Греъм Грийн
Безнадежден случай (16)

2

След като Кери излезе от стаята, отец Тома каза:

— Пихме за всички, освен за човека, на който дължим най-много.

Отец Жозеф отвърна:

— Той знае достатъчно добре колко сме му благодарни. Тези наздравици не бяха много сериозни, отец Тома.

— Аз мисля, че като се върне, трябва официално да му изразя благодарността на цялата ми община.

— Само ще го смутите — обади се доктор Колен. — Единственото, което той иска от нас, е да го оставим на мира.

Дъждът биеше тежко по покрива; братът Филип почна да пали свещите по масата за в случай, че токът спре.

— Щастлив ден за всички ни беше денят на неговото пристигане тук — заяви отец Тома. — Кой би могъл да си го представи? Великият Кери.

— И още по-щастлив ден за него — отвърна докторът. — Много по-мъчно е да се излекува духът, отколкото тялото, а аз мисля, че лечението е почти завършено.

— Колкото по-добър е човекът, толкова по-лошо е опустошението на духа му — каза отец Тома.

Отец Жозеф погледна виновно шампанското си и после събеседниците си; отец Тома ги караше да се чувствуват така, като че ли пият в черква.

— Човек с малко вяра не сеща временното й загубване. — Чувствата му бяха безупречни. Отец Пол намигна на отец Жан.

— Несъмнено вие предполагате твърде много неща — възрази докторът. — Неговият случай може би е много по-прост. Човек може да вярва половината си живот поради недостатъчна разсъдливост и след това да открие грешката си.

— Вие говорите като всички атеисти, докторе, сякаш няма такова нещо като милостта. Вяра без милост е немислима, а бог никога няма да лиши един човек от своята милост. Само човекът може да си причини това със собствените си дела. Ние видяхме делата на Кери тук, и те говорят сами за себе си.

— Надявам се, че няма да се разочаровате — отвърна докторът. — При нашето лечение вие имаме и случаи на осакатяване. Но ние не казваме, че те страдат от опустошаване на духа. Казваме просто, че болестта е минала своя ход.

— Вие сте много добър лекар, но аз все пак мисля, че ние можем по-добре да преценим душевното състояние на един човек.

— Сигурно, ако има такова нещо.

— Вие можете да откриете някое петно на кожата там, където ние не виждаме нищо. Трябва да ни позволите да имаме нюх за — хм… — отец Тома се поколеба и добави: — … за героични добродетели.

Те бяха повишили глас заради бурята. Телефонът започна да звъни.

Доктор Колен каза:

— Сигурно е болницата. Очаквам смъртен случай тази нощ. — Той отиде до бюфета, на който стоеше телефонът, вдигна слушалката и попита: — Кой е? Сестра Клер ли? — После се обърна към отец Тома: — Трябва да е някоя от вашите сестри. Ще се обадите ли? Не мога да чуя какво казва.

— Може би са намерили нашето шампанско — пошегува се отец Жозеф.

Доктор Колен подаде слушалката на отец Тома и се върна на масата.

— Не знам коя беше, но ми се стори много развълнувана — обясни той.

— Моля, говорете по-бавно — започна отец Тома. — Кой е? Сестра Елена ли? Не мога да ви чуя — бурята е много силна. Повторете го. Не разбирам.

— Щастие е за всички ни — обади се пак отец Жозеф, — че сестрите не празнуват всеки ден през седмицата.

Отец Тома се обърна разгневен и го сряза:

— Мълчете, отче. Нищо не чувам като говорите. Това не е шега. Изглежда, че се е случило нещо ужасно.

— Разболял ли се е някой? — попита докторът.

— Кажете на майка Агнес — продължи отец Тома, — че ще дойда, щом мога. По-добре да го намеря и да го взема с мен. — Той сложи слушалката и остана наведен над телефона като въпросителен знак.

— Какво има, отче? — попита докторът. — Мога ли да ви бъда полезен?

— Знае ли някой, къде е Кери?

— Преди няколко минути излезе навън.

— Как бих искал игуменът да беше тук.

Те погледнаха отец Тома изненадани. По-отчаян сигнал за беда той не можеше да даде.

— Кажете ни по-добре какво има — помоли отец Пол.

Отец Тома отвърна:

— Завиждам на опитите ви с кожата, докторе. Вие бяхте прав да ме предупреждавате да не се разочаровам. Също и игуменът. Той каза почти същото, което казвахте и вие. Твърде много вярвах на външни признаци.

— Кери ли е направил нещо?

— Да ни пази бог да съдим някого, без да сме чули всички факти…

Вратата се отвори и Кери влезе. Дъждът плющеше зад него и той с мъка затвори вратата и каза:

— Измерителят вън показва вече почти половин сантиметър.

Никой не отговори. Отец Тома малко се приближи към него.

— Г-н Кери, вярно ли е, че когато ходихте в Люк, вие сте бил с г-жа Рике?

— Аз я закарах. Да.

— С нашата камионетка?

— Разбира се.

— Докато мъжът й лежал болен?

— Да.

— Какво значи всичко това! — попита отец Жозеф.

— Попитайте г-н Кери — отвърна отец Тома.

— Какво да ме попита?

Отец Тома си обу галошите и взе чадъра си от закачалката.

— Какво предполагате, че съм направил? — попита Кери, като погледна първо отец Жозеф, а след това отец Пол, който направи жест с ръка, че не разбира нищо.

— По-добре ни кажете какво е станало, отче — намеси се доктор Колен.

