Пеги Уеб
Двойствен живот (5)

Пета глава

Елън седеше на скамейката, направена от секвоя, и чоплеше храната си, докато наблюдаваше Дърк сред своите роднини. Честно казано, той перфектно изигра ролята на неин годеник. Беше очаровал всички — като се почнеше от леля Хортензия и се стигнеше до отвратителните близначки Уилкокс. Гленда Уилкокс, единствената от рода Станфорд, за която се признаваше, че с брака си е слязла надолу в социалната стълбица, бе отбелязала, когато седна пред чинията с пържено пиле, че би дала един милион долара — ако ги имаше, разбира се, — за да има такъв мъж в къщата. По начина, по който запремига с изкуствените си мигли, които при това бяха накриво залепени и приличаха на два прилепа върху лицето й, се разбираше, че има наум нещо повече от къщната работа. Елън с умиление си спомни по какъв начин Дърк бе успял да накара Гленда да се почувства по-специална, без да я лъже. Той владееше изкуството да накара всеки да се чувства по-специален. Това беше още една точка от нарастващия списък качества, които Елън харесваше в него.

Чичо Вестър приседна на пейката до нея, ставите му изпукаха.

— Да, скъпа, това момче е съкровище, както би се изразила Лоли. — Той извади едно сгъваемо ножче от джоба на панталоните си и започна да остъргва варените царевични зрънца от кочана им в чинията си. — Макар че е янки, аз мисля, че се омъжваш добре.

Елън се изсмя. Да се ожениш добре беше обратното на да се ожениш зле. А да се ожениш зле беше най-голямото нещастие за жена от Станфордови. Само най-повърхностните, като Гленда, правеха тази глупост. Разбира се, имаше няколко жени във фамилията, които се бяха омъжили и станали мъченици, но докато страданието им придаваше достойнство, глупостта — не. Усмивката на Елън стана леко тъжна, като си помисли колко условности влияеха на роднините й. Тя вече не им принадлежеше, мислеше си тя. Макар че присъстваше на тяхното събиране, беше съвсем отчуждена от тях.

Чичо Вестър спря да остъргва царевицата и погледна племенничката си внимателно. Той положи загрубялата си ръка върху нейната.

— Какво ти има, момиче? Изведнъж сякаш се почувства самотна.

Тя стисна ръката му. От четиримата братя на баща й чичо Вестър я разбираше най-добре. Вярно, че той невинаги одобряваше решенията й за начина й на живот — господи, колко пъти беше негодувал срещу решението й да живее в планината, но най-добре усещаше настроението й. Той наравно с другите от фамилията се хвалеше, коментираше и съзаклятнически намигаше, но дълбоко в себе си искрено желаеше Елън да бъде щастлива.

— Така е, но не зная причината защо. Срещам братовчеди, които не съм виждала от години, чичовци и лели, които не съм виждала от миналата година, и все пак…

Чичо Вестър я прекъсна.

— Хората нямат нищо общо с чувството за самотност. Това е едно чувство, чийто зародиш е в сърцето. То е една огромна празнина, която ще те обземе цялата, ако не я запълниш с нещо.

Точно в този момент Елън чу смеха на Дърк. Тя вдигна глава и го видя в другия край на шатрата. Той седеше до прачичо й Лойд, властващия патриарх на фамилията Станфорд. Дърк изглеждаше така безгрижен, така искрен, че тя почти забрави, че той разиграваше измама. Дали не беше той причината за чувството й за самота, запита се тя. Имаше ли такава празнина в сърцето й, която да не можеше да се запълни от Джиджи и работата й на върха на планината?

Тя изпусна звук на възражение, но той заглъхна, щом Дърк погледна към нея и й се усмихна от другия край на шатрата. Усмивката му й подейства като токов удар и я засегна право в сърцето. Тази усмивка подсказваше близост, тя беше усмивка на заговорници. Тази усмивка я накара да си зададе въпроса дали и него не го е налегнала самотата.

— Изяж си царевицата, преди да е изстинала, чичо Вестър — каза тя. — А аз смятам да опитам парченце от шоколадовата торта със сметана на леля Фрони.

