Греъм Грийн
Безнадежден случай (15)

2

И за Кери часовете се влачеха бавно. Той пак слезе към реката. На парахода на епископа бяха привършили работата и на борда нямаше никой. Магазините на малкото площадче бяха затворени. Като че ли всички спяха, с изключение на него и на жената, която сигурно се молеше още. Но като се върна в хотела, видя, че поне Паркинсън беше буден. Той стоеше под лилавите книжни ленти, втренчил поглед във вратата. Когато Кери прекрачи прага, той се приближи на пръсти до него и каза с лукава и делова важност:

— Трябва да ви съобщя нещо насаме, преди да се качите в стаята си.

— За какво?

— За общото положение — отвърна Паркинсън. — Буря над Люк. Знаете ли кой е горе?

— Къде горе?

— На втория етаж.

— Вие, изглежда, горите от нетърпение да ми кажете. Карайте.

— Съпругът — издума Паркинсън тежко.

— Какъв съпруг?

— Рике. Търси жена си.

— Мисля, че ще я намери в черквата.

— Работата не е толкова проста. Той знае, че вие сте с нея.

— Разбира се, че знае. Аз вчера бях у тях.

— Той все пак не е очаквал да ви намери тук в съседни стаи.

— Вие мислите като драскач на клюки — сопна се Кери. — Какво значение има, че стаите са съседни? Точно толкова лесно можете да спите с някого от другия край на коридора.

— Не подценявайте драскачите на клюки. Те пишат историята. От красивата Розамунда до Ева Браун.

— Не мисля, че историята ще се интересува много от семейството Рике. — Той отиде при бюрото и заяви: — Сметката ми, моля. Днес напускам.

— Бягате ли? — попита Паркинсън.

— Защо да бягам. Аз стоях тука само за да я върна обратно. Сега мога да я оставя на мъжа й. Той отговаря за нея.

— Вие наистина сте хладнокръвен дявол — забеляза Паркинсън. — Започвам да вярвам някои от нещата, които ми разказахте.

— Напечатайте тях, вместо вашите благочестиви дивотии. Може би ще е интересно да кажете веднъж истината.

— Но коя истина? Вие не сте толкова прост, колкото се правите, Кери, и в онова, което написах, няма фактически лъжи. Като оставим настрана Стенли, разбира се.

— И пирогата ви, и вашите верни слуги.

— Все пак онова, което писах за вас, беше вярно.

— Не.

— Не се ли погребахте тук? Работите за прокажените. Тръгнахте подир онзи човек в гората… Всички тези неща се свеждат до онова, което хората наричат доброта.

— Аз си зная подбудите.

— Така ли? А светците, знаели ли са техните? Какво ще кажете за „най-нещастния грешник“ и всички тези глупости?

— Вие говорите почти като отец Тома. Но не съвсем, разбира се.

— Историята с еднаква вероятност ще приеме моето тълкование, както и вашето. Казах ви, че аз ще ви създам, Кери. Освен ако не реша, разбира се, както ми изглежда вероятно сега, че по-добра история ще стане, ако ви смъкна долу.

— Наистина ли вярвате, че имате тази сила?

— Информациите на Монтегю Паркинсън се препечатват много нашироко.

Жената със синкавата коса извика:

— Сметката ви, г-н Кери — и той се обърна да плати.

— Не си ли заслужава да ми поискате една услуга? — попита Паркинсън.

— Не ви разбирам.

— Навремето мен често са ме заплашвали. Два пъти ми чупиха фотографическия апарат. Прекарал съм една нощ в килия в участъка. Три пъти са ме били в ресторанти. — За момент той заприлича на свети Павел; „Три пъти са ме били с тояги, веднаж с камъни; три пъти съм претърпял корабокрушение…“. Паркинсън продължи: — Странното е, че никой никога не се е обърнал към доброто у мен. Може би ще подействува. Сигурно и у мен има някъде малко добро… — Тъгата му приличаше на искрена.

Кери каза меко:

— Може би бих се обърнал, Паркинсън, ако изобщо това ме интересуваше.

Паркинсън отговори:

— Не мога да понасям това проклето ваше безразличие. Знаете ли какво намери той горе? Но вие не бихте искали сведения от журналист, нали? В стаята ви има една кърпа за лице. Аз сам му я показах. И един гребен с дълги косми по него. — Нещастието, че е Паркинсън за момент пролича в уморения му поглед. Той продължи: — Вие ме разочаровахте, Кери. Аз бях започнал да вярвам собствената си история за вас.

— Съжалявам — отвърна Кери.

— Човек трябва да вярва малко или съвсем да дерайлира.

Някой се спъна на завоя на стълбата. Това беше Рике, който слизаше. Той държеше в ръка някаква книга с мека червена корица. Докато слизаше, пръстите му, които се придържаха за перилата, трепереха от остатъците от треската или от нерви. Той се спря и маската на дебелия човек на луната от съседната лампа му се ухили.

