Греъм Грийн
Безнадежден случай (8)

1

Със старомодна учтивост игуменът смачка пурата си, но г-жа Рике още не беше седнала и той разсеяно запали нова. Бюрото му беше отрупано с каталози за метални изделия и парчета хартия, на които беше правил сложни изчисления, които винаги излизаха различни. Той беше лош математик — при него умножението беше сложна форма на събиране, а делението се заместваше от серии изваждане. Един от каталозите беше отворен на снимката на едно биде, което игуменът беше взел за нов вид леген за миене на крака. Когато г-жа Рике влезе, той се опитваше да пресметне може ли да купи три дузини за лагера: те бяха тъкмо подходящи за миене краката на прокажените.

— О, г-жа Рике, вие сте неочаквана посетителка. Мъжът ви ли ви е…

— Не.

— Това е дълъг път за сам човек.

— До Перенови имах компания. Нощта прекарах у тях. Мъжът ми ме помоли да ви донеса два варела масло.

— Колко любезно от негова страна.

— Страх ме е, че правим твърде малко за лагера.

На игумена му хрумна, че би могъл да помоли Рике да им достави няколко от новите легени, но не знаеше колко могат да дадат. За този, който няма нищо, всеки човек с пари изглежда богат — дали да поиска един леген или всичките три дузини? Той започна да обръща снимката към Мари Рике предпазливо, за да изглежда като че ли само прехвърля книжата си. Колко лесно щеше да му бъде да заговори, ако тя беше извикала: — Какъв интересен нов леген, — тъй че той да може да продължи, като каже…

Вместо това тя го обърка, като промени темата:

— Как вървят плановете за новата черква, отче?

— Каква нова черква?

— Мъжът ми каза, че строите чудна нова черква, голяма като катедрала, в африкански стил.

— Каква невероятна мисъл. Ако имах пари за такова нещо — на всичките си парчета хартия той не би могъл да изчисли стойността на една „черква като катедрала“, — можехме да построим сто къщи, всяка с леген. — Той още малко обърна каталога към нея. — Доктор Колен никога не би ми простил, че прахосвам парите за черква.

— Чудно защо мъжът ми…

Дали беше възможно, чудеше се игуменът, това да е намек, че Рике бяха готови да финансират… Той мъчно можеше да повярва, че управителят на една фабрика за кокосово масло е разбогатял достатъчно, но, разбира се, г-жа Рике можеше да е получила наследство. Естествено, наследството й щеше да бъде тема за разговори в Люк, но той ходеше в града само веднаж в годината. Той каза:

— Както знаете, старата черква ще ни служи още дълго време. Само половината от нашите хора са католици. Пък и няма смисъл от голяма черква, ако хората още живеят в глинени хижи. Сега нашият приятел Кери вижда някаква възможност да намали с една четвърт стойността на една къща. До неговото идване тук ние бяхме такива дилетанти!

— Мъжът ми разказа на всички, че Кери строи черква.

— О, не, ние го използуваме по-добре. А и новата болница далеч не е готова. Всичките пари, които изпросим или докопаме, трябва да отидат за обзавеждането й. Аз тъкмо преглеждах тези каталози…

— Къде е сега г-н Кери?

— О, предполагам, че работи в стаята си, освен ако не е с доктора.

— Всички говореха за него у губернатора преди две седмици.

— Горкият Кери.

Едно малко черно дете, не по-високо от шестдесет сантиметра, влезе, в стаята, без да чука, промъквайки се като ивица сянка от обедния блясък навън. То беше съвсем голо и малкото му пискюлче висеше като бобова шушулка под големия му корем. То отвори едно чекмедже от бюрото на игумена и извади един бонбон. После пак си излезе.

— Те говориха много хубави неща — каза г-жа Рике. — Вярно ли е, че прислужникът му се изгубил…

— Случи се нещо подобно. Не знам какво казват те.

— Че стоял цяла нощ при него и се молил…

— Кери не е от хората, които се молят.

