Греъм Грийн
Безнадежден случай (13)

1

През последните три месеца строежът на болницата беше напреднал много. Това не беше вече само изкоп, приличен на разкопките на римска вила; стените се бяха издигнали; прозорците очакваха телените си мрежи. Можеше даже да се определи времето, когато ще се сложи покривът. Колкото повече наближаваше краят, толкова по-бързо работеха прокажените. Кери се разхождаше из постройката с отец Жозеф; минаваха като духове през несъществуващи врати в несъществуващи стаи, в бъдещата операционна, в рентгеновия кабинет, огнеупорната стая с цистерните с парафин за парализираните ръце, в диспансера, в двете главни отделения за болните.

— Какво ще правите — попита отец Жозеф, — когато завършим това?

— А вие какво ще правите, отче?

— Разбира се, игуменът и докторът ще решат, но на мен ми се иска да построим едно място, където сакатите да могат да се учат да работят — мисля, че у нас това се нарича трудова терапия. Сестрите правят каквото могат в отделни случаи, особено със сакатите. Но никой не иска да бъде специален случай. Много по-лесно ще се научат в един клас, където ще могат и да се шегуват понякога.

— А след това?

— Още двадесет години има какво да се строи, та ако ще да е и само умивални.

— Тогава за мен винаги ще има какво да правя, отче.

— Архитект като вас се похабява в работа като нашата. Това е само обикновено строителство.

— Аз станах строител.

— Не искате ли да видите отново Европа?

— Вие искате ли, отче?

— Има голяма разлика между нас. За хората от нашия орден Европа е същата като тук — група постройка, много прилични на нашите, стаите ни не са по-различни, нито черквата (даже и станциите са същите), същите класни стаи, същата храна, същите дрехи, същите лица. Но за вас Европа сигурно означава много повече — театри, приятели, ресторанти, барове, книги, магазини, обществото на равните ви — плодовете на славата, каквото и да означава това.

— Аз съм доволен тук — каза Кери.

Наближаваше време за обяд и те тръгнаха назад към мисията, като минаха край къщата на калугерките, на доктора и край малките порутени гробища, които не се поддържаха добре — служенето на живите отнемаше твърде много време на отците. За гробищата си спомняха само вечерта срещу Задушница, когато на всеки гроб светеше лампа или кандило, езически и християнски. Около половината от гробовете имаха кръстове, прости и еднообразни като кръстовете в някое масово военно гробище. Сега Кери знаеше кой е гробът на г-жа Колен. Той нямаше кръст и беше малко настрана, но единствената причина за това беше да се остави място за доктор Колен до нея.

— Надявам се, че и за мен ще намерите място тук — каза Кери. — Аз няма да ви струвам и един кръст.

— Ще имаме разправии с отец Тома по този въпрос. Той ще твърди, че щом сте кръстен, вие сте си останали християнин.

— Значи, ще направя добре да умра преди да се е върнал.

— По-добре побързайте. Той ще се върне по-скоро, отколкото очакваме. — Дори и братята му свещеници бяха по-щастливи без отец Тома; невъзможно беше да не изпитва човек злобно съжаление към такъв непривлекателен човек.

Предупреждението на отец Жозеф се оправда много скоро. Погълнати в разглеждането на новата болница, те не бяха чули камбаната на парахода на Отрако. Отец Тома беше вече на брега с картонената кутия, в която носеше всичките си лични вещи. Застанал на прага на стаята си, той ги поздрави, когато минаха. Имаше странния и обезпокояващ вид на човек, който ги приема като гости.

— Е, отец Жозеф, както виждате, върнах се преди срока.

— Виждаме — отвърна отец Жозеф.

— Ах, г-н Кери, имам да разговарям с вас по нещо много важно.

— Нима?

— Но всяко нещо навремето си. Търпение. Много неща се случиха, докато отсъствувах.

— Не подлагайте на изпитание търпението ни — каза отец Жозеф.

