Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Burnt-Out Case, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 6гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
ventcis(2014)

Издание:

Греъм Грийн. Безнадежден случай

Редактор: К. Хавезов

Художник: Ат. Нейков

Худ. редактор: Цв. Костуркова

Техн. редактор: Н. Панайотов

Коректор: М. Големинова

 

Дадена за набор на 16.VI.1962 г.

Подписана за печат на 20.VIII.1962 г.

Печатни коли 13.50

Издателски коли 14.50

Формат 1/32 от 84/108

 

Подвързия ДПК „Димитър Благоев“

Печатница на Националния съвет на Отечествения фронт

История

  1. —Добавяне

Глава втора

1

Доктор Колен разгледа картона с изследванията — от шест месеца изследванията за бацили от проказа в препарати от кожата на пациента бяха показвали отрицателни резултати. Африканецът, който стоеше пред него с патерица под мишница, беше изгубил всичките пръсти на ръцете и на краката си. Доктор Колен заяви:

— Чудесно. Излекуван си.

Човекът пристъпи едва две крачки към бюрото на доктора. Краката му приличаха на колове, и като ходеше, като че ли стъпкваше пътя. Той попита разтревожен:

— Трябва ли да си отида оттук?

Доктор Колен погледна сакатата му ръка, сякаш грубо изрязана от дърво. По правило лагерът за прокажени трябваше да приема само заразителни случаи. Излекуваните трябваше да се върнат в селата си или, ако е възможно, да продължат необходимото лекуване като амбулаторни пациенти в Люк, столицата на областта. Но Люк се намираше много дни далеч по пътя или по реката. Колен каза:

— Мъчно ще си намериш работа навън. Ще видя какво можем да направим. Иди поговори със сестрите.

Ръката на пациента изглеждаше съвсем саката, но беше просто невероятно на какво ли не можеше да се научи такава ръка; в лагера имаше един мъж без пръсти, когото бяха научили да плете не по-зле от сестрите. Но и този успех го натъжаваше, защото му показваше колко много подобни болни трябва да изхвърлят. От петнадесет години докторът мечтаеше за деня, когато ще има достатъчно средства, за да прави специални уреди за всеки осакатен, но засега нямаше достатъчно пари, дори за прилични дюшеци в болницата.

— Как се казваш? — попита той.

— Део Грациас.

Докторът повика нетърпеливо следващия.

Беше млада жена с парализирани пръсти — с ръка като животинска лапа. Докторът се опита да прегъне пръстите й, но тя трепна от острата болка в нерва, макар че продължи да се усмихва с храбро кокетство, сякаш мислеше, че по този начин ще го накара да й спести по-нататъшната болка. Беше си начервила устните с лилаво червило, което никак не отиваше на черната й кожа, и дясната й гръд беше гола, защото беше кърмила бебето си на стълбите на диспансера. По протежение на половината й ръка имаше белег, там, където докторът беше направил разрез, за да освободи лакътния нерв, притиснат от обвивната му ципа. Сега с известно усилие жената можеше да движи пръстите си малко повече. На картона й докторът написа за сестрите „парафин“ и се обърна към следващия пациент.

От петнадесет години доктор Колен помнеше само два дни по-горещи от днешния. Дори африканците чувствуваха жегата, и едва половината от обикновения брой пациенти бяха дошли в диспансера. Нямаше вентилатор, и д-р Колен работеше под един временен навес на верандата, където бяха сложени маса и прост дървен стол. Зад него се намираше малката канцелария, в която се боеше да влезе поради лошото проветряване. Там бяха картотеките му, и металните шкафове пареха, като се допреш до тях.

Пациент след пациент му показваха телата си; през всичките тези години той не беше успял да свикне със сладникавата миризма от гангрената на кожата на някои прокажени и тя беше станала за него миризмата на Африка. Той прокарваше пръсти по болните места и правеше бележките си почти механично. Бележките не струваха много нещо, но той знаеше, че пръстите му успокояват пациентите: те разбираха, че до тях все пак смеят да се допрат. Сега, когато беше открито лекарство за физическата болест, той трябваше да помни, че проказата все още си оставаше психологическа проблема.

Доктор Колен чу откъм реката звън на параходна камбана. Игуменът мина край диспансера на велосипеда си на път към брега. Той му махна и докторът вдигна в отговор ръка. Сигурно беше параходът на Отрако, който беше много закъснял. Той трябваше да идва веднъж на две седмици с пощата, но не можеше да се разчита на него, защото в повечето случаи закъсняваше, поради неочакван товар или поради някоя спукана тръба.

Едно бебе се разплака и веднага като кучета всички бебета край диспансера ревнаха.

