Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- A Burnt-Out Case, 1961 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Златко Попзлатев, 1962 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,8 (× 6гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
- ventcis(2014)
Издание:
Греъм Грийн. Безнадежден случай
Редактор: К. Хавезов
Художник: Ат. Нейков
Худ. редактор: Цв. Костуркова
Техн. редактор: Н. Панайотов
Коректор: М. Големинова
Дадена за набор на 16.VI.1962 г.
Подписана за печат на 20.VIII.1962 г.
Печатни коли 13.50
Издателски коли 14.50
Формат 1/32 от 84/108
Подвързия ДПК „Димитър Благоев“
Печатница на Националния съвет на Отечествения фронт
История
- —Добавяне
Глава трета
1
Доктор Колен беше сложил пред себе си един картон с контурите на човек. Чертежът беше направил сам; картоните беше поръчал в Люк, защото нямаше надежда, че може да получи такива от родината си. Бедата беше, че струваха много малко; фактурите бяха изпадали като ситен прах през официалното сито, което пресяваше исканията му за помощ. Между дребните чиновници в министерството в родината му нямаше никой с достатъчно власт да разреши разход от шестстотин франка, и никой с достатъчно кураж, за да обезпокои един висш чиновник с такова нищожно искане. Сега, когато използуваше схемите, собствените му лоши чертежи го дразнеха. Той прокара пръсти по гърба на пациента и откри ново надебеляване на кожата по лявата плешка. Начерта една сянка на схемата му и извика: „Следващият.“ Може би, би могъл да предвиди това петно, ако беше завършена новата болница и беше инсталиран новият апарат за измерване на температурата на кожата. „Въпросът не е какво съм направил, а какво ще направя“, помисли си той. За доктор Колен тази оптимистична фраза имаше ироничен смисъл.
Когато, дойде за пръв път в тази страна, в Люк живееше един стар бакалин грък — този човек, наближаваше осемдесетте и беше прочут със своята мълчаливост. Няколко години преди това той се бе оженил за една млада африканка, която не можеше нито да чете, нито да пише. Хората се чудеха какво общо може да има между тях, на неговата възраст, с неговата мълчаливост и нейното невежество. Един ден той видял помощника си африканец, който лежал с нея в дъното на склада, зад чувалите с картофи. Нищо не казал, но на другия ден отишъл в банката и изтеглил спестяванията си. По-голямата част от парите сложил в един плик и пуснал през вратата на местното сиропиталище, което беше винаги претъпкано с нежелани мелези. С останалите пари той отишъл в гаража на хълма зад съдилището, където се продаваха стари коли, и си купил най-евтината кола, която могли да му намерят. Тя била толкова стара и евтина, че било неудобно даже на управителя, може би защото и той беше грък. Колата можела да тръгне само от върха на някой хълм, но старецът казал, че това няма значение. Амбицията му била преди да умре да кара веднъж кола — наречете го каприз, ако искате. Показали му как да включи колата на скорост и как да подава газ и я подкарали, като го бутнали отзад. Той стигнал до площада в Люк, където се намирала бакалницата му, и започнал да дава сигнали. Хората спрели, за да видят странната гледка, как старецът карал първата си кола. Като минал пред бакалницата, помощникът му излязъл да види зрелището. Старецът обиколил втори път площада: той все едно не можел да спре колата, защото после тя нямало да тръгне на равното. Той обикалял, а помощникът му махал от вратата, за да го насърчи. После старецът извил кормилото, натиснал педала и минало право през помощника си в бакалницата, където колата спряла завинаги пред касата: След това слязъл от колата и като я оставил както си била, влязъл в кантората, за да чака полицията. Помощникът не бил убит, но двата му крака и тазът му, били смазани и вече никога нямало да го бива за жени. Най-после полицейският комисар дошъл. Той бил млад човек и това било първият му случай, а гъркът бил на голяма почит в Люк.
— Какво сте направили? — попитал той, като влязъл в кантората.
— Въпросът не е какво съм направил — отвърнал старецът, — а какво ще направя — и като извадил един револвер изпод възглавницата, прострелял се в главата.
Оттогава доктор Колен често намираше утеха в грижливо формулираната фраза на стария бакалин грък.
Той пак извика „следващият“. Денят беше много топъл и влажен, и пациентите бяха малко и отпуснати. Докторът все още се учудваше, че хората не можеха да се аклиматизират в собствената си страна; африканците страдаха от жегата като европейците, също както една негова стара позната шведка страдаше от дългата зимна нощ, сякаш беше родена на юг. Човекът, който сега застана пред доктора, отбягваше да срещне погледа му. На картона той беше записан под името Внимание, но сега цялото му внимание беше насочено другаде.