Всичко започна именно от тази торта. Леля Фрони, която беше известна в цялата област с майсторските си гозби, се радваше на особена популярност с тортите си. Дори и сестра й Лоли признаваше, че леко й завижда за тях и не смееше да я попита за рецептата. Защото Фрони пазеше тази рецепта така ревностно, както би пазила палтото си от норки, каквото не притежаваше всъщност. Тя винаги тайно беше мечтала за такова палто, но пред хората твърдеше, че никой в Тенеси, с изключение на Дейви Крокит, не носел кожи. Разбира се, всеки знаеше, че Фрони твърдеше, че гроздето е кисело…

Масата, към която се приближи Елън, се огъваше под тонове храна. Шунка, обработена с мед, пържено пиле, свинско с кнедли се съревноваваха за място с такива деликатеси, които биха накарали готвач от Франция да позеленее от завист. Имаше достатъчно храна да се нагостят всички Станфордови, а останалото можеше да стигне за половината население на окръга Лорънс. Различно стоеше въпросът с шоколадовата торта със сметана на леля Фрони. Елън забеляза, че едно-единствено парченце бе останало и лелята го охраняваше като Форт Нокс.

Тя е все още доста запазена, помисли си Елън, щом се приближи достатъчно, за да забележи гладката й като коприна кожа и рижата й коса, която като Елън си бе вързала на кок високо на главата. Елън знаеше, че леля Фрони се гордееше с младежкия си вид толкова, колкото и с тортите си.

— Лельо Фрони — целуна тя по бузата възрастната жена, — дошла съм за парченце от тортата ти.

Фрони пощипна бузката на Елън.

— Божичко, скъпа, та ти си по-красива, отколкото беше майка ти. А пък тоя твой мъж… — Тя извъртя очи и се усмихна. — Викам на Лоли, че мястото му е в киното. Пък и богат бил, както чувам от Вестър. Кога смятате да връзвате възела?

— Още не сме се спрели на дата. — Зад гърба си Елън изброи на пръстите си още една лъжа, която се вплиташе в паяжината на измамата.

— Такъв мъж, който шофира на ралито Гранд Прийкнес и други такива… абе кой знае какво мисли той — каза Фрони. Елън се усмихна. Леля й никога не правеше разлика между ралита и конни надбягвания. — Не бих го протакала твърде много, ако бях на твое място — продължи Фрони. Тя извади едно ветрило и започна да трепе с него мухите, проявяващи интерес към храната. — А пък тортата, моето момиче, я пазя за Дърк.

Значи е покорил още едно сърце, помисли си Елън. Тя трябваше да се радва, че всички се хващаха на измамата, но изведнъж й мина през ума, че по план не се очакваше да мине чак толкова добре. Тя просто искаше да бъде на това семейно събиране и никой да не я пита кога ще се задомява, кога ще си намери приятел. А по начина, по който тръгнаха нещата, роднините й сигурно щяха да я линчуват, когато им заявеше, че няма намерение да се омъжва за техния герой. Хитра светлинка озари очите й, като набързо скрои нов план.

Тя посегна към развятото ветрило на леля Фрони.

— Няма нужда да пазиш тортата за Дърк. — Тя загреба парчето и го сложи в чинийката си, след това се наведе към ухото на леля си: — Нали знаеш, лельо, колко много обичам мекици? — Леля й кимна. — Е, миналия път, когато бяхме излезли заедно, той си поръча половин дузина, а не ми даде дори да ги опитам. А пък не беше и гладен. Да го беше видяла, преди да отслабне! — Тя се опита да не се усмихва, докато опетняваше героя на деня.

Ветрилото на Фрони пропусна такт, докато смилаше информацията, и Елън реши, че планът й действа безотказно. Съжаляваше, че не беше се сетила за това по-рано.

Изведнъж почувства, че някой пое чинията от ръката й.

— Не знаеш ли, че прекаляването със захарта е вредно за храносмилането ти, скъпа? — каза Дърк. Той стоеше зад нея и се усмихваше. Намигна на леля Фрони. — Тя става като усойница, като има проблеми с храносмилането.

