Греъм Грийн
Безнадежден случай (3)

1

В непозната страна за чужденеца винаги е необходимо да започне да си създава своя среда, с една снимка може би, или с редица книги, ако това е всичко, което е донесъл със себе си от миналото. Кери нямаше нито снимки, нито книги, освен дневника си. Когато на сутринта го събудиха звуците на молитвите от параклиса, който се намираше до неговата стая, той почувствува ужаса на пълната самота. Лежеше по гръб и слушаше религиозните песни, и ако пръстенът му с печат имаше някаква магическа сила, той би го завъртял и би помолил духа, който ще се яви, да го премести пак на онова място, което по липса на по-добро име той наричаше свой дом. Но магическите сили, ако съществуваше такова нещо, сигурно се намираха в непонятното ритмично пеене в съседната стая. То му напомняше, като миризмата на някакво лекарство, за болест, от която отдавна е оздравял. Упрекна се задето не си е дал сметка, че областта на проказата е също област и на тази друга болест. Беше очаквал доктори и болногледачки; забравил беше, че ще намери свещеници и калугерки.

Део Грациас похлопа на вратата. Кери чу драскането на сакатата му ръка, която се опитваше да отвори бравата. На китката му висеше ведро вода, като палто на закачалка. Преди да го вземе при себе си, Кери беше попитал доктор Колен, дали чувствува болки, и докторът го беше успокоил, като му отговори, че болката се замества от осакатяването. Страдаха парализираните с техните втвърдени пръсти и притиснати нерви — страдаха почти непоносимо (понякога се чуваше как плачат нощем), но страданието беше един вид предпазване от осакатяване. Кери не страдаше като лежеше по гръб в леглото и свиваше пръстите си.

Още от първата сутрин той започна да си изработва рутина, познатото всред непознатото. Това беше условие, за да преживее. Всяка сутрин в седем закусваше с отците. Те идваха в общата зала от работата, с която са се занимавали в този един час след свършването на песните. Отец Пол и брат Филип се грижеха за динамото, което снабдяваше с електрически ток мисията и селото на прокажените; отец Жан служеше литургия при монахините; отец Жозеф беше вече пуснал работниците да разчистват мястото за новата болница; отец Тома, чиито очи приличаха на два камъка, потънали в бледата глина на лицето му, поглъщаше набързо кафето си, като отвратително лекарство, за да отиде да надзирава двете училища. Брат Филип седеше мълчаливо и не взимаше участие в никакъв разговор: той беше по-стар от отците; говореше само фламандски и лицето му беше похабено от времето и търпението. Когато лицата почнаха да проявяват чертите си като негативи в проявител, Кери се оттегли от тяхната компания. Боеше се, че могат да почнат да задават въпроси, докато разбра, че, както свещениците в семинарията на брега на реката, те нямаше да питат нищо важно. Дори въпросите, които смятаха за необходими, те изразяваха във формата на твърдения — „В неделя в шест и половина ще има автобус, ако искате да отидете на литургията“ — и Кери съвсем не трябваше да отговаря, че е престанал да ходи на черква преди повече от двадесет години. Отсъствието му никога не се забелязваше.

След закуска той взимаше някоя книга от малката библиотека на доктора и отиваше край реката. Тя беше придошла и беше широка повече от километър и половина. Една стара ламаринена лодка, ръждясала от стоене, му даваше възможност да се запази от мравките; той седеше там, докато слънцето, малко след девет часа, се издигаше много високо и ставаше неприятно. Понякога четеше, понякога просто гледаше непрекъснатото кафяво течение на реката, което бавно влачеше малки островчета от трева и водни зюмбюли от сърцето на Африка към далечното море.

На другия бряг на реката, над зелената стена на джунглите, се издигаха големи дървета с корени извън земята, като ребрата на кораби в строеж, с кафяви върхове като увехнало цветно зеле. Студените сиви стебла, по които нямаше никакви клони, се извиваха на една или друга страна, което им придаваше вид на някакви влечуги. Порцеланово бели птици кацаха по гърбовете на кафявите крави, а веднаж в продължение на цял час той гледа едно семейство, което седеше в една пирога до брега и нищо не правеше: майката носеше яркожълта рокля, мъжът, набръчкан като кора, се беше навел над едно весло, което не използуваше, а едно момиче с бебе в скута си се усмихваше непрекъснато като отворено пиано. Когато ставаше твърде горещо, за да се седи на слънце, той отиваше при доктора в болницата или в диспансера, а когато и това се свършеше, половината ден благополучно беше минал. Вече не изпитваше отвращение от онова, което виждаше, и нямаше нужда от шишето с етер. След един месец той заговори с доктора.

