Греъм Грийн
Безнадежден случай (12)

1

Характерен е за Африка начинът, по който хората идват и си отиват, като че ли пространството и пустотата на един неразвит континент насърчават преселванията; приливът изхвърля разбитите останки на края на брега и пак ги помита при оттеглянето си, за да ги остави на друго място. Никой не беше очаквал Паркинсън, той беше дошъл без предупреждение и няколко дни по-късно си замина, като отнесе фотографическия си апарат Ролайфлекс и пишещата машина Ремингтон с парахода на Отрако някъде другаде. Подир две седмици, късно вечерта, по реката дойде с моторна лодка млад чиновник, който изигра с отците една игра на зарове, изпи чаша уиски преди лягане и остави след себе си, като че ли това е било единствената цел на пътуването му, един брой от едно английско списание „Архитектурен преглед“, преди да си замине след закуска в сиво-зелената безкрайност. (Освен критиката за една нова магистрала, списанието съдържаше няколко снимки на една отвратителна катедрала, наскоро построена в някаква английска колония. Може би младият човек смяташе, че тя ще служи като предупреждение за Кери.) Пак минаха незабелязано няколко седмици — настъпиха няколко смъртни случаи от туберкулоза, болницата се издигна няколко стъпки над основите — и после от парахода на Отрако слязоха двама полицаи, за да направят разследване за някакъв водач от Армията на спасението, когото търсеха от столицата. Казаха, че той убеждавал населението на едно съседно племе да му продаде одеялата си, защото щели да бъдат много тежки за носене при възкресението на мъртвите, а после да му дадат обратно парите, за да им ги скрие на сигурно място, където никакви крадци не могат да се промъкнат и да ги откраднат. За награда им давал удостоверения, които осигурявали против опасността да бъдат отвлечени от католическите и протестантските мисионери. Мисионерите, казвал той, чрез магия изнасяли трупове на едро в запечатани товарни вагони за Европа, където ги обръщали в консерви с надпис „Най-хубавата африканска скумрия“. В лагера за прокажени полицаите не можаха да научат нищо за беглеца и си отидоха два часа по-късно със същия параход, като отплуваха заедно с едно малко островче от водни хиацинти със същата скорост и в същата посока, като че ли и те бяха част от природата.

С течение на времето Кери започна да забравя Паркинсън. Широкият свят беше извършил своето зло и си беше отишъл и сега настъпи някакъв покой. Рике не се мяркаше, и никакво ехо от вестникарски статии от далечната Европа не идваше да смути Кери. Дори отец Тома се откъсна за малко от лагера до една семинария в джунглите, отдето се надяваше да намери учител за един нов клас. Краката на Кери свикнаха с дългия, покрит с червеникава пръст път, който се простираше между стаята му и болницата; вечер, когато отминеше най-страшната жега, червеникавата пръст блестеше като нощно цвете, в оттенъци от розово и червено.

Отците не се интересуваха от частния живот на хората. Един мъж, след като го излекуваха, напусна лагера и жена му се премести в хижата на друг мъж, но отците не казаха нито дума. Един от катехистите^[1], един мъж, който беше достигнал границата на осакатяването, като беше изгубил носа си и пръстите на ръцете и краката (той изглеждаше като че ли е бил окастрен, избелен и изчистен с нож), имаше бебе от жената, осакатена от детски паралич, която можеше само да пълзи, като влачеше след себе си своите крака на джудже. Мъжът занесе бебето в черквата да го кръстят и там му дадоха името Емануел — и пак нямаше никакви въпроси и упреци. Отците бяха твърде заети, за да се занимават с онова, което черквата смяташе за грях (най-малко от всичко те се интересуваха от нравоучение). У отец Тома можеше да се забележи някакъв упорит инстинкт, който работеше по околни пътища, но него го нямаше, за да смущава лагера за прокажени със скрупулите и тревогите си.

Докторът беше по-мъчен характер за разбиране. За разлика от отците той не вярваше в никакъв бог, който да го подкрепя в трудното му призвание. Веднаж, когато Кери направи някаква забележка за живота му — един въпрос, който му бе внушен от вида на някакъв жалък и мръсен пациент, докторът го изгледа със същия поглед на клиницист, с който току-що беше изследвал пациента, и рече:

— Ако проверя сега кожата ви, може би ще получа отново отрицателна реакция.

— Какво искате да кажете?

— Пак проявявате любопитство за друго човешко същество.

— Кой беше първият? — попита Кери.

— Део Грациас. Знаете ли, че в призванието си аз съм бил по-щастлив от вас.