Челюстта на леля Фрони увисна от почуда, Дърк обви свободната си ръка около кръста на Елън и се наведе към ухото й:

— Как ги предпочиташ мекиците, без нищо или със захар?

Тя никак не се притесни, че беше разкрита. Спокойно взе тортата от ръката му и се опита да изглежда умърлушена.

— Какво ти казах, лельо? Той е егоист и чревоугодник до мозъка на костите си.

Щедрата уста на леля Фрони се сви.

— Стори ми се, че казахте, че сте участвали в рали.

Дърк овладя усмивката си.

— Участвал съм. — Той сръчно сви тортата от Елън.

— Аз само мисля за здравето ти, сладурче.

Елън го грабна обратно от него.

— И аз се грижа за твоето, скъпи.

Леля Фрони следеше движението напред-назад на тортата й между хората, които смяташе, че се обичат. Тя се обърка. Знаеше, че само смели мъже караха състезателни коли и определено се възхищаваше от тях. В йерархията на ценностите й поставяше ралито над кожените палта и над китовете дори. Но най-много презираше егоизма.

— Не мога да понасям стиснат мъж — заяви тя, като отне парчето торта от Елън. — Всичко трябва да си делите. — И тя взе един нож.

Елън постави ръка върху ръката на леля Фрони.

— Не си прави труда да го делиш. За нищо на света няма да му дам и хапка, ако ще и на колене да ми се моли. — Тя хвърли яростен поглед към Дърк, за да подчертае раздразнението си. Той се тресеше от потиснат смях и тя го ръгна с лакът в ребрата. Започваше да й харесва тази нова роля на възмутена възлюблена. Тя погледна отново леля си и направи сърдита физиономия. Помисли си, че до края на семейното събиране ще е овладяла до съвършенство изкуството да се цупи. — Нали го чу как ме нарече усойница?

— Така ли съм те нарекъл? — Дърк прикри усмивката си с леко навеждане да гризне вратлето й. — Хайде да се целунем и да се сдобрим, съкровище.

Когато устните му докоснаха кожата й, тръпки преминаха по гръбнака й. Тя си помисли, че прекалява с удоволствието, което изпитва от ролята, която играеше.

— Съкровище, а? — прошепна тя на ухото му и се отдръпна рязко от него. — Не ме докосвай, грубиян такъв! — каза тя на висок глас, за да я чуе леля Фрони. Като се наведе над масата, тя грабна парчето торта. — Върви да си показваш чара пред онази мадама Уейлингс.

Устата на леля Фрони се стегна още повече. Едно нещо беше караница между влюбени, съвсем друго нещо намесата на втора жена. Ако имаше нещо, което да мразеше повече от стиснат мъж, то беше развратен мъж.

— Коя е тази мадама Уейлингс? — попита тя.

— Нека Дърк ти каже — рече Елън.

Доста голяма тълпа вече се беше събрала около тях, забелязвайки скандала им. Повечето, без да любопитстват много, се оттеглиха, като видяха, че е кавга между влюбени. Някои от Станфордови обаче не пропускаха пикантните препирни. Не биха пропуснали да станат свидетели на спора за шоколадовата торта, както го кръстиха по-късно, дори и ако в замяна им бяха предложили безплатно пътуване до Лас Вегас, което само по себе си представляваше голяма жертва, защото тия същите Станфордови обичаха и комара.

— Да, Дърк — каза един кокалест юноша с акне. — Я ни дай обяснение за това момиче Уейлингс. Нашата фамилия не понасяме никой да си играе с чувствата на момичетата ни.

Ръката на Дърк се обви около кръста на Елън и той я притисна до гърдите си.

— Живота си бих рискувал за тази жена — успокои той момчето. — Откакто я познавам, не съм и поглеждал друга, освен нея. Дори си изгорих черния тефтер. — Той намигна. — Но когато тя се ядоса, винаги намесва и предишните ми познати. Нали знаете каква става? — Той зарови устни в косата й и прошепна: — Не се престаравай, скъпа.

Отчасти за да свърши с този фарс, но най-вече за да се освободи от смущаващата му прегръдка, тя замахна с парчето торта и извика:

— Ще ти кажа аз какво правя, като се ядосам!

