Греъм Грийн
Безнадежден случай (14)

1

Мари Рике прекъсна да чете „Подражанието на Христос“, щом видя, че мъжът и е заспал, но не посмя да се раздвижи, за да не го събуди, а, разбира се, не беше изключено това да е и клопка. Представяше си как щеше да я упреква: — Не можеше ли да поседиш един час при мен? — защото мъжът й не се стесняваше да се преструва продължително време. Слабото му лице беше извърнато настрана, тъй че тя не виждаше очите му. Тя си мислеше, че докато е болен, няма защо да му съобщава новината си, защото човек не е длъжен да съобщава на един болен такива лоши новини като нейната. През мрежата на прозореца нахлуваше миризма на гранив маргарин, която тя винаги щеше да свързва с брака, а от стола си виждаше машинното помещение, в което поддържаха огъня на пещите с кюспе.

Срам я беше от страха, отегчението и отвращението й. Беше възпитана като колонистка и много добре знаеше, че една колонистка не бива да се държи така. Баща й беше представлявал също дружеството на мъжа й като търговски пътник, но понеже жена му беше болнава, беше я изпратил в Европа преди раждането на детето. Майка й се беше борила да остане с него, защото тя беше истинска колонистка, и на свой ред дъщеря на колонисти. Тази дума, която в Европа се произнасяше така пренебрежително, за тях беше символ на чест. Дори когато бяха в отпуск в Европа, те живееха на групи, посещаваха едни и същи ресторанти и барове, държани от бивши колонисти, и наемаха през сезона вили в едни и същи бански курорти. Между палмите в саксии жените чакаха мъжете им да се върнат от страната на палмите; играеха бридж и си четяха гласно една на друга писмата на мъжете си, които съдържаха клюките на колонията. Писмата имаха пъстри пощенски марки с животни, птици и цветя и пощенски печати от екзотични места. Мари започна да ги събира на шестгодишна възраст, но понеже заедно с марките пазеше и пликовете, трябваше да ги държи в кутия, вместо в албум. Един от печатите беше от Люк. Тогава тя не можеше да си представи, че един ден ще познава Люк по-добре от улица „Намюр“.

С нежност, произтичаща от чувството на вина, тя избърса лицето на Рике с кърпа, потопена в одеколон, даже с риска да го събуди. Знаеше, че не е истинска колонистка. Това беше като измяна на отечеството, и даже още по-лошо, защото отечеството беше толкова отдалечено и толкова оклеветено.

Един от работниците излезе от помещението, за да се изпикае на стената. Когато се обърна, той видя, че тя го гледа и те впиха поглед през няколко метра така, като че ли се наблюдаваха с телескоп през някакво грамадно разстояние. Тя си спомни една сутрешна закуска. Бледото европейско слънце осветяваше водата, няколко души отиваха да направят сутрешната си баня, а баща и я учеше как се казва „хляб“, „кафе“ и „мармалад“ на наречието манго. И досега това бяха единствените три думи, които тя знаеше на монго. Но на човека отвън не стигаше да му се каже кафе, хляб и мармалад. Нямаха средство за общуване; тя не можеше дори да го изругае, както биха направили баща й и мъжът й, с думи, които той да разбере. Той се обърна и си влезе в помещението, и тя отново почувствува измяната си към това отечество от колонисти. Искаше й се да се извини пред стария си баща у дома й; не можеше да го упреква за пощенските печати и за марките. Майка й беше копняла да остане при него. Тя не можеше да си даде сметка, колко щастлива е била, че не е била здрава. Рике отвори очи и попита:

— Колко е часът?

— Трябва да е към три.

Той заспа, преди да чуе отговора й, и тя продължи да седи. В двора един камион се приближаваше на заден ход към помещението. Той беше натоварен с кокосови орехи за пресите и пещите; те приличаха на изсушени глави, резултат на някакво диво клане. Опита се да чете, но „Подражанието на Христос“ не можеше да задържи вниманието й. Веднаж месечно тя получаваше един брой от списанието „Мари-Шантал“, но трябваше да чете романите в подлистници тайно, когато Рике беше зает, защото той презираше женските романи, както ги наричаше, и се отнасяше критично към мечтите. Но какво друго й оставаше, освен мечтите? Те бяха една форма на надеждата, но трябваше да ги крие от него, както членовете на Съпротивата криеха хапчетата, си с цианкалий. Не й се искаше да приеме, че това е краят, че ще остарее в тази самота с мъжа си, миризмата на маргарина, черните лица, металните отпадъци, жегата и влагата. Ден след ден очакваше някакъв радиосигнал, който да обяви часа на освобождението. Понякога й се струваше, че няма разстояния, които да не измине заради това освобождение.

Броят от „Мари-Шантал“ идваше с обикновената поща; той беше винаги отпреди два месеца, но това нямаше значение, защото подлистниците, както всяка литература, имаха вече стойност. В романа, който сега четеше, едно момиче в игралната зала в Монте Карло беше поставило 12 000 франка, последните си пари, на цифрата 17, но една ръка се беше протегнала през рамото му, докато топката се въртеше, и беше преместила жетоните на 19. После топката се беше спряла на 19 и момичето се беше обърнало, да види кой е благодетелят… но трябваше да чака още три седмици, докато открие кой е. Сега той се приближаваше към нея с пощенския параход покрай западните брегове на Африка, но и след като достигнеше Матади, оставаше му още доста път по реката. Кучетата в двора залаяха и Рике се събуди.

— Виж кой е — каза той, — но не го пускай тук.

Чу се шум на приближаваща се кола. Сигурно беше представител на някоя от двете конкурентни бирени фабрики. Всеки от тях обикаляше плантациите три пъти годишно и даваше гуляй на местния главатар и на туземците с безплатна бира от неговата фабрика. Предполагаше се, че това по някакъв тайнствен начин ще повиши консумацията.