— Пак ли има неприятности като миналата нощ? — попита докторът.
Човекът погледна през рамото на доктора, като че ли се приближаваше някой, от когото се бои, и каза:
— Да. — Очите му бяха уморени и кървясали; той свиваше напред рамене от двете страни на хлътналите си гърди, сякаш бяха корици на книга, която се опитва да затвори.
— Скоро ще ти мине — успокои го докторът. — Трябва да имаш търпение.
— Страх ме е — отговори човекът на собственото си наречие. — Моля ви се, кажете им да ми вържат ръцете, когато се мръкне.
— Толкова ли е лошо?
— Да. Страх ме е за момчето ми. То спи до мен.
Таблетките DDS не бяха просто лекарство. Реакциите от тях бяха понякога ужасни. Когато се касаеше само до болка в нервите, пациентът можеше да се лекува с кортизон, но в някои случаи настъпваше през нощта един вид лудост. Човекът каза:
— Страх ме е да не убия момчето.
— Ще ти мине — отговори докторът. — Още една нощ, и това е всичко. Помни само, че трябва да търпиш. Можеш ли да познаваш колко е часът?
— Да.
— Ще ти дам един часовник, който свети, тъй че да можеш да го виждаш в тъмното. Неприятностите ще започнат в седем часа. В единадесет ще се чувствуваш най-зле. Не се бори. Ако ти вържем ръцете, ще се бориш. Просто гледай часовника. В един ще се чувствуваш много зле, но после ще започне да ти минава. В три ще се чувствуваш не по-зле от сега, а след това ще бъдеш все по-добре и по-добре, и лудостта ти ще премине. Само гледай часовника и помни какво ти казвам. Ще го направиш ли?
— Да.
— Преди да се мръкне ще ти донеса часовника.
— Детето ми…
— Не се тревожи за детето. Ще кажа на сестрите да го наглеждат, докато лудостта ти премине. Ти трябва, да гледаш часовника. Както се движат стрелките, така ще се движи и лудостта. А в пет в часовника ще позвъни едно звънче. Тогава можеш да заспиш. Лудостта ти ще е минала. Тя вече няма да се върне.
Той се мъчеше да говори убедително, но чувствуваше, че жегата замъглява тона му. Когато човекът си отиде, почувствува като че ли са изтръгнали и изхвърлили нещо от него. Той каза на помощника си:
— Днес не мога да преглеждам повече.
— Има още шестима.
— Аз ли съм единственият, който не бива да чувствува жегата? — Но когато напускаше своя малък сектор от бойното поле на света, той чувствуваше нещо от срама на дезертьора.
Може би този срам насочи стелките му към един друг пациент. Като минаваше край стаята на Кери, той го видя зает на чертожната му маса: продължи и стигна до стаята на отец Тома. И отец Тома имаше свободна сутрин — и неговото училище, като диспансера, щеше да бъде празно поради жегата. Паркинсън седеше на единствения стол, само по панталоните на пижамата си; коланът им като че ли беше превързан несигурно около някое яйце. Когато Колен влезе, отец Тома говореше възбудено на много странен английски език, което и докторът разбра. Той чу името „Кери“. Между двете легла едва имаше място да застане човек.
— Е — поде Колен, — както виждате, г-н Паркинсън, още не сте умрял. Човек не умира от малко треска.
— Какво казва? — обърна се Паркинсън към отец Тома. — Омръзна ми да не разбирам. Каква полза от норманското нашествие, ако сега не говорим същия език?
— Защо е дошъл тука, отец Тома? Разбрахте ли?
— Пита ме сума неща за Кери.
— Защо? Какво му влиза в работата?
— Казва, че е дошъл тука специално, за да говори с него.
— Тогава щеше да направи по-добре да се върне с парахода, защото Кери няма да каже нищо.
— Кери, точно така, Кери — обади се Паркинсън. — Глупаво е от негова страна да се преструва, че се крие. Никой не иска истински да се скрие от Монтегю Паркинсън. Аз не съм ли краят на желанието на всеки? Цитат. Суйнбърн.
— Какво му казахте, отче?
— Само потвърдих онова, което му е съобщил Рике — оправда се отец Тома.
— Рике! Значи е чул куп лъжи.
— Историята за Део Грациас лъжа ли е? Новата болница лъжа ли е? Надявам се, че съм могъл да поставя историята в правилния й контекст, това е всичко.
— Какъв е правилният контекст?
