Константин Станиславски
Моят живот в изкуството (10)

Първият дебют

Малката пристройка в двора на нашето имение близо до Москва, гдето някога като тригодишно дете за пръв път дебютирах на сцената, бе разрушена и ние много съжалявахме за нея. Това беше единственото място, гдето човек можеше, без да пречи на другите, да се събира с голяма компания, да пее, да вика, да танцува. Как да се живее без старата пристройка! Не само ние, но и съседите съжаляваха за нея. Като отстъпи на общата молба, баща ми реши да построи на същото това място нова сграда с голям салон, в който при случай биха могли да се дават домашни представления.^[1] Аз мисля, че в това си решение баща ми се ръководеше от постоянната своя грижа да държи децата по-близо до къщи и заради това беше така отзивчив към всички наши искания и се приспособяваше към живота и потребностите на младежта. Тук му е мястото да кажа, че благодарение на тази тактика на моите родители нашата къща често менеше физиономията си в зависимост от събитията, които се случваха в нея. Така например баща ми — известен благотворител — устрои болница за селяните. По-голямата ми сестра се влюби в един от лекарите на болницата и цялото семейство започна усилено да се интересува от медицина. От всички страни се стичаха тълпи от болни. От града идваха лекари, другари на моя beau frère^[2]. Сред тях имаше и любители на драматическото изкуство. Замислихме домашно представление. Всички се превърнаха в любители. Скоро втората ми сестра се заинтересува от съседа — млад немски търговец. Нашият дом заговори немски и се напълни с чужденци. Увличахме се в езда, препускания, надбягвания и всевъзможни спортове. Ние, младите хора, се стараехме да се обличаме по европейски и които можеха, пуснаха си малки бакенбарди и си направиха модна прическа. Но ето че един от братята се влюби в дъщерята на прост руски търговец в кафтан и дълги руски ботуши и цялата къща опростя. Самоварът не се сваляше от масата, всички се наливаха с чай, усилено ходехме в църква, устройвахме тържествени служби, канехме в къщи най-добрите църковни хорове и певци и сами пеехме литургията. По това време третата сестра се влюби в един велосипедист и ние всички надянахме вълнени чорапи, къси панталони, купихме си велосипеди и тръгнахме отначало на три, а после и на две колелета. Накрая четвъртата сестра се влюби в един оперен певец и целият дом запя. Мнозина от знаменитите руски певци — Собинов, Секар-Рожански^[3], Оленин^[4] — идваха често на гости в къщи и особено в имението. Пееха в стаята, в гората, денем — романси, а нощем — серенади. Пееха в лодката, пееха в къпалнята. Ежедневно в пет часа през деня, преди обеда, певците се събираха там. Те се нареждаха върху покрива на къпалнята и пееха квартет. Преди финалната нота всички се хвърляха от покрива в реката надолу с главата, гмуркаха се, изплуваха и завършваха квартета с най-високата нота. Този, който успееше пръв да завърши песента, печелеше.

Кой знае — може би всички тия метаморфози и преобразования на целия дом и постоянните превъплътявания и преобличания на всички членове от нашето семейство са ми повлияли като на актьор и са ме приучили към превъплътяване в характерните роли.

Периодът, който сега описвам, се отнася към онова време, когато се увличахме от любителски представления. Ето защо построяването на новия театър дойде тъкмо навреме. Пристройката беше изградена и се получи истински малък театър с всички удобства, стая за преобличане и гримиране на артистите и пр.

Оставаше новата сграда да се открие с някакъв спектакъл, поставен нарочно за целта.

Но где да се търси артистически персонал, режисьор и пр.? Наложи се почти насила да се вербуват актьори измежду членовете на семейството, измежду роднини, познати, възпитатели, гувернантки. Някои от тях, насилствено привлечени към спектакъла, бяха отровени от театралната отрова за през цял живот. Така например моят брат В. С. Алексеев и сестра ми З. С. Алексеева (Соколова) заедно с мене встъпиха тогава на театралното поприще и сега, на старини, ние отново се срещаме там. Но домът, вече привикнал да мени своята физиономия, се приспособи към театрално-любителската линия и всички, дори баща ми и майка ми, постъпиха в редовете на актьорите. Нашият репетитор^[5], студент, който се смяташе донякъде за специалист по театралните работи (той си имаше кръжец), се залови с режисурата.

