Греъм Грийн
Безнадежден случай (5)

1

— Вие искате да бъдете полезен, нали? — попита остро докторът. — Не искате проста работа само заради простата работа. Не сте нито мазохист, нито светец.

— Рике ми обеща, че няма да каже никому.

— И си държа думата почти цял месец. За Рике това е постижение. Когато дойде онзи ден, той го каза само на игумена поверително.

— Какво отвърна игуменът?

— Че не иска да чуе нищо поверително, освен изповедите.

Докторът продължи да разопакова сандъка на тежкия електрически апарат, който най-после беше пристигнал с парахода на Отрако. Ключалката на вратата на диспансера му се струваше твърде несигурна, за да остави апарата там, и затова той го разопаковаше на пода в собствената си стая. Човек никога не знае какви, ще бъдат реакциите на африканците по отношение на нещо непознато. Когато започнаха първите бунтове в Леополдвил преди шест месеца, нападението беше насочено към новата болница от стъкло и стомана, предназначена за пациенти-африканци. Тук лесно можеха да бъдат разпространени и често пъти повярвани най-чудовищни слухове. Това беше страна, в която месиите умираха в затворите и възкръсваха от мъртвите, в която, както казваха, стените падаха при едно докосване с нокът, осветен с малко свещен прах. Един човек, когото докторът беше излекувал от проказа, му пишеше заплашителни писма всеки месец; той наистина мислеше, че са го махнали от лагера не защото е оздравял, а защото докторът има някакви лични аспирации към двата му декара земя, на които отглеждаше банани. Трябваше само някои от злоба или от невежество да намекне, че новите машини са предназначени за измъчване на пациентите и неколцина смахнати щяха да нахълтат веднага в диспансера и да го унищожат. Но в нашия век те едва ли биха могли да бъдат наречени смахнати. Хола Камп, Шарпвил и Алжир им даваха всички основания да вярват в жестокостта на европейците.

По-добре беше затова, обясни докторът, машините да се пазят скрити в къщи, докато завършат новата болница. Подът на стаята му беше покрит със слама от сандъците.

— Сега ще трябва да се определи положението на ключовете. — И докторът попита: — Знаете ли какво е това?

— Не.

— Толкова дълго време съм копнял за него — каза докторът, като погали нежно метала, както би могъл да погали хълбока на някоя бронзова женска статуя на Роден. — Понякога се отчайвах. Колко книжа трябваше да попълня, колко лъжи да излъжа. И ето го най-после.

— За какво служи?

— Измерва до една двадесетхилядна от секундата реакцията на нервите. Един ден ще се гордеем с този лагер за прокажени. И с вас също, и с участието, което ще сте взел в него.

— Нали ви казах, че съм се оттеглил.

— Човек не се оттегля от призванието си.

— О, да, вие грешите, оттегля се. Стига до някакъв край.

— Тогава защо сте тук? За да започнете любов с някоя негърка?

— Не. И там се стига до някакъв край. Може би полът и призванието се раждат и умират заедно. Дайте ми да навивам бинтове или да нося кофи. Аз искам само да си прекарам времето.

— Мислех, че искате да бъдете полезен.

— Слушайте — започна Кери и после млъкна.

— Слушам.

— Не отричам, че някога професията ми значеше за мен много. Също и жените. Но ползата от това, което съм правел, никога не ме е интересувала. Аз не съм бил строител на градски съвети или на фабрики. Когато, правя нещо, правя го за собствено удоволствие.

— Така ли обичахте и жените? — попита докторът, но Кери не го и чу. Той говореше така, както яде гладният.

— Вашето призвание е съвсем различно, докторе. Вие сте свързан с хората. Мен не ме интересуваха хората, които щяха да заемат моето пространство, интересуваше ме само пространството.

— Тогава не бих се доверил на вашите стени.

— Писателят не пише за читателите си, нали? Но все пак трябва да вземе елементарни мерки, за да им бъде приятно. Аз се интересувах от пространството, от светлината, от пропорцията. Новите материали ме интересуваха само дотолкова, доколкото можеха да повлияят на тези три неща. Дърво, тухли, стомана, бетон, стъкло — пространството като че ли се променя в зависимост от това, с какво го обграждате. Материалите са фабулата на архитекта. Не са те, които го карат да работи. Само пространството, светлината и пропорцията. Предметът на един роман не е фабулата. Кой си спомня какво става накрая с Люсиен де Рюбампре?

— Две от вашите черкви са прочути. Не се ли интересувате какво става в тях с хората?

— Разбира се, акустиката трябва да бъде добра. Олтарът трябва да се вижда от всички. Но хората не ги харесаха. Казваха, че не са създадени за молитва. Искаха да кажат, че не са нито романски, нито готически, нито византийски. И за една година ги натъпкаха с евтините си гипсови светци; махнаха моите обикновени прозорци и сложиха цветни стъкла, посветени на умрели производители на свински консерви, които са правили дарения на черковните фондове; и когато унищожиха пространството ми и светлината ми, тогава бяха в състояние да се молят пак, и даже се гордееха с това, което са развалили. Аз станах, както казваха, голям католически архитект, но вече не строя черкви, докторе.