— За да се разправяте с тези осемстотин души, сигурно имате голяма нужда от работна ръка, нали?

— Да.

— Ако бих могъл да ви бъда полезен с нещо — знам, че нямам опит…

— Вие скоро ще си заминавате, нали?

— Нямам никакви планове.

— Разбирате ли нещо от електротерапия?

— Не.

— Бихте могли да се обучите, ако се интересувате. Шест месеца в Европа.

— Не искам да се връщам в Европа — каза Кери.

— Никога ли?

— Никога. Боя се да се върна. — Фразата му прозвуча мелодраматично и той се опита да я поправи. — Не искам да кажа, че ме е страх. Просто не желая по различни причини.

Докторът прекара пръсти върху петната на гърба на едно дете. За непривикналото око детето изглеждаше съвсем здраво.

— Това ще бъде тежък случай — каза доктор Колен. — Пипнете тука.

Колебанието на Кери не беше по-забележимо от проказата у детето. Отначало пръстите му не откриха нищо, но скоро усетиха някои места, където кожата на детето като че ли беше надебеляла с един пласт.

— Не разбирате ли нещо от електричество?

— Съжалявам.

— Защото очаквам един апарат от Европа. Отдавна трябваше да пристигне. С него ще мога да измервам температурата на кожата едновременно на двадесет места. С пръсти не можете да го усетите, но това възелче тук е по-топло от кожата наоколо му. Надявам се, някой ден да мога да откривам петната преди да са се появили. Сега в Индия правят такива опити.

— Вие предлагате твърде сложни работи за мен — каза Кери. — Аз съм човек с една специалност, с един талант.

— Каква е тази специалност? — попита докторът. — Ние тук сме едно миниатюрно градче и малко специалности има, които да не можем да използуваме. — Изведнъж той изгледа Кери със съмнение. — Да не би да сте писател? Тук за писатели място няма. Ние искаме да работим на спокойствие. Нямаме нужда световният печат да ни открие, както откриха Швайцер.

— Не съм писател.

— Или фотограф? Няма да показваме прокажените в някой музей за ужаси.

— Не съм фотограф. Повярвайте ми, и аз търся спокойствие като вас. Ако параходчето отиваше по-нататък, нямаше да сляза тук.

— Тогава кажете ми, каква е професията ви, и аз ще ви настаня.

— Напуснал съм я — отвърна Кери. Една сестра мина край тях на велосипед, забързана нанякъде. — Няма ли нещо просто, което бих могъл да върша, за да заслужа издръжката си тук? — попита той. — Да правя превръзки? И в това нямам опит, но едва ли ще е трудно да се научи. Сигурно има някой, който пере бинтовете. Бих могъл да освободя по-ценен работник.

— Това е от компетентността на сестрите. Те ще ми отровят живота ако започна да им се меся. Нервите ли ви хванаха? Може би бихте могли да си върнете в столицата със следния параход. В Люк има маса възможности.

— Никога няма да се върна — промълви Кери.

— В такъв случай по-добре предупредете отците — отвърна иронично докторът и извика на аптекаря си: — Достатъчно. Стига за тази сутрин. — Докато си миеше ръцете със спирт, той погледна Кери през рамо. Аптекарят извеждаше прокажените и те бяха сами. Тогава попита: — Полицията ли ви преследва? Няма защо да се боите да ми кажете — на мен или на кой да е от нас. Един лагер за прокажени е не по-малко сигурен от Чуждестранния легион.

— Не. Не съм извършил никакво престъпление. Уверявам ви, че в моя случай няма нищо интересно. Просто се оттеглих, това е всичко. Ако отците не ме искат, винаги мога да продължа.

— Вие сам казахте — параходът не отива по-нататък.

