Греъм Грийн
Безнадежден случай (4)

1

Къщата и фабриката гледаха към ферибота; не можеше да се избере по-добро местоположение за човек с палещото любопитство на Рике. Никой не можеше да използува пътя, който водеше от града към вътрешността на страната, без да мине покрай двата широки прозореца, насочени като лещите на бинокъл към реката, към която пътуваха под дебелите синкави сенки на палмите; шофьорът на Рике и Део Грациас ги следваха с камиона на Кери.

— Виждате ли, г-н Кери. Реката е много придошла. Нямате никакъв шанс да минете тази вечер. Кой знае дали и утре… Тъй че ние с вас имаме време за интересни разговори.

Като минаваха през двора на фабриката между големите котли, оставени да ръждясват, около тях се носеше тежката миризма на престоял маргарин. От една отворена врата ги лъхна струя горещ въздух, а в здрача се виждаха отраженията на една пещ.

— Разбира се — каза Рике, — вие сте свикнал със западните фабрики и това ви се струва развалина. Макар че не мога да си спомня дали сте се занимавали и с фабрики.

— Не.

— Има толкова много области, в които прочутият Кери е сочил пътя.

Той непрекъснато употребяваше думата „прочутият“, като че ли беше титла за благородство.

— Фабриката работи — продължи той, докато колата подскачаше между котлите, — работи по своя отвратителен начин. Не хабим нищо. Като свършим с кокосовите орехи, от тях не е останало нищо. Абсолютно нищо. Изстискали сме маслото, а черупките — право в пещта. Нямаме нужда от никакво друго гориво за тях.

Оставиха колите в двора и тръгнаха към къщата.

— Мари, Мари — завика Рике, като си чистеше калта от обущата и тупаше с крака по верандата. — Мари.

Едно момиче в син работнически комбинезон с красиво, още неоформено лице се показа бързо зад ъгъла в отговор на неговото повикване. Кери тъкмо се канеше да попита: — Дъщеря ви ли е? — когато Рике го представи.

— Жена ми — рече той. — А това, cherie^[1] е прочутият Кери. Той се опита да отрече, но аз му казах, че имаме снимка.

— Много се радвам да се запозная с вас — поде тя. — Ще се опитаме да ви настаним удобно.

Кери остана с впечатление, че тя е научила тази фраза наизуст от гувернантката си или от някоя книга за добри маниери. Като си каза урока, тя изчезна така внезапно, както се беше появила; може би звънецът беше бил за влизане в клас.

— Седнете — покани го Рике. — Мари ще приготви нещо за пиене. Ще видите, че съм я научил от какво има нужда един мъж.

— Отдавна ли сте женени?

— От две години. Доведох я след последната си отпуска. На такова място човек трябва да има другар. Вие женен ли сте?

— Да — тоест бях женен.

— Аз зная, разбира се, че я смятате твърде млада за мен. Но гледам към бъдещето. Ако вярвате в брака, трябва да гледате в бъдещето. Аз все още имам пред себе си двадесет години — да кажем активен живот, а на какво ще прилича една тридесетгодишна жена след двадесет години? В тропиците мъжете издържат по-добре. Не сте ли съгласен?

— Никога не съм мислил за това. А и не познавам още тропиците.

— И без въпросите на пола има достатъчно проблеми, мога да ви уверя. Нали свети Павел пише, че е по-добре да се ожени човек, отколкото да изгори. Мари ще остане млада достатъчно дълго, за да ме спаси от пещта. — И той добави бързо: — Разбира се, аз само се шегувам. Трябва да се шегуваме и със сериозните неща, нали? В дъното на сърцето си дълбоко вярвам в любовта. — Той заяви това, както някои хора заявяват, че вярват във феите.

Слугата дойде на верандата с табла, последван от г-жа Рике. Кери взе една чаша и г-жа Рике застана до рамото му, докато слугата държеше сифона — разпределение на задълженията.

— Ще ми кажете ли колко сода искате? — попита г-жа Рике.

— А сега, мила, иди си облечи подходяща дреха — разпореди се Рике.

Над чашата уиски той пак се върна към онова, което наричаше „вашият случай“. Сега не приличаше толкова на детектив, колкото на адвокат, който поради професията си е станал съучастник след престъплението. — Защо сте тук, Кери?

— Човек все трябва да бъде някъде.

— Все пак, както казах и тази сутрин, никой не би очаквал да ви намери на работа в един лагер за прокажени.

— Аз не съм на работа.

— Когато дойдох преди няколко седмици, отците ми казаха, че сте в болницата.

— Гледах как работи докторът. Въртя се около него, това е всичко. Там няма нищо, което мога да върша.

— Прахосвате си дарбата.

— Нямам дарба.

— Няма защо да ни презирате нас, бедните провинциалисти — каза Рике.

Когато седнаха да вечерят и Рике свърши кратката молитва, домакинята отново заговори.

— Надявам се, че ще ви бъде удобно. Искате ли салата? — По светлата й коса имаше тъмни петна от пот и очите й се разшириха от страх, когато една пеперуда в черно и бяло, голяма колкото прилеп, прелетя над масата. — Трябва да се чувствувате тук като у дома си — добави тя, докато погледът й следеше пеперудата, която се залепи като парче лишей на стената.