Започна се обикновеното любителско разтакаване: четене и търсене на пиеса. Трябваше за всекиго да има роля, че и да му е по вкуса, че и да не е по-малка от другите, та да няма обиди. Затова необходимо беше спектакълът да се състои от няколко едноактни пиеси. Само при това условие можеше да се даде всекиму работа.

Каква роля да избера за себе си?

Какъв беше тогавашният ми идеал?

Той беше примитивен. Искаше ми се само да приличам на моя любим артист Николай Игнатиевич Музил — комик-простак^[6]. Искаше ми се да имам глас и маниери като неговите. Тях аз най-много ценях тогава у покойния прекрасен артист. Затова цялата ми работа се свеждаше до едно — да мога да изработя в себе си неговите външни похвати и да развия дрезгавина в гласа си. Исках да бъда точно негово копие. Разбира се, избрах пиеса, в която бе играл той. В нея не можех да не му подражавам. Названието на тази пиеса е „Чашка чай“, водевил в едно действие. Знаех всяко място, мизансцена, всяка интонация, жест и мимика на любимия артист… Режисьорът нямаше какво да прави с мене, тъй като ролята беше изработена от друг, а на мене ми оставаше само да повторя направеното, като копирам сляпо оригинала. И аз се чувствувах прекрасно, свободно и уверено на сцената.

Съвсем иначе стоеше работата с друга една роля — стареца от водевила под название „Старият математик или появяването на комета в един провинциален град“^[7]. За тази роля аз нямах никакъв образец при себе си и затова самата роля ми се струваше празна, прозрачна, неизпълнена с нищо. Имах нужда от готов сценичен образец. Сега трябваше сам да се досещам: как би изиграл тази роля еди-кой си артист, чийто начин на игра аз знаех и можех да копирам?

Аз налучквах по нещичко и тогава се чувствувах удобно на сцената. Но в други места от ролята не попадах на познати похвати и тогава беше лошо. Или пък случайно ми идваше на ум маниера, по който играе някой друг познат артист, и отново за малко се съживявах. На трето място налучквах още някой, който и да е, от познатите ми артисти и започвах да го копирам и т.н. Тъй в една и съща роля аз играех по десет образа, в един човек виждах десет разни лица. Всяко отделно копирано място само по себе си приличаше на нещо, но всички заедно не приличаха на нищо. Ролята се превърна в одеяло, съшито от парчета, и аз се чувствувах на сцената много лошо. Във втората роля нямаше нищо от онова самочувствие, което бе създадено в „Чашка чай“, и затова „Старият математик“ ми донесе първите творчески мъки, причините за които не разбирах. Като репетирах „Чашка чай“ аз си казвах:

„Боже! Каква радост са изкуството и творчеството!“

Когато играех „Старият математик“, аз мълком си признавах: „Боже! Какво мъчение е да бъдеш актьор!“

Така че изкуството ми се струваше ту леко, ту трудно, ту възхитително, ту нетърпимо, ту радостно, ту мъчително. И не се излъгах тогава. Няма по-голяма радост от това да бъдеш на сцената като у дома си и няма нищо по-лошо от това да бъдеш на нея като гост. Няма нищо по-мъчително от задължението на всяка цена да въплътяваш нещо чуждо, смътно, което е вън от тебе. И досега тия противоречия ту ме радват, ту ме измъчват.

 

 

Първото ми дебютно представление се състоя на маминия имен ден, 5 септември 1877 г. Най-сетне се сбъдна това, което ми се струваше далечно и невъзможно. След няколко часа аз ще стоя пред осветената рампа, самичък на сцената, пред очите на всички. Много хора ще дойдат от Москва и от далечните околности заради мене и аз мога да правя с тях всичко, каквото ми се поиска. Поискам ли, те ще стоят мирно, ще ме слушат и ще ме гледат; поискам ли, ще се смеят. Да може по-скоро да се излезе на сцената и да се изпита това чувство на „публичност“, както го наричах тогава.

През целия ден бях в едно дотогава непознато за мен повишено състояние, което ме довеждаше до нервни тръпки. Имаше минути, в които стигах до припадък от щастие. Всичко, което ми напомняше за предстоящото представление, предизвикваше сърцебиене и то ми пречеше да говоря. В един такъв момент за малко щях да изхвръкна от файтона. Това се случи, когато аз и брат ми се връщахме от Москва, от гимназията, и отивахме в имението за представлението. Аз държах на коленете си огромна картонена кутия, която бях прегърнал като талията на дебела жена. В кутията имаше перуки и принадлежности за гримиране. Тяхната специфична миризма се промъкваше през процепите на кутията и ме удряше право в носа. Тази миризма на театър, на актьор и на кулиси така ме опияняваше, че ми стана лошо и при една трапчинка едва не изхвръкнах от файтона. Когато пристигнах в къщи и видях приготвените за гостите маси, прибори, лакеи от сладкарниците, тичане нагоре-надолу и други реални приготовления за вечерта, бях принуден веднага да седна, за да не падна на земята от сърцебиене.