Когато излезе на двора, тъкмо разтоварваха сушените глави от камиона. В една малка камионетка Пежо седяха двама души. Единият от тях беше африканец, а другия тя не мажеше да види, защото слънцето, което се отразяваше във ветроупорното стъкло, я заслепяваше, но го чу, че казва:

— Работата ми тук няма да отнеме никакво време. Към десет часа ще стигнем в Люк.

Тя се приближи до вратата на камионетката и видя, че това беше Кери. Спомни си срамната сцена от преди няколко седмици, когато беше избягала разплакана в колата си. След това беше прекарала нощта край пътя, хапана от москитите, за да не срещне друг човек, който може би също презира мъжа й.

Помисли си с благодарност: „Дошъл е по свой собствен почин. Онова, което каза, просто е било временно настроение. Говорел е неговият cafard, а не той.“ Поиска й се да влезе и да съобщи на мъжа си, но си спомни, че й беше наредил: „Не го пускай тук.“

Кери слезе от камионетката и тя видя, че момчето с него беше от mutiles^[1] от лагера за прокажени. Тя се обърна към Кери:

— На гости ли сте ни дошли? Мъжът ми така ще се зарадва…

— Пътувам за Люк — отвърна Кери, — но искам преди това да кажа две думи на г-н Рике. — В израза му имаше нещо, което й напомни мъжа й в известни моменти. Ако неговият cafard му беше продиктувал онези обидни думи, той още продължаваше.

Тя каза:

— Мъжът ми е болен. Боя се, че няма да можете да го видите.

— Трябва да го видя. Три дни пътувам от лагера…

— Трябва да го кажете на мен. — Кери стоеше до вратата на камионетката. Тя продължи: — Не можете ли да предадете на мен съобщението си?

— Едва ли бих могъл да ударя жена — отговори Кери. Изненада я една гънка на устата му. Може би се опитваше да смекчи думите си с усмивка, но това правеше лицето му само още по-грозно.

— Това ли е съобщението ви?

— Повече или по-малко — отвърна Кери.

— Тогава по-добре влезте.

— Тя се отдалечи бавно, без да се обръща назад. Той й приличаше на въоръжен дивак, от когото трябва да крие страха си. Щом достигне къщата, и ще бъде на сигурно. Насилията в тяхната класа винаги ставаха навън; канапетата, вазичките и украшенията действуваха сдържащо. Когато мина през вратата, поиска й се да избяга в стаята си и да остави болния на Кери, но надви страха си, щом си помисли какво може да й каже Рике след като другият си отиде, и като хвърли само един поглед към коридора, в който се намираше сигурността, излезе на терасата и чу стъпките на Кери зад себе си.

Когато стигна на терасата, тя си наложи тон на домакиня, сякаш си облече чиста рокля.

— Не искате ли да пиете нещо? — попита тя.

— Малко рано е. Мъжът ви наистина ли е болен?

— Разбира се, че е болен. Нали ви казах. Тук москитите са извънредно опасни. Много сме близо до реката. А и той не взимаше палудрин. Не зная защо. Нали знаете, че понякога го прихваща.

— Предполагам, че и Паркинсън тук е хванал треската си?

— Паркинсън?

— Английският журналист.

— Оня човек! — каза тя с погнуса. — Той още ли се върти насам?

— Не знам. Вие сте последните хора, които са го виждали. След като мъжът ви го е насочил по следите ми.

— Съжалявам, ако ви е досадил. Не трябваше да отговаряте на въпросите му.

Кери запротестира:

— Аз обясних на мъжа ви, че съм дошъл тук, за да избягам от обществото. Той ми се натрапи в Люк. Изпрати ви в лагера за прокажени след мен. Изпрати Паркинсън. Разпространява глупави истории за мен в града. Сега дойде тази статия във вестника и ме заплашват с нова. Пристигнах да кажа на мъжа ви, че това преследване трябва да спре.

— Преследване?

— Можете ли да го наречете другояче?

— Вие не разбирате. Мъжът ми бе развълнуван от идването ви тук. Няма много хора, с които той може да разговаря за нещата, които го интересуват. Той е много самотен. — Тя гледаше към реката, барабана на ферибота и горите от другата страна. — Когато нещо го развълнува, той иска да го има. Като децата.

— Децата никога не са ме интересували.

— Това е единственото младежко нещо у него — каза тя бързо и неволно, като че ли думите й избликнаха от някаква рана.

— Не можете ли да го убедите да престане да говори за мен? — попита той.

— Нямам никакво влияние. Той не ме слуша. Пък и защо ли да ме слуша?

— Ако ви обича…

— Не знам дали ме обича. Понякога казва, че обича само бога.

— Тогава аз сам трябва да говоря с него. Малко треска няма да му попречи да чуе онова, което искам да му кажа. — И той добави: — Не зная коя е неговата стая, но стаите не са много. Ще я намеря.

— Недейте. Моля недейте. Ще помисли, че вината е моя. Ще се разсърди, а аз не искам да бъде сърдит. Трябва да му кажа нещо. То и без това е ужасно.

— Какво е ужасно?

Тя го погледна с израз на отчаяние. Очите й започнаха да се пълнят и сълзите й закапаха грозно, като капки пот. Тя изхлипа:

— Мисля, че ще имам бебе.

— А аз мислех, че жените обикновено обичат…

— Той не иска деца. Но не ми позволяваше да се пазя.

— Бяхте ли при доктор?

— Не. Нямах претекст да отида до Люк, а имаме само една кола. Не искам да се усъмни. Той обикновено ме пита през известно време, дали всичко е в ред.

— Не ви ли е питал?

