Греъм Грийн
Безнадежден случай (9)

1

Кери и доктор Колен седяха на стълбите на болницата в прохладата на ранната утрин. Всяка колона хвърляше сянка и във всяка сянка се беше свил някой пациент. Оттатък пътя игуменът стоеше пред олтара и служеше литургия, защото беше неделя сутрин. Черквата нямаше стени, а решетки от тухли, за да пазят сянка, тъй че Кери и Колен можеха да наблюдават богомолците, чийто фигури изглеждаха като модели-образци за изрязване с трионче; монахините на столове на първия ред, а зад тях прокажените на дълги тридесет сантиметра високи каменни пейки, защото камъкът можеше да се дезинфекцира по-добре и по-бързо от дървото. От такова разстояние това беше весела картина, със слънчевите петна върху белите раса на монахините и пъстрите широки рокли на жените. Гривните, които жените носеха на бедрата си, тракаха като броеници, когато коленичеха да се молят, а разстоянието и тухлените решетки, които скриваха нозете им, бяха излекували техните осакатявания. На най-горното стъпало зад доктора седеше болният от елефантиазис старец, който беше подпрял тестикулите си на по-долното стъпало. Говореха шепнешком, така че гласовете им да не смущават литургията, която продължаваше оттатък пътя — чуваше се шепот, звън, тракане, шумолене, движение на отделни хора, неща, на които и двамата почти бяха забравили смисъла, толкова отдавна не бяха присъствували на черковна служба.

— Действително ли е невъзможно да се оперира? — попита Кери.

— Много е рисковано. Сърцето му сигурно няма да издържи упойката.

— И сега трябва да влачи това нещо чак до смъртта си?

— Да. То не тежи толкова, колкото изглежда. Но е несправедливо да страда и от това, освен от проказата, нали?

От черквата отсреща се чуха въздишки и шум, когато богомолците седнаха. Докторът каза:

— Един ден ще измъкна малко пари от някого и ще поръчам няколко стола на колела за най-тежките случаи. Разбира се, за този ще трябва специален стол. Един прочут черковен архитект би ли могъл да начертае стол за подути тестикули?

— Ще ви направя чертежа — отвърна Кери.

Гласът на игумена стигаше до тях през пътя. Той четеше проповед на някаква смесица от френски и креолски; тук-там се промъкваха и фламандски фрази, и една-две думи, които Кери сметна за монго или някакъв друг език на племената край реката.

— И истина ви казвам, че се засрамих, когато този човек ми каза: Вие, християните, сте големи крадци — крадете едно, крадете друго, непрекъснато крадете. О, знам, че не крадете пари. Не се промъквате в хижата на Томас Оло, за да му откраднете новото радио, но все пак сте крадци, и при това от най-лошите. Като видите някой човек, който живее с една жена и не я бие и се грижи за нея, когато има болки от лекарствата в болницата, вие казвате, че това е християнска любов. Отивате в съда и чувате един добър съдия, който казва на хлапето, откраднало захар от долапа на белия човек: „Ти си хлапе, което е постъпило лошо. Аз няма да те накажа, а пък ти няма да идващ вече тука. Няма какво повече да говорим за захар“, и вие казвате, че това е християнска милост. Но вие сте много големи крадци, като казвате това — вие крадете любовта на единия и милостта на другия. Защо, когато видите някой човек с нож в гърба, който умира, защото кръвта му изтича, не кажете: „Ето християнски гняв?“

— Струва ми се, че той в същност отговаря на нещо, казано от мен — рече Кери и изкриви устни, в което Колен беше почнал да разпознава някакъв зародиш на смях, — но аз не се изразих точно така.

— Защо не казахте, когато Хенри Окапа си купи нов велосипед и някой дойде и му счупи спирачката: „Ето християнска завист.“ Вие сте като човек, който краде само хубавите плодове и оставя лошите да гният на дървото.

