Греъм Грийн
Безнадежден случай (10)

2

— Спомням си деня, когато дойдохте — каза Колен. — Идвахте по този път и аз ви попитах колко ще останете. Вие ми отговорихте — помните ли?…

Но Кери мълчеше и Колен разбра, че той вече съжалява, загдето е заговорил изобщо.

Бялото параходче се показа бавно от завоя на реката; бяха запазили фенера на носа, а лампата под налягане гореше в салона. Една черна гола фигура, препасана само с парче плат, стоеше с въже на шлепа, готова да хвърли въжето. Отците в белите си раса се събираха на верандата като пеперуди край съд с петмез, а когато Колен се обърна, видя светлинката от пурата на игумена, който ги следваше надолу по пътя.

Колен и Кери се спряха на високия бряг край реката. Един африканец се хвърли от шлепа и доплува до брега, докато шумът на машините заглъхваше. Той улови въжето и го завърза за една скала и неустойчивият параход спря. Един моряк хвърли дъската и на брега слезе жена, която носеше на главата си две живи пуйки; тя се занимаваше с огромната си рокля, като я оправяше на кръста.

— Широкият свят идва при нас — каза Колен.

— Какво искате да кажете?

Капитанът им махна от прозореца на салона. Вратата на кабината на епископа на тясната палуба беше затворена, но през мрежата против москити се виждаше слаба светлина.

— О, човек не знае какво може да носи параходът. В края на краищата не доведе ли и вас?

— Като че ли имат пътник — промълви Кери.

Капитанът им правеше знаци през прозореца; ръката му ги канеше да се качат на борда.

— Да не си е изгубил гласа? — попита игуменът, който се присъедини към тях на високия бряг и като сви ръцете си на фуния, извика с всичка сила: — Много закъсняхте, капитане. — Ръкавът на едно бяло расо се раздвижи в здрача; капитанът беше сложил пръст на устните си. — В името божие — каза игуменът, — да не би епископът да е на борда? — Той тръгна надолу по стръмнината и мина по дъската на парахода.

— След вас — заяви Колен. Той чувствуваше колебанието да Кери. — Ще шием по една чаша бира. Такъв е обичаят — додаде той, но Кери не се помръдна. — Капитанът ще се зарадва да ви види пак — продължи докторът, като хвана Кери под ръка, за да му помогне да слезе по стръмния бряг. Игуменът се промъкваше между жените, козите и готварските тенджери, натрупани на палубата, към желязната стълба при машините.

— Какво казахте за света? — попита Кери. — Действително ли предполагате… — и той млъкна, загледан в кабината, която беше заемал някога и в която пламъкът на свещта трептеше под речния вятър.

— Това беше шега — каза Колен. — Питам ви, това прилича ли ви на широкия свят?

Нощта, която в Африка настъпва толкова бързо, беше изличила целия параход, освен свещта в кабината на епископа, лампата под налягане в салона, където две бели фигури мълчаливо се поздравляваха, и ветроупорния фенер в подножието на стълбата, където една жена, готвеше вечеря за мъжа си.

— Да вървим — каза Кери.

Капитанът ги посрещна горе на стълбата:

— Значи, вие още сте тук, Кери. Радвам се да ви видя пак. — Той говореше тихо, като че ли споделяше някаква тайна. В салона бирата беше отпушена и ги чакаше. Капитанът затвори вратата и за пръв път повиши глас: — Пийте бързо, доктор Колен. Имам пациент за вас.

— Някой от екипажа ли?

— Не е от екипажа — отвърна капитанът, като вдигна чашата си. — Истински пътник. От две години съм имал само двама истински пътници, първо г-н Кери и сега този човек. Пътник, който плаща, не свещеник.

— Кой е той?

— Идва от широкия свят — каза капитанът, като повтори фразата на Колен. — За мен беше много трудно. Той съвсем не говори фламандски и много малко френски, а когато се разболя от треска, работата се усложни още повече. Много се радвам, че пристигнахме — добави той, готов да потъне в свойственото си мълчание.

— Защо е дошъл? — попита игуменът.

— Откъде да знам? Нали ви казвам, той не говори френски.

— Доктор ли е?

— Сигурно не е доктор, иначе не би се изплашил толкова от малко треска.

— Може би трябва да го прегледам веднага — заяви Колен. — Какъв език говори?

— Английски. Опитах на латински — продължи капитанът. — Опитах даже на гръцки, но без полза.