Точно в този момент Джиджи, която незабелязано се беше промъкнала до тях, съзря парчето. Тя обичаше шоколадова торта повече от чипс. С доволно сумтене Джиджи грабна тортата от ръката на Елън и я глътна на две хапки.

Чашата преля за леля Фрони. Забавна беше караницата между влюбени, но нейната торта беше нещо свещено. Особено пък шоколадовата й торта.

— Видяхте ли какво стана? Горилата изяде моята торта!

Джиджи й се ухили с изцапаната си с шоколад уста и продължи да облизва парченцата, останали по пръстите й.

— Тя много обича торти, лельо Фрони, особено шоколадовите.

— Но ми беше останало само едно парченце.

— Знам това — каза Елън със съчувствен тон. Тя се радваше, че Джиджи беше дошла да отвлече вниманието от кавгата им. Признаваше си, че наистина беше попрекалила малко. Но сега, ако само Дърк си дръпнеше ръката от кръста й, всичко щеше да си дойде на мястото.

— Не се притеснявай, лельо Фрони — каза той. — Аз и Елън ще хапнем някакъв друг десерт.

— Но няма да е като моята торта — изплака Фрони.

Джиджи свърши с облизването на тортата от пръстите си и посегна да вземе шоколадовата люспа, която беше останала на ръката на леля Фрони. Лапна и последното парченце и се преметна презглава да покаже възхищението си.

— Я престани с това, гигантско човекоподобно! Ще ми ядеш от тортата, а след това ще се перчиш, така ли?

— Лельо Фрони — опита се да я предупреди Елън, но вече беше твърде късно.

Джиджи не можа да разпознае точно изречените думи, но тонът й беше ясен. Седнала на пода на шатрата, тя направи знаци на Фрони.

— Какво каза тя? — попита Фрони мнително.

Юношата с акнето се засмя. Той беше научил езика на глухонемите, когато братовчедка му започна да води горилата на семейните събирания. Много точно я разбра какво казва.

— Каза, че си мръсна тоалетна седалка, лельо.

— Така значи! А пък аз мисля, че ти си прасе! — На леля Фрони, която имаше чувство за достойнство, не й дойде наум, че си разменяше обиди с една горила.

Гласът й отново провокира Джиджи. Тя се изплези на леля Фрони и оправда постъпката си, като направи някакви знаци на Елън.

— Да — изговори на глас Елън, докато правеше съответните знаци. — Джиджи е хубаво животно горила.

Всички се изсмяха, с изключение на леля Фрони.

— Ами! Ако питате мен, тя е една разглезена пикла.

— Стига, лельо Фрони, ти само си раздразнена, защото загуби спора.

— Я, Хърбърт, отиди да се измиеш зад ушите! — отпъди го леля му. — Ушите ти винаги са мръсни. — С тази забележка на тръгване леля Фрони достойно се отдалечи.

Джиджи забеляза торта със сметана и кокосови стърготини и загуби интерес към всичко друго.

— Горкичката ми леля, май й провалихме празника — каза Елън, като гледаше как леля Фрони си тръгва.

— Ще й мине — каза Хърбърт и заедно с останалите се обърна да си върви.

— Ами аз? Ти ми развали репутацията — заяви Дърк.

Елън се изсмя.

— Каква репутация съм ти развалила?

Той постави ръцете си върху раменете й и ги плъзна по голите й ръце. Чувственото триене спря дъха й.

— Репутацията ми на добър гражданин и верен любовник.

— Можеш вече да ме пуснеш, шоуто свърши.

Той вдигна една от ръцете й и лепна дълга бавна целувка на дланта й.

— Напротив, скъпа, още не е започнало. — Той грубо я притегли към тялото си и повдигна брадичката й. — Нали знаеш, че сега трябва да се целунем и сдобрим. Роднините ти го очакват от нас, нали?

Преди да успее да се възпротиви, устните му се впиха в нейните й тя почувства, че я целува силно. Мина й през ума, че не беше нужно да се престарава, но после я облада магията на прегръдката му.