— Сигурно е забравил, че сме правили нещо от миналия път. — Нейната покорност неволно го трогна. Тя беше много млада и доста хубава, и при все това като че ли не й минаваше през ум, че един мъж не бива да забравя такива неща. Тя продължи, сякаш това обясняваше всичко: — Това беше след коктейла у губернатора.

— Сигурна ли сте?

— Два пъти прескочих.

— Мила, в този климат това често се случва. Аз ви съветвам — как се казвате?

— Мари. — Това беше най-обикновеното женско име, но на него то прозвуча като предупреждение.

— Да — поде тя с жив интерес, — вие ме съветвате…

— Да не казвате още на мъжа си. Трябва да ви намерим някакъв претекст да отидете в Люк на лекар. Но не се тревожете прекалено. Не искате ли дете?

— Каква полза да искам, щом той не иска?

— Бих ви взел сега със себе си, ако можем да намерим някакво извинение.

— Ако някой може да го убеди, това сте само вие. Той толкова се възхищава от вас.

— Трябва да взема някакви лекарства за доктор Колен от болницата и да купя малко провизии, за да изненадам отците, както и шампанско за деня, когато поставят гредата на покрива. Но няма да мога да ви върна по-рано от утре вечер.

— О — промълви тя, — слугата му може да се грижи за него по-добре, от мен. Той е бил при него по-дълго време.

— Исках да кажа, че може би няма да има доверие в мен…

— От много дни не е валяло. Пътят е добър.

— Тогава да му кажа ли?

— Не онова, което бяхте дошли да му кажете, нали?

— Ще се държа с него колкото може по-меко. Вие ми извадихте жилото.

Госпожа Рике възкликна:

— Колко забавно ще е да отида в Люк сама. Искам да кажа с вас. — После изтри очи с опакото на ръката си; като децата тя не се срамуваше от сълзите си.

— Може би докторът ще ви каже, че няма от какво да се страхувате. Къде е стаята му?

— Онази врата в дъното на коридора. Нали наистина няма да бъдете груб с него?

— Не.

Когато влезе, Рике седеше в леглото. Имаше израз на обидена маска, но като видя госта си, бързо я смени с друга, която изразяваше гостоприемство.

— О, Кери? Вие ли бяхте?

— Отивам в Люк и се отбих да ви видя.

— Много мило от ваша страна да ме посетите, когато съм болен.

Кери каза:

— Исках да ви видя по повод на тази глупава статия от англичанина.

— Дадох я на отец Тома да ви я донесе. — Очите на Рике светеха от треска или от удоволствие. — Уверявам ви, че „Пари-Диманш“ никога не се е разграбвал така в Люк. Книжарницата поръча още екземпляри. Казват, че са поръчали сто екземпляра от следващия брой.

— Не ви ли е минавало през ума, колко противно е това за мен?

— Зная, че вестникът не е от много висока категория, но статията беше много хвалебна. Известно ли ви е, че е била дори препечатана и в Италия? Казват, че епископът е бил запитан от Рим.

— Искате ли да ме изслушате, Рике? Аз се опитвам да говоря спокойно, защото сте болен. Но всичко това трябва да престане. Аз не съм католик, не съм даже християнин. Не искам да ме осиновявате нито вие, нито църквата ви.

Рике седеше под разпятието с усмивка, която показваше, че разбира.

— Аз не вярвам в никакъв бог, Рике. В никаква душа, в никаква вечност. Те даже не ме интересуват.

— Да. Отец Тома ми каза как ужасно страдате от безверие.

— Отец Тома е един благочестив глупак, а аз съм дошъл тук, за да избягам от глупците, Рике. Ще ми обещаете ли да ме оставите на мира, или да се върна там, откъдето съм дошъл? Бях щастлив, преди да почне всичко това. Открих, че мога да работя. Започнах да проявявам интерес, да взимам участие в нещо.

— Наказанието на гениите е, че принадлежат на хората.

Ако трябваше да има мъчител, с какво удоволствие би си избрал циничния Паркинсън. Имаше цепнатини в неговия идиотски характер, където истината можеше понякога да хване корен. Но Рике беше като стена така облепена с черковни обявления, че дори и тухлите под тях не се виждаха. Кери каза:

— Аз не съм гений, Рике. Аз съм човек с известен талант, не много голям, който съм изчерпил докрай. Нямаше нищо ново, което да мога да направя. Можех само да се повтарям. Затова се отказах. Работата е съвсем проста и обикновена. Също както се отказах от жените. В края на краищата има само тридесет и два начина да забиеш пирон в дупка.

— Паркинсън ми разправи какви угризения чувствувате…

— Никога не съм чувствувал угризения. Никога. Всички вие прекалено драматизирате нещата. От чувствата човек може да се освободи също така, както се освобождава от работа. Вие сигурен ли сте, Рике, че все още чувствувате нещо, че не се преструвате само, че чувствувате? Много ли ще се засегнете, ако утре фабриката ви изгори след някакъв смут?

— Сърцето ми не е в нея.

— Сърцето ви не е и в жена ви. Вие ми обяснихте това първия път, когато се срещнахме. Търсехте някой, който да ви избави от заплахата на свети Павел, че ще изгорите в ада.

— В християнския брак няма нищо лошо — каза Рике. — Той е много по-добър от брака по чувства. Но ако искате да знаете истината, сърцето ми винаги е било във вярата ми.

— Почвам да мисля, че между двама ни няма толкова голяма разлика. И двамата не знаем какво е обич. Вие твърдите, че обичате един бог, защото не обичате никой друг. Аз не твърдя нищо. Единственото, което ми е останало, е известно влечение към истината. Това беше най-доброто в малкото талант, който имах. Вие през всичкото време измисляте, Рике. Има хора, които и на проститутките говорят за любов — те даже не смятат да спят с една жена, ако не измислят някакво чувство за извинение. Вие си измислихте тази представа за мен, за да оправдаете себе си. Но на мен не ми се играе вашата игра, Рике.