— Мъжът ми много го цени. Толкова малко хора има, с които мъжът ми може да разговаря. Той ме помоли да дойда тук и да поканя…

— Много сме ви благодарни за двата варела масло. Онова, което ни спестявате с тях, можем да похарчим… — Той обърна снимката на бидето още малко към г-жа Рике.

— Как мислите, мога ли да говоря с него?

— Там е бедата, г-жа Рике, че сега е часът му за работа.

Тя каза умолително:

— Искам само да мога да кажа на мъжа ми, че съм го поканила, — но тихият й беззвучен глас не съдържаше явна молба, а игуменът гледаше другаде, в картинката на един леген, който не съвсем разбираше.

— Какво мислите за това? — попита той.

— Кое?

Този леген за миене на крака. Искам да поръчам три дузини за болницата.

Понеже тя замълча, той я погледна и видя с изненада, че се изчервява. Мина му през ума, че е много красива жена и каза:

— Мислите ли…

Тя се смути, като си спомни двусмислените шеги на по-дръзките си другарки в манастира.

— Това в същност не е леген за крака, отче.

— Какво може да бъде тогава?

Г-жа Рике отговори с искрица хумор:

— По-добре попитайте доктора — или Кери. — После се размърда на стола си и игуменът взе това като знак, че ще си тръгва.

— Пътят до Перенови е много дълъг, мила. Мога ли да ви предложа чашка кафе, или чаша бира?

— Не. Не, благодаря.

— Или малко уиски? — През дългите си години на въздържание игуменът не беше научил, че уискито е твърде силно за обедното слънце.

— Не, благодаря. Моля ви се, отче, знам, че сте зает. Не искам да ви досаждам, но ако можех само да видя г-н Кери и да го помоля…

— Ще му предам съобщението ви, мила. Обещавам ви, че няма да забравя. Ето, вижте, записвам си. — Той се замисли, коя от сметките да повреди с бележката си — „Кери — Рике“. Не му беше възможно да й каже, че е обещал на Кери да не позволява да го безпокоят, „особено онова благочестиво говедо Рике“.

— Това не е достатъчно, отче. Не е достатъчно. Обещах лично да го видя. Той няма да ми повярва, че съм се опитала.

Тя млъкна и игуменът си помисли: „Действително ми се струва, че ще ми поиска бележка, каквато децата носят в училище, че наистина са били болни.“

— Дори не съм сигурен къде е — каза игуменът, като наблегна на думата „сигурен“, за да избегне една лъжа.

— Ако можех просто да го потърся.

— Не можем да ви оставим да ходите на това слънце. Какво ще каже мъжът ви?

— И аз от това се боя. Никога няма да ми повярва, че съм направила всичко, което съм могла. — Тя явно беше готова да заплаче и това я правеше да изглежда по-млада, тъй че на сълзите й лесно можеше да не се обърне внимание, както на леките безсмислени скърби на детинството.

— Да ви кажа ли какво — реши игуменът, — ще го извикам на телефона, ако линията е в ред.

— Знам, че той не обича мъжа ми — промълви тя с тъжна откровеност.

— Мило дете, вие само си въобразявате. — Той се обърка. После продължи: — Кери е странен човек. Никой от нас не го познава истински. Може би не обича никого от нас.

— Но стои при вас. Не ви отбягва.

Прониза го яд срещу Кери. Тези хора му бяха изпратили два варела масло. Сигурно заслужаваха в замяна малко любезност. Той каза:

— Почакайте тук. Ще проверя дали Кери е в стаята си. Не можем да ви оставим да го търсите из целия лагер…

Излезе от кабинета си и като зави край ъгъла на верандата, запъти се към стаята на Кери. Мина край стаите на отец Тома и отец Пол, които не се отличаваха една от друга по нищо лично свое, освен по индивидуалния избор на кръстовете и по различната степен на нечистота; после край параклиса; тогава опря пред стаята на Кери. Това беше единствената стая, в която нямаше никакви символи, нямаше почти нищо. Никакви снимки на някакво градче или роднина. Дори сред обедната жега стаята направи на игумена впечатление на студена и сурова, като гроб без кръст. Когато Игуменът влезе, Кери седеше на масата и пред него лежеше писмо. Той не вдигна поглед.

