да каже, когато в главата му е узряло онова, което той пренася върху хартията. Но защо трябва да пиша за това списание непременно през март или октомври, това никога не съм разбрал.“

След тия думи Толстой си излязъл.