— Като ви гледам — отвърна Рике, — виждам един измъчен човек.

— Нищо подобно. От двадесет години не съм чувствувал никаква болка. Нужно е нещо много по-голямо от вас, за да ми причини страдание.

— Независимо от това, харесва ли ви или не, вие дадохте пример на всички ни.

— Пример за какво?

— За алтруизъм и смирение — отвърна Рике.

— Предупреждавам ви, Рике, че ако не престанете да разпространявате тези глупости за мен…

Но той чувствуваше безсилието си. Бяха го хванали в капана на думите. Един юмрук щеше да е по-просто и по-добро, но сега беше вече късно за юмруци.

Рике каза:

— Някога светците са били провъзгласявани от народа. Не съм сигурен дали този начин не е бил по-добър от съда в Рим. Ние ви поехме, Кери. Вие вече не принадлежите на себе си. Вие загубихте себе си, когато се молихте с онзи прокажен в джунглите!

— Не съм се молил. Аз само… — Той млъкна. Каква полза? Рике беше грабнал последната дума. Едва след като блъсна вратата зад себе си той си спомни, че не е казал нищо за Мари Рике и пътуването й за Люк.

Тя, разбира се, го чакаше усърдно и търпеливо на другия край на коридора. Той съжали, че няма кутия бонбони, за да я утеши. Мари попита възбудено:

— Съгласи ли се?

— Не го попитах.

— Нали обещахте.

— Ядосах се и забравих. Много съжалявам.

— Все пак ще дойда с вас в Люк — реши тя.

— По-добре недейте.

— Много ли се ядосахте с него?

— Не много. Сдържах по-голямата част от яда си.

— Тогава идвам.

Тя изчезна, преди да има време да протестира, и след няколко минути се върна само с една самолетна чанта „Сабена“ за път.

— С малко багаж пътувате — забеляза той.

Когато стигнаха до камионетката, Кери попита:

— Не е ли по-добре да се върна да поговоря с него?

— Може да каже не. Какво ще правя тогава?

Оставиха зад себе си миризмата на маргарина и гробищата от стари парни котли, и сянката на гората легна от двете страни на пътя. Тя попита учтиво с тона си на домакиня:

— Как върви болницата?

— Добре.

— Как е игуменът?

— Замина.

— Валя ли много миналата събота? При нас валя.

Кери предложи:

— Не се чувствувайте задължена да водите разговор с мен.

— Мъжът ми ме упреква, че съм много мълчалива.

— Мълчанието не е нещо лошо.

— Лошо е, когато сте нещастен.

— Извинете. Бях забравил…

Изминаха мълчаливо няколко километра. После тя попита:

— Защо дойдохте тук, а не отидохте някъде другаде?

— Защото е много далеч.

— И други места са далеч. Южният полюс.

— Когато отидох на летището, нямаше самолет за Южния полюс.

Тя се засмя. Лесно е да разсмееш един млад човек, дори когато е нещастен.

— Имаше един за Токио — добави той, — но това място някак си ми се стори много по-далеч. А и не се интересувам от гейши и черешови цветове.

— Да не би да искате да кажете, че не сте знаели къде…

— Едно от преимуществата на кредитните самолетни билети е, че чак в последния момент може да решите къде да отидете.

— Не сте ли оставили семейство?

— Нямам семейство. Имах приятелка, но тя е по-добре без мен.

— Горката.

— О, не. Не е загубила нищо ценно. За една жена е трудно да живее с мъж, който не я обича.

— Да.

— Винаги има часове през деня, когато човек престава да играе роля.

— Да.

Млъкнаха пак, докато почна да пада мрак, и той запали фаровете. Те осветиха една човешка фигура с глава от кокосов орех, седнала на полусчупен стол. Тя ахна уплашено и се притисна до рамото му. После прошепна:

— Плаша се от нещата, които не разбирам.

— Тогава трябва да се плашите от много неща.

— Да.

Той я прегърна през рамото, за да я успокои. Тя попита:

— Сбогувахте ли се с нея?

— Не.

— Но тя трябва да ви е видяла като сте си прибрали багажа.

— Не. И аз пътувам, с малко багаж.

— Тръгнали сте без нищо?

— Имах бръснач и четка за зъби и едно кредитно писмо от една американска банка.

— Действително ли не знаехте къде отивате?

— Нямах никаква представа. Затова нямаше смисъл да взимам дрехи.

Пътят беше неравен и той трябваше да хване кормилото с две ръце. Никога досега не беше разглеждал собственото си държане. Навремето това му се беше сторило единствената логична постъпка. Беше закусил по-добре от обикновено, защото не беше сигурен кога ще яде следния път, и после беше взел такси. Пътуването му започна от голямото, почти празно летище, построено за едно световно изложение, което отдавна беше свършило. Човек можеше да измине два километра из коридорите, без да срещне жива душа. В един огромен хол няколко души седяха разпръснати и чакаха самолета за Токио. Приличаха на статуи в художествена галерия. Поиска билет за Токио, когато забеляза едно разписание с африкански имена. Попита:

— Има ли място и в този самолет?

— Да, но след Рим няма връзка с Токио.

— Ще отида до края. — И подаде на служителя кредитния си билет.

— Къде е багажът ви?

— Нямам багаж.

Сега му се струваше, че държането му сигурно е изглеждало малко странно. Той каза на чиновника:

— Напишете на билета ми само първото име, моля. И в листа на пътниците също. Не искам да ме смущават журналистите.

Това беше едно от малкото преимущества на славата; той можеше да се държи необикновено, без автоматически да събуди съмнение. Мислеше си, че така просто ще прикрие следите си, но не беше успял, защото иначе никога нямаше да получи писмото, подписано „toute à toi“.