— Аз не съм вярващ и не разбирам много от тези неща, но предполагам, че са били прави, като са мислели, че молитвите им са по-важни от едно произведение на изкуството.

— Има хора, които са се молили в затворите, в бордеите, в концентрационните лагери. Само средните класи искат да се молят при подходяща обстановка. Понякога ми става лошо, като чуя думата молитва. Рике много я употребява. Вие молите ли се, докторе?

— Мисля, че за последен път съм се молил преди последния ми медицински изпит. А вие?

— Отдавна се отказах. Дори когато вярвах, рядко съм се молил. Щеше да ми пречи на работата. Преди да легна да опя, дори когато съм бил с жена, последното нещо е било винаги да помисля за работата си. Проблеми, които изглеждат неразрешими, често се решават на сън. Спалнята ми беше до кабинета, за да мога да прекарам две минути пред чертожната дъска преди лягане. Леглото, бидето, чертожната дъска и после съня.

— Това звучи малко тежко за жените.

— Да изразиш себе си е трудно и егоистично нещо. То изяжда всичко, дори и личността ви. Накрая виждате, че дори нямате личност, за да я изразите. Аз вече от нищо не се интересувам, докторе. Не искам да спя с жена, нито да планирам здание.

— Нямате ли деца?

— Имах някога, но те отдавна изчезнаха по света. Не сме поддържали връзка. Изразяването на личността изяжда и бащата у вас.

— И си помислихте, че можете просто да дойдете и да умрете тука?

— Да. Това си мислех. Но, главно, исках да бъда в пустинно място, гдето никаква нова постройка или жена няма да ми напомня, че е имало време, когато съм бил жив, с призвание и способност за любов, ако това е било любов. Парализираните страдат, нервите им са чувствителни, но аз съм от осакатените, докторе.

— Преди двадесет години можехме да ви предложим смърт, но сега само лекуваме. DDS струва три шилинга годишно. Много по-евтино е от един ковчег.

— Можете ли да ме излекувате?

— Може би осакатяването ви още не се е задълбочило много. Когато някой дойде тук твърде късно, болестта трябва да догори. — Докторът нежно зави апарата с една кърпа. — Другите пациенти чакат. Искате ли да дойдете, или предпочитате да стоите тук и да си мислите за собствения си случай? И с осакатените често е така — и те искат да се усамотят, за да не ги виждат.

Тежкият и сладникав въздух в болницата сякаш ги притисна: не го раздвижваше никакъв вентилатор, никакъв полъх. На Кери му направи впечатление мръсотата на леглата — чистотата нямаше значение за прокажените, тя имаше значение само за здравите. Пациентите си носеха собствени дюшеци, на които сигурно бяха спали цял живот — груби чували, от които сламата се подаваше. Бинтованите им крака лежаха на сламата като лошо опаковано месо. В сянката на верандата седяха пациентите, които можеха да ходят — ако можеше да се сметне за ходещ един мъж, който трябваше да придържа с две ръце огромните си издути тестикули. Една жена с парализирани клепачи, която не можеше да затвори очите си, нито да мига, седеше на сянка, за да избегне безмилостната светлина. Мъж без пръсти държеше на коленете си бебе, а на друг, който лежеше на верандата, едната гърда беше дълга и увиснала като на жена. За тях докторът малко можеше да направи; мъжът с елефантиазис имаше много слабо сърце, за да понесе операция; той можеше да зашие клепачите на жената, но тя отказваше от страх; а що се отнася до бебето, с течение на времето и то щеше да хване проказа. Не можеше да помогне и на онези в първата зала, които умираха от туберкулоза, нито на жената, която се влачеше между леглата, с крака изсъхнали от детски паралич. На доктора винаги му се виждаше несправедливо, че проказата не изключва другите болести (на човек му стигаше да понася проказата), но при все това повечето от пациентите му умираха от други болести. Той тръгна нататък и Кери се помъкна мълчаливо подире му.

В глинената кухня зад една от къщите на прокажените на стар платнен стол седеше в полумрака старец. Когато докторът пресече двора, той направи опит да стане, но краката му не можеха да го държат и той учтиво се извини с махане на ръката.

— Високо кръвно налягане — каза докторът тихо. — Безнадежден. Дошъл е в кухнята си, за да умре.

Краката на стареца бяха тънки като на дете и от приличие той беше вързал на кръста си някакъв парцал като детска салфетка. Кери беше видял дрехите му, грижливо сгънати в новата тухлена къща под портрета на папата. На хлътналите му гърди, между редките сиви косми, висеше някакъв черковен медал. На лицето му се четеше доброта и достойнство, лице, което сигурно винаги е приемало живота без оплакване, лице на светец. Той попита как е със здравето си докторът, като че ли докторът беше болен, а не той.

— Мога ли да ти донеса нещо? — попита докторът, и старецът отговори, че си има всичко, от което се нуждае. Той попита дали докторът е получавал скоро новини от семейството си и се заинтересува за здравето на майка му.

— Ходила е в Швейцария, в планините. На почивка сред снега!

— Сняг?

