Греъм Грийн
Безнадежден случай (7)

1

Г-н и г-жа Рике пътуваха за града на коктейл у губернатора. В едно село край пътя имаше голяма дървена клетка на колове, където на един празник веднаж годишно някакъв човек танцуваше над пламъците, запалени отдолу; в джунглите тридесет километра преди това минаха край стол, на който седеше чучело с грубия и чудовищен вид на човешко същество, направено от кокосови орехи и лико. Тези необясними предмети бяха отпечатъците от пръстите на Африка. Голи жени, намазани с бяла глина, бягаха настрана от шосето при преминаването на колата, като криеха лицата си.

Рике продума:

— Когато г-жа Гел те попита какво ще пиеш, кажи чашка Перие.

— Не може ли orange pressée^[1].

— Не, освен ако видиш кана с такъв сок на бюфета. Не бива да й създаваме труд.

Мари Рике прие сериозно съвета, после отвърна поглед от мъжа си и се загледа в мрачната стена на гората. Единственият път, който водеше навътре, беше закрит с рогозки заради някаква церемония, която белите не биваше да видят.

— Чу ли какво казах, мила?

— Да. Ще го запомня.

— И „канапетата“^[2]. Недей да ядеш много, както миналия път. Не отиваме в резиденцията, за да се нахраним. Това прави лошо впечатление.

— Няма да се докосна до нищо.

— И това е лошо. Ще изглежда, като че ли си забелязала, че не са пресни. Те обикновено не са пресни.

Малкият медал на свети Кристофър се клатушкаше като фетиш на предното стъкло на колата.

— Страх ме е — каза жената. — Всичко е толкова сложно, а и г-жа Гел не ме обича.

— Не че не те обича — обясни любезно Рике. — Само че миналия път, ако си спомняш, ти си тръгна преди жената на комисаря. Разбира се, ние не сме обвързани от тези глупави колониални правила, но няма защо да изглежда, че правим демонстрации и по общо признание, като видни търговци, ние идваме след обществените лица. Почакай да си тръгне г-жа Касен.

— Никога не мога да ги запомня по име.

— Онази дебелата. Не може да не я забележиш. Между другото, ако Кери случайно е там, не се стеснявай да го поканиш за през нощта. На такова място човек копнее за интелигентен разговор. Заради Кери аз бих понесъл дори такъв безбожник като доктор Колен. Можем да сложим още едно легло на верандата.

Но и Кери, и Колен отсъствуваха.

— Чашка Перие, ако сте сигурна, че няма да ви създаде труд — каза Мари Рике. Всички бяха избягали от градината, защото беше настъпил часът, когато един камион с ДДТ бомбардираше града с лютива хигиенична мъгла.

Г-жа Гел грациозно донесе чашката Перие със собствените си ръце.

— Изглежда, че вие сте единствените хора, които са виждали г-н Кери. Кметът иска да му се подпише в златната книга, но той като че ли прекарва цялото си време в онова място. Не можете ли да го измъкнете заради нас?

— Ние в същност не го познаваме — отвърна Мари Рике. — Той прекара нощта у нас, когато реката беше придошла, това е всичко. Иначе не би останал. Струва ми се, че не иска да се среща с хора. Мъжът ми му обеща да не казва…

— Мъжът ви направи много добре, като каза на нас. Щяхме да изглеждаме такива глупаци, прочутият Кери да е на нашата собствена територия и ние да не знаем. Какво впечатление ви направи той, мила?

— Почти не разговарях с него.

— Казват, че в известен смисъл се ползувал с много лоша слава. Чели ли сте статията в „Тайм“? О, разбира се, вашият мъж ми я показа. Естествено, там не пишат за това. Само че така разправят в Европа. Но не бива да забравяме, че и някои от големите светци на църквата са минали през известен период на — как да го кажа?

— За светци ли говорите, г-жа Гел? — попита Рике. — Колко хубаво уиски имате винаги.

— Не точно за светци. Говорехме за г-н Кери.

— Според мен — каза Рике, като повиши глас като надзирател в шумна класна стая, — може би покрай него в Африка ще станат най-големите неща от времето на Швайцер насам, а Швайцер в края на краищата е протестант. Когато беше у нас, видях, че е много интересен събеседник. А чухте ли последната история? — обърна се Рике към всички в стаята, като раздрънка леда в чашата си като звънец. — Казват, че преди две седмици тръгнал из джунглите, за да търси един избягал прокажен. Прекарал цялата нощ с него в гората, като го убеждавал и се молил, и накрая го убедил да се върне и да довърши лечението. През нощта валяло и човекът имал треска, та той го пазил с тялото си.