Може би сама е ходила на летището, за да разпитва. Служителят сигурно й е разправил цяла история. Но дори и да е било така, на местоназначението му никой не го позна, а в малкия хотел, в който отседна, без климатична инсталация и с душ, който не работеше, никой не знаеше името му. Значи, само Рике е могъл да издаде местонахождението му; отражението от интереса на Рике беше преминало като радиовълни половината свят и беше достигнало международния печат. Той избухна внезапно:

— Как искам да не бях срещал мъжа ви!

— И аз също.

— Но на вас това сигурно не ви е повредило?

— Искам да кажа — бих искала да не съм го срещала. — Фаровете осветиха дървените пръти на клетка високо във въздуха. Тя промълви: — Мразя това място. Искам да си отида у дома.

— Твърде далеч сме, за да се връщаме сега.

— Това не е домът ми — отвърна тя. — Това е фабриката.

Той много добре знаеше, какво очаква тя от него да каже, но премълча. Кажеше ли няколко съчувствени думи, колкото и неискрени и условни да са, и опитът го беше научил какво следва почти винаги. Нещастието е като гладно животно, което чака жертви край пътя. Той попита:

— Имате ли приятели в Люк, у които да се настаните?

— Нямаме приятели. Ще дойда с вас в хотела.

— Оставихте ли бележка на мъжа си?

— Не.

— Щеше да е по-добре да бяхте оставили.

— Вие оставихте ли бележка, преди да вземете самолета?

— Имаше разлика. Аз нямаше да се връщам.

Тя попита:

— Бихте ли ми дали пари на заем за един билет до дома — искам да кажа до Европа?

— Не.

— И аз се боях, че няма да ми дадете.

Като че ли това уреждаше всичко, и понеже нямаше какво повече да прави, тя заспа. Той си помисли непредпазливо: горкото изплашено зверче — твърде младо е, за да представлява голяма опасност. Само когато пораснат напълно, тогава човек не може да им се доверява със съжаленията си.

2

Беше почти единадесет часа вечерта, когато стигнаха в Люк край малкото речно пристанище. Параходът на епископа стоеше там на котва. Една котка се спря на средата на мостчето към парахода и ги изгледа, а Кери изви, за да избегне някакво умряло улично куче, проснато на пътя, което чакаше сутрешните хищници. Хотелът на площада срещу дома на губернатора носеше следи на веселие. Може би директорите на местната бирена фабрика бяха давали ежегодния си гуляй или някой чиновник, който се смяташе щастлив, беше отпразнувал заминаването си. В бара имаше розово-лилави и червени книжни гирлянди, увиснали над тръбните стоманени столове, които придаваха на цялото помещение безрадостния и служебен вид на машинна зала; сенки, които представляваха човека на луната, се хилеха от лампите.

Нямаше климатична инсталация в стаите на горния етаж и на стените под тавана имаше отвори, тъй че всяко усамотяване беше невъзможно. От съседната стая се чуваше всяко движение, и Кери можеше да следи всичките етапи на лягането на жената — отварянето на ципа на чантата, тракането на закачалката, звъна на стъкленото шише върху порцелановата мивка. Обувките бяха пуснати на голите дъски и водата потече. Той седеше и се чудеше какво да направи, за да я успокои, ако на сутринта докторът й каже, че е бременна. Спомни си дългото нощно бдение с Део Грациас. Той тогава се беше борил със страха. После леглото изскърца.

Извади бутилка уиски от чантата си и си сипа една чаша. Сега беше негов ред да звънка, да пуска водата, да трака; чувствуваше се като затворник в килия, които отговаря по шифър на сигналите на някой друг затворник. През стената се чу странен звук — стори му се, че тя плаче. Не изпита никакво съжаление, само раздразнение. Беше му се натрапила насила и сега заплашваше да му развали нощния сън. Още не се беше съблякъл. Взе бутилката уиски и почука на вратата й.

Веднага разбра, че се е излъгал. Тя седеше в леглото и четеше книга — сигурно беше имала време да вземе и нея в самолетната си чанта „Сабена“.

— Извинете — каза той, — помислих, че плачете.

— О, ще — отвърна тя. — Смеех се.

Той видя, че това беше един популярен роман за живота на някакъв английски майор в Париж.

— Ужасно смешно е.

— Донесох ви това, ако имате нужда от успокоително.

— Уиски? Никога не съм пила уиски.

— Можете да започнете. Но сигурно няма да ви хареса. — Той изплакна чашката й от несесера за миене на зъби и й сипа малко.

— Не ви ли хареса?

— Харесва ми идеята — отговори тя. — Да пия уиски среднощ в моя собствена стая.

— Още не е среднощ.

— Знаете какво искам да кажа. И да чета в леглото. Мъжът ми не обича да чета в леглото. Особено такава книга.

— Какво й е на книгата?

— Не е сериозна. Не е за бога. Разбира се — продължи тя, — той има основание. Не съм възпитана както трябва. Калугерките направиха каквото можаха, но нищо не излезе.

— Радвам се, че не се тревожите за утре.

— Може новината да е добра. В този момент малко ме наболява стомах. Не може още да бъде от уискито, нали? А би могло да бъде това проклятие. — Тонът й на домакиня беше отишъл в архивата, дето лежаха уроците на калугерките, и тя се беше върнала в училищната спалня. Глупаво беше да се смята, че такова незряло същество може да представлява някаква опасност.

Той попита:

— Бяхте ли щастлива в училището?

— То беше истинско блаженство. — Тя вдигна коленете си по-високо и каза: — Защо не седнете?

— Време е да спите. — Не можеше да се държи с нея като с възрастен. Вместо да вземе детството й, Рике го беше здраво запечатал веднаж завинаги.

Тя попита:

— Какво ще правите? Когато довършите болницата, искам да кажа.

