Греъм Грийн
Безнадежден случай (2)

2

Веднъж месечно доктор Колен и игуменът се съвещаваха тайно и поверително върху цифри. За издръжката на лагера носеше отговорност орденът; заплатата на доктора и стойността на лекарствата се плащаха от държавата. Държавата беше по-богатият и по-недобросъвестният участник, и докторът правеше всички усилия да стовари на нейния гръб каквото можеше от задълженията на ордена. В борбата с общия неприятел те двамата бяха станали близки приятели — знаеше се дори, че понякога доктор Колен ходи на литургия, макар че отдавна, още преди да дойде в този континент на жега и мизерия, беше изгубил вяра във всяко признато от свещениците божество. Единствената неприятност, която му причиняваше игуменът, беше пепелта от пурите, които той винаги пушеше, освен когато служеше литургия и когато спеше; пурите бяха силни, а канцеларията на доктор Колен тясна, и по брошурите и докладите му винаги имаше пепел. Сега трябваше да изтърси пепелта от сметката, която беше приготвил за началника на здравната служба в Люк; в нея той ловко и незабележимо беше прехвърлил върху държавата стойността на един нов часовник и три мрежи против москити за мисията.

— Съжалявам — извини се игуменът, като изтърси още пепел върху отворената страница на атласа за проказата. Силните, ярки цветове и кръглите чертежи напомняха репродукция на пейзаж от Ван Гог, и преди да дойде игуменът, докторът прелистваше страниците с чисто естетическо удоволствие. — Наистина съм невъзможен — каза игуменът, като избърса страницата. — Повече от обикновено, защото ми беше на гости г-н Рике. Този човек ме отегчава.

— Какво иска?

— Иска да научи нещо за госта ни. И, разбира се, беше готов да си пийне от уискито му.

— Това заслужава ли си три дни път?

— Е, поне получи уиски. Каза, че от четири седмици пътят бил невъзможен и той бил зажаднял за духовни разговори.

— Как е жена му — и плантацията?

— Рике иска сведения. Той никога не дава такива. Освен това много искаше да говори по духовните си проблеми.

— Никога не бих могъл да допусна, че има духовни проблеми.

— Когато човек няма с какво друго да се гордее, той се гордее с духовните си проблеми — каза игуменът. — След втората чаша уиски започна да ми говори за милосърдието.

— Вие какво направихте?

— Дадох му една книга. Той, разбира се, няма да я прочете. Той знае всичко — шест години, загубени в семинарията, могат да причинят големи пакости. Това, което действително иска да разбере, е, кой е Кери, откъде идва и колко ще остане. Ако знаех, може би щях да се изкуша да му кажа. За щастие Рике се бои от прокажени, а слугата на Кери случайно влезе. Защо сте дали Део Грациас на Кери?

— Той е излекуван, но е безнадежден случай и аз не искам да го изпратя оттук. И без пръсти на ръцете и на краката тъй може да мие пода и да оправя леглото.

— Гостите ни понякога са придирчиви.

— Уверявам ви, че Кери няма нищо против. В същност той сам го поиска. Део Грациас беше първият прокажен, когото той видя, като слезе от парахода. Разбира се, аз му казах, че е излекуван.

— Део Грациас ми донесе една бележка. Струва ми се, че на Рике никак не му хареса, като се допрях до нея. Забелязах, че не се ръкува с мен, когато си отиваше. Какви странни представи за проказата имат хората!

— Научават ги от Библията. Както и за пола.

— Жалко, че хората си избират сами, какво да научат от Библията — каза игуменът, като се опита да изтърси края на пурата си в пепелницата. Но той беше осъден да не улучва никога.

— Какво мислите за Кери, отче? Защо е дошъл тука?

— Много съм зает, за да си завирам носа в хорските подбуди. Дадох му стая и легло. Още една уста за хранене не е голяма грижа. А за да бъда справедлив, той изглеждаше готов да ни помага — ако само е способен да ти помогне в нещо. Може би само търси спокойно място, за да си почине.

— Малко хора ще изберат като курортно място лагер за прокажени. Когато ми поиска Део Грациас, уплаших се за момент, да не сме попаднали на лепрофил^[1].

— Лепрофил ли? Аз лепрофил ли съм?

— Не, отче. Вие изпълнявате тук един дълг. Но много добре знаете, че има лепрофили, макар че това са по-често жени, отколкото мъже. Швайцер изглежда, че ги привлича. Те по-скоро биха избърсали нозете им с косите си, като жената от Евангелието, отколкото да ги изчистят с нещо по-антисептично. Понякога се питам дали Дамиен е бил лепрофил. Не е имало нужда да се заразява от проказа, за да им служи добре. Малко елементарни предпазни мерки са необходими — аз щях ли да бъда по-добър лекар, ако нямах пръсти?

— Според мен не се рентира да търсиш мотиви. Кери не прави никому зло.

— На втория ден след пристигането му го заведох в болницата. Исках да проверя реакциите му. Те бяха съвсем нормални — отвращение, а не привличане. Трябваше да му дам да помирише малко етер.

— Аз не подозирам навсякъде лепрофили като вас, докторе. Има хора, които обичат и приемат бедността. Трябва ли и за тях да измислим дума, която свършва на фил?

— Лепрофилите са лоши болногледачи и обикновено свършват при пациентите.

— Все пак, докторе, както вие сам казвате, проказата е психологически проблем. Може да е ценно за прокажения да чувствува, че го обичат.

— Пациентът може винаги да разбере дали обичат него, или само проказата му. Аз искам да я премахна. В света има петнадесет милиона случаи. Не можем да си губим времето с невротици, отче.

— Бих искал да имате малко време за губене. Прекалено много работите.

Но доктор Колен не го чу. Той каза:

— Помните ли малкия лагер за прокажени в джунглите, управляван от сестрите. Когато откриха, че DDS я лекува, в него скоро останаха половин дузина пациенти. Знаете ли какво ми каза тогава една от монахините? „Ужасно, докторе. Скоро съвсем няма да има прокажени.“ Тя положително беше лепрофил.

— Горката жена — отвърна игуменът. — Вие не виждате другата страна.

— Каква друга страна?

— Това е стара мома, лишена от фантазия, която иска да върши добро, да бъде полезна. Няма много места в света за такива хора. И полето на нейното призвание й се отнема от седмичните дози таблетки DDS.

— Мислех, че не търсите подбуди.

— О, те са съвсем повърхностни, като вашите диагнози, докторе. Но за всички ни би било добре, ако бяхме по-повърхностни. От една повърхностна преценка няма беда, но ако почнем да ровим какво лежи зад това желание да бъдем полезни, кой знае, може да открием нещо ужасно, и когато стигнем до тази точка, всички се изкушаваме да спрем. Но и ако продължим да дълбаем — може би и ужасното да е само един тънък слой. Както и да е, по-сигурно е да даваме повърхностни преценки. Те винаги могат да бъдат отхвърлени. Даже и от жертвите.

— А Кери? Какво мислите за него? Повърхностно казано, разбира се.