— На обяд, на обяд — отговори отец Тома, като вдигна картонената кутия като поднос с дарове и я внесе в стаята си.

Когато минаваха край следващия прозорец, видяха игумена, застанал до леглото си. Той прибираше четката си за коса, гъбата и кутия пури в раницата си със защитен цвят, останка от последната война, която разнасяше по света като спомен. После, взе кръста от масата и прибра и него, като го зави в две носни кърпички. Отец Жозеф прошепна:

— Започвам да се боя от най-лошото.

На обяда игуменът седеше мълчалив и загрижен. Отец Тома беше от дясната му страна. Той ронеше на трохи хляба си с важен вид. Игуменът заговори едва когато свършиха обяда. Той каза:

Отец Тома ми донесе едно писмо. Епископът ме вика в Люк. Може би ще отсъствувам няколко седмици, а може би и месеци и помолих отец Тома да ме замества през време на отсъствието ми. Вие сте единственият, отче — добави той, — който има време да се занимава със сметките. — Това беше извинение към другите и скрит упрек към гордостта, която отец Тома вече проявяваше — той имаше много малко общо с жалката съмняваща се фигура от преди един месец. Дори едно временно повишение сигурно може да излекува липсата на призвание.

— Вие знаете, че можете да разчитате на мен — заяви отец Тома.

— Аз мога да разчитам на всеки. Тук моята работа е най-маловажната. Не мога да строя като отец Жозеф, нито да се грижа за динамото, като брат Филип.

— Ще гледам училището да не страда — обеща отец Тома.

— Сигурно ще успеете, отче. Ще видите, че моята работа ще ви отнеме много малко време. Игуменът е винаги заместим.

Колкото по-прост е животът ни, толкова се боим от промени. Игуменът прочете молитвата и потърси пурите си, но вече ги беше прибрал. Кери му даде една цигара, но той я държеше така неумело, както би носил мирски дрехи. Отците стояха нещастни наоколо му, несвикнали на такива раздели. Кери се чувствуваше като чужденец, който присъствува при някакъв домашен траур.

— Може би ще довършите болницата преди да се върна — каза тъжно игуменът.

— Няма да слагаме гредата на покрива, докато не се върнете — отговори отец Жозеф.

— Не, не, трябва да ми обещаете, че няма да отлагате нищо. Отец Тома, това са последните ми нареждания. Гредата на покрива колкото може по-рано и много шампанско, ако можете да намерите дарител, за да отпразнувате това събитие.

През годините на своята спокойна неизменна рутина те бяха забравили, че са подчинени, но сега внезапно си спомниха това. Кой знае какво са намислили за игумена, какви ли писма са били разменени между епископа и генерала в Европа? Той казваше, че ще се върне след няколко седмици (както обясни, епископът го викал за консултация), но всички знаеха, че може да не се върне никога. Някъде другаде може би вече са взели решение. Те сега го поглеждаха крадешком, с обич, както се гледа умиращ (само отец Тома отсъствуваше; той беше вече отишъл да си премести книжата в стаята на игумена), а игуменът на свой ред гледаше тях и голата трапезария, в която беше прекарал най-хубавите си години. Онова, което беше казал отец Жозеф, беше вярно. Където и да отидеше, зданията щяха да бъдат почти същите; трапезариите щяха да се отличават толкова малко, колкото и колониалните летища, но точно по тази причина човек привикваше още повече с незначителните различия. Навсякъде щеше да има същата цветна репродукция на портрета на папата, но тази имаше едно петно в ъгъла, гдето прокаженият, който беше правил рамката, беше разсипал ореховата боя. И столовете бяха правени от прокажени, които бяха взели за модел, типовите столове, давани на по-низшите правителствени чиновници, столове, каквито имаше във всяка мисия. Ала един от тях беше прочут със своята нестабилност; винаги го държаха до стената, откак един посетител, отец Анри, се беше опитал да имитира цирков номер, като балансира на облегалката. Даже й библиотеката имаше индивидуална слабост: една от лавиците беше крива в единия ъгъл и на стената имаше петна, които напомняха всекиму по нещо. Петната на друга стена ще извикват други картини. Където и да отидеше, имената на другарите му щяха да бъдат горе-долу същите (няма много светци в обща употреба, от които да се избират имена), но новият отец Жозеф нямаше да бъде като стария.