— Има и път.

— Да. В една посока. Натам, откъдето дойдохте. При това не винаги е проходим. Сега е сезонът на дъждовете.

— Нали имам крака? — отвърна Кери.

Колен го погледна дали се усмихва, но на лицето на Кери нямаше нито следа от усмивка. Той каза:

— Ако наистина искате да ми помогнете и нямате нищо против едно неудобно пътуване, бихте могли да отидете с втория камион до Люк. Параходът още седмици наред може да не дойде. Новият ми апарат сигурно вече е пристигнал в града. Пътуването ще ви отнеме около осем дни отиване и връщане — ако имате щастие. Бихте ли отишъл? Това ще означава спане в джунглите, и ако фериботите не работят, ще трябва да се върнете. А пътят едва ли може да се нарече път — продължи той; беше решил да се пази от обвиненията на игумена, че е убеждавал Кери да отиде. — Само ако искате да ни помогнете… виждате, че за нас това е невъзможно. Няма как да минат без нас.

— Разбира се. Веднага ще тръгна.

На доктора му хрумна, че може би и тук има пред себе си човек, който се подчинява на нещо, но не на някаква божествена или гражданска власт, а на случайността. Той рече:

— Бихте могъл да вземете и малко замразени зеленчуци и месо. Ние с отците няма да имаме нищо против една промяна на диетата. В Люк има хладилник. Кажете на Део Грациас да ви вземе едно походно легло от моята стая. Ако натоварите и един велосипед отзад, ще можете да прекарате първата нощ у Перенови, до които не можете да стигнете с камиона. Те са долу на реката. После идват Шантенови, на около осем часа по-нататък — освен ако не са си отишли, не мога да си спомня. И най-после винаги имате на разположение Рике при втория ферибот, на около шест часа от Люк. Там ви очаква топло гостоприемство, уверен съм в това.

— Предпочитам да спя в камиона — отвърна Кери. — Аз не съм общителен човек.

— Предупреждавам ви, че пътуването не е леко. И винаги можем да изчакаме парахода.

Той млъкна в очакване Кери да отговори, но единственото, което Кери каза, беше:

— Ще бъда щастлив, ако мога да ви помогна.

Взаимното недоверие между тях убиваше общуването им; на доктора му се струваше, че единствените неща, които би могъл спокойно да каже, са били пазени дълго време в буркан в диспансера и миришат на формалдехид.

2

Реката описваше голяма дъга през джунглите, и поколения чиновници, които се бяха опитвали да пресекат дъгата с път от областната столица Люк, бяха претърпели поражение от гората и дъжда. Дъждът образуваше тресавища, притоците прииждаха и фериботите ставаха неизползуваеми, а през големи интервали, като редица геологически епохи, гората събаряше дървета през пътя. В гъстата гора дърветата старееха неусетно през вековете и тук-там някое умираше, като полягаше за известно време върху лепливите ръце на лианите. Рано или късно те леко спускаха трупа на единственото място, достатъчно широко, за да го поеме — пътя, тесен като ковчег или гроб. Нямаше катафалки, които да отнесат трупа; единственият начин да го отстранят беше огънят.

През време на дъждовния период никой не се опитваше да използува пътя; неколцина заселници в гората бяха тогава напълно изолирани, освен ако можеха да достигнат реката на велосипед и да се разположат в някое рибарско селце, и да чакат там пристигането на парахода. Когато дъждовете спираха, трябваше да минат още седмици, докато местното управление успее да отдели хора, които да запалят огньове и да освободят пътя. Ако го изоставеха за няколко години, пътят щеше да изчезне напълно и завинаги. Гората скоро щеше да го превърне в повърхностна драскотина, като първите рисунки на праисторическите хора по стените на пещерите, и тогава щяха да останат само влечуги, насекоми, няколко птици и първобитни животни, и може би питмоидите — единствените човешки същества в гората, които имаха способността да преживеят без път.