— Добре. Вие ми казвате, че съм крадец номер едно, но аз ви казвам, че правите голяма грешка. Всеки може да се защитава пред съдията си. Всички вие в тази черква сега сте мои съдии, и ето защитата ми.

— Отдавна не съм слушал проповед — каза доктор Колен. — Не ви ли напомня дългите скучни часове на детството?

— Вие се молите на Исус — продължи игуменът, като сви по навик уста, като че ли местеше пурата от единия ъгъл в другия. — Но Исус не е просто свят човек. Исус е бог и Исус е създал света. Когато пеете песен вие сте в песента, когато печете хляб, вие сте в хляба, когато раждате бебе, вие сте в бебето, и понеже Исус ви е създал, той е във вас. Когато вие любите, Исус люби, когато проявявате милост, Исус е милостив. Но когато мразите или завиждате, това не е Исус, защото всичко, създадено от Исус, е добро. Лошите неща не съществуват — те са нищо. Омразата не значи любов. Завистта не значи справедливост. Те са просто празно място, където би трябвало да бъде Исус.

— Той смята за решени цял куп спорни въпроси — рече доктор Колен.

— Аз ви казвам сега, че когато човек люби, той трябва да е християнин. Когато проявява милост, трябва да е християнин. Да не мислите, че в това село единствените християни сте вие — вие, които идвате на черква? Има един лечител, който живее при кладенеца зад къщата на Мари Акимбу и се моли на Нзамбе и прави лоши лекарства. Той се моли на лъжлив бог, но когато веднъж едно дете се разболя, а баща му и майка му бяха в болницата, той не взе пари; даде лошо лекарство, но не взе пари; той води дълъг разговор с Нзамбе за детето, но пари не взе. Аз ви казвам, че тогава той беше християнин, по-добър християнин от човека, който счупи велосипеда на Хенри Окапа. Той не вярва в Исус, но е християнин. Аз не съм крадец, за да открадна неговото милосърдие и да го дам на Исус. Аз давам на Исус само онова, което той е създал. Исус е създал любовта, той е създал милосърдието. У всеки човек на света има нещо, създадено от Исус и дотолкова всеки човек на света е християнин. Тогава как мога да бъда крадец? Няма толкова лош човек, който поне веднаж в живота си да не е проявил в сърцето си нещо, създадено от бога.

— Това и двама ни ще направи християни — каза Кери. — Чувствувате ли се християнин, Колен?

— Не се интересувам от това — отвърна Колен. — Бих искал само християнството да можеше да намали цената на кортизона, това е всичко. Хайде да вървим.

— Мразя опростителството — отвърна Кери, като продължи да седи.

Игуменът рече:

— Не ви казвам да вършите добро от любов към бога. Това е много мъчно. Твърде мъчно за повечето от нас. Много по-лесно е да проявите милосърдие, защото някое дете плаче, или да любите, защото някое момиче или някой младеж се харесва на очите ви. Това не е лошо, това е добро. Помнете само, че любовта, която чувствувате, и милосърдието, което проявявате, са ви дадени от бога. Трябва да продължавате с тях и може би, ако се молите по християнски, ще ви бъде по-лесно да проявите милосърдие втори и трети път…

— И да любите второ и трето момиче — каза Кери.

— Защо не? — попита докторът.

— Милосърдие… любов… каза Кери. — Той не знае ли, че има хора, които са убивали от любов и от милосърдие? Когато свещеник произнася тези думи, те звучат така, като че ли нямат смисъл извън расото и черковните събрания.

— Мисля, че то е противното на онова, което той се опитва да каже.

— Да не иска да упрекваме бога за любовта? Аз по-скоро бих упрекнал хората. Ако има бог, нека поне бъде невинен. Хайде, Колен, да вървим, преди да сте повярвали, че сте неосъзнат християнин.

Станаха и тръгнаха към диспансера под мърморенето на „Веруюто“.