— Извинете, че ви смущавам — каза игуменът.

— Седнете, отче. Един момент, да дочета писмото. — Кери обърна страницата и попита: — Как завършвате писмата си, отче?

— Зависи. Ваш брат во Христа, може би.

— Toute à to^[1]. Помня, че и аз съм употребявал тази фраза. Колко фалшиво ми звучи сега.

— Имате гост. Удържах думата си и ви защищавах до последна капка кръв, но не мога повече. Инак не бих ви безпокоил.

— Радвам се, че дойдохте. Не ми е приятно да седя сам с това. Виждате ли — пощата ме намери. Как са узнали, че съм тук? Да не би този проклет местен вестник в Люк да се разпространява и в Европа?

— Г-жа Рике е тука, пита за вас.

— Добре поне, че не е мъжът й.

Той взе плика.

— Вижте, научила е дори точния номер на пощенската кутия. Какво търпение. Сигурно е писала на ордена.

— Коя е тя?

— Някога ми беше любовница. Зарязах я преди три месеца, горката жена, — но тава е лицемерие. Не изпитвам никакво съжаление. Извинете, отче. Не исках да ви поставям в неудобно положение.

— Не вие, а г-жа Рике ме постави в неудобно положение. Тя ни донесе два варела масло и иска да говори с вас.

— Толкова много ли струвам?

— Мъжът и я изпратил.

— Такива ли са обичаите тук? Кажете му, че не се интересувам.

— Тя само ви носи покана, горката. Не можете ли да я видите и да й кажете не? Струва ми се, че я е страх да се върне, ако не може да каже, че е говорила с вас. Нали не се боите от нея?

— Маже би. В известен смисъл.

— Простете ми, г-н Кери, но вие не ми приличате на мъж, който се бои от жените.

— Никога ли не сте срещали прокажен, отче, който се бои да си удари пръстите, защото знае, че вече няма да го болят?

— Виждал съм хора, които се радват, когато чувствата им се върнат, дори чувството на болка. Но трябва да дадете на болката някаква възможност.

— Човек може да има и илюзия на болка. Попитайте ампутираните. Добре, отче, доведете я. Това все пак е много по-добре, отколкото да видя противния й мъж.

Игуменът отвори вратата, и там на прага, под слънчевата светлина, стоеше жената на Рике с отворена уста, като човек изненадан от фотографическия апарат в някой нощен клуб, погледнал в светкавицата с неприятна гримаса на болка. Тя рязко се обърна и тръгна към мястото, където беше паркирана колата й, и те чуха несръчните й опити да запали мотора. Игуменът я беше последвал. Една върволица жени, които се връщаха от пазара, го забавиха. Той потича малко подир колата, все още с пура в устата и с килнат бял тропически шлем, но тя мина през голямата арка с името на лагера, докато прислужникът й наблюдаваше любопитно чудатостите на игумена през страничното прозорче. Той се върна куцукайки, защото си беше ударил един пръст на крака.

— Глупаво дете — каза той, — защо не остана в стаята ми? Можеше да прекара нощта при монахините.

— Няма да стигне Перенови преди мръкване. Дано само може да се разчита на прислужника й.

— Мислите ли, че е чула?

— Разбира се, че е чула. Не може да се каже, че понижихте глас, когато говорехте за Рике. Ако обичате някого, не е голямо удоволствие да чуете колко неприятен е…

— А много по-лошо е, отче, когато съвсем не го обичате.

— Тя, разбира се, го обича. Той й е мъж.

— Любовта не е характерна черта на брака, отче.

— Те са католици.

— Нито на католиците.

— Тя е добра млада жена — каза упорито игуменът.