Устните му бяха горещо лятно слънце и мимоза, и орлови нокти. Вкусът му изгаряше усещанията й и тя разбра, че това не беше измама. Това беше някаква магия, която запълваше празнините на сърцето й и прогонваше самотата. То беше огън и нежност, страст и сладост. Беше почти като да се прибереш у дома.

Объркана съм, напълно объркана, помисли си тя. Когато той я пусна, остана неподвижна за миг, напрягайки опиянения си мозък да заработи отново.

— Ти всичко развали — каза тя тихичко. — Трябваше да останеш омърсен, за да мога безнаказано да те изоставя.

— Не се безпокой, скъпа. — Смущаващият плам в очите му противоречеше на безгрижния му тон. — Ако желаеш, пак ще се скараме.

— И пак ли ще се сдобрим? — Тя не разбра защо го каза. Просто излезе от устата й.

Той се усмихна.

— Ако речеш, пак ще се сдобрим.

— Разбира се, че няма — заяви тя разпалено. — Мразя този фарс, ти ми причиняваш само притеснения. — Това беше частично вярно, помисли си тя. Той наистина й причиняваше притеснения, но от друг характер.

— Знаеш ли, че очите ти приличат на зелен огън, когато си ядосана?

— Не се опитвай да ме подкупваш. Аз имам имунитет срещу твоето обаяние.

— Така ли? — попита той, както й се стори, с дяволита усмивка.

— Точно така.

— Ти не знаеш само колко обаятелен мога да бъда в пухеното легло.

Цялото й тяло се подкоси при тази мисъл.

— Нямам и намерение да разбера. — Като вирна глава, точно копие на леля Фрони, тя си тръгна тържествено. Звукът от смеха му я преследваше дълго след това и той също й се стори дяволит.

Остатъкът от следобеда тя прекара в занимателен разговор с лелите и братовчедите си и се опита да забрави за влудяващия шарлатанин, който завладя Лорънс по същия начин, по който Шърман беше покорил Атланта. Единствената разлика беше, че в нейния случай никой, освен нея, не се опари.

Всичко приключи, помисли си тя. Дългоочакваното семейно събиране както дойде, така си и отиде и не й оставаше нещо друго, освен да се върне у дома и да се задълбочи в изследванията си. Тя седеше в кухнята и слушаше глъчката от гласове наоколо. Леля й Лоли осведомяваше дъщеря си Емалайн за последните събития в Лорънс, а чичо Вестър беше хванал Дърк и съпруга на Емалайн и обсъждаше с тях соената си реколта.

Елън почувства, сякаш стените я притискаха. Тя тихо се измъкна от стаята. Нужно й беше да бъде сама. Като излезе на верандата, чу призрачния зов на американския козодой и далечен лай на куче. Спря се и вдигна лице към вечерното небе, попивайки със сетивата си красотата на природата, след това изтича към плевнята.

Пантите на тежката врата на плевнята изскърцаха и Белия огън изцвили за поздрав. Тя погали челото на жребеца.

— Липсвах ли ти?

Белият арабски жребец метна с глава и изпръхтя от възбуда.

— Разбира се, че съм ти липсвала — каза Елън, докато пристягаше седлото върху широкия му гръб. — Тук вече няма кой да те язди така, както трябва да бъдеш язден. — Тя потупа хълбоците му. — Някой ден ще ти пригодя място и ще те взема с мен в Бийч Маунтън.

Тя оседла коня и леко скочи на гърба му. Докато извеждаше Белия огън от плевнята навън в нощта, тя почувства приятния допир на изтърканите кожени поводи. В пълен галоп преминаха през пасбището на светлината единствено на луната и звездите. Вятърът, който ветрееше косите й, и мощните копита на коня, които отекваха в нощта, й подействаха ободрително. Семейното събиране, Дърк, измамата — всички тези неща бяха забравени, единствената реалност беше свободата, която даваше ездата.

