Греъм Грийн
Безнадежден случай (6)

1

За два месеца между Кери и Део Грациас беше възникнало известно естествено доверие. Отначало то се основаваше само на неговата безпомощност. Кери не му се сърдеше, когато разливаше водата; той сдържа нервите си, когато един от чертежите бе залян с мастило от счупеното шише. Много време е нужно, докато човек се научи и на най-простите работи без пръсти на ръцете и на краката, а и за човек, който не се интересува от нищо, е трудно — или глупаво — да се ядосва. Веднаж сакатият от несръчност счупи кръста, който отците бяха окачили на стената в стаята на Кери, и очакваше Кери да реагира така, както сам той би реагирал, ако някой безгрижно или безсърдечно унищожи някой негов фетиш. За него беше лесно да вземе погрешно безразличието, за съчувствие.

Една нощ при пълнолуние Кери почувствува отсъствието му както би почувствувал липсата на някой незначителен предмет, който е стоял на камината във временния му дом. Легенът му не беше напълнен и мрежата против москити не беше спусната и по-късно, като отиваше към къщата на доктора, за да обсъдят възможното намаление на разноските за строежа, той срещна Део Грациас, който куцукаше с патерицата си по главната улица на лагера с най-голямата бързина, която позволяваха лишените му от пръсти крака. Лицето му беше мокро от пот и щом Кери го заговори, той кривна в задния двор на една къща. Когато след половин час Кери се върна, той още стоеше там, като дънер, който собственикът от мързел не е изкоренил. Потта му приличаше на следите от нощния дъжд по кората на дърветата и той като че ли слушаше нещо много отдалеч. Кери също се вслуша, но не можа да чуе нищо, освен свиренето на щурците и засилващото се квакане на жабите. На сутринта Део Грациас не се беше върнал, и Кери малко се разочарова, че прислужникът му не е казал нито дума, преди да го напусне. Той съобщи на доктора, че момчето си е отишло.

— Ще ми намерите ли друг, ако не се върне до утре?

— Не разбирам — учуди се доктор Колен. — Дадох му тази работа само за да може да остане в лагера. Той не искаше да си отиде.

По-късно през деня един прокажен намери патерицата му на пътеката, която водеше към най-големия гъсталак в джунглите, и я донесе в стаята на Кери, който използуваше последната светлина на деня, за да поработи.

— Всички сакати прокажени имат патерици — откъде знаеш, че това е неговата патерица? — попита го Кери и човекът просто повтори, че тя е на Део Грациас — той не наведе никакви основания, никакви разумни доводи, просто това беше още едно нещо, за което според тях той нямаше понятие.

— Мислиш ли, че му се е случила някаква злополука?

— Нещо се е случило — каза човекът на своя беден френски език, и Кери остана с впечатлението, че човекът най-малко се бои от злополука.

— Тогава защо не отидеш да го потърсиш? — попита той.

Човекът отговори, че в гората е вече тъмно. Трябвало да чакат до сутринта.

— Но него го няма от двадесет и четири часа вече. Ако му се е случило нещо, достатъчно сме чакали. Можеш да вземеш фенерчета ми.

— На сутринта ще е по-добре — повтори човекът, и Кери разбра, че го е страх.

— Ако дойда с теб, ще тръгнеш ли?

Човекът поклати глава, тъй че Кери тръгна сам.

Не можеше да осъжда тези нещастни хора за страховете им: човек трябваше да не вярва в нищо, за да не се бои нощем от джунглите. В гората нямаше нищо романтично. Тя беше съвършено пуста. Хората не я бяха населили, както европейските гори, с магьосници и въглищари и къщички от марципан; никой не се беше разхождал под дърветата, оплаквайки изгубената си любов, нито се беше вслушвал в тишината, за да се приобщи със сърцето си като езерните поети^[1]. Защото тук нямаше тишина; ако човек искаше да го чуят през нощта, той трябваше да повиши глас, за да надвика непрекъснатото бръмчене на насекомите, като в някаква огромна фабрика, дето хиляди бедни шивачи бързат да привършат работата си, като въртят хиляди шевни машини. Само за около час през време на обедната жега настъпваше тишина, почивката на насекомите.

Но ако, подобно на африканците, човек вярваше в някакво божество, не можеше ли то да съществува в тези пусти области, както в пустите пространства на небето, дето хората го бяха поставили някога? Сега изглеждаше вероятно, че тези гористи местности ще останат неизследвани по-дълго, отколкото планетите. Кратерите на луната вече бяха по-добре познати от горите пред вратата, в които всеки ден можеш да отидеш пеша. Острата кисела миризма на хлорофил от гниещите растения и блатата се напластяваше на лицето на Кери като зъболекарска маска.