Той се запита дали тя самата се е чувствувала някога у дома си тук.

Тя продължи:

— Не ни идват много гости.

И той си представи някое дете, което трябва да забавлява госта, докато се върне майка му. Между уискито и вечерята тя се беше преоблякла в рокля от памучен плат на есенни листа, което беше като спомен от Европа.

— Особено пък гости като прочутия Кери — прекъсна я Рике. Сякаш беше спрял някакъв радиоапарат, по който предаваха уроци по добро държане, след като му е омръзнало да слуша. Звукът на гласа вече не се чуваше във въздуха, но зад плахия и смутен поглед фразите продължаваха, без някой да ги чува. — Напоследък времето е доста топло, нали? Надявам се, че сте летял добре от Европа дотук.

Кери попита:

— Харесва ли ви животът тука?

Въпросът я изненада; може би отговорът го нямаше в нейния учебник.

— О, да — отвърна тя, — да. Много е интересно — и погледна през рамото си към прозореца, през който се виждаха котлите като модерни статуи в осветения двор; после отново премести поглед към пеперудата на стената и гущера, който се насочваше към плячката си.

— Донеси снимката, мила — каза Рике.

— Коя снимка?

— Снимката на г-н Кери.

Тя се помъкна неохотно, като заобиколи, за да избегне стената с пеперудата и гущера, който я дебнеше, и скоро се върна с един стар брой на „Тайм“. Кери си спомняше лицето си, десет години по-младо, на корицата (този брой съвпадаше с първото му посещение в Ню Йорк). Художникът, който го беше рисувал от снимка, беше романтизирал чертите му. Това не беше лицето, което виждаше, когато се бръсне, а някакъв негов далечен братовчед. То отразяваше чувства, мисли, надежди, глъбини, каквито той не би изразил, разбира се, пред никакъв репортьор. За фон на портрета служеше едно здание от стъкло и стомана, което можеше да се вземе за концертна зала, или даже за оранжерия, ако един голям кръст, изправен като камбанария пред вратата, не показваше, че това е черква.

— Както виждате — каза Рике, — ние всичко знаем.

— Спомням си, че статията не беше много точна.

— Предполагам, че правителството — или черковните власти — са ви командировали по някаква работа тук?

— Не. Аз напуснах работата.

— Мислех, че човек като вас никога не напуска работата си.

— О, човек стига до някакъв край, също като войниците или банковите директори.

Когато свършиха вечерята, домакинята излезе, като дете след десерта.

— Предполагам, че е отишла да си пише дневника — забеляза Рике. — За нея това е забележителен ден, да се запознае с прочутия Кери. Ще има да напише сума неща.

— Намира ли нещо за писане?

— Не знам. Отначало го преглеждах тайничко, но тя откри това и сега го заключва. Предполагам, че много съм я дразнил. Спомням си един пасаж: „Писмо от мама. Горката Максимка е родила пет кученца.“ Това беше в деня, когато получих орден от губернатора, но тя беше забравила да спомене за церемонията.

— На нейната възраст това трябва да е самотен живот.

— О, не знам. Дори и в джунглите има цял куп домакинска работа. Ако трябва да бъда откровен, аз мисля, че за мен е много по-самотно. Тя едва ли е — вие сам виждате — умен събеседник. Това е една от лошите страни на женитбата с млада жена. Ако искам да говоря за неща, които наистина ме интересуват, трябва да отивам при отците. Дълъг път за един разговор. Когато човек живее така, както живея аз, той има много време за мислене. Аз съм добър католик, надявам се, но това не ми пречи да имам духовни проблеми. Маса хора се отнасят лекомислено към религията, но като млад аз прекарах шест години при йезуитите. Ако един от младите учители не беше толкова несправедлив, едва ли щяхте да ме намерите тук. От тази статия в „Таим“ разбрах, че и вие сте католик.

— Аз напуснах работата — повтори Кери.

— Е, хайде, хайде, човек не напуска това.

Гущерът на стената се спусна към пеперудата, но не можа да я хване и застана пак неподвижно с разперени крачка, като папрат.

— Да ви кажа право — продължи Рике, — аз не съм много доволен от отците в лагера за прокажени. Те се интересуват повече от електричество и строежи, отколкото от религиозни въпроси. Откакто чух, че сте тук, все очаквам един разговор с един католик-интелектуалец.

— Аз не се смятам за такъв.

— През дългите години, които прекарах тук, бях изоставен на собствените си мисли. Предполагам, че някои хора могат да се забавляват с голф. Аз не мога. Чел съм много за любовта.

— За любовта?

— За любовта към бога. Божествената, а не плътската.

— Не мога да говоря на тази тема.

— Вие се подценявате — отвърна Рике. Той отиде до бюфета и взе един поднос с ликьори, като изплаши гущера, който изчезна зад репродукцията на някакво примитивно „Бягство в Египет“. — Чаша коантро? — попита Рике. — Или предпочитате Ван Дер Хум?