— Католическият контекст — отвърна отец Тома.
Портативната пишеща машина „Ремингтон“ стоеше на масата на отец Тома до разпятието. От другата страна на разпятието, като втория разбойник, висеше на един гвоздей фотоапаратът. Доктор Колен погледна изписания лист на масата. Той четеше английски по-добре, отколкото говореше. Прочетете заглавието: „Отшелникът край голямата река“, после погледна обвиняващо отец Тома. — Знаете ли за какво се отнася това?
— Това е историята на Кери — отговори отец Тома.
— Тази глупост!
Колен пак погледна изписаната страница. „Това е името, което туземците са дали на един странен чужденец в сърцето на черна Африка.“ После попита:
— Qui ê tes-vous?[1]
— Паркинсън — отвърна човекът. — Казах ви вече. Монтегю Паркинсън. — И добави разочаровано: — Това име нищо ли не ви напомня?
По-долу на страницата Колен прочете: „три седмици с параход, за да се достигне тази дива област. Поразен след седем дни от ухапванията на мухите цеце и москитите, аз бяха свален на брега в безсъзнание. Там, където някога Стенли си е пробивал път с картечници Максим, сега се води друга битка — този път в полза на африканците — срещу смъртната зараза на проказата… дойдох на себе си от треската, за да се намеря пациент в една болница за прокажени…“
— Но това са лъжи — обърна се Колен към отец Тома.
— За какво се кара? — попита Паркинсън.
— Казва, че това, което сте написали тук, не е… съвсем вярно.
— Кажете му, че е повече от вярно — отговори Паркинсън. — Това е страница от модерната история. Вие наистина ли вярвате, че Цезар е казал „Et tu, Brute“[2]. Той е трябвало да каже това и някой, който е бил там — старият Херодот, не, той е бил грък, нали, сигурно е бил някой друг, може би Суетон, — е налучкал каквото е било нужно. Истината винаги се забравя. На смъртния си одър Пит е искал банички със свинско „Белами“, но историята е изменила това. — Дори отец Тома не можеше да следи извивките на мисълта на Паркинсън. — Моите статии трябва да се помнят като история. Поне от един неделен ден до другия. Продължението — идната неделя, „Светецът с минало“.
— Разбирате ли нещо от всичко това, отче? — попита Колен.
— Не много — призна си отец Тома.
— Неприятности ли е дошъл да ни създава?
— Не, не. Нищо подобно. Изглежда, че вестникът му го е изпратил в Африка да пише за някакви смутове в британската територия. Той закъснял, а по това време почнали смутовете в нашата столица, и той дошъл тук.
— Без дори да знае френски?
— Има билет първа класа за отиване и връщане до Найроби. Казва, че вестникът му не можел да си позволи да изпрати две журналистически звезди в Африка, и затова му телеграфирали да мине в нашата територия. Той пак закъснял, но после чул слухове за Кери. Казва, че непременно трябвало да изпрати нещо. Като стигнал в Люк, случайно срещнал у губернатора Рике.
— Какво знае той за миналото на Кери? Дори ние…
Паркинсън следеше внимателно разговора; погледът му скачаше от едното лице на другото. Той сигурно разбираше тук-там по някоя дума и правеше бързите си, пъргави, погрешни заключения.
— Изглежда — каза отец Тома, — че английските вестници имат нещо, което наричат morgue[3]. Стига само да им телеграфира, и те ще му изпратят резюме на всичко, което е било писано за Кери.
— Това прилича на полицейско преследване.
— О, убеден съм, че няма да намерят нищо лошо за него.
— Никой от вас ли не е чул името ми Монтегю Паркинсън? — попита Паркинсън тъжно. — То е доста забележително. — Невъзможно беше да се каже дали се подиграваше със себе си.
Отец Тома започна:
— Да си призная истината, преди да дойдете…
— Името ми е написано върху водата. Цитат. Шели — каза Паркинсън.
— Кери знае ли нещо за това? — обърна се Колен към отец Тома.
— Още не.
— Той започваше да се чувствува щастлив тука.
— Не бива да съдите прибързано — каза отец Тома. — Всичко това има и друга страна. Лагерът ни може да се прочуее, да се прочуе като болницата на Швайцер, а, както съм чувал, англичаните са щедри хора.
Може би името Швайцер помогна на Паркинсън да долови смисъла на думите на отец Тома. Той бързо каза:
— Моите статии се препечатват в Съединените щати, Франция, Германия, Япония и Южна Америка. Никой друг жив журналист…
— Досега сме минали и без реклама, отче — припомни Колен.