Това беше глупаво, осъдено на неуспех начинание. Той не беше ловец, той беше отраснал в града. Едва ли можеше да се надява да открие следата на човек дори през деня, а и твърде леко беше приел патерицата като доказателство. Като святкаше насам-натам с фенерчето си, той откриваше само отделни отблясъци между шумата, които можеха да бъдат отражения на очи, но по-вероятно бяха капки дъждовна вода, останали във вдлъбнатините на листата. Сигурно беше вървял вече половин час и беше минал километър и половина по тясната пътека. Веднаж пръстът му не можа да намери бутона на фенерчето и в този миг на тъмнина той се отклони от криволичещата пътека в стената на гората. Помисли си: нямам причини да смятам, че батерийката ще ми стигне до дома. Продължи мисълта си, докато вървеше по-нататък. Беше казал на доктор Колен, за да му обясни, защо е останал, че „параходът не отива по-нататък“, но винаги е възможно да продължиш още малко със собствените си крака. Извика: — Део Грациас! Део Грациас! — заглушавайки бръмченето на насекомите, но не получи никакъв отклик на това абсурдно име, което звучеше като молитва в черква.

И собственото му присъствие тук едва ли можеше да се обясни по-добре от това на Део Грациас. Мисълта, че прислужникът му лежи ранен в гората и очаква да чуе човешки стъпки, или глас някога може би щеше да го безпокои цяла нощ, докато го принуди да направи някакъв символичен жест. Но сега, когато нищо не го интересуваше, сигурно го движеше само някаква следа от интелектуално любопитство. Какво беше накарало Део Грациас да напусне сигурността и удобството на лагера и да дойде тук? Разбира се, пътеката може би води някъде — към някакво село, където Део Грациас има роднини, но той вече знаеше достатъчно за Африка, за да бъде сигурен, че пътеката навярно ще изчезне, че тя е изоставена пътека, направена от хора, които са идвали някога тук да търсят гъсеници, за да ги ядат; може би тя е последната граница, до която са проникнали хората. Какво значеше потта по лицето му? Тя можеше да се дължи на страх или тревога, или даже на натиска на мислите му в тежката, влажна топлина. Интересът му се раздвижваше бавно, като нерв, който е бил замразен. Толкова дълго беше живял по инерция, че сега разглеждаше „интереса“ си с клиническа обективност.

Помисли си, че трябва да е вървял повече от час. Как Део Грациас беше стигнал толкова далеч със сакатите си нозе, без патерица? Съмняваше се повече от всякога, че батерийката ще му стигне за връщане, но въпреки това продължи. Сега си даваше сметка, колко лекомислено е постъпил, като не е казал на доктора или на някой от отците къде отива, в случай на злополука, но не търсеше ли именно това? Във всеки случай продължи, докато москитите го нападаха с бръмчене. Нямаше смисъл да се брани от тях с махане и той се видя принуден да им се предаде.

Петдесетина метра по-нататък го изненада рязък животински звук — както му се стори, нещо като ръмжене на глиган. Спря и освети всичко наоколо с отслабващата светлина на фенерчето. Видя, че преди години пътеката сигурно е водила някъде, защото пред него имаше остатъци от мост, направен от отдавна изгнили стволове. Още две крачки, и той щеше да пропадне не много дълбоко, само няколко стъпки, в плитко, обрасло блато, но достатъчно дълбоко за човек със сакати ръце и крака: лъчът, освети тялото на Део Грациас, наполовина във водата, наполовина на брега. По влажния и хлъзгав бряг личаха следите на приличните на боксови ръкавици ръце, които се бяха опитвали да го задържат. После той пак изръмжа и Кери се спусна при него.

На Кери не му беше ясно в съзнание ли е Део Грациас, или не. Тялото му беше много тежко, за да може да го вдигне, а и той не правеше никакво усилие да му помогне. Беше топъл и мокър като купчина пръст; приличаше на част от пропадналия преди много години мост. След десет минути борба Кери успя да го извлече от водата и това беше всичко, което успя да направи. Ясно беше, че ако фенерчето му издържи, сега трябва да отиде да потърси помощ. Дори ако африканците откажеха да дойдат с него, двама от отците сигурно щяха да му помогнат. Опита се да се изкачи на моста, но Део Грациас почна да вие като куче. Той беше вдигнал сакатата си ръка и виеше, и Кери разбра, че не е на себе си от страх. Юмрукът му се стовари върху ръката на Кери като чук и го задържа там.

Нямаше какво да се прави, освен да се чака до сутринта. Този човек можеше да умре от страх, а никой от тях двамата нямаше да умре от влагата или от москитите. Настани се до момчето колкото можеше по-удобно и на последната светлинка на фенерчето разгледа тромавите му крака. Доколкото можеше да разбере, единият му глезен беше счупен и това като че ли беше всичко. Скоро светлината толкова отслабна, че Кери можеше да види очертанието на жичката в тъмнината, като фосфоресциращо червейче; после тя съвсем угасна. Той хвана ръката на Део Грациас, за да го успокои, или по-скоро сложи ръката си до неговата; човек не може да „хване“ ръка без пръсти. Део Грациас изръмжа два пъти и после каза някаква дума. Тя звучеше като „Пенделе“. В тъмнината ръката му приличаше на камък, търпял години наред ерозията на времето.