— Кери — извика той.

— Ало, Рике, по-добре ли сте?

— Не мога да разбера — отвърна Рике. — Тъкмо вие от всички хора на света… — Изглежда, че той отчаяно търсеше клишета, клишета от подлистниците на „Мари-Шантал“, а не клишетата, на които беше свикнал от своите геологически проучвания. — Мислех, че сте ми приятел, Кери.

Оранжевата перодръжка зад бюрото заработи подозрително бързо, а синкавата глава се наведе неубедително.

— Не разбирам какво говорите, Рике — отвърна Кери. — По-добре елате в бара. Там ще бъдем сами.

Паркинсън понечи да ги последва, но Кери препречи вратата и отсече:

— Не, Паркинсън, тази работа не е за вестник „Пост“.

— Нямам какво да крия от мистър Паркинсън — заяви Рике на английски.

— Както обичате. — Следобедната жега беше пропъдила дори и бармана. Книжните ленти висяха надолу като старчески бради. Кери каза: — На обяд жена ви се опита да ви телефонира, но никой не отговори.

— Вие какво предполагахте? Аз съм тръгнал в шест часа тази сутрин.

— Радвам се, че дойдохте. Сега ще мога да си отида.

Рике избухна:

— Няма смисъл да отричате, Кери, няма смисъл да отричате каквото и да било. — Бях в стаята на жена ми, номер шест, а в джоба ви е ключът на номер седем.

— Не бива да правите глупави заключения, Рике. Даже и за кърпите и гребените. Какво от това, ако се е измила в моята стая тази сутрин? Що се отнася до стаите, само те бяха готови, когато пристигнахме.

— Защо я взехте, без да ми кажете нито дума?…

— Имах намерение да ви кажа, но заговорихме за други неща. — Той погледна Паркинсън, който се беше облегнал на бара и ги зяпаше внимателно в устата, сякаш по този начин щеше да разбере езика, на който говореха.

— Тя тръгна и ме остави болен, с висока температура…

— Прислужникът ви беше при вас. Тя имаше работа в града.

— Каква работа?

— Мисля, че тя трябва да ви обясни, Рике. Една жена може да си има своите тайни.

— Вие, изглежда, ги споделяте. Съпругът няма ли правото…

— Вие много обичате, да говорите за права, Рике. И тя има своите права. Но няма да споря с вас…

— Къде отивате?

— Да потърся прислужника си. Искам да си тръгна. Има още почти четири часа за път, докато мръкне.

— Имам да ви говоря още за маса неща.

— За какво? За любовта към бога?

— Не — отвърна Рике, — за това. — И той подаде книгата, отворена на една страница, която започваше с дата. Кери видя, че това е дневник с разчертани редове, изпълнени с грижливия почерк, който момичетата научават в училище. — Ето — каза Рике, — прочетете го.

— Не чета чужди дневници.

— Тогава аз ще ви го прочета. „Прекарах нощта с К“

Кери се усмихна и призна:

— Вярно е — в известен смисъл. Седяхме и пиехме уиски и аз й разказах една дълга приказка.

— Не ви вярвам нито дума.

— Вие заслужавате чифт рога, Рике, но аз никога не съм имал слабост да прелъстявам деца.

— Мога да си представя какво ще каже съдът на това.

— Внимавайте, Рике. Не ме заплашвайте. Аз бих могъл да си променя намеренията.

— Мога да ви накарам да платите — задъхна се Рике, — да платите скъпо.

— Съмнявам се дали някой съд на света би повярвал на вашата дума срещу нейната и моята. Сбогом, Рике.

— Вие не можете да се измъкнете така, като че ли нищо не се е случило.

— Не би ми било неприятно да ви оставя да се съмнявате, но това би било непочтено по отношение на нея. Нищо не се е случило, Рике. Дори не съм целунал жена ви. Тя не ме привлича по този начин.

— Какво право имате да ни презирате така?

— Бъдете разумен. Върнете дневника там, където сте го намерили, и не казвайте нищо.

— „Прекарах нощта с К.“ и да не казвам нищо?

Кери се обърна към Паркинсън:

— Дайте на приятеля си да пийне нещо и го вразумете. Дължите му една статия.

— Каква хубава история би станала от един дуел — промълви Паркинсън тъжно.

— Тя има щастие, че не съм буен човек — извика Рике. — Един хубав бой…

— И това ли е част от християнския брак?

Чувствуваше се извънредно уморен; цял живот беше живял сред подобни сцени, беше се родил под такива гласове, и ако не внимаваше, щеше да умре с тях в ушите си. И той ги остави, двамата, без да обръща внимание на Рике, който почти крещеше:

— Имам право да искам…

В кабината на камионетката, седнал до Део Грациас, той се успокои. После попита:

— Ти сигурно не си ходил пак в гората, пък и знам, че никога няма да ме заведеш там… Все пак, бих искал… Пенделе много ли е далече?