Първата вечер Кери спря камиона на един завой на пътя, отдето започваше пътеката към плантацията на Перен. Отвори кутия супа и кутия кренвирши, докато Део Грациас приготвяше леглото му в задната част на камиона и палеше примуса. Предложи на Део Грациас да раздели вечерята си с него, но той си носеше някаква каша в гърне, завито в един стар парцал. Двамата седнаха мълчаливо от двете страни на камиона, като че ли се намираха в отделни стаи. Като свърши вечерята си, Кери заобиколи мотора с намерение да се поразговори с Део Грациас, но „момчето“ скочи на крака и придаде на случая такава официалност, сякаш Кери му беше дошъл на гости в хижата му в село. Думите умряха преди да бъдат изговорени. Ако имаше някакво обикновено име, Пиер, Жан или Марк, може би щеше да е възможно да започне някоя проста френска фраза, но Део Грациас — това абсурдно име просто се опираше на езика.

Тръгна да се разходи малко по пътеката, която вероятно водеше към реката или към Перенови, защото никак не му се спеше, и чу зад себе си стъпките на Део Грациас. Може би беше тръгнал след него с намерението да го пази, или пък се боеше да остане сам в тъмнината при камиона. Кери се обърна нетърпеливо, защото не искаше компания, и човекът се спря на двете си кръгли, лишени от пръсти стъпала, подпрян на патерицата си, като истукан, който е израсъл преди векове на това място и на който в определен ден населението прави жертвоприношения.

— Това ли е пътят към Перенови?

Човекът каза да, но Кери предполагаше, че африканците винаги отговарят така на въпроси, поставени по този начин. Върна се при камиона и си легна на походното легло. Чуваше как Део Грациас си готви легло под търбуха на камиона и гледаше нагоре, където трябваше да се виждат звездите, но мрежата против москитите ги закриваше. Както обикновено, не беше тихо. Тишината принадлежеше на градовете. Сънува едно момиче, което беше срещнал някога и което обичаше. То дойде разплакано при него, защото беше счупило една ваза, която много ценеше, и му се разсърди, защото той не сподели мъката й. Удари го по лицето, но той усети удара като докосване с масло до бузата си и каза: — Извинявай, но съм отишъл твърде далеч, за да мога да почувствувам нещо, аз съм прокажен. — Докато й обясняваше болестта си се събуди.

Горе-долу така минаваха дните и нощите му. Нямаше някакви неприятности, освен скуката на джунглите. Фериботите работеха; реките не бяха придошли, въпреки дъжда, който през последната нощ валя поройно. Део Грациас покри задната част на камиона с една черга, но продължи да спи, както всяка нощ, под защитата на шасито. После слънцето отново изгря и на няколко километра от Люк пътеката се превърна в хубав път.

3

Дълго търсиха апарата на доктора, докато открият следата му. Сточната служба на Отрако не знаеше нищо и ги препрати към митницата, една дървена барака до кея на малкото речно пристанище, където джавкаха и тичаха кучета с уши като на прилепи. Митничарите не проявиха никакъв интерес и никаква услужливост, тъй че Кери трябваше да потърси европееца-контрольор, който си почиваше след обяда в един блок от модерни апартаменти в синьо и червено до малка обществена градина, на циментовите скамейки на която нямаше жива душа. Отвори му една африканка, рошава и сънена, която като че ли споделяше следобедната почивка на контрольора. Контрольорът беше възрастен фламандец, който говореше много малко френски. Торбичките под очите му приличаха на кесии, които съдържат скритите спомени на един разочароващ живот. Кери беше така свикнал с живота в джунглите, че този човек му се стори от някаква друга ера и раса. Търговският календар на стената с цветна репродукция на една картина на Вермеер, тройният портрет на една жена и две деца върху заключеното пиано и портретът на самия контрольор в униформа със старинна кройка от една старинна война приличаха на останки от изчезнала култура. Датата им можеше точно да се определи, но никакви изследвания не биха могли да разкрият чувствата, свързани някога с тях.

Контрольорът беше много сърдечен и много смутен, като че ли искаше с гостоприемството си да прикрие някаква тайна на почивката си; той беше забравил да се закопчее. Покани Кери да седне и да пийне една чашка, но като чу, че идва от лагера за прокажени, много се разтревожи и загледа уплашено стола, на който седеше Кери. Може би очакваше да види как бацилите на проказата пълзят по тапицерията. Той каза, че не знае нищо за апарата и предположи, че може би е в катедралата. Когато Кери излезе навън, той чу чешмата в банята. Контрольорът сигурно си дезинфекцираше ръцете.

