Константин Станиславски
Моят живот в изкуството (27)

Първата ми режисьорска работа в драмата

„Плодовете на просвещението“

Ние успяхме да получим току-що завършената пиеса на Лев Николаевич Толстой „Плодовете на просвещението“. Тя е била написана от него на шега за домашно представление, а отпосле поставена и играна в Ясна поляна^[1]. Всички бяха убедени, че пиесата няма да бъде разрешена за публично представяне. Ние обаче успяхме да получим разрешение от цензурата за закрито представление. Името на Толстой беше толкова популярно, че новата му пиеса можеше да издържи и това тежко условие.

Постановката на „Плодовете на просвещението“ беше възложена на мене и тя е първият ми режисьорски опит в областта на драмата.

Пиесата на Толстой представлява големи трудности за режисьора поради многото действуващи лица и сложните мизансцени. Аз подхванах работата просто. Това, което въображението ми подсказваше, аз, както преди, показвах на актьорите, а те ме копираха. Там, гдето ми се удаваше да почувствувам вярно, пиесата се съживяваше; там, гдето не можех да отида по-далеч от външна измислица, беше мъртво. Достойнството на тогавашната ми работа се състоеше в това, че се стараех да бъде искрен и търсех правдата, а лъжата, особено театралната, занаятчийската, изпъждах. Започнах да мразя в театъра театъра и търсех в него живота, истинския живот, не всекидневния, разбира се, а художествения. Може би тогава още не съм умеел да правя разлика между едната и другата правда на сцената. Освен това разбирах правдата много външно. Но и тая външна правда, която търсех, ми помагаше да дам верен, интересен мизансцен, който водеше към правда; правдата дразнеше чувството, а чувството събуждаше творческата интуиция.

В този спектакъл ми помогна и случаят, че можах да разпределя ролите между изпълнителите необикновено сполучливо. Повечето от актьорите сякаш бяха създадени за образите, които въплътяваха. В пиесата са изобразени аристократи, слуги и селяни. Аристократите се играеха от добре възпитани хора със светски маниери, което е тъй рядко в театъра; другите актьори бяха достатъчно характерни за слугите, а сред изпълнителите на селяните беше В. М. Лопатин (впоследствие той постъпи в трупата на нашия театър под псевдонима Михайлов), брат на известния философ Л. М. Лопатин — същият оня любител, който плени Толстой в ролята на селянина в домашното представление в Ясна поляна. Почувствувал добрия актьор, който разбира душата на руския селянин, Толстой му написа голяма роля вместо по-раншната, която се състоеше от няколко думи.

В постановката на „Плодовете на просвещението“ имаха голям успех много от бъдещите артисти на Художествения театър: М. А. Самарова, М. П. Лилина, В. В. Лужски, В. М. Михайлов, А. Р. Артьом, Н. Г. Александров, А. А. Санин, а също така В. Ф. Комисаржевска^[2] под псевдоним Комина.

Този спектакъл ме запозна и с административната страна на режисьорската работа. Не е лесно да подчиниш група актьори в момента, когато са обхванати от нервно творческо напрежение. Нашият организъм е капризен, чудноват и трябва да умееш да го държиш в подчинение. Нужен е режисьорски авторитет, какъвто по онова време още нямах. Но аз побеждавах другарите си със своята фанатична любов, трудоспособност и най-строго отношение към работата, а преди всичко към самия себе си. Първо глобих себе си. И това направих с такава убедителност, че не изглеждаше поза. Когато се закъсняваше на репетиция, не се знаеше текстът на ролята, водеха се странични разговори през време на работа, излизаше се от репетиционната зала без разрешение, аз наказвах жестоко, защото знаех, че безпорядъкът в театъра може да достигне до оная разюзданост, заради която избягах от любителските спектакли. Излишното контене, особено у жените, се преследваше. То не е потребно за нашата работа на сцената. Флиртът също се преследваше.

„Сериозна любов — колкото щете, тя издига човека. Стреляйте се заради жени, давете се, умирайте! Но не бива да се допуска плитко, повърхностно гъделичкане на чувствата; това създава атмосфера на вулгарност и унижава човека.“ Тъй по пуритански разсъждавах тогава аз.

Нашата бедност не ни позволяваше да мечтаем за разкоша на предишните декори, а пък хубавите декори са спасение за любителите. Колко актьорски грехове се прикриват с живописта, която придава на цялото представление художествена отсянка! Не току-тъй толкова много актьорски и режисьорски бездарности усилено се крият на сцената зад декори, костюми, колоритни петна, зад стилизация, кубизъм, футуризъм и други „изми“, с помощта на които се стараят да зашеметят неопитния и наивен зрител. Но при лоши декори, които не скриват, а поставят на преден план актьора и режисьора, няма зад какво да се криеш, а трябва да играеш добре, трябва да разчиташ само на онова, което е ценно в самата същност на произведението.

Ние честно се стараехме да предадем онова, което тъй прекрасно беше написано от Толстой, и бяхме отзивчиви към всичко живо, което намирахме в пиесата, в ролята, в мизансцена, в костюма, в декорите, в самите себе си, в партньорите си, в случайностите на спектакъла. Тези места, които не бяха почувствувани от нас, оставаха мъртви и празни и там ние просто говорехме в темп, като се плъзгахме по текста, за да не забавяме хода на спектакъла.

Спектакълът имаше изключителен успех и беше представен много пъти, от което материалното положение на театъра се подобри значително.

Ползата от тази работа беше, че аз намерих страничен път към душата на артиста — от външното към вътрешното, от тялото към душата, от въплътяването към преживяването, от формата към съдържанието. Освен това научих се да правя мизансцен, в който от само себе си се разкриваше вътрешното зърно на пиесата.

Хубавото ново в този спектакъл беше само това, че не се допусна старото лошо.