— Трябва да ви помоля да дойдете с мен, г-н Кери. Ще обсъдим със сестрите, какво трябва да се направи сега. Надявах се въпреки всичко, че има някаква грешка. Бих желал дори да се опитате да лъжете. Това би било не така безсрамно. Ако Рике дойде, не бих искал да ви намери тук.

— Какво ще търси Рике тук? — попита отец Жан.

— Би могъл да търси жена си, нали? Тя е сега при сестрите. Дошла е преди половин час. След като е пътувала три дни сама по пътя. Очаква бебе — изпъшка отец Тома. Телефонът пак започна да звъни. — Бебе от вас, г-н Кери.

— Глупости — отвърна Кери. — Не може да е казала никому такова нещо.

— Горката жена. Предполагам, че не е имала смелост да му го каже в лицето. Дошла е от Люк да ви търси.

Телефонът пак иззвъня.

— Изглежда, че е мой ред да отговоря — рече отец Жозеф, като се приближи с трепет до телефона.

— Ние ви посрещнахме топло тук, нали? Не ви задавахме никакви въпроси. Не се ровихме в миналото ви. И от благодарност вие ни поднасяте този скандал. Не ви ли стигаха жените в Европа? — възмущаваше се отец Тома. — Трябваше ли да превърнете нашето малко общество тук в база за вашата дейност? — Внезапно той пак беше станал нервния и отчаян свещеник, който страдаше от безсъние и се боеше от тъмнината. И той се разплака, като държеше чадъра си, както африканците държат тотемите си. Имаше такъв вид, сякаш беше някакво плашило, което бяха оставили през цяла нощ навън.

— Ало, ало — викаше отец Жозеф в слушалката. — В името на всички познати светии, не можете ли да говорите, която и да сте?

— Веднага ще дойда с вас да я видя — заяви Кери.

— Това е ваше право — отвърна отец Тома. — Но тя не е в състояние да се разправя. Последните три дни е имала за ядене само един пакет шоколад. Не е имало даже един слуга с нея, когато е пристигнала. Ако само игуменът… И тъкмо г-жа Рике. Такава благосклонност към мисията проявяваше това семейство! За бога, какво има сега, отец Жозеф?

— Болницата е — отвърна отец Жозеф с облекчение и подаде слушалката на доктор Колен.

— Това е смъртният случай, който очаквах — съобщи докторът. — Слава богу, че тази нощ поне нещо следва нормалния си ход.

3

Отец Тома вървеше мълчаливо напред под големия си чадър. Дъждът беше спрял за малко, но от дърветата капеше. Отец Тома се виждаше само от време на време, когато блясваше светкавица. Той нямаше фенерче, но познаваше добре пътя в тъмнината. Много омлети и суфлета бяха претърпели злополука по тази пътека — много яйца бяха счупени напразно. Бялата къща на монахините изведнаж изникна пред тях в блясък и гръм — на някое близко дърво беше паднал гръм и всички лампи в мисията угаснаха внезапно.

Една от сестрите ги посрещна на вратата със свещ в ръка. Тя изгледа Кери през рамото на отец Тома като че ли беше самият дявол — със страх, погнуса и любопитство. После каза:

— Игуменката е при г-жа Рике.

— Ние ще влезем — отвърна мрачно отец Тома.

Тя ги заведе в една боядисана в бяло стая. Мари Рике лежеше на едно бяло легло под разпятието, а до нея гореше кандило. Майка Агнес седеше до леглото и галеше с едната си ръка бузата на г-жа Рике. На Кери тя се стори като дъщеря, която се е прибрала жива и здрава у дома си след дълго посещение в чужда страна.

Отец Тома попита шепнешком, сякаш се намираше в олтара:

— Как е?

— Няма й нищо — отвърна майка Агнес, — телесно, искам да кажа.

Мари Рике се обърна в леглото и ги погледна. Очите й имаха прозрачната честност на дете, което си е приготвило солидна лъжа. Тя се усмихна на Кери и промълви: — Извинявайте. Трябваше да дойда. Страх ме беше.

Майка Агнес отдръпна ръката си и го загледа внимателно, като че ли се боеше, че той ще употреби насилие срещу оставената под нейно покровителство жена.

Кери каза ласкаво:

— Няма защо да се боите. Дългото пътуване ви е изплашило, това е всичко. Сега, когато сте на сигурно място между приятели, нали ще обясните… — Той се поколеба.

— О, да — пошепна тя, — всичко.

— Те не са разбрали какво сте им казали. За общото ни отиване в Люк. И за бебето. Ще имате ли бебе?

— Да.

— Кажете ми само, чие е бебето.

— Казах им — отвърна тя. — Ваше. И мое, разбира се — добави тя, сякаш с това обяснение правеше всичко ясно и безупречно.

Отец Тома изстена:

— Ето, виждате ли!

— Защо говорите така? Знаете, че не е вярно. Ние никога не сме били заедно, освен в Люк.

— Първия път — каза тя, — когато мъжът ми ви доведе у нас.

Щеше да е по-лесно, ако се беше ядосал, но той не чувствуваше никакъв яд; за известна възраст лъжата е така естествена, както играта с огъня.

Той рече:

— Вие знаете, че говорите глупости. Сигурен съм, че не искате да ми навредите.

— О, не — отвърна тя, — никога. Je t’aime, cheri. Je suis toute à toif.^[3]

Майка Агнес сбърчи нос с отвращение.

— Затова дойдох тук — продължи Мари Рике.

— Сега тя трябва да си почива — заяви майка Агнес. — Всичко това можем да обсъждаме утре.

— Трябва да ме оставите да поговоря с нея насаме.

— В никакъв случай — отвърна майка Агнес. — Това не би било редно. Отец Тома, вие няма да му позволите…

— Да не би да мислите, че ще я бия? Можете да дойдете на помощ при първия й вик.