Откъм реката камбаната на парахода се обади подканващо. Игуменът махна цигарата от устата си и я погледна, като че ли се чудеше как се е озовала там. Отец Жозеф каза:

— Да изпием по чашка вино… — Той потърси някоя бутилка в бюфета и намери една, две трети изпита на последния празник. Но за всички имаше по един пръст вино. — Bon voyage^[1], отче.

Параходната камбана пак позвъня. Отец Тома се показа на вратата и рече:

— Мисля, че трябва да тръгвате, отче.

— Да. Само да си взема раницата.

— Аз я донесох — обясни отец Тома.

— Добре тогава… — Игуменът изгледа още веднъж крадешком стаята: картината с петното, счупения стол, кривата лавица.

— Добро завръщане — пожела отец Пол. — Ще отида да взема доктор Колен.

— Не, не, сега е часът му за почивка. Г-н Кери ще му обясни какво е станало.

Тръгнаха надолу към брега, да изпратят игумена. Отец Тома носеше раницата му. При мостчето за парахода игуменът я взе и я метна на рамото си с войнишки жест. След това докосна ръката на отец Тома.

— Надявам се, че ще намерите сметките в ред. Отложете сметката за следващия месец колкото можете за по-късно… в случай че се върна. — Той се поколеба и додаде с примирителна усмивка: — Внимавайте, отец Тома. Без много ентусиазъм. — После параходът и реката го скриха от тях.

Отец Жозеф и Кери се върнаха в къщи заедно. Кери попита:

— Защо избра отец Тома? Той е дошъл тук най-скоро от всички ви.

— Игуменът го каза. Ние всички си имаме собствена работа, и да ви призная истината, отец Тома е единственият, който има някакво понятие от счетоводство.

Кери полегна на леглото си. В този час на деня жегата правеше невъзможна каквато и да било работа. Почти невъзможно беше и да се спи, освен лека краткотрайна дрямка. Стори му се, че е заминал с игумена на отдалечаващия се параход, но в съня му параходът отиваше в посока обратна на Люк. По стесняващата се река той навлезе в гъстите гори и сега това беше параходчето на епископа. В кабината на епископа имаше някакъв мъртвец и те двамата го караха в Пенделе, за да го погребат. Беше изненадан, дето се е заблудил, като е смятал, че параходът е стигнал най-далечната точка на пътя си към вътрешността, когато стигна до лагера за прокажени. Сега той продължаваше, като навлизаше все по-навътре.

Събуди го скърцането на стол. Стори му се, че дъното на парахода стърже по някой корен в реката. Отвори очи и видя отец Тома, седнал до леглото му.

— Не исках да ви будя — извини се отец Тома.

— Аз бях само задрямал.

— Донесох ви съобщение от един ваш приятел — продължи отец Тома.

— Нямам приятели в Африка, освен тукашните.

— Имате повече приятели, отколкото предполагате. Моето съобщение е от г-н Рике.

— Рике не ми е приятел.

— Зная, че е малко импулсивен, но той е човек, който много се възхищава от вас. От нещо, което споменала жена му, той мисли, че може би е сгрешил, дето е говорил на английския журналист за вас.

— Значи, жена му има повече ум от него.

— За щастие, всичко е свършило добре — каза отец Тома, — и ние дължим това на Рике.

— Доброто?

— Той е писал за вас и за всички ни тук просто прекрасно.

— Вече?