Заедно те прорязваха спокойната нощна тишина на имението на чичо Вестър, докато стигнаха до малко изворче. Елън се спусна от седалката и поведе Белия огън към огряната от луната вода, за да пие. След това захвана поводите за един дъбов клон и седна в извивката на един от изпъкналите му корени. С глава, облегната на ствола, си припомни за събитията през деня, опитвайки се да подреди обърканите си чувства и да анализира случилото се. Мислите й кръжаха неспокойно и в края на краищата все се връщаха към Дърк. Опита се да прецени ситуацията обективно и като външно лице, така както би анализирала научен проблем, но не успя. Нищо научно нямаше в начина, по който пулсът й биеше, нито пък в подкосяването на краката й, когато Дърк я докоснеше. Горещите вълни, които я заливаха, не можеха да се изследват в лаборатория, а споменът за целувките му не се вписваше като забележка под линия в научното й изследване.

— Чичо Вестър ми каза, че ще мога да те намеря тук — прозвуча в нощната тишина гласът на Дърк.

Тя изви глава рязко назад и видя силуета му на фона на вечерното небе. Мощното му тяло седеше изправено върху старото муле Ани на чичо Вестър, но изглеждаше притеснен с поводите.

Най-малко на света сега искаше да се срещне именно с него, но не можеше да не се засмее на начина, по който той гледаше мулето.

— Не ми приличаш на човек, който е участвал в конни състезания — каза тя.

— Не съм. С конете съм на „вие“. — Той слезе от гърба на Ани и дръпна поводите. Ани от петнадесет години беше оставена на доизживяване по ливадите на имението и й дойде много за една вечер. Тя се запъна и отказа да направи и една крачка.

Дърк погледна безпомощно към Елън.

— Как да я накарам да се помръдне?

— Ето така. — Елън стана от мястото си върху корена на дървото и пое поводите. Ани я последва покорно.

— Как го направи това?

— Ние не сме на „вие“. Добре се разбираме.

— Наистина е така. И двете сте инат.

— Няма да се хвана на въдицата ти — каза му тя тихичко.

Той се сниши на земята и полегна под дъба.

— Не съм тука да пускам въдици, любов моя.

— А защо си дошъл тогава?

— И аз това се питах. — Той потупа мястото до себе си. — Ела тук, Елън, самотен съм.

Тя се настани до него, като внимаваше да остави достатъчно разстояние помежду им, за да не се докосват. Вече беше разбрала, че да докосва този мъж беше опасно. Пръстите й напипаха една клечка и тя я вдигна. Защо нещо в Дърк винаги я караше да се вълнува, питаше се.

— Името ти наистина ли е Дърк? — запита тя.

— Да.

— Колдуел?

— Не.

— Как е истинското ти име?

Той взе клечката от ръцете й и я счупи на две.

— Истинското ми име няма значение. — Той прокара пръсти по очертанията на челюстта й. — Твоето лице може да вдъхнови човек за много неща — каза той тихичко. Тя усети тръпки да преминават по пръстите му, когато допираха нейното лице. — Това е лице, което може да накара човек да забрави.

Тя застана неподвижно, с надеждата, че огънят, който той разпали в нея, ще угасне.

— Какво се опитваш да забравиш, Дърк? Разкажи ми за себе си.

Той отмести ръката си. Пренебрегвайки въпроса, каза:

— Обичам котки и кучета и горили, но не разбирам от коне.

— А от коли?

— За това, което казах на леля Фрони ли?

— Да.

— Вярно е. Наистина веднъж съм участвал в „Гранд При“.

Тя въздъхна дълбоко. Значи беше вярно. Тя се сети и за останалите факти, които беше споменавал — за бенгалските тигри, за Париж, че е сирак. Кое от това беше вярно? Кой беше този човек, който неканен запълваше празнините от самота в сърцето й?

— Някой преследва ли те?

— Може да се каже.

— Опасен ли си?

— Не за теб. — Той пресегна през малкото разстояние, което ги разделяше, и обхвана лицето й. — За теб никога.

Те се вгледаха дълбоко в очите си и нощта сякаш ги обгърна с кадифената си тъмнина. Съвсем бавно тя наведе глава, докато устните й бяха на косъм от неговите.

— Не мога да се преборя.

— Нито пък аз. — Въпреки че знаеше, че не трябва, че скоро ще му бъде невъзможно да си вземе шапката и да си тръгне, той я прегърна и я придърпа до себе си.

Устните му нежно докоснаха нейното чело, плъзнаха се по страните й, под брадичката и се спряха в основата на шията й. Те се спряха там, усещайки бесния й пулс.