Кери погледна дългата редица изпокъсани дюшеци, на които бинтовани хора лежаха в неловките пози на приковани към постелята болни. Във въздуха се чувствуваше сладникавата миризма на окапала кожа.

— Щастлив? — учуди се той.

— Човек трябва да е много силен, за да преживее едно самосъзерцателно и самотно призвание. Не мисля, че вие сте били достатъчно силен. За себе си знам, че не бих могъл да устоя на вашия живот.

— Защо човек избира такова призвание? — попита Кери.

— Него го избират. О, не искам да кажа, че го избира бог, а случайността. Има един стар датски доктор, който все още обикаля наоколо и който стана специалист по проказата късно в живота си, и то пак поради случайността. Правеше разкопки в едни стари гробища и намери скелети без кости на пръстите — това бяха стари гробища на прокажени от четиринадесетия век. Разгледа скелетите на рентгенов апарат и направи известни открития в костите, особено в областта на носа, непознати на никого досега — повечето от нас не са имали случай да работят със скелети. След това стана специалист по проказата. Сега ще го срещнете на всяка международна конференция по проказата, с череп в самолетната чанта, който е минал през ръцете на маса митничари. Този череп сигурно ги е стряскал доста, но не вярвам да са му взимали мито.

— А вие, доктор Колен? Каква беше вашата случайност?

— Само случайността на темперамента, може би — отговори уклончиво докторът. Излязоха заедно в застоялия и влажен въздух. — О, не ме разбирайте погрешно. Не съм имал никакво желание да умра като Дамиен. Сега, когато можем да лекуваме проказата, ще има по-малко от тези гибелни призвания, но някога те не бяха рядкост. — Тръгнаха да пресичат пътя към сянката на диспансера, по стълбите на който чакаха прокажените; докторът се спря в горещината насред пътя. — Някога между специалистите по проказа имаше голям процент на самоубийства — предполагам, че не са можели да дочакат онази положителна реакция, която всички са се надявали рано или късно да получат. Странни самоубийства за едно странно призвание. Някога познавах добре един човек, който си инжектира една доза змийска отрова, а един друг поля мебелите и дрехите си с бензин и се запали. Както сте забелязали, в двата случая има една обща черта — излишно страдание. И това може да бъде призвание.

— Не ви разбирам.

— Вие не бихте ли предпочели страданието пред безпокойствието? Безпокойствието дразни нашето аз като ухапване на комар. Колкото по-неудобно ни е, толкова повече чувствуваме себе си, а страданието е нещо съвсем друго. Аз мисля, че търсенето на страдания и споменът за страданията са единствените средства, с които разполагаме, за да влезем в контакт с цялото човечество. Чрез страданието ставаме част от християнския мит.

— Тогава бих искал да ме научите да страдам — каза Кери. — Аз познавам само ухапванията на комарите.

— Достатъчно ще страдате, ако постоим още тук — отвърна д-р Колен и поведе Кери от пътя към сянката. — Днес ще ви покажа няколко интересни случаи на болни очи. — Той седна на хирургическата си маса, а Кери се настани на един стол до него. Такива червени очи, каквито сега го гледаха отсреща, той беше виждал само на маските, изобразяващи скъперничество или старост, които децата носят на Коледа. — Трябва ви само малко търпение — продължи д-р Колен. — Страданието не се намира толкова мъчно — и Кери се опита да си спомни кой му беше казал същото преди месеци. Дразнеше го това, че паметта му изневерява.

— Не говорите ли много за страданието? — попита той. — Онази жена, която умря миналата седмица…

— Не съжалявайте много онези, които умират след малко мъки. Това ги подготвя да си отидат. Помислете си как се изживява една смъртна присъда, когато сте пълен със здраве и сила. — Д-р Колен се обърна и заговори на туземното наречие с една стара жена, чиито парализирани клепачи не можеха дори да засенчат очите й.

Тази вечер, след като се нахрани с отците, Кери тръгна бавно към къщата на доктора. Прокажените седяха пред хижите си, за да използват хладния въздух, който идваше с тъмнината. На малък тезгях, осветен от ветроупорна лампа, един човек предлагаше за пет франка шепа гъсеници, които беше събрал в гората. Някой пееше през една-две улици, а край един огън Кери видя група танцуващи, събрани около неговия прислужник Део Грациас, който седеше на земята и използуваше юмруците си като палки за барабан, за да бие ритъма върху едно старо газено тенеке. Дори кучетата с уши като прилепи лежаха спокойно, прилични на надгробни паметници. Млада жена с голи гърди имаше среща на пътя, който водеше към гората. Под светлината на луната за известно време възлите по лицето й преставаха да съществуват, и по кожата й нямаше петна. Тя беше като всяко младо момиче, което очаква някой мъж.