Всички му задаваха този въпрос, но тоя път той не го отбягна; имаше една теория, че на младите винаги трябва да се казва чистата истина.

— Ще остана — отвърна той. — Никога няма да се върна.

— Понякога ще трябва да си отивате — в отпуск.

— Другите може би, но не и аз.

— Ако останете, в края на краищата ще се разболеете.

— Аз съм много здрав. Пък и какво ме интересува? Рано или късно всички заболяваме от една и съща болест, старостта. Виждате ли тези кафяви петънца по ръцете ми — майка ми ги наричаше гробни знаци.

— Това са само лунички — възрази тя.

— О, не, луничките се явяват от слънчевата светлина. Тези идват от тъмнината.

— Много сте меланхоличен — произнесе тя с тон на училищен директор. — В същност не ви разбирам. Аз трябва да стоя тук, но, боже мой, ако бях свободна като вас…

— Ще ви разправя една приказка — каза той, като си наля едно тройно уиски.

— Това е много уиски. Вие не сте голям пияница, нали? Мъжът ми е пияница.

— Аз съм само постоянен пияч. Това е, за да ми помогне за приказката. Не съм свикнал да разправям приказки. Как се започва? — Той бавно отпи. — Имало едно време.

— Наистина — каза тя, — ние с вас сме твърде стари за приказки.

— Да. Но това е истинска приказка, както ще видите. Имало едно време едно момче, което живеело в дълбоката провинция.

— Вие ли сте момчето?

— Не, не трябва да теглите тесни паралели. Казват, че писателите правят избора си от своя общ житейски опит, а не от отделни факти. Никога досега не съм живял вън от градовете.

— Продължавайте.

— Това момче живеело с родителите си в един чифлик — не много голям, но достатъчно голям за тях и за двама прислужници и шестима ратаи, куче, котка, крава… предполагам, че е имало и прасе. Не разбирам много от чифлици.

— Изглежда, че има цял куп действуващи лица. Ще заспя, ако се опитам да запомня всички.

— И аз точно това се мъча да ви накарам да направите. Родителите разправяли на момчето приказки за царя, който живеел в един град на стотина километра далеч — горе-долу разстоянието до най-далечната звезда.

— Глупости. Звездите са на милиарди и милиарди…

— Да, но момчето си мислело, че звездите са на стотина километра. То не знаело нищо за светлинните години. Нямало представа, че звездата, която вижда, вероятно е умряла и угаснала още преди да е бил сътворен светът. Разправяли му, че макар царят и да живее много далеч, той вижда всичко, което става навсякъде. Царят знаел кога се праси някоя свиня и кога някоя нощна пеперуда се блъска в лампата и умира. Знаел също кога някой мъж и някоя жена се женят. Женитбата им му харесвала, защото когато те се опрасят, броят на поданиците му се увеличавал; затова той ги възнаграждавал — наградата не можела да се види, защото жената често умирала при раждането, а детето понякога се раждало глухо или сляпо, но в края на краищата и въздухът не може да се види, и все пак според учените той съществува. Когато някой ратай спял с някоя прислужница в купата сено, царят ги наказвал. И наказанието не винаги можело да се види — ратаят си намирал по-добра работа, а момичето се разхубавявало като изгуби девството си и после се омъжвало за главния ратай, но в тези случаи наказанието само се отлагало. Понякога то се отлагало до края на живота, но това нямало значение, защото царят бил цар и на мъртвите, а кой знае какви страшни неща може да направи с тях в гроба.

Момчето пораснало. Оженило се както е редно и било възнаградено от царя, макар че единственото му дете умряло и че никак не напредвал в професията си — винаги искал да прави статуи, големи и значителни като сфинкса. След смъртта на детето той се скарал с жена си и царят го наказал за това. Разбира се, наказанието не бихте могли да видите, както не бихте могли да видите и наградата — трябва да ги приемете на доверие. С течение на времето той станал прочут бижутер, защото една жена, доволна от него, му дала пари да се учи, и той направил много прекрасни неща в чест на приятелката си и на царя, разбира се. Обсипали го с награди и с пари. От царя. Всеки приемал, че всичко това идва от царя. Зарязал жена си и приятелката си, зарязал маса жени, но преди това добре се позабавлявал с тях. Те го наричали любов, и той също, но нарушавал всички правила, които му идвали на ум, и сигурно е бил наказан за това, че ги нарушава, но вие не бихте могли да видите наказанието, както не могъл да го види и той. Ставал все по-богат и по-богат, правел все по-хубави бижута и жените ставали все по-любезни и по-любезни с него. Всички били съгласни, че той си живее добре. Единствената неприятност била, че се отегчавал все повече и повече. Никой никога не му казвал не. Никой не го карал да страда — страдали винаги другите. Понякога, просто за промяна, му се искало да почувствува страдание от наказанията, които царят сигурно му налагал непрекъснато. Можел да пътува където си иска и след известно време почнало да му се струва, че е отишъл много по-далеч от стотината километра, които го отделяли от царя, по-далеч от най-далечната звезда, но където и да отидел, идвал винаги на същото място, дето се случвали едни и същи неща: вестникарските статии хвалели бижутата му, жените мамели мъжете си и отивали да спят с него, а слугите на царя го възхвалявали като лоялен и верен поданик.

Понеже хората виждали само наградата, а наказанието било невидимо, той се прочул като много добър човек. Понякога хората малко се обърквали, че такъв добър човек се наслаждавал на толкова много жени — поне повърхностно това било непочтено по отношение на царя, който бил създал съвсем други правила. Но с течение на времето намерили обяснение; казали, че има голяма способност за любов, а на любовта те винаги гледали като на най-голямата добродетел. Дори царят не можел да даде по-голяма награда от любовта, още повече, че тя била по-невидима от такива дребни материални награди като пари, успехи или членство в Академията. Даже и самият бижутер почнал да вярва, че люби по-силно от така наречените добри хора, които, ако видите всичко, сигурно не са били толкова добри (стига само да погледнете наказанията, които получават — обедняват, децата им умират, загубват и двата си крака в някоя железопътна катастрофа и други подобни). За него било истински удар, когато един ден разбрал, че изобщо не е любил.