Део Грациас седеше с наведена глава, без да отговаря.

— Нищо. Няма значение.

Пред катедралата Кери спря камионетката и слезе. По-добре щеше да бъде да я предупреди. Вратата беше отворена, за да влиза въздух, и отвратителните прозорци, през които острата светлина блестеше червено и синьо, правеха слънцето по-ярко, отколкото навън. Обущата на един свещеник, който отиваше към олтара, скърцаха по тухления под, а една негърка-бавачка тракаше с мънистата си. Това не беше черква за размисъл; беше гореща и многолюдна като пазар, а отстрани имаше гипсови стойки с бебета или окървавени сърца. Мари Рике беше седнала под една статуя на света Тереза от Лизиьо. Изборът й не изглеждаше много подходящ. Между тях двете общото беше само младостта им.

— Още ли се молите? — попита я той.

— Не се моля истински. Не ви чух кога дойдохте.

— Мъжът ви е в хотела.

— О — каза тя беззвучно, като изгледа светицата, която я беше разочаровала.

— Прочел дневника, който сте оставили в стаята си. Не е трябвало да пишете онова, което сте написали — „Прекарах нощта с К.“

— Не беше ли вярно? Освен това на края съм турила удивителна, за да покажа.

— Какво да покажете?

— Че не е сериозно. Калугерките никога не ни се сърдеха, когато слагахме удивителна. „Игуменката е побесняла!“ Те го наричаха „знак за преувеличение“.

— Не вярвам мъжът ви да познава правилата на манастира.

— Значи, наистина вярва?… — попита тя и се засмя.

— Опитах се да го убедя в противното.

— Напразно сте си губили времето, ако го е повярвал. Можехме наистина да го направим. Къде отивате сега?

— Отивам си в къщи.

— Бих дошла с вас, ако искате. Но знам, че не искате.

Той погледна нагоре към гипсовото лице на светицата с неговата престорена благочестива усмивка.

— Какво би казала тя?

— Не я питам за всичко. Само in extremis^[2]. Макар че това сега е extremis, нали? Като се имат пред вид някои неща. Трябва ли да му кажа за бебето?

— По-добре ще е да му кажете, преди сам да разбере.

— А толкова й се молих за щастие — каза тя презрително. — Каква надежда! Вие изобщо вярвате ли в молитвата?

— Не.

— Никога ли не сте вярвали?

— Сигурно някога съм вярвал. Когато съм вярвал във великани. — Той огледа черквата, олтара, дарохранителницата, бронзовите свещници и европейските светци, бледни като албиноси в този черен континент. Можеше да открие в себе си някаква неясна носталгия по миналото, но му се струваше, че на неговата възраст всеки чувствува това, дори по едно изпълнено със страдания минало, когато страданията са свързани с младостта. Ако има някакво място, наречено Пенделе, мислеше си той, никога няма да потърся пътя за връщане.

— Вие сигурно мислите, че си губя времето, като се моля?

— Това беше по-добро, отколкото да лежите в леглото си и да мислите.

— Вие изобщо не вярвате в молитвите — нито в бога, нали?

— Не — отвърна той тихо. — Но, разбира се, може да не съм прав.

— А Рике вярва — каза тя, като нарече мъжа си с презимето му, сякаш вече не й беше мъж. — Защо винаги вярват не онези, които трябва?

— Сигурно калугерките…

— О, те са професионалистки. Те вярват във всичко. Даже и в светия дом от Лорето^[3]. Карат ни да вярваме твърде много, а ние започваме да вярваме все по-малко и по-малко. — Тя говореше, може би за да отложи момента на връщането. — Веднаж имах големи неприятности, защото бях нарисувала как светият дом лети с реактивни мотори. Колко вярвахте — когато вярвахте?

— Предполагам, че както момчето в приказката, която ви разказах, съм се убеждавал да вярвам почти всичко с аргументи. Човек може да повярва във всичко, даже в един брак или в едно призвание. После минават години, бракът или призванието се оказват пропаднали и е по-добре човек да се откаже от тях. Същото е и с вярата. Хората продължават с брака от страх пред самотната старост или с призванието от страх пред бедността. Но това не са добри основания. Както не е добро основание и да се придържа човек към черквата заради някакви си суеверия, свързани със смъртта.

— А суеверията с раждането? — попита тя. — Ако аз сега имам бебе, ще трябва да го кръстя, нали? Не знам дали бих била щастлива, ако не го кръстя. Това непочтено ли е? Само да можеше да не му е баща той.

— Разбира се, че не е непочтено. И не бива да мислите, че бракът ви е пропаднал вече.

— О, но той наистина е пропаднал.

— Не исках да кажа с Рике, исках да кажа… — И той добави остро: — За бога, не взимайте и в това пример от мен.