— Телеграфирал е първата си статия от Люк. Г-н Рике му помагал в пощата. Поставил условие първо да прочете статията — разбира се, г-н Рике никога не би позволил да се пусне нещо, което би ни навредило. Той високо е оценил работата ви. Статията вече е преведена в „Пари Диманш“.

— В този парцал ли?

— Той се чете от много широка публика — възрази отец Тома.

— Един скандален вестник.

— Толкова по-добре, че съобщението за вашата мисия ще излезе в него.

— Не разбирам за какво говорите — аз нямам никаква мисия. — Кери се извърна нетърпеливо от проницателния и внушаващ поглед на отец Тома и остана да лежи с лице към стената. Чу шум на хартия — отец Тома вадеше нещо от джоба на расото си.

— Нека ви прочета малко — предложи отецът. — Уверявам ви, че ще ви направя голямо удоволствие. Статията е озаглавена: „Архитект на душите. Отшелникът в Конго“.

— Какви отвратителни глупости. Казвам ви, отче, че не ме интересува нищо, което този човек може да напише.

— Вие наистина сте много рязък. Аз само съжалявам, че нямах време да я покажа на игумена. Той малко е сбъркал името на ордена, но от англичанин не може да се очаква друго нещо. Слушайте как свършва. „Когато един прочут френски държавник се оттеглил някога в глъбините на страната, за да избегне тежестите на службата, казват, че хората направили пътека до вратата му.“

— Той нищо не може да напише вярно — възмути се Кери. — Нищо. Това е било един писател, а не държавник. И писателят е бил американец, а не французин.

— Това са дреболии — каза отец Тома с упрек. — Слушайте нататък. „Целият католически свят коментира тайнственото изчезване на големия архитект Кери. Кери, чиито постижения се простират от последната катедрала в Съединените щати, един дворец от стъкло и стомана, до малкия бял доминикански параклис на Лазурния бряг…“

— Сега пък ме смесва с онзи любител Матис — възкликна Кери.

— Дребните подробности нямат значение.

— Надявам се, заради вас, че Евангелието е по-точно в дребните подробности от този Паркинсън.

— „Отдавна не са виждали Кери в местата, които той обикновено посещава. Аз го проследих по целия път от любимия му ресторант Овнешката плешка…“

— Това е глупаво. Той да не ме смята за лаком турист?

— „… до сърцето на Африка. Близо до мястото, където Стенли някога се е разположил на лагер между дивите племена, аз най-после намерих Кери…“ — Отец Тома вдигна поглед и каза: — Тук той пише много хубави неща за нашата работа. „Самоотвержени… предани… в белите раса на техния безупречен живот.“ Знаете ли, той наистина има известно чувство за стил.

— „Какво е накарало великият Кери да изостави една кариера, която му носеше почести и богатства, за да посвети живота си в служба на онези, до които светът не се докосва? Не бях в състояние да му задам този въпрос, когато внезапно разбрах, че е настъпил краят на моето търсене. В безсъзнание и изгарящ от треска, аз бях свален на брега от пирогата ми — една лека лодка, с която бях проникнал в Сърцето на Мрака, както казва Джоузеф Конрад — от неколцината верни туземци, които ме следваха надолу по реката със същата вярност, която някога дедите им са проявили по отношение на Стенли.“

— Не може да не забърка Стенли — обади се Кери. — В Централна Африка са идвали и много други, но предполагам, че англичанинът никога не е чувал за тях.

— „Когато се свестих, ръката на Кери опипваше пулса ми, а очите му бяха вперени в моите. Тогава почувствувах голямата тайна.“

— Тези глупости наистина ли ви правят удоволствие? — попита Кери, като седна нетърпеливо на леглото си.