Оттатък верандата Кери съгледа една тъничка фигура в рокля на златни листа, която отиваше към реката. Може би вън от къщи пеперудите не бяха така страшни.

— В семинарията придобих навика да мисля повече от другите — каза Рике. — Вяра като нашата, когато човек я разбере дълбоко, поставя много проблеми. Например — не, това не е прост пример, аз навлизам направо в живеца на онова, което действително ме смущава, мисля, че жена ми не разбира истинската същност на християнския брак.

От мрака навън се чу пляс-пляс-пляс. Тя сигурно хвърляше малки парченца дърво в реката.

— Понякога ми се струва — продължи Рике, — че тя почти, нищо не знае. Питам се, дали калугерките изобщо са я учили. Вие сам видяхте — тя дори не се кръсти на трапезата, когато чета молитва. Щом премине известни граници, невежеството може дори да обезсили един брак, сключен по каноническите правила. Ето един от въпросите, които напразно съм се опитвал да разисквам с отците. Те предпочитат да говорят за турбини. Сега, когато вие сте тука…

— Не съм компетентен да разисквам подобен въпрос — каза Кери. В миговете на мълчание той можеше да чуе как се стича реката.

— Вие поне слушате. Отците отдавна щяха да са почнали да говорят за новия кладенец, който мислят да изкопаят. Кладенец, Кери, вместо да се погрижат за една човешка душа. — Той изпи своя Ван Дер Хум и си наля втори. — Не си дават сметка… предположете, че не бяхме редовно оженени, тя би могла да ме остави всеки момент, Кери.

— Човек може лесно да остави и това, което вие наричате редовен брак.

— Не, не. То е много по-мъчно. Има обществено мнение — особено тук.

— Ако ви обича…

— Това не е никаква защита. Ние с вас сме светски хора, Кери. Такава любов не трае дълго. Опитах се да я науча колко е важно да обича бога. Защото ако го обича, тя няма да иска да го огорчи, нали? Това би създало известна сигурност. Опитвах се да я накарам да се моли, но мисля, че тя не знае други молитви, освен Отче наш и Аве Мария. Вие какви молитви четете, Кери?

— Никакви — освен понякога, по навик, в момент на опасност. — И той добави тъжно: — Тогава се моля за кафяво мече-мграчка.

— Вие се шегувате. Зная, но това е много сериозно. Ще пиете ли още една чашка коантро?

— Какво в действителност ви смущава, Рике? Някой мъж ли?

Домакинята отново се показа в светлината на лампата, окачена на ъгъла на верандата. Тя носеше един roman policier от Série noir^[2]. После подсвирна едва доловимо, но Рике я чу.

— Това проклето кученце — каза той. — Тя обича кученцето си повече, отколкото бога. — Може би Ван Дер Хум влияеше на логиката на неговите преходи. Рике продължи: — Не ревнувам. Не са мъжете, които ме тревожат. Тя няма достатъчно чувство за това. Понякога дори отказва да изпълнява задълженията си.

— Какви задължения?

— Задълженията си към мен. Задълженията си на съпруга.

— Никога ме съм си помислял за това като за задължение.

— Много добре знаете, че черквата го смята за задължение. Никой няма правото да се въздържа, освен по взаимно съгласие.

— Предполагам, че може да има моменти, когато тя не ви иска.

— А какво да правя аз тогава? На вятъра ли съм се отказал от монашеството?

— Ако бях на ваше място, не бих и говорил толкова много за любовта към бога — каза Кери отвратен. — Може би тя не вижда паралел между нея и леглото ви.

— За католика има тесен паралел — отвърна бързо Рике и вдигна ръка като монах, който отговаря на някой въпрос на послушниците. Косъмчетата по пръстите му приличаха на малки мустачки.

— Изглежда, че сте много добре запознат с този въпрос — каза Кери.

— В семинарията бях много добър по нравоучение.

— Предполагам тогава, че нямате нужда от мен, нито от отците. Явно е, че сам сте обмислил задоволително всичко.

— Разбира се. Но понякога човек търси потвърждение и насърчение. Не можете да си представите, г-н Кери, какво облекчение е да обсъдите тези проблеми с един образован католик.

— Аз не бих се нарекъл католик.

Рике се изсмя.

— Какво? Прочутият Кери? Не можете да ме измамите. Много сте скромен. Питам се, дали не са ви направили княз на Светата римска империя, като онзи ирландски певец, как му беше името?

— Не знам. Не съм музикален.

— Трябва да прочетете какво пишат за вас в „Тайм“.

— По такива въпроси „Тайм“ не винаги е добре информиран. Нали няма да имате нищо против, ако отида да си легна? Ще трябва да стана рано сутринта, ако искам да стигна следния ферибот преди мръкване.

— Разбира се. Макар че се съмнявам дали ще можете да минете реката утре.

Рике го последва по верандата до неговата стая. Тъмнината беше изпълнена с квакането на жабите, и дълго след като домакинът му беше пожелал лека нощ и си беше отишъл, те като че ли квакаха кухите фрази на Рике: милосърдие, святост, задължение, любов, любов, любов.