— Рекламата е само друго име на пропагандата. А за пропагандата ние имаме школа в Рим.
— Може би тя е по-подходяща за Рим, отче, отколкото за Централна Африка.
— Рекламата може да бъде пробен камък за добродетелта. Аз лично съм убеден, че Кери…
— Никога не съм обичал кървавите спортове, отче. А най-малко от всички преследването на хора.
— Преувеличавате докторе. От всичко това може да излезе много добро. Вие знаете, че винаги ви липсват пари. Мисията не може да ги даде. Държавата не иска. Заслужава да се помисли и за пациентите ви.
— Може би и Кери е пациент — каза Колен.
— Глупости. Аз имах предвид прокажените — вие винаги мечтаете за училище, в което да ги учат да работят, ако се намерят пари, нали? За тези ваши нещастни безнадеждни случаи.
— Кери може също да е безнадежден случаи — рече докторът. Той погледна дебелия човек на стола. — Къде ще може той сега да намери лекарството си? За един осакатен прожекторите не са много хубаво нещо.
Горещината на деня и ядът, който в момента изпитваха един срещу друг, ги бяха направили по-невнимателни и само Паркинсън видя, че човекът, за който спореха, беше вече на прага на стаята на отец Тома.
— Как сте, Кери? — попита Паркинсън. — Не ви познах, когато се срещнахме на парахода.
— И аз не ви познах — отговори Кери.
— Слава богу — въздъхна Паркинсън, — че и вие не сте се свършили като смутовете. Поне една история хванах. Ние двамата трябва да си поговорим.
2
— Значи, това е новата болница — осведоми се Паркинсън. — Разбира се, аз нямам понятие от тези неща, но ми се струва, че тук няма нищо оригинално… — Той се наведе над плановете и рече с явното намерение да предизвика събеседника си: — Напомня ми на нещо в нашите нови предградия. Може би Хемел Хемпстед. Или Стивънейдж.
— Това не е архитектура — отвърна Кери. — Това е евтино строителство. Нищо повече. И колкото по-евтино, толкова по-добре, стига да издържа на жегата, дъжда и влагата.
— Трябва ли им човек като вас за тази работа?
— Да. Тук нямат строители.
— Ще останете ли, докато болницата бъде свършена?
— Даже и след това.
— Значи онова, което Рике ми каза, трябва да е отчасти вярно.
— Съмнявам се, дали този човек би могъл да каже нещо вярно.
— Трябва да сте някакъв светец, за да се погребете тука.
— Не. Не съм светец.
— Тогава какво сте? Какви са мотивите ви. Аз вече знам маса неща за вас. Осведомих се — призна си Паркинсън. Той се отпусна с цялата си тежест на леглото и каза поверително: — Вие не сте точно човек, който обича ближните си, нали? Като изключим жените, разбира се.
Порочността е много привлекателна и без съмнение тя привличаше Паркинсън; той я носеше върху кожата си като фосфор и беше невъзможно да не я забележиш. В тази планина от месо добродетелта беше умряла отдавна поради липса на въздух. Един свещеник може да не се шокира от човешките слабости, но може да се засегне или да се разочарова; за Паркинсън те бяха добре дошли. Нищо не можеше да засегне Паркинсън, освен неуспеха, и нищо не можеше да го разочарова, освен размера на някой чек.
— Вие чухте как ме нарече преди малко докторът — един от безнадеждните случаи. Има прокажени, които изгубват всичко; което може да бъде изядено от болестта, преди да се излекуват.
— Вие сте цял, доколкото може човек да види — възрази Паркинсън, като погледна пръстите, които почиваха на чертожната маса.
— Аз съм стигнал до края. Може да се каже, че това място е краят. Нито по пътя може да се отиде по-нататък, нито по реката. И вас вълните ви изхвърлиха тук, нали?
— О, не, аз дойдох нарочно.
— На парахода аз се изплаших от вас, но вече не ме е страх.
— Не мога да разбера от какво трябва да се боите. И аз съм човек като всички други хора.
— Не — каза Кери, — вие сте човек като мене. Хората с призвание се различават от другите. Те могат да изгубят повече. Зад всеки от нас по различен начин се крие един пропаднал духовник. Признавайте, че и вие някога сте имали призвание, макар и само призванието да пишете.
— Това няма значение. Повечето журналисти започват по този начин. — Леглото се огъваше под тежестта на Паркинсън, докато той местеше бутовете си като чували.
— И свършват по вашия начин?
— Какво искате да кажете? Да не се опитвате да ме обидите? Аз не мога да бъда обиден, г-н Кери.
