Константин Станиславски
Моят живот в изкуството (11)

Актьорство в живота

Работата със спектаклите не вървеше, защото нямаше възможност да се състави трупа. Тогава ние, т.е. двете ми сестри, аз и един другар, решихме да репетираме нещо за практика, за самите нас. Изборът падна върху два френски водевила в превод: първият — „Слабата струна“, а вторият — „Тайната на жената“.^[1]

Нагледали се на всевъзможни европейски знаменитости, ние бяхме изострили вкуса си и бяхме станали взискателни в своите художествени стремежи. Режисьорските и актьорските ни планове надминаваха нашите възможности и средства. Наистина какво може да се направи без истинска артистическа техника, без истински знания и дори без материал за декори и костюми? Защото освен старите дрехи на нашите родители, на сестрите ни, на познатите ни, освен изпросените ненужни украшения, панделки, копчета, ленти и други дрънкалки нямахме нищо. Щем, не щем, трябваше да заменяме разкоша на костюмите и постановката с художествени хрумвания, с оригинални и необикновени тълкувания. Необходим беше и режисьор, но понеже нямахме такъв, а страшно ни се искаше да играем, трябваше да стана режисьор. Самият живот ни принуждаваше да се учим и ни устройваше практическа школа.

Ето например и в дадения случай. Как да направим от простите водевили един изключително пикантен спектакъл във френски дух?

Фабулата на водевила беше проста: двама студенти, влюбени в две гризетки, търсят слабата струна в техните души, за да започнат да свирят на нея и да спечелят любовта им. Но коя е тази слаба струна в душата на жената? Ето едно мъжко канарче, което бие другото — женското, а то след силната тупаница го целува. Не е ли това слабата струна на жената? Тях трябва да ги биеш! Студентите опитват, но и двамата получават плесници. В края на краищата гризетките се влюбват в тях и те се оженват. Колко е просто, ясно и наивно, нали?

А ето и другия несложен сюжет: един художник и един студент, Мегрио, когото играех аз, ухажват една гризетка. Художникът иска да се ожени за нея и студентът му помага. Но те узнават една страшна тайна: годеницата пиянствува, у нея случайно е намерен ром. Смущение и мъка! Оказва се обаче, че ромът е нужен на гризетката, за да си мие косата. Ромът се пада на студента и на пияния вратар, а гризетката — на художника, нейния годеник. При финала последните се целуват, а студентът и вратарят се търкалят под масата и пеят много смешен заключителен куплет на двамата пияници.

Художник, гризетка, мансарда, студент, Монмартр — в това има стил, очарование, грация и дори романтизъм.

Това беше през лятото. Ние, актьорите, живеехме всички заедно, неотлъчно в Любимовка, затова можеше да се репетира безкрайно, а после при първи удобен случай и да играем; и ние широко се ползувахме от тази възможност. Станеш например сутрин, изкъпеш се и изиграеш един водевил. После закусиш и изиграеш друг. Поразходиш се и пак повториш първия. А вечерта, гледаш, някой дошъл на гости и ние право при него:

„Искате ли да ви изиграем един спектакъл?“

„Искам“ — отговаря дошлият.

Запалваме газовите лампи, декорите никога не се махаха, спускаме завесата, обличаме кой блуза, кой престилка, боне, кепе и представлението започваше за един само зрител. За нас това бяха репетиции, при всяко повторение на които ние си поставяхме все нови и нови задачи за усъвършенствуване. Ето тук подхвърлената на мене някога фраза за „чувството за мярка“ се изучаваше от всички страни. Накрая аз доведох всички актьори до такова чувство за мярка, че не биваше да се диша, а зрителят заспиваше от скука.

„Хубаво, но… тихо!“ — казваше той сконфузено.

Значи трябва да се говори по-силно, решавахме ние. Следователно — нова задача, нови репетиции. Дойде друг зрител, намери, че е много силно. Значи нямаме чувство за мярка и трябва да говорим не тъй силно. Ето тази на пръв поглед уж проста работа никак не ни се удаваше. Най-трудното нещо на сцената е да говориш не по-тихо и не по-силно, отколкото е нужно, и при това да бъдеш прост и естествен.

„Водевилът трябва да се играе с темпо, на пълен тон“ — ни каза един нов зрител.

„С темпо? Добре! Действието трае четиридесет минути. Ако го свършим за тридесет, значи сме играли с темпо…“ — След дълги репетиции ние постигнахме тридесетте минути.