— Колко необикновено нещо — каза г-жа Гел. — Да не би той да е…

Губернаторът беше малък на ръст и късоглед, което му придаваше вид на вътрешна напрегнатост; физически той като че ли търсеше защитата на жена си, но като малките нации, горди със своята култура, беше непокорен сателит. Той каза:

— В света има повече светци, отколкото черквата признава.

Тази забележка запечатваше с официално одобрение онова, което иначе би било сметнато за ексцентрично или съмнително действие.

— Кой е този Кери? — обърна се директорът на комуналните служби към управителя на Отрако.

— Казват, че е световноизвестен архитект. Вие би трябвало да знаете. Той спада към вашата област.

— Но той не е официално тук, нали?

— Помага за новата болница в лагера за прокажени.

— Ами че аз съм виждал плановете преди няколко месеца. Те не се нуждаят от архитект. Това е проста зидарска работа.

— Болницата — каза Рике, като ги прекъсна и ги привлече в кръга на своите слушатели, — от мен да знаете, е само първата стъпка. Той прави плановете на една модерна африканска черква. Сам ми намекна за това. Той е проницателен човек. Каквото построи, остава задълго. Една молитва от камък. Ето и негово преосвещенство. Сега ще разберем какво мисли черквата за Кери.

Епископът беше висока юнашка фигура с добре подстригана брада и подвижния поглед на старомоден кавалер от булевардите. Той великодушно избягваше да подава ръка на мъжете, за да не трябва да коленичат. Но жените обичаха да целуват пръстена му (това беше една форма на невинен флирт) и той охотно им позволяваше да го правят.

— Значи, имаме и един светец между нас, ваше преосвещенство — каза г-жа Гел.

— Вие ми правите твърде голяма чест. А как е губернаторът? Не го виждам тук.

— Отиде да донесе още уиски. Да ви кажа истината, ваше преосвещенство, аз нямах вас пред вид. Мъчно ще ми бъде да ви видя да станете светец, поне засега.

— Августинска мисъл — каза загадъчно епископът.

— Говорехме за Кери, прочутия Кери — обясни Рике. — Човек с неговото положение да се погребе в един лагер за прокажени, да прекара цяла нощ в джунглите и да се моли с един прокажен — ще признаете, ваше преосвещенство, че такива саможертви са рядкост. Какво мислите?

— Питам се дали играе бридж?

Както забележката на губернатора даде административно одобрение на държането на Кери, така въпросът на епископа трябваше да означава, че по своя мъдър и традиционен начин черквата премълчава мнението си.

Епископът получи чаша портокалов сок. Мари Рике го погледна, тъжно. Тя беше оставила своята чашка Перие и се чудеше къде да дене ръцете си. Епископът й каза любезно:

— Трябва да научите бридж, г-жа Рике. Тука имаме толкова малко играчи!

— Боя се от картите, ваше преосвещенство.

— Ще благословя колодата и сам ще ви науча.

Мари Рике не знаеше шегува ли се епископът, или не, и затова се опита да се усмихне с една нищо незначеща усмивка.

Рике каза:

— Не мога да си представя как човек от калибъра на Кери може да работи с този безбожник Колен. Повярвайте ми, това е човек, който не знае смисъла на думата милосърдие. Спомняте ли си, когато миналата година питах да организирам „ден на прокажения“? Той не искаше да вземе никакво участие. Каза, че не можел да си позволи да приема подаяния. Бяхме събрали четиристотин комплекта дрехи и той отказа да ги разпредели, защото не стигаха за всички. Каза, че трябвало да купи останалите от собствения си джоб, за да не предизвика завист — защо ще завижда един прокажен? Трябва да му поговорите някой ден, ваше преосвещенство, за характера на милосърдието.

Но негово преосвещенство се беше отдалечил под ръка с Мари Рике.

— Изглежда, че мъжът ви много се занимава с този Кери — каза той.

— Мисли, че може да му говори.

— А вие толкова мълчалива ли сте? — подразни я леко епископът, сякаш наистина я беше хванал пред някое кафене на булевардите.

— Не мога да говоря на неговите теми.

— Кои теми?

— Свободната воля и милосърдието и — любовта.

— Е — любовта… все знаете нещо за нея, нали?

— Не за този вид любов обаче — отвърна Мари Рике.