— Горкият човек — промълви Колен. — Животът му е тежък и не получава голяма благодарност, а за всекиго прави всичко, каквото може. Ако вярва, че съм таен християнин, това е удобно за мен, нали? Няма много свещеници, които биха били щастливи да работят с колега-атеист.

— Той би трябвало да научи от вас, че един интелигентен човек може да си уреди живота и без бог.

— Моят живот е по-лек от неговия — аз имам рутина, която ми запълва деня. Познавам кога някой е излекуван по отрицателните реакции на кожата. Няма реакции на кожата за добри постъпки. Какви бяха мотивите ви, Кери, когато тръгнахте след вашето момче в гората.

— Любопитство. Гордост. Не християнска любов, уверявам ви.

Колен заяви:

— Все пак вие говорите така, като че ли сте изгубили нещо, което сте обичали. Аз не съм. Мисля, че винаги съм харесвал хората. Това е много по-безопасно от любовта. Не изисква жертви. Кой е вашата жертва, Кери?

— Сега нямам. Здрав съм. Излекуван съм, Колен — добави той неубедително.

2

Отец Пол си сипа от това, което трябваше да бъде суфле със сирене, после си наля чаша вода, за да го прокара по-лесно. Той каза:

— Кери постъпва умно като обядва днес с доктора. Не можете ли да убедите сестрите да променят plat du jour^[1]. В края на краищата неделята все пак е празник.

— Предполага се, че това е удоволствие за нас — отвърна игуменът. — Те мислят, че ние го очакваме с нетърпение през цялата седмица. Не ми се иска да ги разочаровам, горките. Те употребяват сума яйца.

Монахините готвеха за цялата къща на монасите и храната трябваше да се носи половин километър под слънцето. На монахините не им минаваше и през ум, че това може да е гибелно за суфлетата и омлетите и дори за следобедното кафе.

Отец Тома се обади:

— Не мисля, че Кери държи много на храната си.

Той беше единственият свещеник в лагера за прокажени, с когото игуменът се чувствуваше неудобно; той като че ли все още носеше със себе си напрежението и тревогите от семинарията. Беше я напуснал по-отдавна от всички други, но изглеждаше осъден на вечна и нещастна младост; чувствуваше се зле с хората, които бяха пораснали и се интересуваха повече от проблемите на електрическите централи или от производството на тухли, отколкото от заниманията с душите. Душите можеха да почакат. Тяхна беше вечността.

— Да, той е добър гост — отвърна игуменът, като се отклони малко от линията, по която по негови подозрения отец Тома искаше да тръгне.

— Сега имаме достатъчно пари — обърна се игуменът към всички — за електрически вентилатор в склада за храната.

— Сега ще имаме климатични инсталации в стаите си — каза отец Жан, — и аптека, и последните филмови списания със снимки на Бриджит Бардо. — Отец Жан беше висок, бледен и мършав човек с брада, която стърчеше като неподкастрен плет. Преди да постъпи в ордена той се беше славил като блестящ теолог-моралист и сега грижливо поддържаше ролята на филмов маниак, като че ли това щеше да му помогне да заличи едно грозно минало.

— Аз бих предпочел едно сварено яйце за неделния обяд — призна си отец Пол.

— Няма да ви хареса сварено старо яйце обади се отец Жан, като си сипа още суфле; въпреки вида си на смъртник, той имаше апетит на фламандец.

— Нямаше да са стари — каза отец Жозеф, — ако се бяха научили да гледат кокошките както трябва. Аз съм готов да дам няколко души от моите хора, за да им направят подходящи кокошарници за интензивно производство. От къщите им лесно ще се прокара електрическа енергия…

Брат Филип се обади за пръв път. Той винаги неохотно се намесваше в разговора на хора, които според него принадлежаха към друга по-малко светска среда.

— Електрически вентилатори, кокошарници; внимавайте, отче, да не претоварите динамото, преди още да сте свършили с изброяването им.