Отец Тома продума:

— Едва ли можем да кажем не, ако г-жа Рике го желае.

— Разбира се, че желая — отговори тя. — Дошла съм тук само за това. — Тя сложи ръка на ръкава на Кери. Тъжната й усмивка на измамено доверие беше достойна за Маргарита Готие на смъртното легло, изпълнявана от Сара Бернар.

Когато останаха сами, г-жа Рике въздъхна щастливо.

— Това е.

— Защо им разправихте тези лъжи?

— Не всичко е лъжа — отвърна тя. — Аз наистина ви обичам.

— Откога?

— Откакто прекарах една нощ с вас.

— Много добре знаете, че нямаше нищо. Пийнахме малко уиски и ви разказах една приказка, за да ви приспя.

— Да. Имало едно време… Тогава се влюбих. Не, не беше тогава. Боя се, че пак лъжа — каза тя с неубедително смирение. — То беше, когато дойдохте у нас за пръв път. Un coup de foudre.^[4]

— Онази нощ, когато сте им казали, че сме спали заедно?

— И това беше лъжа. Нощта, когато наистина спах с вас, беше след приема у губернатора.

— Сега пък за какво говорите?

— Не го исках. Единственият начин да го понеса беше да си затворя очите и да мисля, че сте вие.

— Сигурно трябва да ви благодаря за комплимента — избъбри Кери.

— Тогава трябва да е дошло бебето. Както виждате, не съм ги излъгала.

— Не сте ги излъгали?

— Само наполовина. Ако не мислех през цялото време за вас, щях да бъда съвсем студена, а тогава бебетата не идват толкова лесно, нали? Тъй че то в известен смисъл е ваше дете.

Той я погледна с особен род уважение. Нужен беше някой теолог, за да прецени правилно криволичещата логика на нейните аргументи, да отдели добросъвестността от недобросъвестността, а той до неотдавна беше я смятал за твърде проста и млада, за да представлява опасност. Тя му се усмихна пленително, като че ли искаше да го съблазни да разкаже още някоя от своите приказки, за да отложи часа за спане. Кери настоя:

— Я по-добре ми разправете точно какво стана, когато видяхте мъжа си в Люк.

— Ужасно беше — отвърна тя. — Наистина ужасно. По едно време си помислих, че ще ме убие. Не искаше да повярва за дневника. Продължи да ме разпитва цялата нощ, докато накрая се уморих и казах: „Добре. Нека бъде по твоему. Спах с него. Тук, и там, и навсякъде.“ Тогава той ме удари. Мисля, че щеше пак да ме удари, ако не се беше намесил Паркинсън.

— И Паркинсън ли беше там?

— Чу ме, че плача и дойде.

— За да направи няколко снимки, предполагам.

— Мисля, че не прави снимки.

— И после какво стана?

— Е, общо взето, налучка как стоят работите. Искаше веднага да си отидем, но аз отказах. Трябваше да остана в Люк, докато разбера. „Да разбереш?“ — попита той. И тогава всичко излезе наяве. Сутринта отидох при доктора и като научих най-лошото, просто си тръгнах, без да се връщам в хотела.

— Рике сигурно мисли, че бебето е мое?

— Много се мъчих да го убедя, че е негово, защото, разбира се, може да се каже, че в известен смисъл е негово. — Тя се протегна в леглото с въздишка на облекчение и додаде: — Господи, наистина се радвам, че съм тука. Страшно беше да карам сама по целия път. Не чаках в къщи да ми приготвят храна и забравих да си взема легло, та спях направо в колата.

— В неговата кола ли?

— Да. Но предполагам, че Паркинсън го е закарал до дома.

— Има ли смисъл да ви помоля да кажете на отец Тома истината?

— Хм, аз съм си изгорила корабите за отстъпление, нали?

— Изгорили сте единствения дом, който имам — прошепна Кери.

— Просто трябваше да избягам — извини се тя.

За пръв път той се изправяше пред егоизъм равен на неговия. Другата Мари беше добре отмъстена; що се отнася до „toute à toi“, сега тя се смееше.

— Какво очаквате сега от мен? — попита Кери. — Да ви обикна и аз ли?

— Много мило би било, ако можехте, но ако не можете, ще трябва да ме изпратят при нашите, нали?

Той отиде до вратата и я отвори. Майка Агнес дебнеше в края на коридора. Кери каза:

— Направих всичко, което можах.

— Предполагам, че сте се опитвал да убедите горката жена да ви защити.

— О, пред мен тя, разбира се, признава, че лъже, но аз нямам магнетофон. Колко жалко, че църквата не одобрява скритите микрофони.

— Мога ли да ви помоля, г-н Кери, отсега нататък да не идвате в нашия дом.

— Няма защо да ме молите. Но вие внимавайте с онзи пакет динамит там вътре.

— Тя е една нещастна, невинна млада…

— О, невинна. Сигурно сте права. Да ни пази господ от всяка невинност. Виновните поне знаят какво искат.

Бушоните още не бяха поправени и той трябваше да опипва пътя с крака, за да стигне до зданията на мисията. Дъждът беше отминал към юг, но от време на време над гората и над реката все още святкаше. Преди да стигне мисията, трябваше да мине край къщата на доктора. На прозореца светеше петролна лампа, а докторът стоеше до нея и се взираше навън. Кери почука на вратата.

— Какво стана? — попита Колен.

— Държи на лъжите си. Те са единственият й начин да се измъкне.

— От Рике и от Африка.

— Отец Тома говори сега с останалите. Това не ми е работа и аз се прибрах.