— Чел съм много жития на светци, написани доста по-лошо — отвърна отец Тома. — Стилът не е всичко. Намеренията на този човек, са чисти. Вие може би не сте най-добрият съдник. Той продължава: „От устата на Кери научих същността на тайната. Макар че Кери ми говори така, както навярно не е говорил с никого, изгарящ от угризения на съвестта за пъстрото си и безгрижно минало, каквото някога свети Франциск е водил из тъмните улички на града край Арно…“ Бих искал да съм присъствувал — каза тъжно отец Тома, — когато сте говорили за това. Пропускам следния пасаж, в който се говори главно за прокажените. Изглежда, че той е забелязал само сакатите — жалко, защото дава твърде мрачна картина за нашия дом тука. — Като заместник-игумен отец Тома вече гледаше на мисията, по-благоприятно, отколкото преди един месец.

— Тук той стига до онова, което нарича сърцето на въпроса. „Тайната научих от най-близкия приятел на Кери, Андре Рике, управителя на една плантация за палмово масло. Сигурно е типично за Кери, че е готов да открие онова, което смирено скрива от свещениците, за които работи, пред този плантатор — последния човек, за който очаквате да бъде в тесни приятелски връзки с прочутия архитект. Вие искате да знаете какво го е довело тука? — попита ме г-н Рике. — Сигурен съм, че това е любовта, една напълно самоотвержена любов, без ограничения за цвят и класа. Никога не съм срещал човек по-образован по верските въпроси. Седял съм на ей тази маса до късно през нощта да разисквам върху природата на божествената любов с великия Кери. Така двете странни половини на Кери се съединиха — пред мен Кери говори за жените, които е обичал в Европа, а на своя непознат приятел във фабриката в джунглите беше говорил за любовта си към бога. В тези атомни дни светът има нужда от светци. Когато един прочут френски държавник се оттеглил някога в глъбините на страната, за да избегне тежестите на службата, казват, че хората направили пътека до вратата му. Невероятно ми се струва, че светът, който някога намери пътя към Швайцер в Ламбарен, ще пропусне да потърси отшелника в Конго!“ Мисля, че е могъл да прескочи забележката за свети Франциск — каза отец Тома, — тя може да се разбере неправилно.

— Какви лъжи пише този човек — провикна се Кери. После стана от леглото и се изправи до чертожната маса и опънатото на нея хелиографно копие. — Няма да позволя на този човек… — продължи той.

— Той, разбира се, си остава журналист — рече отец Тома. — Това са просто професионални преувеличения.

— Аз не говоря за Паркинсън. На него това му е работа. Говоря за Рике. Никога не съм говорил с Рике за любовта и за бога.

— Той ми каза, че веднаж сте имали много интересен разговор.

— Никога. Не е имало разговор. Уверявам ви, че говореше само той.

Отец Тома погледна към изрезката от вестника и рече:

— Изглежда, че след една седмица ще излезе втора статия. Той казва тука: „Следната неделя. Миналото на един светец. Изкупление чрез страдание. Изгубеният в джунглите прокажен.“ Това сигурно е Део Грациас — обясни отец Тома. — Има и снимка на англичанина, както говори с Рике.

— Дайте ми статията. — Кери разкъса изрезката на парчета и ги хвърли на пода. После попита: — Пътят проходим ли е?

— Когато напуснах Люк беше проходим. Защо?

— Тогава ще взема единия камион.

— За къде?

— За да си поприказвам с Рике. Не виждате ли, отче, че трябва да го накарам да млъкне. Това не бива да продължава. Аз се боря за живота си.

— За живота си ли?

— За живота си тук. Това е всичко, което имам. — Той седна уморено на леглото и продължи: — Изминах дълъг път. Ако напусна, няма къде другаде да отида.

— За добрия човек славата е винаги проблема — каза отец Тома.

— Но аз не съм добър човек, отче. Не можете ли да ми повярвате? И вие ли трябва да изопачавате всичко като Рике и оня човек? Нямах никакви добри подбуди, за да дойда тук. Мисля само за себе си, както към правил винаги, но сигурно и егоистът има право на малко щастие.

— Вашето смирение е наистина възхитително — промълви отец Тома.