— Аз говоря английски — намеси се Кери неохотно.

— Как е треската му? — попита Колен.

— Това е най-лошият ден. Утре ще бъде по-добре. Казах му: „finitum est“, но според мен той помисли, че му казвам, че умира.

— Къде го взехте?

— В Люк. Имаше някакви препоръчителни писма до епископа — от Рике, мисля. Изпуснал парахода на Отрако.

Колен и Кери тръгнаха по тясната палуба към кабината на епископа. Минаха край нещастния спасителен пояс, закачен отвън на палубата, приличен на сушена змиорка, край врелия душ, край тоалетната със счупената врата и до нея кухненската маса и клетката, в която два заека дъвчеха в тъмнината; нищо не беше се променило, освен вероятно зайците. Колен отвори вратата на кабината и те видяха снимката на покритата със сняг черква, но в смачканото легло, което, както си въобразяваше Кери, трябваше още да пази собствения му отпечатък, лежеше гол един много дебел човек. Той лежеше на гръб и на шията му имаше три гънки, като на водосточна тръба и потта ги изпълваше и се стичаше на възглавницата.

— Предполагам, че трябва да го свалим на брега — каза Колен. — Ако има свободна стая при отците. — На масата се намираше един фотоапарат Ролайфлекс и портативна пишеща машина Ремингтон с лист, на който човекът беше започнал да пише. Когато Кери приближи свещта, той можа да прочете едно изречение на английски: „Вечната гора дреме край бреговете непроменена от времето на Стенли и малката му група.“ То свършваше без препинателен знак. Колен вдигна ръката на пътника и попипа пулса му. — Капитанът е прав — рече той. След няколко дни ще се оправи. Този сън означава краят.

— Тогава защо да не го оставим тук? — попита Кери.

— Познавате ли го?

— Никога по-рано не съм го виждал.

— Стори ми се, че сте изплашен — каза Колен. — Едва ли можем да го върнем обратно, ако си е платил да го докарат тук.

Когато Колен отпусна ръката му, той се събуди.

— Вие ли сте докторът? — попита той на английски.

— Да. Казвам се доктор Колен.

— Аз съм Паркинсън — заяви човекът твърдо, като че ли беше единственият останал жив от целия род Паркинсъновци. — Умирам ли?

— Иска да знае дали умира — преведе Кери.

Колен каза:

— След няколко дни ще сте съвсем здрав.

— Ужасно топло е — рече Паркинсън. После погледна Кери. — Слава богу, че има най-после някой, който говори английски. — Той обърна глава към пишещата машина и продължи: — Гробът на белия човек.

— Географията ви е погрешна. Това не е Западна Африка — поправи го Кери сухо и враждебно.

— Те не знаят проклетата разлика — каза Паркинсън.

— И Стенли никога не е минавал оттук — продължи Кери, без да се опитва да скрие своята враждебност.

— О, да, минавал е. Тази река е Конго, нали?

— Не. Напуснали сте Конго преди една седмица, след Люк.

Човекът пак каза неопределено:

— Те няма да знаят проклетата разлика. Главата ми се пука.

— Оплаква се от главоболие — преведе Кери на Колен.

— Кажете му, че ще му дам нещо, като го свалим на брега. Попитайте го може ли да върви до отците. Той ще е ужасно тежък за носене.

— Да вървя! — извика Паркинсън. Той обърна глава и потта от гънките се изцеди на възглавницата. — Да не, искате да ме убиете? Това би било много глупава история за всеки освен за мен. Паркинсън погребан, където някога Стенли…

— Стенли никога не е бил тук — поправи го Кери.

— Не ме интересува бил ли е, или не. Защо постоянно го повтаряте? Ужасно ми е топло. Тук трябва да има вентилатор. Ако това момче е доктор, защо не ме закара в някоя болница?

— Съмнявам се дали ще ви хареса болницата, която ние имаме — отвърна Кери. — Тя е за прокажени.

— Тогава ще остана тук.

— Параходът утре се връща в Люк.

Паркинсън измърмори:

— Не мога да разбера какво казва докторът. Той добър лекар ли е? Мога ли да имам доверие в него?

— Да, добър лекар е.

— Но те никога не казват истината на пациентите, нали? — рече Паркинсън. — Моят старец умря с мисълта, че има само язва на дванадесетопръстника.

— Вие не умирате. Хванали сте малко малария, това е всичко. Минали сте най-лошото. За всички ни ще е много по-лесно, ако слезете сам на брега. Освен ако искате да се върнете в Люк.