Сложиха ни на някаква случайна маса, върху която бяха наслагали много прибори, и ни дадоха да похапнем нещо набързо. Как обичам тези обеди всред суетенето около приготовленията за предстоящия празник! В такива минути реално чувствуваш голямото, важно и радостно събитие, което се приближава.

В театралната пристройка имаше още по-голяма суматоха. Там сестрите ми заедно с приятелки и младежи — наши познати и другари — разнасяха костюмите и ги разпределяха по гримьорните и закачалките. Гримьорите приготвяха брадите, боите, перуките, разчесваха ги и ги къдреха. Едно момче, което всички наричахме Яша, тичаше от една стая в друга. Ние се срещнахме с него през този ден, за да не се разделим никога. На Яков Иванович Гремиславски^[8] е било съдено да изиграе голяма роля в театъра и да постави своето изкуство на такава висота, която накара Европа и Америка да се учудват на неговата работа.

Пред огледалото на Яша седяха един след друг действуващите лица: баща ни, братята, репетиторът и другите изпълнители, и ставаха от масата преобразени в други хора. Едни старееха, други се подмладяваха и се разхубавяваха, трети оплешивяваха, четвърти ставаха неузнаваеми.

„Нима това сте вие? Ха-ха-ха… Удивително! Не може да ви познае човек. Вижте, вижте какъв е станал? Да не повярваш. Браво!“

Възклицания, толкова обикновени в любителските представления, се чуваха във всички ъгли на гримьорната, гдето се блъскаха хора, които търсеха кой загубената си вратовръзка, кой копчетата от яката, кой жилетката. Излишни хора, любопитни, пречеха, димяха с цигарите си, шумяха и нямаше начин да бъдат изпъдени от малката гримьорна.

Но ето че в далечината гръмна военен марш. От всички пътеки на градината вече идеха гости с фенери, за да влязат тържествено в театралната пристройка. Звуците на музиката се чуваха все по-близо и най-после заглушиха и нашите гласове. Не можеше да се говори. После звуците на марша започнаха да се отдалечават и да затихват. Те бяха заменени от глъчката на тълпата, която тропаше с крака и се наместваше на столовете си. Зад кулисите актьорите се умириха, в гримьорните започнаха да говорят тихо; на лицата се появи виновна усмивка, смущение. А вътре в мене всичко се радваше и кипеше. Не можех нито да стоя, нито да седна. Не ме свърташе на едно място и пречех на всички. Сърцето ми биеше и понякога се преобръщаше. Но ето завесата се вдигна и представлението започна.

Най-сетне и аз излязох на сцената, гдето се почувствувах превъзходно. Отвътре нещо ме подтикваше, топлеше, вдъхновяваше и аз хвърчах напред като кон, захапал гема на юздата, до края на пиесата. Аз творях не роля, не пиеса — заслужава ли да се говори за този празен водевил, — аз творях своето изкуство, своята артистическа дейност. Аз дарих своя гений на зрителите, чувствувах се велик артист, изложен на показ за възхищение на тълпата. Вълнуваше ме яростта на вътрешното ми темпо и ритъмът, от който „дъхът ми спираше в гърлото“. Думите и жестовете излитаха с неуловима бързина. Аз се запъхтявах, задухът ми пречеше да говоря и тази повишена нервност и несдържаност приемах за истинско вдъхновение. Когато играех, имах увереността, че държа зрителите напълно под своята власт.

Пиесата се свърши и аз очаквах одобрения, похвали, възторзи. Но всички мълчаха и сякаш ме избягваха. Трябваше да отида при режисьора и да се унижа дотам, че да си изпрося комплимент.

„Нищо, все пак много мило“ — каза ми режисьорът.

Какво пък значи това „все пак“?!…

От този момент аз започнах да разбирам какво значи актьорско съмнение.