— Хенри! — извика доктор Колен, а младият му африкански аптекар нареди на родния си език:

— Кърмете бебетата! — и спокойствието моментално се възстанови. В дванадесет и половина докторът преустанови дневната работа и изми със спирт ръцете си в малката гореща канцелария.

После се запъти към брега. Чакаше да му изпратят от Европа книга, един японски атлас на проказата, и може би тя беше дошла с пощата. Дългата улица на селото на прокажените водеше към реката: малки двустайни тухлени къщички с глинени хижи в дворовете зад тях. Когато пристигна преди петнадесет години, тук имаше само глинени хижи. Сега те служеха за кухни, и когато някой се готвеше да умре, оттегляше се там. Не можеше да умре спокойно в стая с радио и снимка на последния папа; той беше готов да умре само там, където са умирали дедите му, в тъмнината, сред миризмата на изсъхнала кал и листа. В третия двор отляво сега умираше един старец, седнал в овехтял платнен стол, в сянката на кухненската врата.

Оттатък селото, малко преди реката, беше изравнено място за бъдещия нов болничен блок. Тълпа прокажени утъпкваха последните метри, надзиравани от отец Жозеф. Той старателно работеше заедно с тях в старите си кафяви панталони и мека шапка, която изглеждаше така, като че ли е била прана на реката преди много години.

— Отрако ли? — викна му доктор Колен.

— Не, корабчето на епископа, — отвърна отец Жозеф, продължавайки да утъпква, като опитваше почвата с крака. Той отдавна беше придобил африканския навик да говори обърнат, както върви, и гласът му звучеше високо, по африкански. — Казват, че има пътник на борда.

— Пътник?

Доктор Колен съгледа комина на парахода на края на дългата улица от дърва, приготвени за гориво. Нагоре по улицата се приближаваше един човек. Човекът, на неговата възраст, към петдесетте, обръснат, облечен в смачкан тропически костюм, свали шапка.

— Казвам се Кери — представи се той с акцент, който Колен не можа да определи нито като френски, нито като фламандски, както не можа веднага да определи и националността на името.

— Доктор Колен — каза той. — Тук ли идвате?

— Параходът не отива по-нататък — отвърна човекът, като че ли това беше наистина единственото обяснение за появата му тук.

2

Веднъж месечно доктор Колен и игуменът се съвещаваха тайно и поверително върху цифри. За издръжката на лагера носеше отговорност орденът; заплатата на доктора и стойността на лекарствата се плащаха от държавата. Държавата беше по-богатият и по-недобросъвестният участник, и докторът правеше всички усилия да стовари на нейния гръб каквото можеше от задълженията на ордена. В борбата с общия неприятел те двамата бяха станали близки приятели — знаеше се дори, че понякога доктор Колен ходи на литургия, макар че отдавна, още преди да дойде в този континент на жега и мизерия, беше изгубил вяра във всяко признато от свещениците божество. Единствената неприятност, която му причиняваше игуменът, беше пепелта от пурите, които той винаги пушеше, освен когато служеше литургия и когато спеше; пурите бяха силни, а канцеларията на доктор Колен тясна, и по брошурите и докладите му винаги имаше пепел. Сега трябваше да изтърси пепелта от сметката, която беше приготвил за началника на здравната служба в Люк; в нея той ловко и незабележимо беше прехвърлил върху държавата стойността на един нов часовник и три мрежи против москити за мисията.

— Съжалявам — извини се игуменът, като изтърси още пепел върху отворената страница на атласа за проказата. Силните, ярки цветове и кръглите чертежи напомняха репродукция на пейзаж от Ван Гог, и преди да дойде игуменът, докторът прелистваше страниците с чисто естетическо удоволствие. — Наистина съм невъзможен — каза игуменът, като избърса страницата. — Повече от обикновено, защото ми беше на гости г-н Рике. Този човек ме отегчава.

— Какво иска?

— Иска да научи нещо за госта ни. И, разбира се, беше готов да си пийне от уискито му.

— Това заслужава ли си три дни път?

— Е, поне получи уиски. Каза, че от четири седмици пътят бил невъзможен и той бил зажаднял за духовни разговори.

— Как е жена му — и плантацията?

— Рике иска сведения. Той никога не дава такива. Освен това много искаше да говори по духовните си проблеми.

— Никога не бих могъл да допусна, че има духовни проблеми.

— Когато човек няма с какво друго да се гордее, той се гордее с духовните си проблеми — каза игуменът. — След втората чаша уиски започна да ми говори за милосърдието.

— Вие какво направихте?