Игуменът чувствуваше, че отец Тома изгаря от нетърпение до него. Той попита тактично:

— А новите класни стаи, отче? Имате ли всичко каквото ви трябва?

— Всичко освен учител по катехизис, който да знае основата на вярата.

— О, щом може да преподава азбуката. Началото си е начало.

— А аз си мислех, че катехизисът е доста по-важен от азбуката.

— Рике се обади по телефона тази сутрин — намеси се отец Жан, идвайки на помощ на игумена.

— Кого търсеше?

— Кери, разбира се. Каза, че искал да предаде нещо — нещо за някакъв англичанин, но отказа да ми го съобщи. Заплаши ме, че ще намине скоро някой ден, когато фериботите почнат да работят. Попитах го, не може ли да донесе няколко филмови списания, но той отговори, че не четял такова нещо. Иска също да вземе книгата на отец Гаригу-Лагранж върху предопределението.

— Има моменти — каза игуменът въздържано, — когато почти съжалявам, че Кери дойде.

— Трябва много да се радваме — отвърна отец Тома — на всички дребни неудобства, които той ни донесе. Ние не живеем много безпокоен живот. — Суфлето, което си беше сипал, стоеше непокътнато на чинията му. Той омеси късче хляб на твърдо топче и го глътна с вода като хап. — Докато е тук, не можете да очаквате хората да ни оставят на мира. Той е не само прочут човек. Той е човек с дълбока вяра.

— Това не съм забелязал — заяви отец Пол. — Тази сутрин го нямаше на литургията.

Игуменът запали нова пура.

— О, не, беше. И мога да ви кажа, че не откъсна поглед от олтара. Седеше оттатък пътя при болните. Това не е по-лош начин да присъствуваш на литургията, отколкото да седиш на първия ред с гръб към прокажените, нали?

Отец Пол отвори уста, за да отговори, но игуменът го спря с тайно намигване.

— Във всеки случай това е милостив начин на изразяване — каза игуменът. Той закрепи пурата си на ръба на чинията и стана, за да прочете благодарствената молитва. После се прекръсти и пак взе пурата. — Отец Тома, можете ли да ми отделите една минута? — попита той.

Игуменът тръгна към стаята си, където настани отец Тома в креслото до картотеката, което пазеше за гости. Отец Тома го следваше напрегнато, седнал изправен като кобра, която наблюдава мангуста.

— Ще запалите ли една пура, отче?

— Нали знаете, че не пуша.

— Разбира се. Извинете. Мислех си за някой друг. Неудобен ли е столът? Боя се да не са се развалили пружините. Глупаво е да имаш пружини в тропиците, но ни го дадоха с куп ненужни вещи…

— Много е удобен, благодаря.

— Съжалявам, че намирате учителя по катехизис незадоволителен. Не е така лесно да се намери добър сега, когато имаме три класа момчета. Монахините, изглежда, се справят по-добре от нас.

— Ако смятате Мари Акимбу за подходяща учителка.

— Майка Агнес ми казва, че работела много сериозно.

— Разбира се, ако наричате сериозна работа това, да ражда всяка година по едно дете от различен мъж. Вижда ми се неправилно, дето й позволяват да преподава с люлката си в класа. Тя пак е бременна. Какъв пример е това?

— Е, нали знаете, autres pays, autres moeurs^[2]. Ние сме дошли тук да помагаме, отче, а не да осъждаме, и аз мисля, че няма защо да учим сестрите, какво да правят. Те познават тази млада, жена по-добре от нас. Не бива да забравяте, че тук малцина знаят кой е баща им. Децата принадлежат на майката. Може би затова предпочитат нас и божията майка пред протестантите. — Игуменът спря, търсейки думи. — Позволете ми да узная, отче, вие сте вече с нас — трябва да има повече от две години?

— Следния месец ще станат две години.