След втората пиеса „Старият математик“, в която не се чувствувах много добре, режисьорът ми каза радостно, с искрено желание да ме насърчи:

„Ето, това е значително по-добре!“

Как? Когато се чувствуваш на сцената добре, не те хвалят, а при лошо самочувствие одобряват! Каква е тая работа! Какво е това несъответствие между собственото самочувствие на сцената и впечатлението на зрителите в залата?!

През тая вечер узнах и нещо друго: че не е така просто да разбереш артистическите си грешки. Оказа се, че това е цяла наука как да разбереш от сцената това, което се получава от твоята игра оттатък рампата. Колко трябваше да разпитвам, да хитрувам, да се подмазвам, за да разбера, че, първо, аз независимо от своето „вдъхновение“ съм приказвал много тихо, така тихо, че на всички зрители се искало да ми викнат: „По-силно!“ и, второ, тъй бързо съм бърборел думите, че на всички се искало да извикат: „По-бавно!“ Оказа се, че ръцете ми са се мяркали във въздуха с такава бързина, а краката ми така са ме носели от едно място на сцената в друго, че никой не разбирал какво става зад рампата. През тази вечер узнах още и това, какво значи засегнато дребнаво актьорско самолюбие, от което се пораждат злоба, интриги и завист.

 

 

Вместо радост моят първи дебют ми донесе недоумение, което аз всякак се стараех да разсея. Така при първия удобен случай — при едно от домашните представления, в което трябваше да играя — аз си поставих за цел да говоря силно и да не махам с ръце.

И какво мислите? Започнаха да ме укоряват, че много съм викал, че съм заменял мимиката с гримасничене, че съм пресилвал и че съм нямал чувство за мярка. Изглежда, че нервността от ръцете е преминала в лицето — оттук и пресилената гримаса. А чувството за мярка? Разбира се, на думи знаех какво значи това, но на дело…

Представленията се даваха рядко и в промеждутъците между тях ние скучаехме без артистическа работа. За да облекчим, от една страна, артистическия си глад, а, от друга, за да дадем свобода на лудориите и шегите, с които бяхме заразени от младини, беше измислено следното: веднъж привечер ние с другарите се облякохме и гримирахме като просяци-пияници и отидохме на гарата. Там плашехме и чужди, и познати. Даваха ни по копейка, кучета се хвърляха отгоре ни, а пазачите ни пъдеха от перона на гарата. И колкото по-лошо се отнасяха с нас, толкова по-задоволено беше нашето актьорско чувство. В живота трябваше да играем по-правдоподобно, отколкото на сцената, гдето на всичко вярват. Иначе би станал скандал. Но тъй като ни махнаха, изпъдиха оттам, значи добре сме играли. Ето кога оцених на практика „чувството за мярка“.

Още по-голям успех имахме в ролите на цигани. Тъкмо техният катун се беше разположил близо до нашата къща и по всички вили сновяха циганки с малки циганчета, за да гадаят. Същата вечер ние очаквахме братовчедката си, която трябваше да пристигне с влака. Тя беше влюбена в нашия съсед и затова при всеки удобен случай си гадаеше, за да узнае съдбата си. И ние решихме да се пошегуваме с нея. Аз и току-що постъпилата при сестра ми гувернантка, която умееше превъзходно да гадае, а с нас и едно момченце, синът на горничната, се преоблякохме, гримирахме се като цигани и по времето, когато пристигаше влакът, тръгнахме към гарата. По пътя обясних на моята спътница всичко, каквото трябваше да предскаже на моята братовчедка. Като пресрещнахме файтона, който возеше братовчедка ни, тръгнахме след нея и започнахме да викаме нещо уж на цигански език. Младото момиче се изплаши, каза на кочияша да удари конете и да кара колкото се може по-бързо. Както се уговорихме с брат ми, трябваше да чакаме при входната врата. Скоро цялата домашна компания заедно с току-що пристигналото момиче, развълнувано от тайнствеността, се приближи до градинската ограда и врачуването започна. Ефектът беше по-голям, отколкото очаквахме. И отново аз бях горд, че чувството за мярка не беше нарушено.

За илюстрация на оная крива линия, по която се движи работата на любителя без ръководството на специалист, ще опиша няколко спектакъла, най-характерни за моята по-нататъшна дейност. При това няма да се придържам към хронологическия им ред, защото не това ме интересува. Важни са самите етапи и стъпалата, през които актьорът преминава при своя творчески растеж, важна е „кривата“ на тоя растеж, отклоненията от кривата и възвръщането към нея.