„Виж, когато завършим водевила за двадесет минути — наставлявах аз, — тогава ще бъде съвсем добре.“

Създаде се своего рода спорт, игра на скорост, и ние постигнахме двадесетте минути. Сега вече ни се струваше, че водевилът не се играе нито силно, нито тихо, с бързо темпо, и в пълен тон, с чувство за правда. Но когато дойде нашият критик, той каза:

„Аз съвсем нищо не мога да разбера от това, което бърборите, и от това, което правите. Виждам само, че всички се щурате насам-натам като побъркани.“

Но ние не падахме духом:

„Вие казвате: щураме се. Значи да се прави съвсем същото, но така, че всичко да бъде ясно и в дикцията, и в движенията“ — отсякохме ние.

Ако ни се беше удало да изпълним докрай тази така трудна задача, ние може би щяхме да станем големи артисти, но това не ни се удаде. Все пак ние постигнахме по нещичко и тази работа ни донесе безспорно известна полза от чисто външен характер. Започнахме да говорим по-отчетливо и да действуваме по-определено. Това вече е нещо. Но засега отчетливостта беше за самата отчетливост и определеността за самата определеност. А при такива условия не можеше да има чувство за правда.

И в резултат — ново недоумение, още повече, че ние дори и не съзнавахме тази малка външна полза, която се получи от направения опит.

Друг един път, когато искахме пак да направим спектакъл само от изпълнителите, които живееха заедно през лятото, ние, след като напразно търсихме подходяща пиеса, решихме сами да си напишем текст и музика за оперетка. В основата на новата работа сложихме следния принцип: всеки един от изпълнителите да си измисли роля по свой вкус и да обясни кого би му се искало да играе. След като събрахме тия поръчки, ние почнахме да мислим каква фабула би могло да се състави от предложените роли, и тогава написахме текста. С написването на музиката се зае един от другарите.^[2] Този път ние, новоизпечените писатели и композитор, можахме да почувствуваме от собствен опит цялата мъка на творчеството. Разбрахме какво струва създаването на едно музикално-драматично произведение за сцената и в що се състои трудността на тая творческа работа. Отделни места несъмнено ни се удадоха. Те бяха сценични, весели и даваха добър материал за режисьора и за актьора. Но когато се опитахме да съединим разпокъсаните части в една и да ги нанижем на една основна нишка в пиесата, оказа се, че нишката не преминава през всички поотделно създадени части. Нямаше обща основа, нямаше една обединяваща мисъл, която да ръководи автора и да го насочва към една определена цел. Напротив, имаше много и най-разнообразни цели, по няколко за всеки „автор“ от нас, които дърпаха пиесата в разни краища. Поотделно всичко беше добро, а заедно — не се съединяваше. По онова време ние не разбрахме причината за нашата литературна несполука, но даже само това, че можахме да поработим в литературно-музикалната област, беше добре и полезно за нас.

И аз се мъчех да си съчиня роля. „Кого бих искал да играя?“ — мислех си аз. Разбира се, преди всичко красавец, за да пея нежни любовни арии, да имам успех пред дамите и да приличам на един от моите любими певци, на когото бих искал да изкопирам гласа и маниерите^[3]. Аз не исках да зная по това време за своето собствено амплоа. Всички, разбира се, знаят нашите актьорски претенции: некрасивият иска да бъде на сцената красавец, ниският — висок, непохватният — ловък. Този, който е лишен от трагически или лирически данни, мечтае за Хамлет или за роля на любовник; простакът иска да бъде Дон Жуан, а комикът — Крал Лир. Попитайте някой любител коя от всички роли най-много би искал да играе. Ще се учудите на неговия избор. Хората винаги се стремят към това, което не им е дадено, и актьорите търсят на сцената това, от което са лишени в живота. Но това е опасен път и заблуждение. Неразбирането на своето истинско амплоа и призвание е най-силната спирачка за по-нататъшното развитие на актьора. Това е задънената улица, в която той се лута десетки години и не може да намери изход, докато не съзнае своето заблуждение. Тъкмо това представление, което сега ще опиша, случайно донесе голяма полза за нашето дело.

