Константин Станиславски
Моят живот в изкуството (22)

Когато играеш лош човек, търси къде той е добър

„Саморазправящите се“

Първата година от съществуването на Дружеството завърши с голям дефицит, но не разколеба вярата ни в по-нататъшния успех.

През втория сезон вече станаха големи промени в нашето Дружество. Поради съревнование между двата отдела школите — драматическата и оперната — и между двамата ръководители, т.е. Федотов и Комисаржевски, възникнаха несъгласия, които с цялата си материална тежест легнаха върху мене. Освен това към края на годината семейните вечеринки омръзнаха. Артистите казваха:

„Дотегна ни да играем и в театъра!“

Художниците им пригласяха:

„Дотегна ни да рисуваме и в къщи! Вечер ти се иска да поиграеш на карти, а тук няма никакви карти. Какъв е тоя клуб!“

Без карти художниците не искаха да рисуват картини, танцьорите — да танцуват, певците — да пеят. И тук се случи конфликт, след който художниците напуснаха дружеството. След тях напуснаха и много от артистите и така клубът при Дружеството за изкуство и литература се закри от само себе си. Остана само драматическият отдел и оперно-драматическата школа към него.

Вторият сезон на Дружеството за изкуство и литература през 1889–1890 г. започна с пиесата „Саморазправящите се“ от Писемски^[1]. Аз играех ролята на генерал-аншефа^[2] от времето на император Павел I. И пиесата, и ролята бяха талантливо, но жестоко написани, на труден стилен език от епохата.

В тази роля можах да използувам много от онова, което бях намерил по-рано: и сдържаност, и скриване на вътрешното усърдие, като се запази външно спокойствие (което тъй добре разпалваше темперамента в ролята на Анани), и мимика, и игра с очи (които идват от само себе си при укротяването на мускулната анархия), и пълно душевно разтваряне в момент на най-висок подем, и старческите похвати от „Скъперникът рицар“.

Наистина в ролята се криеха опасни подводни скали: високи ботуши, шпага, любовни слова и чувства и ако не стихове, то високопарният стил на епохата. Но Имшин е твърде много руснак, за да се боиш, че ще излезе „испанец“, когато го играеш. А неговата любов не беше любов на млад човек, а любов на старец, характерна по своите душевни очертания.

Казват, че аз, без сам да зная, съм създал образ, но не проследих откъде се яви той. Техническите похвати на моята игра ме тласкаха към правда, а усетът към правдата е най-добрият възбудител на чувствата, на преживяванията, на въображението и на творчеството. За пръв път нямах нужда да копирам някого и ми бе добре на сцената.

Само едно беше неприятно: зрителите се оплакваха от пиесата.

„Много е тежка!“ — казваха те.

Оказа се, че и за това е имало причини, и ето как я узнах аз.

Успоредно със „Саморазправящите се“ се подготвяше и друга пиеса, в която не участвувах, но на чиито репетиции присъствувах понякога през свободното си време и когато ме питаха за мнението ми, аз го казвах. Хубавите думи не ти идват наум тогава, когато искаш непременно да ги кажеш, а едва тогава, когато не мислиш за тях и когато сами станат необходими. Така например аз не умея да философствувам, да съчинявам афоризми, когато съм сам. Но когато трябва да докажа някоя своя мисъл другиму, тогава философията ми е нужна за доказателство и афоризмите се явяват от само себе си. Така се случи и този път. От зрителната зала се вижда по-добре, отколкото от самата сцена онова, което се върши зад рампата. Като гледах от залата, аз ясно разбирах грешките на актьорите и започнах да ги обяснявам на другарите си.

„Разбери — казах на едного от тях, — ти играеш ролята на безволев човек, през всичкото време хленчиш и, изглежда, се грижиш само — не дай боже — да не промениш образа. Но защо се безпокоиш, когато сам авторът повече, отколкото е нужно се е погрижил за това? В края на краищата ти през всичкото време рисуваш с една боя. А пък черната боя само тогава ще стане истински черна, когато за контраст макар и тук-там бъде пусната малко бяла. Та и ти пусни в ролята малко бяла боя в разни отсенки и съчетания с други тонове от небесната дъга. Така ще има контрасти, разнообразие и правда. Затова, когато играеш ролята на недоволник, що хленчи, търси къде той е весел, бодър. Ако след това отново започнеш да хленчиш, то вече няма да дотяга; напротив, ще подействува с удвоена сила. А непрекъснатият, постоянен хленч у тебе е нетърпим като зъбобол. Когато играеш добряк, търси къде той е лош, а в лошия търси къде е добър.“

Като казах случайно този афоризъм, почувствувах, че и за самия мене всичко стана ясно в ролята на генерал Имшин. И аз самият правех същата грешка, която правеше и моят другар. Аз представях звяр, но зверското не може да се отдели от ролята, за него няма защо да се грижиш. Авторът се е погрижил повече, отколкото трябва, а аз трябва да потърся где той е добър, страдащ, разкайващ се, любящ, нежен, самоотвержен… И ето ти нов багаж в моя актьорски куфар!

Когато играеш лош човек, търси къде той е добър.

Когато играеш старец, търси къде е млад; когато играеш млад, търси къде е стар и т.н.

Като почнах да се ползувам от новото си откритие, общият тон на пиесата „Саморазправящите се“ се смекчи и оплакванията, че пиесата е „тежка“, станаха по-редки.

Целият втори сезон на Дружеството за изкуство и литература вървя по линията на приблизително същите художествени търсения и технически задачи, както и първият.

За съжаление само А. Ф. Федотов не работеше с предишния пламък, защото нещо беше недоволен, не се спогаждаше с Ф. П. Комисаржевски и охладняваше към делото.