След избухването пред англичанина на Кери му се струваше, че някаква упорита отрова се е изляла навън от организма му. Той не можеше да си спомни такава спокойна вечер от онази нощ, когато завърши първите си планове, може би единствените, които напълно го бяха задоволили. Разбира се, по-късно собствениците бяха похабили постройката, както похабяваха всичко. Никое здание не беше осигурено против мебелите, картините и хората, които съдържаше. Но първо идваше този покой. Consummatum est^[2]: мъките са отминали и го обгръщаше покой като някаква малка смърт.

След като изпи втората си чаша уиски, той каза на доктора:

— Когато изследването на препарата от кожата е отрицателно, то винаги ли остава такова?

— Невинаги. Много е рано да се пусне пациентът по света, макар и изследванията да са били отрицателни — о, поне в течение на шест месеца. Има възвръщания на болестта, дори при сегашните ни лекарства.

— Трудно ли им е понякога да си отидат?

— Много често. Привързват се към хижите си и парчето си земя, а за осакатените животът навън, разбира се, не е лесен. В своето осакатяване те носят петното на проказата. Хората са склонни да мислят, че който веднаж е бил прокажен, завинаги остава прокажен.

— Започвам да разбирам малко по-лесно вашето призвание. Но при все това отците вярват, че зад тях стои християнската истина, и това ги подкрепя в такова място. Вие и аз нямаме такава истина. На вас достатъчен ли ви е християнският мит, за който говорехте?

— Аз съм привърженик на промяната — отвърна докторът. — Ако бях се родил амеба, която може да мисли, щях да мечтая за деня на първаците. Щях да искам всичко, което правя, да допринася за приближаването на този ден. Еволюцията, доколкото можем да кажем, здраво се е настанила в човешкия мозък. Мравката, рибата, даже маймуната са отишли толкова далеч, колкото са могли, но в нашия мозък еволюцията се движи, и с каква бързина, господи! Забравих колко стотици милиони години са минали между динозавъра и първаците, но през време на нашия живот ние видяхме промяната от дизеловите мотори към реактивните, разбиването на атома, лекуването на проказата.

— Толкова хубаво нещо ли е промяната?

— Не можем да я избегнем. Ние плуваме с голямата девета вълна на еволюцията. Дори християнският мит е част от тази вълна и, кой знае, може би най-ценната й част. Представете си, че в мозъка ни любовта еволюира така бързо както техниката. В отделни случаи може и да е така у светците… у Христос, ако той наистина е съществувал.

— Всичко това наистина ли ви утешава? — попита Кери. — То звучи като старата песен за прогреса.

— Деветнадесетият век не е бил толкова неправ, колкото смятаме ние. Ние гледаме с цинизъм на прогреса заради онези ужаси, които хората извършиха през последните четиридесет години. Но все пак, през изпитания и грешки амебата се е превърнала в маймуна. Имало е пътища без изход и погрешни завои и тогава, предполагам. Еволюцията днес може да роди Хитлер, както и свети Йоан Кръстител. Аз имам една малка надежда, това е всичко, една много малка надежда, че някой, когото те наричат Христос, е бил плодородният елемент, който търси пукнатина в стената, за да засади семето си. Представям си Христос като амеба, която е тръгнала по правилния път. Искам да бъда на страната на прогреса, който преживява всичко. Не съм приятел на птеродактилите.

— А ако сме неспособни за любов?

— Не съм сигурен, че съществува такъв човек. Любовта е насадена у всекиго, в някои случаи дори безполезно, като апендикс. Понякога, разбира се, хората я наричат омраза.

— У себе си не съм открил никаква следа от нея.

— Може би търсите нещо много голямо и много важно. Или много активно.

— Това, което казвате, ми се струва същото суеверие като онова, в което вярват отците.

— Какво значение има? Това е суеверието, чрез което живея. Имало е и друго суеверие, съвсем недоказано — Коперник го е имал, — че земята се върти около слънцето. Без това суеверие днес нямаше да можем да изстрелваме ракети на луната. Човек трябва да залага на суеверията си, както Паскал е залагал на своите. — И той пресуши чашата си с уиски.

— Вие щастлив ли сте? — попита Кери.

— Предполагам, че съм щастлив. Никога не съм си задавал този въпрос. Щастливият пита ли се някога, дали е щастлив? Аз живея от ден за ден.

— Като плувате на вълната си — промълви Кери със завист. — Никога ли нямате нужда от жена?

— Единствената, от която съм имал нужда — отвърна докторът, — е мъртва.

— Значи, затова сте дошли тук.

— Грешите — каза Колен. — Тя е погребана на стотина метра оттук. Това беше жена ми.