Константин Станиславски
Моят живот в изкуството (15)

Конкурент

По това време ни се яви конкурент в домашните любителски представления. Думата ми е за кръжеца на Сава Иванович Мамонтов.

В началото на книгата обещах да кажа няколко думи за този забележителен човек, който се прочу не само в областта на изкуството, но и в областта на обществената дейност.

Този именно Мамонтов прокара железопътната линия на север, в Архангелск и Мурманск за излаз към океана, и на юг към Донецките каменовъглени мини, за да ги съедини с Централния каменовъглен басейн, при все че по онова време, когато той започна това важно културно предприятие, всички му се смееха и го наричаха аферист и авантюрист. И пак той. Мамонтов, като меценатствуваше в областта на оперното дело и даваше на артистите ценни указания по въпросите за грима, костюма, жеста, дори за пеенето, изобщо по въпросите за създаване на сценичен образ, даде могъщ тласък в развитието на руското оперно дело: издигна Шаляпин, направи посредством него популярен Мусоргски, който беше отречен от много познавачи, създаде чрез своя театър огромен успех на операта „Садко“ от Римски-Корсаков и помогна с това за пробуждане на творческата му енергия и за създаването на оперите „Царската годеница“ и „Цар Салтан“, написани за Мамонтовата опера, където бяха изпълнени за пръв път. Пак тук, в неговия театър, гдето той ни показа редица прекрасни оперни постановки, режисирани от самия него, ние за пръв път видяхме вместо предишните занаятчийски декори редица забележителни творби, създадени от четката на Васнецов, Поленов, Серов, Коровин, които заедно с Репин, Антоколски и други прекрасни руски художници от онова време почти израснаха и, може да се каже, прекараха живота си в къщата и семейството на Мамонтов. Най-сетне, кой знае, може би без него и великият Врубел не би могъл да се издигне до върховете — до славата. Та нали неговите картини бяха отхвърлени на общоруската изложба в Нижни Новгород и дори енергичното застъпничество на Мамонтов не можа да склони журито към по-съчувствена оценка. Тогава Сава Иванович построи на собствени средства цял павилион за Врубел и изложи там творбите му. След това обществото му обърна внимание, беше признат от мнозина и впоследствие стана знаменит.

Мамонтовата къща се намираше на ул. „Садова“, недалеч от „Червените порти“ и от нас. Тя беше подслон за младите талантливи художници, скулптори, артисти, музиканти, певци и танцьори. Мамонтов се интересуваше от всички изкуства и ги разбираше. Един или два пъти през годината в къщата му се устройваха представления за деца, а понякога и за възрастни. Най-често се представяха негови собствени произведения — пиеси, написани от самия домакин или от неговия син; понякога познати композитори представяха свои опери или оперети. Така се появи на бял свят и операта „Камора“ с текст от С. И. Мамонтов. Даваха се и пиеси от известни руски писатели, като „Снежанка“ от Островски, за която Виктор Васнецов тогава собственоръчно нарисува декорите и направи скици за костюмите, които бяха репродуцирани в разни илюстровани художествени издания. Тия прочути спектакли в пълна противоположност на нашия домашен Алексеевски кръжец се поставяха винаги набързо през време на коледната ваканция и през сирната неделя, когато децата нямаха училищни занятия. Спектакълът се репетираше и обзавеждаше с декори и костюми в разстояние на две седмици. През това време се работеше денонощно и цялата къща се превръщаше в голяма работилница. Младежи, деца, роднини, познати пристигаха от всички краища и помагаха на общата работа. Кой размазваше боята, грундираше платната, като помагаше на художника, кой рисуваше декорите, кой работеше над мебелите и бутафорията… В женското отделение през това време крояха и шиеха костюми под надзора на самите художници, които постоянно биваха викани да дават нареждания. Във всички ъгли на стаите бяха поставени маси за кроене; тук пробваха костюмите на изпълнителите, които биваха извиквани за малко от репетицията; тук доброволни и наемни шивачи и шивачки работеха денонощно на смени. А в друг ъгъл на стаята, пред рояла, музикант репетираше ария или куплет с някоя малолетна изпълнителка, която, види се, не притежаваше гениални музикални способности. Цялата тая работа в къщата на Мамонтов протичаше под бумтежа и тракането на дърводелските работи, които се извършваха в голямата стая-кабинет — работилница на самия домакин. Там строяха естрада и сцена. Без да се смущава от шума, тук, всред дъските и стърготините, един от многобройните режисьори на спектакъла репетираше с изпълнителите. Друга такава репетиция се водеше до самия вход при парадното стълбище. За всяко недоразумение по актьорската и режисьорската част тичаха долу при главния режисьор на спектакъла, т.е. при самия Мамонтов. Той седеше в голямата трапезария пред масата за чай, на която през целия ден се ядеше. Тук постоянно идваха нови хора, които сменяха старите доброволци по подготовка на спектакъла. Сред тоя шум и глъчка самият домакин пишеше пиесата, докато горе вече репетираха първите действия. Едва завършена, страницата веднага се преписваше, даваше се на изпълнителите, които тичаха горе и по неизсъхналата още нова страница вече репетираха току-що излязлата под перото сцена. Мамонтов имаше чудна способност да работи в присъствието на много хора и да върши няколко неща едновременно. И сега той ръководеше цялата работа и в същото време пишеше пиесата, шегуваше се с младите, диктуваше делови писма и телеграми относно своите сложни железопътни предприятия, чийто инициатор и ръководител беше.