— Вие съвсем не се храните достатъчно, знаете. Това суфле наистина не беше много апетитно…

— Нямам нищо против суфлето. Само че случайно постех с моя лична цел.

— Разбира се, взели сте съгласието на изповедника си?

— То не беше необходимо само за един ден, отче.

— В такъв случай добре сте избрали деня на суфлето, но нали знаете, че този климат е много различен от европейския, особено в началото. Когато ни дойде редът за отпуска на шестата година, вече сме свикнали с него. Понякога почти ме е страх да си отида в къщи. Първите години… човек не бива да се претрупва с работа.

— Мисля, че не се претрупвам излишно, отче.

— Първият ни дълг, знаете, е да преживеем, дори ако това значи да гледаме на нещата малко по-леко. Вие имате много силно развит дух на самопожертвувателност, отче. Това е чудесно качество, но то не винаги се иска на бойното поле. Добрият войник не бива да търси смъртта.

— Аз не мисля, че…

— Всеки от нас понякога има чувството, че надеждите му са пропаднали. Горката Мари Акимбу, ние трябва да си служим с този материал, който имаме под ръка. А и не съм сигурен дали ще намерите по-добър материал в някои от епархиите на Лиеж, макар че понякога се питам дали там няма да бъдете по-щастлив. Африканските мисии не са за всекиго. Ако човек чувствува, че не може да се пригоди тук, няма нищо лошо в това, да поиска да го преместят. Спите ли добре, отче.

— Спя достатъчно.

— Може би трябва да ви прегледа доктор Колен. В подходящия момент едно хапче може да направи чудеса.

— Отче, какво толкова имате против Кери?

— Надявам се, че нямам нищо против него. Поне не съм си дал сметка за това.

— Кой друг човек с неговото положение — той е световноизвестен, отче, макар че отец Пол може да не е чул никога за него — би се погребал тук, за да ни помага за болницата?

— Аз не търся мотивите, отец Тома. Надявам се, че приемам с благодарност онова, което прави.

— Аз пък търся мотивите. Говорих с Део Грациас. Бих искал да мога да направя онова, което Кери направи, като тръгна през нощта из джунглите, за да търси един прислужник, но се съмнявам…

— Страх ли ви е от тъмнината?

— Не се срамувам да призная, че ме е страх.

— Тогава във вашия случай това би изисквало повече смелост. Ще трябва да разбера от какво се страхува Кери.

— Е, това не ли героично?

— О, не. Човек без страх ме смущава също така, както човек без сърце. Страхът ни спасява от толкова много неща. Не искам да кажа, разбира се, че Кери…

— Безсърдечност ли значи да седи цяла нощ до момчето и да се моли за него?

— Знам, че тази история се разправя из града, но наистина ли се е молил? На доктора Кери съвсем не е разказал такова нещо.

— Аз питах Део Грациас. Той казва да. Питах го кои молитви — Аве Мария ли, попитах аз. Той каза да.

— Отец Тома, като прекарате в Африка малко по-дълго, ще се научите да не задавате на африканците въпроси, на които може да се отговори с да. За тях е форма на учтивост да се съгласят. Това съвсем нищо не значи.

— Мисля, че след две години мога да позная кога един африканец лъже.

— Това не са лъжи. Отец Тома, много добре разбирам защо Кери ви привлича. Вие и двамата сте хора на крайностите. Но при нашия начин на живот по-добре е да нямаме герои — поне живи герои. Светците би трябвало да ни са достатъчни.

— Да не искате да кажете, че няма живи светци?

— Съвсем не. Но нека не ги признаваме, преди да ги е признала черквата. По този начин ще си спестим много разочарования.