— Предполагам, че искат да си отида?

— Как желая да беше тук игуменът. Не може да се каже, че отец Тома е уравновесен човек.

Кери седна на масата. Атласът по проказа седеше разтворен на една ярка страница с цветни кръгове. Той попита:

— Какво е това?

— Наричаме ги „риби, които плуват нагоре по течението“. Бацилите — тези цветни петънца тук — пълзят по нервите.

— Когато дойдох тук, мислех, че съм стигнал достатъчно далеч — промълви Кери.

— Може да се размине. Нека си поприказват. Ние с вас имаме по-важни работи. Сега, когато болницата е довършена, можем да минем на подвижните сектори и на новите умивални, за които ви говорих.

— Нямаме работа с вашите болни, докторе, и с цветните ви риби. Там нещата могат да се предвидят. А това са нормални хора, здрави хора с реакции, които не могат да се предвидят. Изглежда, че и аз няма да стигна по-близо до Пенделе от Део Грациас.

— Отец Тома няма власт над мен. Отсега нататък можете да останете у мен, ако нямате нищо против да спите в кабинета.

— О, не, не бива да рискувате да се скарате с тях. Вие сте твърде важен за това място. Ще трябва да си отида.

— Къде ще отидете?

— Не знам. Странно, колко се тревожех, когато дойдох тук, защото мислех, че съм неспособен да чувствувам болка. Струва ми се, че свещеникът, когото срещнах по реката, беше прав. Той казваше, че човек трябва само да изчака. И вие ми казахте същото.

— Съжалявам.

— Аз не зная дали да съжалявам. Веднаж вие ми казахте, че когато страда, човек започва да се чувствува част от условията на хората, от християнския мит, помните ли? „Страдам, значи съществувам.“ Нещо подобно написах веднаж в дневника си, не мога да си спомня какво и кога, но думата не беше „страдам“.

— Когато човек е излекуван — отвърна докторът, — не можем да си позволим да го изгубим.

— Излекуван?

— Във вашия случай няма нужда от повече изследвания на кожата.

4

Отец Жозеф избърса разсеяно ножа с полата на расото си и каза:

— Не бива да забравяме, че имаме само нейното твърдение против неговото.

— От къде на къде ще измисля такава скандална история? — попита отец Тома. — Във всеки случай предполагам, че бебето е съвсем истинско.

— Кери ни беше много полезен тук — започна отец Пол. — Ние имаме причини да бъдем благодарни…

— Благодарни ли? Наистина ли можете да мислите така, отче, след като той ни направи за смях? Отшелникът в Конго. Светецът с минало. Всички тези истории във вестниците. Какво ще напечатат сега?

— На вас историите повече ви харесваха, отколкото на него — обади се отец Жан.

— Разбира се, че ми харесваха. Аз вярвах в него. Мислех, че мотивите му да дойде тук са били добри. Дори го защищавах, когато игуменът ме предупреждаваше. Но тогава не бях разбрал какви са били истинските му подбуди.

— Ако ги знаете, кажете ни, какви са били — помоли отец Жан. Той говореше със сухия и точен тон, който беше свикнал да употребява при споровете по нравоучение, за да не даде място на чувствата в някой въпрос, който се занимава с половия грях.

— Мога само да предположа, че е избягал от някаква женска история в Европа.

— Женска история не е много точно описание, а и ние не трябва ли да бягаме от такива истории. Желанието на свети Августин да почакаме малко не се препоръчва от всички.

— Кери е много добър строител — настоя упорито отец Жозеф.

— Какво предлагате тогава, да остане тук в мисията и да живее в грях с г-жа Рике ли?

— Разбира се, че не — отвърна отец Жан. — Г-жа Рике трябва утре да си замине. От онова, което ни казахте, се вижда, че той няма желание да отиде с нея.

— Въпросът не ще свърши тук — каза отец Тома. — Рике ще иска да се раздели с нея. Може дори да поиска да привлече Кери в делото за развода, и вестниците ще напечатат цялата тази поучителна история. Те и без това се интересуват достатъчно от Кери. Мислите ли, че на шефа ще му бъде приятно, като прочете на закуска за скандала в нашия лагер за прокажени?

— Дървото на покрива е сложено — припомни отец Жозеф, като продължаваше да търка ножа, — но остава да се върши още много.

— Няма вреда, ако почакаме — допълни отец Пол. — Жената може и да лъже. Рике може да не поиска развод. Вестниците може да не напечатат нищо (те съвсем не искаха да поднесат на света такъв образ на Кери). Историята може дори да не достигне до очите или ушите на шефа.

— Мислите ли, че епископът няма да чуе за нея? Досега сигурно целият Люк я знае. В отсъствието на игумена аз съм отговорен…

Брат Филип се обади за пръв път:

— Навън има човек — каза той. — Да му отворя ли вратата?

Това беше Паркинсън, съвсем мокър и задъхан. Той беше бързал много и не можеше да говори. Само гладеше с ръка сърцето си, сякаш се мъчеше да успокои някакво животно, което носеше като спартанец под ризата си.

— Дайте му стол — нареди отец Тома.

— Къде е Кери? — попита Паркинсън.

— Не знам. Сигурно е в стаята си.

— Рике го търси. Отиде в къщата на сестрите, но Кери си беше отишъл.

— Как разбрахте къде да я търсите?

— Беше оставила бележка на Рике у дома си. Щяхме да я настигнем, но колата ни се повреди при последния ферибот.

— Къде е сега Рике?

— Кой го знае. Тук е такава тъмнина. Знам ли, може и да е паднал в реката.

— Той видя ли жена си?