2

Когато г-н и г-жа Рике се наканиха да си вървят — те трябваше дълго да чакат г-жа Касен — Рике беше пил до границата на опасното; беше преминал от крайна любезност към недоволство, онзи вид всеобемащо недоволство, което, след като изследва грешките в чуждите характери, продължава с изследване на собствения характер. Мари Рике знаеше, че ако на този етап можеш да го накараш да вземе едно хапче за сън, всичко ще бъде в ред; той вероятно щеше да заспи преди да достигне онази област, която като отворените врати в някои квартал с червени фенери водеше неизбежно до пола.

— Понякога — каза Рике — искам да имаме епископ с по-широки духовни интереси.

— Той беше много любезен с мен — отвърна Мари Рике.

— Предполагам, че ти е говорил за карти.

— Предложи ми да ме научи бридж.

— Предполагам, че знае, че съм ти забранил да играеш карти.

— Откъде ще знае? Аз не съм казвала никому.

— Не искам жена ми да се превърне в истинска колонистка.

— Мисля, че вече съм такава. — И тя добави тихо: — Не бих искала да се различавам от другите.

— Да прекарваш цялото си време в клюки… — каза той рязко.

— Само да можех. Как бих искала да мога. Да можеше някой да ме научи…

Винаги ставаше така. Тя пиеше само една чашка Перие, но неговият дъх на алкохол я караше да говори така, като че ли уискито беше навлязло в собствената й кръв; онова, което казваше тогава, беше винаги твърде близко до истината. Истината, за която някой някога беше писал, че ни правела свободни, дразнеше Рике така, както го дразнеха кожичките над ноктите му, когато се забелваха. Той каза:

— Каква глупост. Ти говориш така, за да правиш впечатление. Понякога ми напомняш г-жа Гел.

Гората им пееше нестройно от двете страни и шумовете й заглушаваха шума на мотора. Тя мечтаеше за магазините по стръмната улица Намюр: през арматурното табло на колата се опитваше да разгледа една витрина с обувки. Протегна крак към спирачката и пошепна:

— Аз нося номер шести.

— Какво каза?

— Нищо.

При светлината на фаровете тя видя край пътя клетката на подпори като някакъв марсианец.

— Придобиваш лошия навик да си говориш сама на себе си.

Тя не отвърна. Не можеше да му каже: „Няма с кого да говоря“ за сладкарницата на ъгъла, за деня, в който сестра Тереза си счупи глезена, за плажа през август с родителите й.

— За много неща вината е моя — каза Рике, достигайки втория си етап. — Това ми е ясно. Не можах да те науча на истинските ценности, както ги виждам аз. Какво можеш да очакваш от управителя на една фабрика за кокосово масло? Аз не съм създаден за такъв живот. Мисля, че дори и ти би могла да видиш това. — Суетното му жълто лице висеше като маска между нея и Африка. После додаде: — Когато бях млад, исках да стана свещеник.

Той сигурно й казваше това, пиян, поне веднаж месечно, откакто бяха женени, и тя винаги си спомняше първата им нощ в хотела в Антверпен, когато той се надигна от гръдта й като полуизпразнен чувал и се стовари до нея. Почувствувала известна нежност, защото мислеше, че по някакъв начин не е отговорила на изискванията му, тя докосна рамото му (твърдо и закръглено като шведска гулия в чувала), а той я попита грубо: — Не си ли задоволена? Мъжът не може да продължава до безкрайност. — После й обърна гръб. Черковният медал, който винаги носеше, се беше извил през време на прегръдката им и сега висеше отзад на врата му и я гледаше с упрек. Тя поиска да се защити: — Ти се ожени за мен. И аз зная нещо за въздържаността — калугерките са ме научили. — Но въздържаността, на която я бяха учили, беше нещо, което тя свързваше с чисти бели дрехи, светлина и учтивост, а неговата приличаше на парче стар чул в пустинята.

— Какво каза?

— Нищо.

— Ти не се интересуваш дори когато ти разкривам най-дълбоките си чувства.

Тя каза нещастно:

— Може би беше грешка.

— Каква грешка?

— Че се ожени за мен. Аз бях много млада.

— Искаш да кажеш, че съм много стар, за да те задоволя.

— Не, не. Нямах пред вид…

— Ти познаваш само един вид любов, нали? Мислиш ли, че светците са изпитвали този вид любов?

— Не познавам никакъв светец — каза тя отчаяно.

И не можеш да допуснеш, че аз съм способен по своя скромен начин да премина през Тъмната Нощ на Душата? Аз съм само мъжът ти, който дели с теб леглото…

— Не разбирам — пошепна тя. — Моля ти се, не разбирам.