Ето що се случи. Една от изпълнителките се разболя и излезе от строя. Трябваше със свито сърце ролята да се предаде на моята сестра З. С. Алексеева (Соколова). У нас тя беше в положението на Мара Пепеляшка, на която се възлагаше само черна работа, т.е. тя приготвяше костюмите, подреждаше декорите, пускаше актьорите на сцената, но като актриса се появяваше само в съвсем извънредни случаи, и то в малки роли. И изведнъж тя получава главна роля. Не вярвах в благоприятния край на тази замяна и затова репетирах по задължение и често не можех да скрия недоброто си чувство към нея, макар че тя не беше в нищо виновна и съвсем не бе заслужила моето недоброжелателство. Аз така я мъчех, че на една репетиция я доведох до крайния предел на търпението. Отчаяна, тя изпълни главната сцена на пиесата така, че ние ахнахме. Сякаш измъкна от себе си това, което запушваше душата й като тапа. В порив на отчаяние тя сломи срамежливостта, която я сковаваше, и нейният силен темперамент изби навън като река, която е разкъсала бента. На небосклона се яви нова артистка!

Оперетата нямаше успех, но същата вечер беше представена и драма, избрана за току-що откритата артистка. Играехме пиесата на Дяченко „Практичният господин“^[4]. И за тази работа установихме нов принцип, а именно: за да се вживееш по-добре в ролята си и да влезеш в нейната кожа, казвахме си ние, нужно е навик, постоянни упражнения и ето в какво ще се състоят те. През еди-кой си определен ден ние трябва да живеем не със своето „аз“, а с това на дадената роля, в условията на живота, посочени в пиесата; и каквото и да се случи в заобикалящия ни действителен живот — разхождаме ли се, гъби ли берем, с лодка ли плуваме, — ние сме длъжни да се ръководим от обстоятелствата, указани в пиесата, съобразно с душевния свят на всяко едно действуващо лице. Сякаш трябваше да транспонираме действителния живот и да го приспособим към ролята. Така например според пиесата бащата и майката на моята бъдеща годеница строго ми забраняваха да се разхождам и да общувам с тяхната дъщеря, защото съм беден и грозен студент, а тя — богата и красива госпожица. Трябваше да се хитрува, за да се устрои среща тайно от тия, които изпълняваха ролите на родителите. Ето например към нас иде другар, който изобразяваше бащата; трябваше незабелязано да се разделя със сестра си, която изобразяваше годеницата, като тръгнем по различни посоки, или с помощта на една или друга измислица да оправдаем забранената среща. И другарят ми от своя страна трябваше да постъпи в такива случаи не така, както би постъпил сам той в живота, а така, както би постъпил според него „практичният господин“, чиято роля той играеше.

Трудността на този опит се състоеше в това, че трябваше да бъдеш не само актьор, но и автор на все нови и нови експромти. Често ни липсваха думи и теми за разговор и тогава ние прекъсвахме за миг, за да се съвещаваме. След като решехме какво би трябвало да стане с действуващите лица при стеклите се обстоятелства, какви мисли, думи, действия и постъпки се явяваха за тях логически необходими, ние отново се връщахме към ролите и продължавахме нашите опити. Отначало беше много трудно, но после привикнахме.

И този път според тогавашната ни привичка аз започнах с подражание на известния артист от императорските театри М. П. Садовски в ролята на студента Мелузов от пиесата на Островски „Таланти и поклонници“. Аз усвоих неговата некрасива походка с обърнати навътре ходила, късогледството му, несръчните му жестове, навика му да си скубе мъха по брадата, да си оправя очилата и дългите разчорлени коси. Незабелязано за самия мене това, което копирах, отначало беше като временен навик, а после се превърна в мой собствен навик, искрен, преживян. На сцената между бутафорни предмети и гримирани хора можеш да бъдеш условен, но в живота, в истинския живот не можеш да „играеш“, не можеш да се различаваш от околната действителност. Ето кога аз пак разбрах какво значи чувство за мярка. Извършената тогава от нас работа не даде очакваните резултати, но аз не се съмнявам, че тя пося в нашите души семена на бъдещето. Това беше първата роля, за която ме хвалеха хора, които разбираха. Но момичетата казваха: „Колко е жалко, че сте тъй некрасив!“

По-приятно ми беше да вярвам на момичетата, а не на познавачите и аз отново започнах да мечтая за роли на красавци.

Едва що излязъл от задънената улица на верния път, отново се върнах в нея и продължавах да пробвам всякакви роли, само не и онези, които ми бяха предназначени от природата. Тежко и горко на актьори, които не знаят своето амплоа! Колко важно е навреме да разбереш своето призвание!