— Как разбрал това?

— Това било първото от няколкото важни открития, които направил по същото време. Не ви ли казах, че той бил много умен човек, много по-умен от хората около него? Още като дете самичък разбрал истината за царя. Разбира се, родителите му разказвали приказки, но те нищо не доказвали. Все едно че били бабешки приказки. Обичали царя, казвали те, но той ги надминал. Доказал, че царят съществува по исторически, логически, философски и етимологически пътища. Родителите му казвали, че само си губи времето — те знаели, виждали били царя. Къде? В сърцата си, разбира си. Той се присмивал на простотията и суеверието им. Как можел царят да бъде в сърцата им, когато той можел да докаже, че не се е помръдвал от града на стотина километра? Неговият цар съществувал обективно и нямало друг цар освен неговия.

— Аз не обичам много притчите, а героят ви не ми харесва.

— И той сам не се харесва много, и затова никога не е продумал нито дума, освен по тази начин.

— Онова, което казахте, че няма друг цар освен неговия, ми напомня малко за мъжа ми.

— Не бива да обвинявате един разказвач на приказки, че въвежда истински личности.

— Кога ще стигнете до връхната точка? Краят щастлив ли е? Иначе не искам да стоя будна. Защо не обрисувате някоя от жените?

— Вие сте като критиците. Искате да ви пиша вашия собствен род приказки.

— Чели ли сте Манон Леско?

— Преди години.

— В манастира много я обичахме. Разбира се, тя беше строго забранена. Предавахме си я от ръка на ръка, а аз и залепих корицата на Историята на религиозните войни от Льожьон. И досега я имам.

— Трябва да ме оставите да си довърша приказката.

— Добре — каза тя примирено, като се облегна пак на възглавницата, — щом трябва.

— Казах ви за първото откритие на моя герой. Второто дошло много по-късно, когато разбрал, че съвсем не е бил роден за артист, а само за много хитър бижутер. Направил едно златно украшение във формата на щраусово яйце; то било цялото от злато и емайл и като го отворите, вътре имало една малка златна фигурка седнала на маса, а на масата едно малко яйце от злато и емайл, и като го отворите, в него имало една малка фигурка, седнала на маса, и едно малко яйце от злато и емайл, и като го отворите… няма нужда да продължавам. Всички казали, че е голям майстор-техник, но много го хвалели и за сериозната му тема, защото отгоре на всяко яйце имало златен кръст, обсипан с късчета скъпоценни камъни, в чест на царя. Бедата била, че той сам се изморил от изобретателността на проекта си и когато правел съдържанието на последното яйце с оптическо стъкло — така наричали увеличителните стъкла в старите времена, когато се разиграва тази приказка, защото, разбира се, тя не се отнася до наши дни и няма прилика с никакви живи хора… — Той пак отпи голяма глътка уиски; не можеше да си спомни, откога не беше изпитвал онази странна лекота, която чувствуваше сега. — Какво казвах? — попита той. — Мисля, че съм малко пиян. Уискито обикновено не ми действува по този начин.

— Нещо за някакво яйце — отговори тя със сънен глас изпод завивката.

— А, да, за второто откритие. — Тъжна история, помисли си той, трудно можеше да се разбере това чувство на освобождение и облекчение, като чувството на затворника, който най-после се е „изчистил“, щом е признал всичко на инквизитора си. Може би това беше наградата, която получаваха понякога писателите? „Казах ви всичко; сега можете да ме обесите.“ — Какво казахте?

— Говорехте за последното яйце.

— О, да, така беше. Изведнъж нашият герой разбрал колко е отегчен — не му се искало да си помръдне ръката, за да направи някакво бижу. Свършено било с професията му — бил стигнал до края. Нищо не можело да бъде по-гениално от онова, което вече бил направил, нито по-безполезно, а нямало и да чуе по-високи похвали от онези, които вече бил получил. Знаел докъде могат, да стигнат похвалите на проклетите глупци.

— И какво после?

— Отишъл в една къща номер 49 на една улица наречена Рю де Рампар, където живеела приятелката му, откакто напуснала мъжа си. Тя се казвала Мари като вас. Отвън имало тълпа. Там намерил лекаря и полицията, защото преди един час тя се самоубила.

— Колко ужасно.

— Не за него. Отдавна бил стигнал до края на удоволствията, както сега стигнал до края на работата, макар че практикувал удоволствията, както някой пенсиониран танцьор се упражнява всеки ден на лоста, защото така е прекарал всичките си сутрини и не му идва на ум да престане. Тъй че нашият герой изпитал само облекчение: лостът бил счупен и той си мислел, че няма да прави усилия да търси нов. Макар че, разбира се, след месец-два пак го направил. Но вече било много късно — сутрешната привичка се нарушила и той не я подхванал със същото усърдие.

— Много неприятна приказка — обади се гласът на Мари. Лицето й не можеше да се види, защото завивката беше дръпната върху него. Той не обърна внимание на критиката й.