3

Отец Тема стоеше при замрежената си врата и гледаше през телените квадратчета зле осветената улица на лагера за прокажени. На масата зад себе си беше приготвил свещ, чийто пламък светеше бледо под голия електрически глобус; след пет минути всички светлици щяха да угаснат. Това беше моментът, от който се боеше; молитвите не бяха средство против мрака. Думите на игумена бяха събудили отново копнежа му за Европа. Лиеж може би беше грозен и груб град, но нямаше час през нощта, в който, като вдигнеш завесата, да не видиш светлина на отсрещната страна на улицата или някой закъснял минувач, който се прибира у дома си. Тук в десет часа, когато динамото спираше да работи, трябваше силна вяра, за да не си представиш, че гората е дошла до прага на стаята. Понякога му се струваше, че листата шумолят по мрежата против москитите. Погледна часовника си — оставаха още четири минути.

Беше признал пред игумена, че го е страх от тъмнината. Но игуменът беше отхвърлил страха му като нещо, което няма значение. Чувствуваше силен копнеж да се довери някому, но беше почти невъзможно да се довери на хората от собствения си орден, както войникът не може да признае страха си пред друг войник. Не можеше да каже на игумена: „Всяка нощ се моля да не ме повикат при някой умиращ, в болницата или в кухнята му и да не трябва да запаля фара на велосипеда си и да почна да въртя педалите в тъмнината.“ Преди няколко седмици един човек беше умрял така, но тогава отец Жозеф бе отишъл при трупа, седнал в разкования платнен стол с няколко фетиша на Нзамбе на скута си и един черковен медал на шията; той го беше изповядал не според правилата, при светлината на фара на велосипеда, защото нямаше свещи.

Струваше му се, че игуменът не е доволен от възхищението му пред Кери. Според него другарите му прекарваха живота си сред дребните грижи, които лесно можеха да обсъждат заедно — цената на легените, някоя повреда на динамото, спиране на работата в тухларната пещ, но той не можеше да обсъжда с никого нещата, които него го измъчваха. Завиждаше на щастливо оженените, които имаше на кого да се доверят в леглото или на трапезата. Отец Тома беше оженен за църквата, а църквата отговаряше на неговата откровеност само с клишетата на изповедта. Той си спомняше как и в семинарията изповедникът му го спираше, когато отиваше по-далеч от най-баналните страни на проблемата си. Думата „скрупули“ стърчеше като пътен знак, накъдето и да насочеше мисълта си. „Искам да говоря, искам да говоря“; викаше си тихичко отец Тома, когато светлините изгаснаха и шумът на динамото спря. Някой прекоси верандата в тъмнината; стъпките отминаха стаята на отец Пол и щяха да отминат и неговата, ако не беше повикал:

— Вие ли сте, г-н Кери?

— Да.

— Не бихте ли влезли за момент?

Кери отвори вратата и се озова под слабата светлина на свещта. Той каза:

— Обяснявах на игумена разликата между биде и леген.

— Няма ли да седнете, моля? Не мога да си легна да спя толкова рано, а очите ми не са достатъчно здрави, за да чета на светлината на свещта. — В едно изречение вече той беше признал на Кери повече, отколкото беше признавал някога на игумена, защото знаеше, че игуменът с готовност би му дал електрическо фенерче и разрешението да чете колкото иска след като угасят лампите, но това разрешение би привлякло вниманието към неговата слабост. Кери се огледа за стол. Имаше само един и отец Тома отдръпна мрежата против москити от леглото.

— Защо да не отидем в моята стая? — попита Кери. — Аз имам малко уиски.

— Аз днес постя — отвърна отец Тома. — Моля седнете на стола. Аз ще седна тук. — Свещта гореше права като молив с димящия си връх. — Надявам се, че тук сте щастлив — каза отец Тома.

— Всички са много любезни с мен.

— Вие сте първият посетител, който живее тук, откакто съм дошъл.

— Така ли?

Дългият тесен нос на отец Тома беше чудновато закривен на върха; това му придаваше вид като че ли души настрана някаква недоловима миризма.

— За да свикне човек на такова място, трябва време. — Той се засмя нервно. — Не съм сигурен дали и аз вече съм свикнал.