— Не, една стара калугерка ни изтика навън и заключи вратата. Това го вбеси още повече, мога да ви кажа. Не сме спали и шест часа, откакто напуснахме Люк, а това беше преди повече от три дни.

Той започна да се люлее напред-назад на стола си.

— О, тази твърде, твърде здрава плът. Цитат. Шекспир. Аз имам слабо сърце — обясни той на отец Тома, който със своя недостатъчен английски мъчно можеше да следи блуждаещите мисли на Паркинсън. Останалите гледаха внимателно и разбираха още по-малко. На всички положението се струваше безнадеждно объркано.

— Моля дайте ми нещо за пиене — помоли Паркинсън.

Отец Тома намери, че има още малко шампанско на дъното на една от многото бутилки, които все още покриваха масата между кокошите кости и останките от обезобразеното неизядено суфле.

— Шампанско? — провикна се Паркинсън. — Аз бих предпочел малко джин. — Той погледна чашите и бутилките; в една от чашите още имаше един пръст портвайн. — Добре си живеете вие тук — каза той.

— Това беше специален ден — обясни отец Тома с известно затруднение, като погледна за момент масата с погледа на чужд човек.

— Специален ден, вярно, че беше специален. Не мислех, че ще стигнем ферибота, а сега, при тази буря, сигурно ще останем тук. Как ми се иска изобщо да не бях идвал в този проклет черен континент. — И той програка; — Never more. Цитат. Някой си.^[5]

Отвън се чу неясен вик.

— Ето го — възкликна Паркинсън, — обикаля наоколо. Полудял е. Казах му, че християните обикновено прощават, но сега няма полза да му се говори.

— Кери — чуха те гласът да се приближава, — Кери. Къде сте, Кери?

— Какъв проклет шум за нищо. И никак не бих бил изненадан, ако изобщо не е имало изневяра. Така му и казах. „Цяла нощ говориха — казах на Рике, — аз ги чувах. Влюбените не говорят цяла нощ. Има интервали на мълчание.“

— Кери. Къде сте, Кери?

— Мисля, че той иска да вярва най-лошото. Виждате ли, това го прави равен на Кери — да се бори с Кери за една и съща жена. — И той добави с изненадваща проницателност: — Не може да търпи да не е важен.

Вратата отново се отвори и на прага застана като някакво водно растение мокрият и рошав Рике; той започна да гледа един подир друг отците, сякаш очакваше да открие между тях Кери, може би преоблечен като свещеник.

— Г-н Рике — започна отец Тома.

— Къде е Кери?

— Моля влезте и седнете да поприказваме…

— Как мога да седя? — отвърна Рике. Аз съм човек в смъртни мъки. — Въпреки това той седна на един слаб стол и облегалката му се счупи. — Аз понесох ужасен удар, отче. Разкрих душата си пред този човек, споделих най-интимните си мисли, и ето наградата ми.

— Нека поговорим спокойно и разумно…

— Той ми се присмиваше и ме презираше — каза Рике. — Какво право има да ме презира? Пред бога всички сме равни. Дори и един беден управител на плантация и прочутият Кери. Да разруши един християнски брак. — От него се носеше силна миризма на уиски. Той продължи: — След няколко години ще се уволня. Той да не си мисли, че ще издържам неговото дете с пенсията си?

— Вие сте бил три дни на път, Рике. Имате нужда от една нощ сън. После…

— Тя никога не искаше да спи с мен. Винаги намираше извинение, но първия път, когато той дойде, просто защото е прочут…

Отец Тома каза:

— Всички искаме да избегнем скандала.

— Къде е докторът? — попита рязко Рике. — Те бяха много близки.

— У дома си е. Но той няма нищо общо с това.

Рике се запъти към вратата и се спря там за момент, като че ли се намираше на сцената и беше забравил първата си реплика.

— Няма съд, който да ме осъди — извика той и излезе в мрака и дъжда.

За момент никой не проговори, а след това отец Жозеф се обърна към всички:

— Какво искаше да каже с тези думи?

— Утре ще се смеем на това — отвърна отец Жан.

— Не виждам комичното в това положение — възрази отец Тома.

— Искам да кажа, че прилича на фарсовете в Пале Роял, които сме чели… Оскърбеният съпруг ту се явява, ту изчезва.

— Аз не чета фарсовете от Пале Роял, отче.

— Понякога мисля, че бог не е бил съвсем сериозен, когато е дал на човека половия инстинкт.

— Ако това е една от доктрините, които преподавате по нравоучение…

— Нито когато е измислил нравоучението. Най-сетне, нали свети Тома Аквински е казал, че бог е създал света на шега.

Братът Филип стана:

— Извинете ме…

— Щастлив сте, че не носите моите отговорности, отец Жан. Не мога да гледам на тази работа като на фарс от Пале Роял, каквото и да е писал свети Тома. Къде отивате, брате Филип?

— Той спомена нещо за съд, отче, и на мен ми дойде на ум, че може би има револвер. Мисля, че би трябвало да предупредя…

— Това вече е прекалено — възмути се отец Тома. После се обърна към Паркинсън и го попита на английски: — Има ли револвер?

— Нямам никаква представа. Много хора напоследък носят револвер, нали? Но той няма да има смелост да си послужи с него. Казах ви, че той само иска да си придаде важност.

— Извинете ме, отче, но аз мисля, че ще е по-добре да отида до доктор Колен — каза брат Филип.

— Внимавайте, брате — предупреди го отец Пол.

— О, аз разбирам от огнестрелни оръжия — отвърна братът Филип.

5

— Извика ли някой? — попита доктор Колен.