— Защо ще ви обиждам? Ние двамата сме от един и същ вид. Аз започнах като архитект, а свършвам като строител. Няма голямо удоволствие в този вид напредък. Има ли удоволствие във вашия краен етап, Паркинсън? — И той погледна изписания лист, който беше взел със себе си от стаята на отец Тома.
— Това е работа.
— Разбира се.
— Тя ми поддържа живота — каза Паркинсън.
— Да.
— Няма защо да разправяте, че съм като вас. Аз поне се радвам на живота.
— О, да. На удоволствията на чувствата. На яденето ли, Паркинсън?
— Трябва да бъда предпазлив. — Той хвана висящия ъгъл на мрежата против москити и избърса челото си с него. — Аз тежа сто и десет кила.
— На жените ли се радвате, Паркинсън?
— Не мога да разбера защо ми задавате тези въпроси. Аз съм дошъл да интервюирам вас. Разбира се, позавъртам се от време на време, но в живота на всеки мъж настъпва един момент…
— Вие сте по-млад от мен.
— Сърцето ми не е така здраво.
— Вие наистина сте стигнали до един край като мен, Паркинсън, и ето ни тук двамата. И двамата сме безнадеждни случаи. На света сигурно има още много като нас. Би трябвало да имаме някакъв масонски знак, за да се разпознаваме един друг.
— Аз не съм безнадежден случай. Имам си работа. Най-големият синдикат… — Той изглеждаше решен да докаже, че не е като Кери. Подобно на пациент, който показва кожата си на доктора, той искаше да докаже, че няма задебеляване, няма възли, нищо, което може да го класира при другите прокажени.
— Имало е време — каза Кери, — когато вие не сте щели да напишете това изречение за Стенли.
— Малка грешка в географията, това е всичко. Човек трябва да драматизира. Това е първото нещо, на което учат репортьорите в „Пост“ — историята трябва — да изпъква. Иначе никой няма да я забележи.
— Вие бихте ли написали самата истина за мен?
— Има закони за клеветата.
— Аз никога не бих водил дело. Обещавам ви. — Той прочете високо заглавието. — Миналото на един светец. Ама, че светец!
— Откъде знаете, че Рике не е прав по отношение на вас. Никой от нас не се познава истински.
— Трябва да се познаваме, ако искаме да се излекуваме. Когато стигнем до края, грешките са невъзможни. Когато изпадат пръстите на ръцете и на краката и всички реакции са отрицателни, вече не сме опасни. Бихте ли написали истината, Паркинсън, дори ако ви я разправя? Знам, че няма да я напишете. В края на краищата вие не сте безнадежден случай. Вие все още сте заразителен.
Паркинсън изгледа Кери с кървясали очи. Той приличаше на човек, достигнал границата на третата степен, когато не му остава нищо друго, освен да признае всичко.
— Ще ме уволнят, ако се опитам да напиша истината — каза той. — Лесно е да рискуваш, когато си млад. Но като си помисля, че съм по-далеч от небесата и пр. и пр. Цитат. Едгар Алан По.
— Не е от По.
— Никой не забелязва такива работи.
— Какво минало сте ми дали?
— Е, нали писаха за случая с Ан Морел? Той стигна даже до английските вестници. В края на краищата майка ви е англичанка. И тъкмо бяхте свършили онази модерна черква в Брюж.
— Не беше в Брюж. Какво разказваха за тази история?
— Че се е самоубила от любов към вас. На осемнадесет години. За един мъж на четиридесет.
— Това беше преди повече от петнадесет години. Такава дълга памет ли имат вестниците?
— Не. Но за това ни служи моргата. Ще опиша в най-добрия си стил за неделните вестници как за изкупление сте дошъл тук…
— Вестниците като вашия винаги правят малки грешки. Жената се казваше Мари, а не Ан. Беше на двадесет и пет, а не на осемнадесет. И не се уби от любов към мен. Искаше да се освободи от мен. Това беше всичко. Тъй че, както виждате, нищо не изкупвам.
— Искаше да се освободи от човека, когото обича.
— Точно така. За една жена трябва да е нещо ужасно да се люби всяка нощ с един предмет. Аз никога не измамвах очакванията й. Тя на няколко пъти се опита да ме напусне, но всеки път я принуждавах да се върне. Виждате ли, суетата ми страдаше от това, да ме зареже жена. Винаги исках аз да ги зарязвам.
— Как я връщахте?