— Какво не разбираш?

— Мислех, че любовта трябва да те направи щастлив.

— Това ли ви учеха в манастира?

— Да.

Той изправи една гримаса, като дишаше тежко, и колата моментално се изпълни с миризма на „Ват 69“. Минаха край мрачната фигура на стола; приближаваха до дома си.

— Какво мислиш? — попита той.

Тя се беше върнала в магазина на улица Намюр и гледаше възрастния човек, който нежно, много нежно наместваше крака й в една обувка с тънък висок ток.

— Нищо — отговори тя.

Рике каза с неочаквано любезен глас:

— Ето случай за молитва.

— За молитва ли? — Тя разбра, но без облекчение, че кавгата е свършена, защото знаеше също от опит, че след като отмине дъждът мълнията винаги пада по-близко.

— Когато нямам за какво друго да мисля, искам да кажа, че имам за какво да мисля, винаги прочитам Отче наш, Аве Мария или една молитва на покаяние.

— Покаяние ли?

— Кая се, че съм се ядосал несправедливо на едно мило дете, което обичам. — Той сложи ръка на бедрото й и пръстите му започнаха да мачкат нежно коприната на полата й, като че ли търсеха някакъв мускул, за да се заловят за него. Ръждясалите изоставени цилиндри навън показваха, че се приближават до къщата; на завоя щяха да видят светлините на спалните.

Тя искаше да си отиде направо в стаята, малката топла неприветлива стая, където той понякога й позволяваше да остане сама през опасните й периоди в месеца, но той я спря с едно докосване; в действителност и тя не очакваше да се измъкне. Той каза:

— Нали не ми се сърдиш, Мави? — Рике винаги фъфлеше името й като дете в моментите, когато най-малко се чувствуваше дете.

— Не. Само че — няма да е безопасно. — Надеждата й да се избави беше в това, че той се боеше да не би да имат деца.

— Хайде, хайде. Аз погледнах календара преди да излезем.

— Последните два месеца бях толкова нередовна.

Веднаж тя си беше купила иригатор, но той го намери и го изхвърли и после й чете лекция, колко значителна и неестествена е постъпката й, и говори толкова дълго и емоционално на темата за християнския брак, че лекцията свърши на леглото.

Той я прегърна през кръста и внимателно я притегли към посоката, която желаеше.

— Тази вечер ще рискуваме — каза той.

— Но сега е най-лошото време. Обещавам ти…

— Църквата не иска от нас да избягваме всички рискове. Не бива да злоупотребяваме с несигурния период, Мави.

Тя се примоли:

— Нека да отида за момент в стаята си. Оставила съм си там нещата, — защото мразеше да се съблича пред изпитателния му поглед. — Няма да се бавя. Обещавам ти, че няма да се бавя.

— Ще те чакам — увери я Рике.

Тя се съблече толкова бавно, колкото смееше, и взе палтото на пижамата си изпод възглавницата. Тук имаше място само за едно малко желязно легло, стол, гардероб и шкаф. На шкафа имаше снимка на родителите й щастливи възрастни хора, които се бяха оженили късно и имаха само едно дете. Имаше и една илюстрована картичка от Брюж, пратена от нейна братовчедка, и един стар брой на „Тайм“. Тя беше скрила ключа под шкафа и сега отключи най-долното чекмедже. В него имаше таен музей: един много чист католически требник, подарен й за конфирмацията, морска мида, програмата на един концерт в Брюксел, католическата история на Европа от Андре Льожьон в един том за учащи се и една тетрадка, с есе върху религиозните войни, което беше писала в последния клас (получила беше най-високата бележка). Сега прибави към сбирката си стария брой на „Тайм“. Лицето на Кери покри историята на Льожьон; то лежеше там като дисонанс между реликвите от детинството й. Тя точно си спомняше думите на г-жа Гел: „В известен смисъл той се ползувал с много лоша слава“. Заключи чекмеджето и скри ключа — рисковано беше да се бави повече. После тръгна през верандата към тяхната стая, където Рике се беше проснал гол под мрежата против москити на двойното легло, над което имаше дървен кръст. Той приличаше на удавник, хванат в мрежа — космите по краката и корема му приличаха на водорасли; но при влизането й той моментално оживя и повдигна единия край на мрежата.

— Ела, Мави — рече той.

Колко пъти учителите й по религия и бяха казвали, че християнският брак символизира брака на Исус с неговата църква.