— Нищо не чух. — Кери отиде до прозореца и се вгледа в мрака. После каза: — Защо ли братът Филип не поправи осветлението? Време е да си отивам в къщи, а нямам фенерче.

— Няма да пуснат тока сега. Вече е десет часа.

— Сигурно ще искат да се махна колкото може по-скоро, нали? Но параходът едва ли ще дойде още цяла седмица. Може би някой може да ме откара…

— Съмнявам се дали пътят е проходим сега, след дъжда, а и още ще вали…

— Тогава ще имаме няколко дни, за да си поговорим за тези подвижни елементи, за които мечтаете. Но аз не съм инженер, докторе. Братът Филип ще може да ви помогне повече от мен.

— Ние водим тук чергарски живот — оплака се доктор Колен. — Аз искам един вид постройка от предварително приготвени елементи на колела. Нещо, което да може да се помести на шасито на една камионетка от половин тон. Какво ли направих с този лист? Имам една идея, която исках да ви покажа… — Докторът отвори чекмеджето на бюрото си. В него имаше снимка на една жена. Тя чакаше там, невидима за чуждите хора, запазена от праха, винаги налице, когато се отвори чекмеджето.

— Ще ми липсва тази стая, където и да съм. Никога не сте ми разказвал за жена си, докторе. Как умря тя?

— От сънна болест. В началото прекарваше много време в джунглите, като се мъчеше да убеди прокажените да дойдат да се лекуват. Тогава нямахме такива ефикасни лекарства против сънната болест, каквито имаме сега. Хората умираха твърде бързо.

— Аз се надявах, че ще свърша на едно парче земя с вас и с нея. Щяхме да направим тук едно атеистично кътче.

— Питам се дали имате качествата за това.

— Защо не?

— Много се смущавате от безверието си, Кери. Чоплите го като рана, от която искате да се отървете. Аз съм доволен от мита; вие не сте — вие трябва да вярвате или да не вярвате.

Кери каза:

— Някой вика навън. За момент ми се стори, че беше моето име… Но на човек все му се струва, че чува собственото си име, каквото и да викат. Трябва само една сричка, за да бъде същото. Ние сме такива егоисти.

— Трябва да сте имали голяма вяра, за да я изгубите така, както сте я изгубили.

— Бях погълнал изцяло мита им, ако това наричате вяра. Това е моята плът и това е моята кръв. Когато сега чета този пасаж, той ми изглежда съвсем явно символичен, но как искате група бедни рибари да разпознаят символите. Спомням си, че само в моменти на суеверие съм се отказвал от причастието, преди да се откажа от вярата, а свещениците ще ви кажат, че между тях има връзка. Да отхвърлиш милостта, би казал Рике. Предполагам, че вярата е един вид призвание, а повечето хора нямат място в ума си или в сърцата си за две призвания. Ако наистина вярваме в нещо, нямаме друг избор, освен да вървим напред. Иначе животът бавно изтрива вярата. Архитектурата ми все още съществуваше. Човек не може да бъде половин верующ или половин архитект.

— Да не искате да кажете, че сте престанали да бъдете и половина?

— Може би не съм имал достатъчно призвание нито за едното, нито за другото, и животът, който живеех, е убил и двете. Нужно е много силно призвание, за да издържите на успеха. Талантът на популярните свещеници и на популярните архитекти може лесно да бъде убит от отвращението.

— Отвращение ли?

— Отвращението от похвалите. Колко са гадни те със своята глупост, докторе. Същите хора, които съсипаха черквите ми, след това най-шумно хвалеха онова, което съм построил. Книгите, които написаха за моето творчество, благочестивите мотиви, които ми приписваха, бяха достатъчни, за да ме отвратят от чертожната маса. Нужна беше повече вяра от онази, която имах, за да издържа на всичко това. На похвалите на свещениците и на благочестивите хора — на Рикетовците в света.

— Изглежда, че повечето хора понасят успеха доста добре. А вие дойдохте тук.

— Мисля, че съм излекуван почти от всичко, даже, и от отвращението. Тук бях щастлив.

— Да, учехте се да си служите добре с пръстите си, въпреки осакатяването. Мисля, че само един белег е останал, но вие непрекъснато го търкате.

— Не сте прав, докторе. Понякога говорите като отец Тома.

— Кери! — извика ясно един глас. — Кери!

— Рике е — отсече Кери. — Сигурно е последвал жена си тук. Дано сестрите не го пуснат при нея. По-добре да отида да поговоря с него…

— Нека се успокои първо.

— Трябва да го накарам да се вразуми.

— Тогава почакайте до утре. Никого не можете да вразумите през нощта.

— Кери! Кери! Къде сте, Кери?

— Какво смешно положение — възкликна Кери. — Да се случи тъкмо на мен. Невинният прелъстител. Не е лошо заглавие за комедия. Устата му трепна в усилие да се засмее. — Дайте ми лампата.

— Много по-добре ще направите да не се показвате, Кери.

— Трябва нещо да направя. Той вдига такъв шум… Само ще добави още нещо към онова, което отец Тома нарича скандал.

Докторът го последва неохотно навън. Бурята беше описала пълен кръг и сега налиташе отново към тях през реката.

— Рике — извика Кери, като вдигна лампата, — ето ме.

Някой изтича към тях, но когато достигна светлината, те видяха, че това е брат Филип.

— Моля влезте в къщата — каза братът Филип — и заключете вратата. Ние предполагаме, че Рике има револвер.

— Едва ли ще е толкова луд да си послужи с него — отвърна Кери.

— Все пак… за да избегнем каквито и да било неприятности…

— Неприятности… вие имате чудна способност да подценявате нещата, брате Филип.

— Не разбирам какво искате да кажете.