В разстояние на две седмици се подготвяше един своеобразен спектакъл, от който човек можеше и да се възхищава, и да се ядосва. От една страна, чудесните декори от четката на най-добрите художници и отличният режисьорски замисъл създаваха нова ера в театралното изкуство и караха да се замислят и най-добрите театри в Москва. От друга страна, на тоя превъзходен фон се показваха любители, които не бяха успели не само да репетират достатъчно, но и да научат текста на ролите си. Усилената задкулисна работа на суфльора, безпомощните прекъсвания и паузи на смутените артисти, чиито тихи гласове не се чуваха, приличните на конвулсии движения, предизвикани от съмнението и липсата на всякаква актьорска техника, правеха спектакъла несценичен, а самата пиеса, прекрасния замисъл на режисьора и чудесната външна постановка — ненужни. Наистина от време на време в някоя роля проблясваше за миг някой талант, защото между изпълнителите имаше и истински артисти. Тогава цялата сцена се съживяваше за известно време, докато артистът беше там. Тези спектакли бяха създадени като че ли само за да докажат колко е излишна обстановката, когато липсва главното лице в театъра — талантливият артист. Аз разбрах това именно на тези представления и видях с очите си какво представлява за нашето колективно творчество една пиеса без ансамбъл, нерепетирана достатъчно и незавършена. Убедих се, че в хаоса не може да има изкуство. Изкуство значи порядък, хармония. Какво ме интересува колко време са работили над пиесата: един ден или цяла година. Нали не питам художника колко години е рисувал дадена картина. За мене е важно създадените от художника или от художествения колектив сцени да бъдат цялостни и завършени, хармонични и стройни, всички творци и участници в спектакъла да се подчиняват на една обща творческа цел. Чудно беше, че и самият Мамонтов, такъв тънък артист и художник, намираше някаква прелест именно в тази небрежност и прибързаност в своята театрална работа. На тая почва ние постоянно се препирахме и карахме с него, на тая почва бе създадена известна конкуренция и антагонизъм между неговите и нашите спектакли. Това, разбира се, не ми пречеше да вземам участие в Мамонтовите постановки^[1], да играя в тях, да се възхищавам искрено от работата на художниците и режисьорите; но като актьор освен огорчение не получавах нищо друго от тия представления. Все пак те изиграха голяма роля в декоративното изкуство на руския театър; те заинтересуваха някои талантливи художници и оттогава на театралния небосклон се появиха истински живописци, които постепенно почнаха да изместват предишните декоратори, които бяха нещо като прости бояджии^[2].