— Казвам ви, че не е лесно да оставиш една професия, както не е лесно да оставиш един съпруг. И в двата случая хората дрънкат куп работи за задължения. Те ходели при него да искат яйца с кръстове (това било неговото задължение към царя и последователите на царя). От врявата, която вдигали, едва ли не изглеждало, че никой друг не е способен да прави яйца или кръстове. За да ги обезсърчи и да им покаже колко се е променил, той изрязал още няколко скъпоценни камъка, колкото можел по-лекомислено, прекрасни малки жабчета, които жените да носят на пъпа си — украшенията за пъпа станали мода за известно време. Направил дори малки меки златни ризници, с един кух камък, като проницателно око на върха, с които мъжете, можели да обличат специалните си части — по неизвестна причина те станали известни под името „каперски свидетелства“^[2] и известно време също били на мода като подаръци. (Вие знаете колко трудно е за една жена да измисли какво да подари на мъжа за Коледа.) Така че нашият герой получил още пари и възхвали, но най-много го засегнало това, че и на тези дреболии гледали така сериозно, както някога на яйцата и кръстовете. Той бил бижутерът на царя и нищо не можело да измени това. Хората го обявили, че е моралист и че тези неща са сериозна сатира на епохата — в края на краищата тази идея повредила на продажбата на свидетелствата, както можете да си представите. Мъжете едва ли искат да носят морална сатира на това място, а жените се сдържали да се докосват до една морална сатира, вместо до мека, скъпоценна, леко реагираща обвивка.

Но фактът, че украшенията му престанали да бъдат популярни сред народа, само го направил по-популярен между познавачите, които не вярват в успеха пред народа. Те започнали да пишат книги за изкуството му; най-много пишели за него онези, които претендирали, че познават и обичат царя. Всичките книги повтаряли едни и същи неща, и когато героят ни прочел една от тях, все едно че бил прочел всичките. Почти винаги имало една глава, наречена Жабчето в дупката, Изкуството на падналия човек. От великденското яйце до каперските свидетелства, или Бижутера на първородния грях.

— Защо продължавате да го наричате бижутер? — каза гласът изпод завивката. — Вие много добре знаете, че е бил архитект.

— Предупредих ви да не свързвате истински лица с моята приказка. След малко сигурно ще уеднаквите себе си с другата Мари. Макар че, слава богу, вие не сте от онези, които се самоубиват.

— Ще се изненадате, ако знаете, какво бих могла да направя — отвърна тя. — Вашата приказка никак не прилича на Манон Леско, но все пак е много печална.

— Но никой не знаел, че един ден нашият герой направил изненадващо откритие — той вече не вярвал в историческите, философските, логическите и етимологическите аргументи за съществуването на царя, които си бил измислил. Останал му бил само споменът за царя, който живеел в сърцата на родителите му и никъде другаде. За нещастие неговото сърце не било като на родителите му: то било загрубяло от гордостта и успеха, и биело само от гордост, когато някоя постройка…

— Вие казахте постройка.

— Когато някое бижу било завършено или когато някоя жена викала под него „donne, donne, donne“^[3]. — Той погледна уискито в бутилката — нямаше смисъл да пази малкото, което беше останало; наля го в чашата си и дори не си даде труд да добави вода.

— Знаете ли — продължи Кери, — той мамел себе си също така, както мамел другите. Искрено вярвал, че като обича работата си, обича царя, и като се люби с някоя жена, най-малкото подражава по някакъв погрешен начин на любовта на царя към народа му. В края на краищата царят толкова обичал света, че изпратил един бик и златен дъжд и сина си…

— Всичко объркахте — каза жената.

— Но като открил, че няма такъв цар, като онзи, в който вярвал, разбрал също, че всичко, което е правил, го е правил от любов към себе си. Какъв смисъл имало да продължава да прави бижута или да се люби за собственото си удоволствие? Може би е бил стигнал до края на пола и до края на призванието си преди да направи откритието си за царя, а може и това откритие да е донесло края на всичко? Не съм сигурен, но са ми казали, че имало моменти, когато се питал дали безверието му не е в края на краищата окончателно и решаващо доказателство за съществуването на царя. Тази съвършена празнота може би е била наказанието му, загдето умишлено е нарушавал правилата. Възможно е дори хората именно това да наричат страдание. Проблемата била сложна до глупост и той почнал да завижда на простите сърца на родителите си, в които според тях живеел царят — а не в студения дворец, голям като черквата Свети Петър, на стотина километра далеч.

— И после?

— Нали ви казах, че да напуснеш една професия е точно толкова мъчно, както да напуснеш един съпруг. Ако напуснете съпруга си, пред вас ще има километри ярка светлина, които няма да знаете как да пресечете, и километри мрак, и, разбира се, телефонни повиквания и любезни разпити от страна на приятели и случайни бележки във вестниците. Но тази част от приказката вече не е интересна.

— И после той си взел един кредитен билет за самолета… — додаде тя.

Нямаше повече уиски и навън пред прозореца се пукна екваториалният ден, сякаш на ръба на небето се счупи някакъв съд, който заля с поток от бледозелено, бледожълто и фламингово-червено целия хоризонт, като остави след това обикновената сивкава светлина на кой да е четвъртък. Кери промълви:

— Държах ви будна цяла нощ.

— Поне да ми бяхте разказали някоя романтична приказка. Но все пак тя отвлече мисълта ми от някои неща. — Мари се засмя под завивката. — Почти бих могла да му кажа, че сме прекарали нощта заедно, нали? Мислите ли, че ще се разведе? Аз не вярвам. Църквата не позволява развода. Църквата казва, църквата нарежда…

— Наистина ли сте толкова нещастна?

Той не получи отговор. При младите сънят идва тъй бързо, както денят в тропическия град. Кери отвори съвсем тихо вратата и излезе в коридора, полутъмен, осветен само с една слаба нощна лампа. Някой, който лягаше късно или ставаше рано, затвори една врата пет стаи по-нататък: блесна ивица светлина, задушена и погълната от тишината. Той седна на леглото си, докато светлината наоколо му се засилваше — това беше часът на прохладата. Помисли си: царят е мъртъв, да живее царят. Може би беше намерил тук отечество и живот.