— Няма значение. Ще последвам съвета ви и ще се скрия под леглото на доктор Колен.

Той направи няколко крачки назад, когато гласът на Рике извика:

— Стойте. Стойте, където сте. — И той се показа, залитайки, от мрака. После додаде с тон на обикновено оплакване: — Търсих ви навсякъде.

— Ето ме.

И тримата гледаха към дясната ръка на Рике, скрита в джоба му.

— Трябва да говоря с вас, Кери.

— Говорете, а когато свършите, аз искам да ви кажа нещо. — Последва мълчание. Едно куче излая някъде в лагера. Светкавицата ги освети всичките като за снимка.

— Чакам, Рике.

— Вие, вие, вероотстъпник такъв!

— За религиозен спор ли сме дошли тук? Признавам, че вие знаете много повече от мен за любовта към бога.

Отговорът на Рике беше отчасти заглушен от силна гръмотевица. Краят на мисълта му приличаше на чифт крака, които стърчат изпод купчина чакъл.

… да ме убедите, че онова, което е писала, не значи нищо, а вие сигурно през всичкото време сте знаели, че ще има бебе.

— Ваше. Не мое.

— Докажете го. По-добре го докажете.

— Трудно е да се докаже отрицателен факт, Рике. Разбира се, докторът може да направи изследване на кръвта ми, но ще трябва да чакате шест месеца за…

— Как смеете да ми се подигравате?

— Не ви се подигравам, Рике. Жена ви постъпи несправедливо и по отношение на двама ни. Бих казал, че е лъжкиня, ако тя знаеше какво е лъжа. Тя мисли, че истината е онова, което ще я запази или ще я изпрати в детската стая у дома й.

— Спите с нея, а после я обиждате. Вие сте подлец, Кери.

— Може й да съм.

— Може. Може. Каквото и да казвам, не мога да ядосам прочутия Кери, нали? Той е така адски важен, как може да го интересува един прост управител на фабрика за кокосово масло — и аз имам безсмъртна душа като вас, Кери.

— Аз нямам претенции за безсмъртна душа. А вие можете да бъдете най-важният човек на бога, това не ме интересува. Аз съм прочутият Кери само за вас, съвсем не и за себе си.

— Моля, елате в мисията, г-н Рике — помоли братът Филип. — Ще ви сложим легло там. След една нощ сън всички ще се чувствуваме по-добре. И след един студен душ сутринта — добави той.

Сякаш за илюстрация на думите му водопад от дъжд внезапно плисна върху тях. Кери издаде странен груб звук, който докторът беше свикнал да разпознава като смях, и Рике стреля два пъти. Кери падна заедно с лампата, която се счупи; горящият фитил лумна още веднъж под поройния дъжд и освети една отворена уста и две изненадани очи, и после угасна.

Докторът коленичи в калта и потърси тялото на Кери. Гласът на Рике прозвуча:

— Той ми се присмиваше. Как се осмелява да ми се присмива?

Докторът се обърна към брата Филип:

— Намерих главата му. Можете ли да откриете краката му? Трябва да го внесем вътре. — После извика към Рике: — Хвърлете тоя револвер, глупако, и елате да помагате!

— Не съм се присмивал на Рике — промълви Кери.

Докторът се наведе към него, тъй като едва го чуваше. После каза:

— Не говорете. Сега ще ви вдигнем. Всичко ще ви мине.

Кери додаде:

— На себе си се смеех.

Внесоха го на верандата и го сложиха на сухо. Рике донесе възглавница за главата му и рече:

— Не трябваше да се смее.

— Той не се смее лесно — отвърна докторът, и пак се чу звук, напомнящ някакъв изкълчен смях.

— Невероятно — прошепна Кери, — това е невероятно или… — но те никога не научиха каква философска или психологическа алтернатива му беше хрумнала.

6

Игуменът се върна няколко дни след погребението и посети гробищата заедно с доктор Колен. Бяха погребали Кери близо до гроба на г-жа Колен, но имаше достатъчно място за доктора, когато му дойдеше времето. Поради специалните обстоятелства отец Тома беше отстъпил по въпроса за кръста — на гроба бяха изправили само парче твърдо дърво от гората, на което бяха издълбани името, рождената дата и датата на смъртта на Кери. Не бяха извършили и католически обред, макар че отец Жозеф прочете неофициално една молитва на гроба. Някой, сигурно Део Грациас, беше сложил на гроба стара консервена кутия със странно раздвоени клончета и растения. То приличаше повече на жертвоприношение на Нзамбе, отколкото на погребален букет. Отец Тома щеше да го изхвърли, но отец Жозеф го разубеди.

— Много двусмислен дар за християнски гробища — протестира отец Тома.

— Той беше двусмислен човек — отвърна отец Жозеф.

Паркинсън поръча от Люк редовен венец с надпис „От трите милиона читатели на вестник «Пост». Обичах природата и след природата изкуството. Роберт Браунинг.“ Беше го фотографирал, за да го използува в бъдеще, но с неочаквана скромност, отказа да се снеме до него.

Игуменът се обърна към Колен:

— Непрекъснато съжалявам, че не бях тука. Може би щях да успея да обуздая Рике.

— Рано или късно нещо трябваше да се случи — отвърна Колен. — Те никога нямаше да го оставят на спокойствие.

— Кого разбирате под „те“?

— Глупците, глупците, които се месят и които съществуват навсякъде. Той беше излекуван от всичко, освен от успеха си; но успехът не може да се лекува, както аз не мога да върна на моите mutiles пръстите на ръцете и на краката. Аз ги изпращам обратно в града, но хората ги заглеждат в магазините и из улиците и те привличат вниманието на другите, когато минават. И успехът е такъв — едно осакатяване на естествения човек. В една посока ли сме?