— Онези, които практикуват някое изкуство, обикновено са специалисти по друго. Някои художници пишат. Някои поети композират песни. В онези времена аз бях добър артист за един любител. Веднъж си послужих със сълзи. Друг път взех твърде голяма доза нембутал, но, разбира се, не опасна доза. След това започнах любов с друга, за да й покажа какво ще изгуби, ако ме остави. Убедих я дори, че не мога да работя без нея. Накарах я да мисли, че ще напусна черквата, ако не ме поддържа във вярата ми — тя беше добра католичка дори и в леглото. Разбира се, в сърцето си аз бях напуснал черквата преди години, но тя никога не разбра това. Естествено, вярвах малко, както вярват толкова много хора, на големите празници Коледа и Великден, когато спомените от детинството събуждат у нас известно религиозно чувство. Тя винаги го взимаше за любов към бога.
— Все пак трябва да има някаква причина, за да дойдете тук, между прокажените…
— Не за изкупление, г-н Паркинсън. Имаше цял куп жени след Мари Морел, както и преди нея. Може би още десет години успявах да вярвам в собствените си чувства — „любима моя“, „toute à toi“ и всичко останало. Човек винаги се опитва да не повтаря едни и същи фрази, също както се опитва да запази в половия акт някакво специално положение, но според Арентинус има само тридесет и две положения и още по-малко любовни обръщения, а в края на краищата повечето жени достигат най-лесно климакса в най-обикновеното положение и с най-обикновената фраза на устните. Беше само въпрос на време, за да разбера, че аз съвсем не съм обичал. Никога не съм обичал истински. Само съм приемал любовта. Тогава започна най-ужасното отегчение. Защото се бях разочаровал не само от жените, а и от работата си.
— Никой не е поставял под въпрос реномето ви.
— Бъдещето ще го постави. Някъде из задните улички на Брюксел има сега на чертожната маса някакво момче, което ще ме изложи. Бих искал да мога да видя катедралата, която то ще построи… Не, не искам. Иначе не бих бил тука. То няма да бъде пропаднал свещеник. И ще надмине недоучения майстор.
— Не разбирам какво говорите, Кери. Понякога говорите като Рике.
— Така ли? Може би и той знае масонския знак…
— Ако скучаете толкова, защо да не скучаете при всички удобства? Някое апартаментче в Брюксел или вила в Капри. В края на краищата вие сте богат човек, Кери.
— При удобства скуката е по-лоша. Мислех, че тук може би ще има достатъчно болка и страх, за да ме развлекат… — Той изгледа Паркинсън. — Сигурно вие можете да ме разберете, ако изобщо някой може.
— Не разбирам нито дума.
— Такова чудовище ли съм, че дори и вие…
— А работата ви, Кери? Каквото и да казвате, не е възможно и тя да ви отегчава. Вие имахте такъв грамаден успех.
— Искате да кажете пари? Нали ви казах, че работата ми не беше достатъчно добра? Какво са моите черкви в сравнение с катедралата в Шартр? Всички те носеха подписа ми — никой не може да смеси Кери с Корбюзие, но кой от нас познава архитекта от Шартр? Него това не го интересува. Той е работил от любов, а не от суетност — а също и с вяра, предполагам. Да строиш черкви, когато не вярваш в никакъв бог, изглежда малко неприлично, нали? Като разбрах, че това именно върша, аз приех поръчка за едно кметство, но и в политика не вярвам. Никога не сте виждали такава глупава кутия от бетон и стъкло, каквато изтърсих на нещастния градски площад. Виждате ли, аз открих само нещо, което приличаше на откъснат конец на пуловера ми, а като го дръпнах, целият пуловер започна да се разплита. Може би е истина, че човек не може да вярва в бога, без да обича някого, или да обича някого, без да вярва в бога. Често употребяват фразата „правя любов“, нали? Но кой от нас е достатъчно творец, за да „прави“ любов? Ние можем само да бъдем обичани — ако имаме щастие.
— Защо ми разказвате това, г-н Кери, дори и да е вярно?
— Защото вие поне сте човек, който не бяга от истината, макар и да се съмнявам, че ще я напишете. Но кой знае? — може би ще успея да ви убедя съвсем да изоставите тези глупави благочестиви безсмислици, които Рике разказва за мене. Аз не съм Швайцер. Господи, той почти ме предизвиква да съблазня жена му. Това поне може би ще го накара да запее друга песен.
— Бихте ли могли?
— Ужасно е, когато опитът, а не суетата те кара да кажеш да.
Паркинсън направи странен жест на скромност. Той каза:
— Дайте ми наоколо дебели хора. Цитат. Шекспир. Този път улучих. Що се отнася до мен, аз дори не бих знаел как да започна.