— Дадох му една книга. Той, разбира се, няма да я прочете. Той знае всичко — шест години, загубени в семинарията, могат да причинят големи пакости. Това, което действително иска да разбере, е, кой е Кери, откъде идва и колко ще остане. Ако знаех, може би щях да се изкуша да му кажа. За щастие Рике се бои от прокажени, а слугата на Кери случайно влезе. Защо сте дали Део Грациас на Кери?

— Той е излекуван, но е безнадежден случай и аз не искам да го изпратя оттук. И без пръсти на ръцете и на краката тъй може да мие пода и да оправя леглото.

— Гостите ни понякога са придирчиви.

— Уверявам ви, че Кери няма нищо против. В същност той сам го поиска. Део Грациас беше първият прокажен, когото той видя, като слезе от парахода. Разбира се, аз му казах, че е излекуван.

— Део Грациас ми донесе една бележка. Струва ми се, че на Рике никак не му хареса, като се допрях до нея. Забелязах, че не се ръкува с мен, когато си отиваше. Какви странни представи за проказата имат хората!

— Научават ги от Библията. Както и за пола.

— Жалко, че хората си избират сами, какво да научат от Библията — каза игуменът, като се опита да изтърси края на пурата си в пепелницата. Но той беше осъден да не улучва никога.

— Какво мислите за Кери, отче? Защо е дошъл тука?

— Много съм зает, за да си завирам носа в хорските подбуди. Дадох му стая и легло. Още една уста за хранене не е голяма грижа. А за да бъда справедлив, той изглеждаше готов да ни помага — ако само е способен да ти помогне в нещо. Може би само търси спокойно място, за да си почине.

— Малко хора ще изберат като курортно място лагер за прокажени. Когато ми поиска Део Грациас, уплаших се за момент, да не сме попаднали на лепрофил[1].

— Лепрофил ли? Аз лепрофил ли съм?

— Не, отче. Вие изпълнявате тук един дълг. Но много добре знаете, че има лепрофили, макар че това са по-често жени, отколкото мъже. Швайцер изглежда, че ги привлича. Те по-скоро биха избърсали нозете им с косите си, като жената от Евангелието, отколкото да ги изчистят с нещо по-антисептично. Понякога се питам дали Дамиен е бил лепрофил. Не е имало нужда да се заразява от проказа, за да им служи добре. Малко елементарни предпазни мерки са необходими — аз щях ли да бъда по-добър лекар, ако нямах пръсти?

— Според мен не се рентира да търсиш мотиви. Кери не прави никому зло.

— На втория ден след пристигането му го заведох в болницата. Исках да проверя реакциите му. Те бяха съвсем нормални — отвращение, а не привличане. Трябваше да му дам да помирише малко етер.

— Аз не подозирам навсякъде лепрофили като вас, докторе. Има хора, които обичат и приемат бедността. Трябва ли и за тях да измислим дума, която свършва на фил?

— Лепрофилите са лоши болногледачи и обикновено свършват при пациентите.

— Все пак, докторе, както вие сам казвате, проказата е психологически проблем. Може да е ценно за прокажения да чувствува, че го обичат.

— Пациентът може винаги да разбере дали обичат него, или само проказата му. Аз искам да я премахна. В света има петнадесет милиона случаи. Не можем да си губим времето с невротици, отче.

— Бих искал да имате малко време за губене. Прекалено много работите.

Но доктор Колен не го чу. Той каза:

— Помните ли малкия лагер за прокажени в джунглите, управляван от сестрите. Когато откриха, че DDS я лекува, в него скоро останаха половин дузина пациенти. Знаете ли какво ми каза тогава една от монахините? „Ужасно, докторе. Скоро съвсем няма да има прокажени.“ Тя положително беше лепрофил.

— Горката жена — отвърна игуменът. — Вие не виждате другата страна.

— Каква друга страна?

— Това е стара мома, лишена от фантазия, която иска да върши добро, да бъде полезна. Няма много места в света за такива хора. И полето на нейното призвание й се отнема от седмичните дози таблетки DDS.

— Мислех, че не търсите подбуди.

— О, те са съвсем повърхностни, като вашите диагнози, докторе. Но за всички ни би било добре, ако бяхме по-повърхностни. От една повърхностна преценка няма беда, но ако почнем да ровим какво лежи зад това желание да бъдем полезни, кой знае, може да открием нещо ужасно, и когато стигнем до тази точка, всички се изкушаваме да спрем. Но и ако продължим да дълбаем — може би и ужасното да е само един тънък слой. Както и да е, по-сигурно е да даваме повърхностни преценки. Те винаги могат да бъдат отхвърлени. Даже и от жертвите.

— А Кери? Какво мислите за него? Повърхностно казано, разбира се.

Бележки

[1] Лепрофил — любител на проказата. — Б.пр.