— Като започна една работа — каза Паркинсън мъгляво, — аз я довършвам докрай. — Той избърса шията си с пръсти. — Краката ми са като масло — оплака се той. — Сигурно съм изгубил десетина кила. Боя се от усилието на сърцето.

— Безполезно е — каза Кери на Колен. — Ще трябва да го носят.

— Ще видя какво може да се направи — отсече Колен и ги напусна.

Като останаха сами, Паркинсън попита:

— Можете ли да си служите с фотоапарат?

— Разбира се.

— Със светкавица?

— Да.

Той продължи:

— Бихте ли ми извършили една услуга: да направите няколко снимки както ме свалят на брега? Хванете колкото можете повече атмосфера — нали знаете тези работи, черни лица, събрани наоколо с разтревожен и съчувствен вид.

— Защо трябва да са разтревожени?

— Вие лесно може да уредите това — каза Паркинсън. — Във всеки случай те ще бъдат достатъчно разтревожени, ако ме изпуснат, а онези няма да разберат разликата.

— За какво ви е тази снимка?

— Те обичат такива работи. На снимката винаги се вярва, поне така мислят хората. Знаете ли, откакто дойдохте в кабината и пак мога да говоря, чувствувам се по-добре. Не се потя толкова, нали? И главата ми… — Той се опита да я поклати и пак изпъшка. — Е, ако не бях уловил тази малария, струва ми се, че трябваше да я измисля. Тя придава завършеност.

— На ваше място не бих говорил толкова.

— Мога да ви кажа, че много се радвам, дето пътуването с парахода свърши.

— Защо сте дошли тук?

— Познавате ли един човек на име Кери? — попита Паркинсън.

Той беше успял да се обърне настрана. Светлината на свещта се отразяваше от капките и локвичките пот, тъй че лицето му приличаше на път, по който много са пътували след дъжд. Кери беше сигурен, че никога не е виждал този човек, но си спомни думите на Колен: „Широкият свят идва при нас.“

— Защо търсите Кери? — попита той.

— Работата ми е да го търся — отвърна Паркинсън. Той пак изпъшка. — Това не е някакъв проклет пикник. Вие не ме излъгахте за доктора, нали? И за каквото каза?

— Не.

— Сърцето ми не издържа, както ви казах. Десет кила съм смъкнал в една седмица. Тези твърде солидни меса явно се топят. Да ви кажа ли една тайна? Смелчакът Паркинсън понякога страшно се бои от смъртта.

— Кой сте вие? — попита Кери.

Човекът обърна глава с дразнещо безразличие и затвори очи. Скоро той пак спеше.

Паркинсън все още спеше, когато го свалиха от парахода, завит в платнище като труп, който се готвят да предадат на земята. Нужни бяха шест души, за да го вдигнат, и те си пречеха един на друг, тъй че когато се изкачваха с мъка по стръмния бряг единият от тях се плъзна и падна. Кери успя да дойде навреме, за да не падне трупът. Главата го удари по гърдите и миризмата на брилянтин отрови нощта. Той не беше свикнал да носи такава тежест и беше запъхтян и целият изпотен, когато изнесоха болния на стръмнината и срещнаха отец Тома, който стоеше там с ветроупорен фенер. Един африканец зае мястото на Кери, и той тръгна отзад с отец Тома, който каза:

— Не трябваше да правите това — такава тежест в тази жега — на вашата възраст това е неразумно. Кой е той?

— Не знам. Някакъв чужденец.

Отец Тома продължи:

— Може би човек може да бъде преценен по необмислените си постъпки. — Светлинката от пурата на игумена се приближаваше към тях в мрака. — Тук обаче няма да намерите много необмисленост — поде ядосано отец Тома. — Тухли и вар, и месечните сметки — това е, за което мислим ние. Не за самарянина по пътя към Йерихон.

— И аз не мисля за него. Просто помогнах за няколко минути, това е всичко.

— Ние всички бихме могли да се учим от вас — рече отец Тома, като хвана ръката на Кери над лакътя, като че ли той беше старец, който се нуждаеше от подкрепата на ученика си.

Игуменът ги настигна.

— Не знам къде ще го турим. Нямаме нито една празна стая — тюхкаше се той.

— Нека дойде в моята. Има място за двама ни — предложи отец Тома и стисна ръката на Кери, като че ли искаше да му каже: „Аз поне се поучих от вашия урок. Аз не съм като братята ми.“