— Аз мога да разбера това — продума Кери машинално, защото нямаше какво друго да каже, но отец Тома погълна тази стереотипна фраза като вино.

— Да, вие разбирате всичко. Понякога си мисля, че един мирянин има повече способност да разбира нещата от един свещеник. А понякога — добави той — и повече вяра.

— В моя случай това, разбира се, не е вярно — отвърна Кери.

— Никому не съм казвал това — продължи отец Тома, като че ли даваше някакъв скъпоценен предмет, за който Кери щеше да му е вечно задължен. — Когато свърших семинарията, понякога си мислех, че ще мога да се спася само с мъченичество, ако можех да умра, преди да съм загубил всичко.

— Човек не умира така — отговори Кери.

— Исках да ме изпратят в Китай, но не ме приеха.

— Вашата работа тук трябва да е не по-малко ценна — каза Кери, като изричаше отговорите си бързо и машинално, сякаш хвърляше карти.

— Да преподавам азбуката? — и отец Тома се размърда на леглото, при което завесата на мрежата против москити падна върху лицето му като воал на булка или пчеларска мрежа. Той я вдигна, но тя пак падна, като че ли и неодушевеният предмет имаше достатъчно съзнание, за да знае кога е най-подходящият момент за измъчване.

— Е, време е за спане — каза Кери.

— Извинете. Знам, че ви задържам. Досаждам ви.

— Съвсем не — отвърна Кери. — Освен това аз спя лошо.

— Така ли? Това е от топлината. И аз спя само по няколко часа.

— Мога да ви дам няколко хапчета.

— О не, не, благодаря. Трябва някак си да свикна — на това място бог ме е изпратил.

— Сигурно сте дошли доброволно?

— Разбира се, но ако не е била неговата воля…

— Може би неговата воля е да вземете и едно хапче нембутал. Нека ви донеса.

— Много по-добре ми е просто да си поговоря малко с вас. Както знаете, в такова общество човек не говори за нищо важно. Не ви откъсвам от работата ви, нали?

— Не мога да работя на свещ.

— Скоро ще ви пусна — каза отец Тома, като се усмихна слабо и после млъкна. Гората можеше да се приближава, но този път той имаше събеседник. Кери седеше в очакване, с ръце между коленете. Един москит бръмчеше край пламъка на свещта. Опасното желание да се довери растеше в съзнанието на отец Тома като натиска на оргазъм. Той додаде: — Не можете да си представите каква нужда чувствувам понякога да укрепя вярата си, като поговоря с някого, който вярва.

— Имате отците — отвърна Кери.

— Ние говорим само за динамото и училищата. Понякога мисля, че ако остана тук, съвършено ще загубя вярата си. Можете ли да разберете това?

— О, да, мога да го разбера. Но мисля, че трябва да говорите с изповедника си, а не с мен.

— Део Грациас говори с вас, нали?

— Да. Малко.

— Вие карате хората да говорят. Рике…

— Да пази господ. — Кери се раздвижи неспокойно на твърдия стол. — Това, което аз бих могъл да ви кажа, съвсем няма да ви помогне. Повярвайте ми. Аз не съм верующ.

— Вие сте смирен — каза отец Тома. — Това всички забелязахме.

— Ако знаехте, колко е голяма гордостта ми…

— Гордост, която строи черкви и болници, не е лоша гордост.

— Не бива да ме употребявате за опора на вярата си, отче. Аз ще съм слабото място. Не искам да казвам нищо, което би могло да ви смути още повече, но аз нямам нищо за вас, нищо. Не бих се нарекъл дори католик, освен ако съм във войската или в затвора. Аз съм католик от гледището на закона, това е всичко.

— Ние и двамата се съмняваме — промълви отец Тома. — И може би аз се съмнявам повече от вас. Съмненията ме налягат дори в олтара, когато държа даровете в ръце.