— Започнете с читателките на вестник „Пост“. Вие сте прочут между читателките си, а славата е силно възбудително средство. Омъжените жени са най-лесните, Паркинсън. Младите момичета много често си отварят очите по съображения на сигурност, а омъжената жена вече е намерила тази сигурност. Мъжът й е в канцеларията, децата в детската стая, а презервативът в чантата. Да речем, че се е омъжила на двадесет години, преди да е достигнала тридесет тя вече е готова за една малка екскурзия. Ако съпругът й също е млад, не се плашете; може младостта да й е омръзнала. А от мъж на моята и вашата възраст тя няма да очаква сцени на ревност.
— Това, за което говорите, няма много общо с любовта, нали? Вие казахте, че сте бил обичан. Оплаквахте се от това, ако си спомням правилно. Но сигурно не си спомням. Както добре знаете, аз съм само един проклет журналист.
— Много често благодарността се превръща в любов, много често. И най-хубавата жена е благодарна, дори на един възрастен мъж като мен, ако пак изпита удоволствие от това. След десет години в едно и също легло малката пъпка увяхва, но сега пак разцъфва. Мъжът й забелязва разликата във вида й. Децата й престават да бъдат товар. Тя пак започва да се интересува от домакинството, както в миналите времена. Доверява се малко на близките си приятелки, защото да бъдеш любовница на прочут човек — повдига самочувствието. Приключението, е минало, започнала е романтиката.
— Какъв хладнокръвен мъж сте — каза Паркинсън с дълбоко уважение, като че ли говореше за собственика на в. „Пост“.
— Защо не напишете това вместо благочестивите дивотии, които имате намерение да пишете?
— Не мога. Вестникът ми се чете в семейни среди. Макар че думата „миналото“ има, разбира се, известен смисъл. Но тя означава изоставени лудории, нали, а не изоставени добродетели. Ще засегнем г-ца Морел — внимателно. А имаше и още някой, нали, на име Гризон?
Кери не отговори.
— Няма смисъл да отричате сега — продължи Паркинсън. — И Гризон се е превърнал на мумия в моргата.
— Да, помня. Но не желая да си го спомням, защото не обичам фарсовете. Той беше висш чиновник в Пощите. Извика ме на дуел, когато зарязах жена му. Един от ония престорени модерни дуели, в които никой не стреля направо. Изкушавах се да наруша обичаите и да го очистя, но жена му щеше да помисли, че съм го направил от страст. Горкият човек, той беше много доволен, докато бяхме заедно, но когато я напуснах, трябваше да понася такива сцени от нея пред хората… Тя го съжаляваше много по-малко от мен.
— Странно е, че признавате всичко това пред мен — каза Паркинсън. — Обикновено хората са по-внимателни в мое присъствие. С изключение на един убиец, когото си спомням — той говореше като вас.
— Може би словоохотливостта е белег на убийците.
— Не го обесиха и аз казвах, че съм му брат и го посещавах два пъти месечно. Но вашето държане все пак ме смущава. Когато за пръв път ви видях, не ми направихте впечатление на човек, който обича да говори.
— Чаках вас, Паркинсън, или някой като вас. Но не отричам, че се и боях от вас.
— Да, но защо?
— Вие сте моето огледало. Аз мога да говоря на едно огледало, а мога и да се боя малко от него. То ни връща такъв точен образ. Ако говорех на отец Тома, както говоря на вас, той щеше да изопачи думите ми.
— Благодаря ви за доброто мнение.
— Добро мнение ли? Вие сте ми така противен, както съм си противен аз на себе си. Преди да дойдете, аз бях почти щастлив, Паркинсън, и говорих сега с вас така, за да нямате оправдание да останете. Интервюто свърши, и вие никога не сте получавали по-добро интервю. Нали не се интересувате от мнението ми за Гропиус? Вашите читатели не са чували за Гропиус.
— Все пак аз съм си набелязал няколко въпроси — каза Паркинсън. — Бихме могли да минем към тях, след като разчистихме пътя.
— Казах ви, че интервюто свърши.
Паркинсън се залюля напред-назад на леглото като китайско човече-играчка, направено по подобие на някакъв тлъст бог на благоденствието. Той запита:
— Смятате ли, че главната ви движеща сила е любовта към бога, г-н Кери, или любовта към човечеството? Какво е според вас бъдещето на християнството? Проповедта на планината повлияла ли е за решението ви да отдадете живота си на прокажените? Кой е любимият ви светец? Вярвате ли в ползата от молитвата? — Той се засмя така, че голямото му шкембе започна да се премята като делфин. — Стават ли още чудеса? Посетихте ли вече Фатима?