Апаратът наистина бил оставен преди известно време в катедралата, макар че свещеникът, който предполагаше, че сандъците съдържат някаква статуя на светец или книги за библиотеката на отците, отначало отказа да даде сведения за тях. Били заминали с последния параход на Отрако и сега сигурно стояли някъде по реката. Кери отиде в хладилника. Часът на обедната почивка беше минал и той трябваше да стои на опашка за зелен фасул.

Около него се чуваха ядосаните високи гласове на колонистите, които се надпреварваха да привлекат вниманието към себе си. За момент му се стори, че пак е в Европа и инстинктивно вдигна рамене от страх да не го познаят. В претъпкания магазин той си даде сметка, какво спокойствие има по реката и из уличките на лагера за прокажени.

— Не може да нямате картофи — упрекваше един женски глас. — Как смеете да отричате? Те са пристигнали с вчерашния самолет. Пилотът ми каза. — Като се обърна към управителя-европеец, тя явно хвърли последната си карта. — Очаквам губернатора на вечеря. — Картофите се появиха скришом, завити в целофан.

Един глас се обади:

— Вие сте Кери, нали?

Той се обърна. Човекът, който го беше заговорил, беше висок, приведен и цингулест. Приличаше на ония растения, които хората държат в банята си и които от влагата израстват прекалено високо. Имаше малки черни мустачки, като изцапано със сажди, а лицето му беше тясно, плоско и безкрайно, като илюстрация на закона, че две успоредни линии никога не се срещат. Той сложи топлата си неспокойна ръка върху ръката на Кери.

— Казвам се Рике. Не можах да ви видя онзи ден, когато идвах в лагера. Как дойдохте чук? Имаше ли параход?

— Дойдох с камион.

— Имал сте щастие, че сте успял да минете. На връщане трябва да останете една нощ у дома.

— Трябва да се върна в лагера.

— Могат да минат и без вас, г-н Кери. Ще трябва да минат без вас. След снощния дъжд ще има много вода и фериботът няма да работи. За какво чакате тук?

— Искам малко haricots verts^[1] и малко…

— Момче! Малко haricots verts за този господин. Нали знаете, трябва да им викнете. Те не разбират от друго. Ако не дойдете у дома, трябва да останете тук, докато спадне водата, а аз ви уверявам, че хотелът няма да ви хареса. Това е много провинциален град. Няма нищо, което да заинтересува човек като вас. Вие сте известният Кери, нали? — и устата на Рике се затвори като капан, а очите му заблестяха хитро, като на детектив.

— Не разбирам какво искате да кажете.

— Не всички живеем така откъснати от света, като отците и нашия съмнителен приятел доктора. Разбира се, това е нещо като пустиня, но все пак успяваме — някак си — да бъдем в течение на работите. Две дузини бира, момче, и по-бързо. Разбира се, аз уважавам вашето инкогнито. Няма да кажа нищо. Можете да ми вярвате, че няма да издам един гост. У дома ще сте много по-сигурен, отколкото в хотела. Само аз и жена ми сме. В същност жена ми каза: „Не допускаш ли, че това може да бъде известният Кери?“

— Сгрешили сте.

— О, не, не съм. Мога да ви покажа снимка, като дойдете в къщи — в едно от списанията, които се търкалят из къщи за в случай, че потрябват. Това наистина потрябва, нали, защото иначе, щяхме да ви сметнем само за роднина на Кери или щяхме да помислим, че има съвпадение на името, защото кой би очаквал прочутият Кери да се скрие в един лагер за прокажени в джунглите? Трябва да ви призная, че съм малко любопитен. Но вие можете да ми се доверите, да ми се доверите изцяло. Аз си имам достатъчно сериозни собствени проблеми, тъй че мога да разбера със симпатия проблемите на другите. И аз съм се погребал тук. По-добре да излезем вън, защото в малко градче като нашето и стените имат уши.

— Боя се… чакат ме да се върна…

— Времето е божия работа. Уверявам ви, г-н Кери, че нямате избор.