— Да, отче. И в каква пустиня живее там сама с този мъж. — Той погледна писмото на масата и тази фраза на жертвоприношение, която всеки е употребявал, а някой и искрено — Toute à to. Мина му през ум, че човек все още може да чувствува отражението на чуждата болка и когато е престанал да чувствува своята собствена. Сложи писмото в джоба си: редно беше да чувствува поне търкането на хартията. — Тя е далеч от Пенделе — каза той.

— Какво е Пенделе?

— Не знам — танци в къщата на някой приятел, младеж с просто светло лице, който в неделя ходи на черква със семейството си и навярно заспива в самотно легло.

— Хората трябва да пораснат. Ние сме призвани за по-сложни неща от тези.

— Нима?

— Докато сме деца, ние мислим като деца.

— По цитати от Библията аз не мога да се сравнявам с вас, отче, но в нея сигурно има писано, че трябва да бъдем като малки деца, ако трябва да наследим… Ние сме израсли по-скоро зле. Усложненията са станали твърде сложни — трябвало е да спрем при амебата — не, далеч преди нея, при силикатите. Ако вашият бог е искал възрастен свят, трябвало е да ни даде ум на възрастни.

— Повечето от нас сами си създават усложнения, г-н Кери.

— Тогава защо ни е дал полови органи, ако е искал да мислим ясно? Един лекар не предписва възбудително за ясна мисъл.

— Мисля, че казахте, че нямате никакви интереси.

— Нямам. Минал съм отвъд, при нищото. И все пак не обичам да се оглеждам назад — каза той и писмото нежно прошумя, когато се помести.

— Угризенията са един вид вяра.

— О не, не са. Вие се опитвате да привлечете всичко в мрежата на вашата вяра, отче, но не можете да отмъкнете всички добродетели. Добротата не е християнска, саможертвата не е християнска, милосърдието не е християнско, разкаянието също не е. Предполагам, че пещерният човек е плачел, като види сълзите на друг. Не сте ли виждали дори куче да плаче? Когато светът изстине и най-после проличи празнотата на вашата вяра, сигурно ще има някой объркан глупак, който ще покрива тялото на друг със своето собствено, за да му даде топлина за още един час живот.

— Вярвате ли в това? Спомням си като казахте веднаж, че не сте способен за обич.

— Така е. И най-ужасното е, че знам, че някой ще покрие моето тяло. Почти сигурно някоя жена. Те имат страст към мъртвите. Техните молитвеници са натъпкани с възпоменателни картички.

Игуменът смачка пурата си и веднага запали нова, като тръгна към вратата. Кери извика след него:

— Отишъл съм много далеч, нали? Махнете тази жена и глупавите й сълзи! — И той яростно удари с юмрук по масата, защото му се стори, че си е послужил с израз, който се употребява само за белязаните от бога.

Когато игуменът си отиде, Кери извика Део Грациас, който влезе, като се подпираше на трите си крака без пръсти. Той веднага се огледа, за да види дали трябва да изхвърли легена.

— Не е това — каза Кери. — Седни. Искам да те попитам нещо.

Той остави патерицата си и клекна на земята. Без пръсти дори да седнеш е неудобно. Кери запали цигара и я сложи в устата му. После попита:

— Ще ме вземеш ли с теб следния път, когато си тръгнеш оттук?

Момчето не отговори. Кери каза:

— Не, няма нужда да ми отговаряш. Разбира се, че няма да ме вземеш. Кажи ми, Део Грациас, на какво приличаше водата? На голямата река долу ли?

Той поклати глава.

— Като езерото в Бикоро?

— Не.

— На какво приличаше, Део Грациас?

— Тя падаше от небето.

— Водопад ли?

Но в тази област на реки и гъсти джунгли думата не означаваше за Део Грациас нищо.

— Тогава ти си бил дете на гърба на майка си. Имаше ли много други деца?

Той пак поклати глава.

— Кажи ми какво стана?

— Nous é tions hetireux^[2] — отвърна Део Грациас.