Тя се изви, напрягайки се към него, жадно се прилепи към твърдото му тяло. Ръцете й се вплетоха в тъмните му коси, а устните му продължиха хода си надолу по шията и възпламениха трапчинката между повдигнатите й гърди. Той с лекота разкопча блузката й и езикът му проследи меките извити очертания на гърдите й. В тялото й се разгоря древният огън на любовта. Тя нетърпеливо отмести последното ограничение от дантела и освободи напрегнатите си зърна. Дърк леко изстена, пленявайки в устата си розовото съкровище, и започна да суче. Преметна крак върху бедрата й и я придърпа към пулсиращата си мъжественост.

Тя не мислеше за нищо, освен за красотата на нощта и върховното удоволствие от мига. Вчера беше една забравена мечта, а утре можеше никога да не дойде. Но сега — Дърк беше до нея. Тялото й се притискаше към неговото, докато езикът му вършеше чудеса. Чувственият му допир превръщаше в стопена лава нейните слабини, а мислите й литнаха сред звездите, щом той дълбоко засмука гърдата й.

Тя разкопча копчетата на ризата му и промъкна ръцете си под нея, за да погали гърба му. За миг се поспря, когато стигна до рязката на ужасния белег, който диагонално минаваше по рамото му, но после се поддаде на опиянените си сетива. Пръстите й се забиха в голата му кожа, ноктите й оставиха белези, докато езикът и зъбите му дърпаха от изпълнените й с любов гърди. Тя усети масивна твърдина да напира през дрехите й и започна да се движи в неговия бесен ритъм.

Като пиян моряк той вдигна уста от гърдите й и се нахвърли върху устата. Езикът му се впусна в очакващата топлина и започна бесен дуел с нейния. Цветни светлини сякаш избухнаха в нея, когато усети влагата от себе си. Тялото й се отпусна и езикът й вече проучваше устата му.

Тя почувства ръката му бавно да се насочва към колана на джинсите й.

— Да — измърмори тя, когато той откопча панталона й. Тихият звук сякаш прогърмя в напрегнатия нощен въздух. — Ох, да. — Ръцете й се преместиха на неговия колан.

— Не — прошепна той рязко. Разтърсвайки глава като човек, който излиза от анестезия, той се повдигна на лакът и я погледна.

— Дърк? — Тя озадачено вдигна ръка да погали лицето му.

Той захлупи ръката й със своята и я задържа върху лицето си. Тя стоеше неподвижно и го наблюдаваше. Видя пламъче на болка в очите му и го усети как скръцна с челюсти.

— Защо? — попита тя.

Той премести ръката й върху устните си и нежно целуна дланта й.

— Много неща научих за себе си, откакто съм твой годеник. — Докато говореше, той разтваряше пръстите й и целуваше връхчетата им едно по едно. — Открих, че имам чувства. И скрупули. И свой кодекс на честта, макар и малко изкривен.

— Още от началото съм знаела, че си човек на честта. — Тя се изправи и пооправи блузката си, чакайки той да довърши.

— Има други неща, Елън, които не знаеш за мен. Неща, които не мога да ти споделя.

— Не можеш или не искаш.

— Не мога. Не искам да те ангажирам в… — Той спря. Почти беше изрекъл: работата ми. Сви челюсти. Дяволите я взели работата му, негодуваше вътрешно. Дяволите я взели опасността и нуждата от секретност. Това, което бе първопричината да започне работа в ЦРУ, му тежеше като воденичен камък на шията. Преди петнадесет години не бе предполагал, че една жена ще е от такава важност за него.

Той се изправи рязко. Единственият начин бе да се направи това бързо. Така щеше да е по-безболезнено.

— Не искам да те обвързвам в една ваканционна авантюра, Елън. Твърде много те ценя за това. — Той гледаше лицето й, когато изричаше думите си. То остана спокойно и необезпокоено. Ако тя изпитваше гняв или объркване, не се издаде. Господи, тя е невероятна, помисли си той.