— Аз отдавна съм престанал да се съмнявам. Ако трябва да говоря откровено, аз никак не вярвам. Съвсем никак. Изхвърлил съм вярата от организма си, както и жените. Нямам никакво желание да обръщам другите в безверие, нито да им създавам тревоги. Искам да си държа устата затворена, ако само ме оставите.

— Не можете да си представите колко много ми помогна нашият разговор — каза отец Тома възбудено. — Няма нито един свещеник, с когото да мога да говоря така, както говорим ние. Човек понякога има отчаяна нужда от някой, който е минал през същата слабост като него.

— Но вие не ме разбирате правилно, отче.

— Не виждате ли, че може би са ви надарили с милостта на вътрешната пустота? Може би сега вие вървите по стъпките на свети Йоан Кръстител в noche oscura^[3].

— Толкова сте далеч от истината — отвърна Кери, като махна с ръка, като че ли се учудваше или отхвърляше нещо.

— Наблюдавал, съм ви тук — каза отец Тома. — Аз мога да преценя постъпките на един човек. — Той се наведе напред, докато лицето му се доближи до лицето на Кери и той можеше да подуши миризмата на тоалетната вода, която отец Тома употребяваше против ухапванията на москитите. — За пръв път откакто съм в този лагер чувствувам, че мога да бъда полезен. Ако някога имате нужда да се изповядате, помнете, че аз съм тук.

— Единствената изповед, която вероятно ще направя — отвърна Кери, — ще бъде пред следователя.

— Ха, ха — отец Тома пое шегата бързо, както поемаше още във въздуха и прибираше под расото си топките на учениците. Той каза: — Уверявам ви, че съмненията, които имате вие, аз също ги познавам. Но не бихме ли могли да прегледаме заедно философските аргументи… да си помогнем взаимно?

— На мен те няма да помогнат, отче. Всеки шестнадесетгодишен ученик би могъл да ги обори, пък и аз не се нуждая от помощ. Не искам да бъда рязък, отче, но не желая да вярвам. Аз съм излекуван.

— Тогава защо черпя от вас повече чувство на вяра, отколкото от всеки друг тука?

— Това става в собственото ви съзнание, отче. Вие търсите вяра и предполагам, че я намирате. Но аз не я търся. Не искам нищо от онези неща, които съм познавал и изгубил. Ако вярата беше дърво, което расте на края на улицата, уверявам ви, че никога нямаше да тръгна в тази посока. Не искам да кажа нещо, с което да ви засегна, отче. Бих ви помогнал, ако можех. Ако страдате, защото се съмнявате, ясно е, че изпитвате страданията на вярата, и аз ви пожелавам щастие.

— Вие наистина разбирате, нали? — попита отец Тома, и Кери не можа да сдържи израза си на умора и отчаяние. — Не се нервирайте. Може би аз ви познавам по-добре, отколкото се познавате вие. Никога не съм намирал толкова разбиране „в целия Израел“, ако можете да наречете така нашата общност. Вие направихте толкова добро. Може би, някоя друга вечер, бихме могли пак да си поговорим. Върху нашите проблеми — вашите и моите.

— Може би, но…

— И молете се за мен, г-н Кери. Аз много бих оценил вашите молитви.

— Аз не се моля.

— От Део Грациас чух друго нещо — каза отец Тома и на лицето му се появи усмивка, прилична на захарна пръчка, тъжна, сладникава и сдържана. Той продължи: — Има вътрешни молитви, молитвите на мълчанието. Има дори неосъзнати молитви, когато хората имат добро желание. Една ваша мисъл може да бъде молитва в очите на бога. Мислете понякога за мен, г-н Кери.

— О, да, разбира се.

— Бих искал да ви помогна така, както вие ми помогнахте. — Той млъкна, сякаш очакваше някакъв призив, но Кери само прекара ръка по лицето си и отстрани лепливите нишки, които един паяк беше опуснал между него и вратата. — Тази нощ ще спя — каза отец Тома заплашително.