Той стана от леглото.
— Останалото можем да забравим. „В голата си килия в сърцето на черния континент един от най-големите съвременни архитекти и един от най-прочутите католици днес разголи съвестта си пред кореспондента на вестник «Пост». Монтегю Паркинсън, който беше на поста си миналия месец в Южна Корея, пак е на своя пост. Той ще разкрие пред нашите читатели в следния си подлистник, че угризенията от миналото са движещата сила за Кери. Като много признати светци Кери изкупва буйната си младост със служене на другите. Свети Франциск беше най-веселият франт в целия весел стар град Фиренце — Флоренция за вас и за мен.“
Паркинсън излезе под силната светлина на конгоанския ден, но той още не беше казал всичко. Върна се, допря лице до мрежата и издуха през нея думите си като ситна роса:
— Подлистникът следната неделя ще е озаглавен: „Едно момиче умира от любов“. И аз не ви обичам повече, отколкото вие ме обичате, Кери, но ще ви издигна. Ще ви издигна толкова високо, че край реката ще ви построят паметник. От най-безвкусните, нали ги знаете, и няма да можете да го избегнете, защото ще бъдете мъртъв и погребан — вие на колене, обкръжен от проклетите си прокажени, как ги учите да се молят на бога, в когото не вярвате, а на главата ви ще цвъкат птичките. Нямам нищо против да бъдете религиозен фалшификат, Кери, но ще ви покажа, че не можете да ме използувате, за да облекчавате окървавената си съвест. Не бих се изненадал, ако след двадесет години на гроба ви почнат да идват поклонници, и, повярвайте ми, така е написана историята. Exegi monumentum[4]. Цитат. Вергилий.
Кери извади от джоба си безсмисленото писмо с всеобхващащата фраза, която би могла, разбира се, да бъде искрена. Писмото не беше от някоя от жените, споменати от Паркинсън: моргата на вестник „Пост“ не беше достатъчно голяма, за да побере всички трупове. Той пак го препрочете под настроението, създадено от Паркинсън. „Спомняш ли си?“ Тя беше една от онези, които никога не допускат, че когато едно чувство е мъртво, споменът за него също е мъртъв. Той трябваше да приеме спомените й на вяра, защото тя беше искрена жена. Напомняше му гостенка, която от останките на завършилия гуляй си иска определена кутийка кибрит като нейна.
Отиде до леглото си и легна. Възглавницата под врата му се затопли, но днес не можеше да претърпи дружелюбния обяд с отците. Помисли си: имаше само едно нещо, което можех да направя, и по тази причина съм тук. Мога да ти обещая Мари, „Toute à toi“, никога да не въвличам от скука или суетност друго същество в своята несъществуваща любов. Никога вече няма да пакостя, мислеше си той, с онзи вид щастие, което сигурно изпитва прокаженият, когато най-после го освободят от изолацията, на която е бил подложен, за да не предаде заразата другиму. От години не беше мислил за Мари Морел; сега си спомни първия път, когато чу да споменават името й. Чу го от един млад студент по архитектура, на когото помагаше в ученето. Бяха се върнали заедно от Брюж в осветения с неонови светлини Брюксел и случайно бяха срещнали момичето пред северната гара. Той малко позавидя на скучния си и незабележителен спътник, като видя как лицето й светна под лампите. Виждали ли сте някога мъж да се усмихва на жена, както жената се усмихва на мъжа, когото обича, бегло, на някоя автобусна спирка, във вагона, в някой магазин посред покупките, с естествено весела усмивка, без предумисъл и без предпазливост? Разбира се, може би и обратното е вярно. Никой мъж не може да се усмихне така фалшиво, както момичетата в хола на някой вертеп. Но момичето във вертепа, помисли си Кери, подражава на нещо истинско. Мъжът няма на какво да подражава.
Скоро той вече нямаше причини да завижда на спътника си от онази вечер. Още в тези отдавнашни дни той знаеше как да промени посоката на нуждата на една жена да обича. Жена? Тя дори нямаше възрастта на студента по архитектура, чието име сега не можеше да си спомни — някакво грозно име като Хог. За разлика от Мари Морел, бившият студент сигурно беше още жив и строеше в някое предградие своите буржоазни вили — машини за живеене. От леглото Кери се обърна към него. „Съжалявам. Наистина не допусках, че ще ви причиня зло. В онези дни наистина мислех, че постъпвам така от любов.“ Има период в живота, когато един човек с малко актьорска дарба може да измами дори и себе си.