На Елън й се искаше да посегне и да го вземе в прегръдките си. Искаше да го издърпа долу под дъба и да го накара да забрави скрупулите си. Искаше й се да му каже, че вече е голямо момиче и че не я притеснява ваканционната авантюра. Искаше й се да крещи.

Но тя не направи нищо от това, а напротив — усмихна му се възторжено. Поне се надяваше да изглежда възторжено. На нея лично й се стори, че усмивката й е леко пресилена в крайчетата на устата й.

— Можеш ли да намериш пътя до къщата?

— Разбира се.

— Тогава ще те оставя сам. — Тя развърза Белия огън, скочи на седлото му и го погледна отвисоко. — С твоя изкривен кодекс на честта. — Тя заби пети в хълбоците на коня и двамата изчезнаха.

Дърк си помисли, че тя изглежда прекрасна на лунната светлина — изтъкана от огън и страст, като красива отмъстителна богиня. Той гледаше бега на белия жребец, напрягайки очи, докато накрая не виждаше нищо друго, освен червения ореол на косите й и далечна бяла точица.

— Глупак — каза си той с укор. — Всичко това можеше да бъде твое.

Той се върна на брега на поточето и приседна.

— Останахме само аз и ти, Ани — каза той на старата кранта.

Старото муле вдигна глава и жалостиво изрева.

Елън препускаше бързо и напористо. Косата й се развяваше зад нея и нощният въздух щипеше бузите й. Гръмотевичният екот на копитата на Белия огън отекваше в главата й, но не можеше да потисне обърканите й мисли. Той го беше нарекъл ваканционна авантюра. Нали и тя това желаеше? Краткотрайно удоволствие, което ще свърши, щом листата пожълтеят. Мимолетна страст, която няма да попречи на работата й.

Кого заблуждаваше тя? Искаше нещо повече. Искаше да опознае мъжа. Не само тялото му, целия. Мислите му, навиците. На какво се смееше, кое го разплакваше. Разпокъсаните й мисли бяха в тон със стакатото на копитата в романтичната лятна нощ.

Когато в тъмнината се видя плевнята, тя реши, че трябва да е благодарна на Дърк. Той я беше спасил от самата нея. Тя поведе Белия огън през портата и го разседла. След като го почисти и нахрани, се върна във фермата. Цареше тишина, ако не се смяташе хъркането на леля Лоли.

Изкачи се по стълбите и се приготви за лягане, опитвайки се да не мисли за предстоящата нощ. Мекото пухено легло я примамваше, но отиде до гардероба и свали юрганите. Тя беше измислила тази небивалица, помисли си решително, и трябваше следователно да се придържа към правилата си. Тази вечер беше неин ред да спи на пода.

Легна си с предположението, че няма да може да заспи, но денят се оказа изморителен и тя се унесе в сън още щом докосна възглавницата.

Дърк нямаше представа колко бе часът. Той беше така омагьосан от сънливото малко южняшко градче, че днес изобщо не беше си слагал часовника. Тихичко се промъкна по стълбите, многогодишният му опит да внимава му послужи. Като сянка се промъкна през вратата на спалнята и остана неподвижен, докато очите му не привикнаха на тъмнината.

Елън лежеше по гръб на пода, беше изритала завивката си и дългите й прекрасни крака се виждаха. Той поклати глава с усмивка. Инат, помисли си, също като онова муле, което едва бе успял да примами да се върне в плевнята. Трябваше да се досети, че ще легне на пода. След като й беше отказал там покрай поточето, той очакваше тя да се отдръпне и да възобнови предишния им делови тон, фарсът продължаваше и той си оставаше годеник под наем. Сякаш камък се стовари на сърцето му.

Той се наведе, взе Елън на ръце и я повдигна от постелята й. Тя въздъхна леко насън и се гушна в гърците му. Погледна лицето й и камъкът на сърцето му се превърна в скала.

— Заслужавам награда за това — промълви той, прекосявайки стаята, и леко я остави на леглото.

Съвсем бързо, преди да бе променил решението си, взе ключовете на колата от чантата й. Знаеше, че бягството беше единственото разрешение в момента. На вратата се обърна и я погледна за последен път.

— Лека нощ, скъпа моя — каза и затвори вратата зад себе си.