— Забравих. Ти никога не си виждал сняг. Това е замръзнала пара, замръзнала мъгла. Въздухът е толкова студен, че снегът никога не се стопява и лежи на земята, бял и мек като перата на pique-boeuf^[1], а езерата са покрити с лед.

— Знам какво е лед — каза гордо старецът. — Виждал съм лед в хладилника. Майка ви стара ли е като мен?

— По-стара.

— Тогава не бива да пътува далеч от дома си. Човек трябва да умре в собственото си село, ако е възможно. — И той погледна тъжно изтънелите си крака. — Не могат да ме държат вече, иначе бих си отишъл в моето село.

— Аз бих наредил да те закарат с камион — каза докторът, — но се боя, че няма да издържиш пътуването.

— Ще ви създам много грижи — отвърна старецът, — пък и няма време, защото утре ще умра.

— Ще кажа на игумена да дойде да те види, щом се освободи.

— Не искам да му създавам неприятности. Той има много задължения. Аз ще умра чак вечерта.

До стария платнен стол имаше бутилка с марка Джони Уокър^[2]. Тя съдържаше някаква кафява течност с изсъхнали билки, вързани с връзка мъниста.

— Какво е това в бутилката? — попита Кери, когато си тръгнаха.

— Лекарство. Магия. Призив към неговия бог Нзамбе.

— Мислех, че е католик.

— Като попълвам формуляри, и аз се пиша католик. И той също. Но повечето време не вярвам в нищо. А той наполовина вярва в Исус и наполовина в Нзамбе. Що се отнася до католицизма, между нас няма голяма разлика. Аз само бих искал да бъда толкова добър човек като него.

— Наистина ли утре ще умре?

— Предполагам. Те имат невероятно предчувствие.

В диспансера една прокажена с бинтовани крака чакаше с малко момченце в ръце. Всичките ребра по тялото му се виждаха. Приличаше на кафез, върху който са метнали черно платно, за да спи птичето, и като птиче се движеше дъхът му под платното. Нямаше да го убие проказата, каза докторът, а сиклемията, една неизлечима болест на кръвта. Нямаше никаква надежда. Детето нямаше да доживее дори за да хване проказа, но беше безсмислено да се казва това на майката. Той докосна с пръст малките хлътнали гърди и детето се дръпна. Докторът почна да ругае жената на собствения й език, а тя отговаряше нещо неубедително, притиснала детето до хълбока си. Момченцето гледаше безучастно през рамото на доктора с тъжните си жабешки очи, като че ли нищо от онова, което се говореше, не можеше да го засегне сериозно. Когато жената си отиде, доктор Колен каза:

— Обеща ми, че няма вече да го прави. Но кой я знае?

— Какво е станало?

— Не видяхте ли малкия белег на гърдите му? Изрязали са торбичка в кожата му, за да слагат в нея туземците си лекарства. Тя казва, че баба му го е направила. Горкото дете. Не го оставят дори да си умре спокойно, без мъки. Казах й, че ако се случи още веднаж, ще престана да я лекувам от проказа, но съм сигурен, че втори път няма да ми покажат детето. В това състояние него можеш да го скриеш като игла.

— Не можете ли да го вземете в болницата?

— Нали виждате каква болница имам. Вие бихте, ли искали някое от вашите момчета да умре тук? Следващият — извика той ядосан, — следващият, — и следващият беше пак дете, едно шестгодишно момче. Придружаваше го баща му, който беше сложил ръката си с окапали пръсти на рамото на момченцето, за да го окуражи. Докторът огледа детето от всички страни и прекара ръка по младата кожа.

— Хайде — каза той, — време е вече да почнете да различавате някои неща. Какво мислите за този случай?

— Един от пръстите на краката му вече го няма.

— Това не е важно. Имало е подкожни бълхи и не са обърнали внимание. В джунглите това често се случва. Не — ето го първото петно. Проказата току-що е започнала.

— Няма ли начин да се предпазят децата?

— В Бразилия ги вземат още при раждането и тридесет на сто от бебетата умират. Аз предпочитам прокажено дете пред мъртво. За няколко години ще го излекуваме. — Той бързо погледна Кери и пак отмести поглед. — Някой ден — в новата болница — ще имам специална детска зала и диспансер. Ще предвиждам петната. Ще доживея да видя как проказата намалява. Знаете ли, че има области, на няколкостотин километра оттук, където всеки пети човек е прокажен? Аз мечтая за подвижни сглобяеми болници. Войната се промени. През 1914 година генералите организираха сраженията от чифлиците, но през 1944. Ромел и Монтгомъри воюваха от фургони. Как да обясня на отец Жозеф, какво искам? Не мога да чертая. Не мога дори да нарисувам една стая, каквато трябва да бъде. Ще мога само да му кажа какво не е в ред, след като болницата се построи. А и той не е строител. Той е добър зидар. Реди тухла връз тухла от любов към бога, както някога са строили манастири. И така, виждате, че имам нужда от вас — завърши доктор Колен.

Четирите пръста на крака на детето мърдаха нетърпеливо на циментовия под, в очакване да свърши този безсмислен разговор между белите.