— Вие къде отивате?

— В диспансера. Изгубихме достатъчно време за мъртвите.

— Ще дойда малко с вас. — Игуменът потърси в джоба на расото си пура, но не намери.

— Видяхте ли Рике, преди да напуснете Люк? — попита Колен.

— Разбира се. Настанили са го много удобно в затвора. Ходил е на изповед и има намерение да се причастява всяка сутрин. Работи много упорито върху Гаригу-Лагранж. И, разбира се, е истински герой в Люк. Паркинсън вече е телеграфирал едно интервю с него и журналистите скоро ще почнат да пристигат. Мисля, че статията на Паркинсън беше озаглавена „Смъртта на един отшелник. Пропадналият светец“. Разбира се, изходът на делото е предварително известен.

— Оправдателна присъда?

— Естествено. Le crime passionnel.^[6] Всеки ще получи каквото е търсил — истински щастлив край, нали? Рике чувствува, че е станал важен и пред бога, и пред хората. Дори ми говори за възможностите на Белгийския колеж в Рим и за развод. Аз не го насърчих. Г-жа Рике скоро ще бъде свободна да се прибере у дома си и ще запази детето. Паркинсън има много по-хубава история, отколкото някога се е надявал да намери. Радвам се между другото, че Кери не прочете втората му статия.

— Едва ли може да се каже, че краят беше щастлив за Кери.

— Дали? Та той все искаше да отиде малко по-нататък. — И игуменът добави стеснително: — Мислите ли, че е имало нещо между него и г-жа Рике?

— Не.

— И аз се питам. Ако се съди от втората статия на Паркинсън, той трябва да е бил човек с голяма способност за — хм — за любов.

— Не съм много сигурен в това. Нито пък той. Веднаж ми каза, че през целия си живот само е използувал жените, но аз мисля, че той винаги разглеждаше себе си в най-лошата възможна светлина. Дори съм се питал понякога, дали не страда от някакъв хлад. Като жена, която непрекъснато сменя партньорите си с надежда, че един ден ще преживее истинския оргазъм. Той казваше, че винаги е изпълнявал успешно обредите на любовта, дори и към бога в дните, когато е вярвал, но намираше, че истински е обичал само работата си, затова накрая изоставил всички обреди. А после, когато вече не можел и да се преструва, че онова, което изпитва, е любов, изменили му и мотивите за работа. Това е като кризата на някоя болест — когато пациентът вече не се интересува от живота. В такива случаи хората понякога се самоубиват, но той беше силен, много силен.

— Вие сега говорите така, като че ли е бил излекуван.

— Аз действително мисля, че беше излекуван. Беше се научил да служи на другите и да се смее. Странен смях, но все пак смях. Аз се боя от хора, които не се смеят.

Игуменът каза скромно:

— Помислих си дали нямате пред вид, че отново си е върнал вярата.

— О, не, не това. Само основанието да живее. Вие много упорито се опитвате да шаблонизирате нещата, отче.

— Но ако шаблонът е налице… нямате ли случайно една пура?

— Не.

Игуменът продължи:

— Ние всички твърде много анализираме мотивите. Аз го казах веднъж на отец Тома. Помните ли какво е рекъл Паскал, че човек, който започва да търси бога, вече го е намерил. Същото може би е вярно и за любовта — когато я търсим, може би вече сме я намерили.

— Той беше склонен — аз зная само онова, което той сам ми е казвал — да ограничава търсенията си до леглото на жените.

— Мястото не е много лошо за търсене. Има много хора, които намират там само омраза.

— Като Рике ли?

— Не познаваме достатъчно Рике, за да го осъждаме.

— Колко сте упорит, отче. Никого не изпускате. Бихте искал да вземете и Кери като ваша собственост.

— И вас не съм ви виждал да почивате много, преди да умре пациентът.

Бяха стигнали диспансера. Прокажените седяха на горещите циментови стъпала и чакаха да се случи нещо. На покрива на новата болница бяха подпрени няколко стълби и се довършваше последната работа. Дървото на покрива беше изкривено от бурята, но все още стоеше на мястото си, поддържано от въжетата от палмови лика.

— От сметките виждам, че сте престанал да употребявате витаминови таблетки — каза игуменът. — Това разумна икономия ли е?

— Аз не вярвам, че анемията се дължи на лекуването с DDS. Дължи се на глистите. По-евтино е да строим умивални, отколкото да купуваме витаминови таблетки. Това е следният ни проект. Искам да кажа, трябваше да бъде. Колко пациенти дойдоха днес? — запита той аптекаря.

— Шестдесетина.

— Вашият бог сигурно чувствува известно разочарование, като гледа тоя свой свят — забеляза доктор Колен.

— Когато сте бил дете, изглежда не са ви преподавали теология много добре. Бог не може да чувствува нито разочарование, нито болка.

— Може би затова не си давам труд да вярвам в него.

Докторът седна на масата и взе един чист картон.

— Номер първи — повика той.

Това беше тригодишно дете, съвсем голо, с малко коремче и увиснало пискюлче, с едното пръстче в ъгъла на устата. Докато майката чакаше, докторът прокара пръсти по кожата на гърба му.

— Аз познавам това момченце — рече игуменът. — То постоянно идва при мен за бонбони.

— Разбира се, че е заразено — заключи доктор Колен. — Пипнете петната тук и тук. Но не се тревожете — добави той със сдържана ярост, — за една или две години ще можем да го излекуваме, и аз мога да ви обещая, че няма да има осакатяване.