Пеги Уеб
Двойствен живот (10)

Десета глава

Дърк свали пистолета си и го подхвърли върху леглото. Уморено потърквайки чело, той отиде до прозореца. Всичко изглеждаше постарому. Мемориалът на Вашингтон си беше на същото място, там си бяха и гълъбите, които търсеха трохи по перваза на прозорците му. Разликата не е в това, което ме заобикаля, а вътре в мен, помисли си той. Физически беше във Вашингтон, но сърцето му беше още в планините на Северна Каролина.

Той удари с юмрук по прозореца, след това се обърна и се отправи към банята. Беше отминал един дълъг изморителен ден и още дори не беше приключил. Лятото на удоволствието беше взело своя дан. Имаше да прави още сто лицеви опори преди лягане.

На път за банята звънецът съобщи за посетител. Той вдигна вътрешния телефон.

— Отвори вратата, красив негоднико! — изгърмя гласът на Антъни Салинджър. — Имам да ти разказвам една история за риболова.

— Хайде, качвай се, мързелив стар скитнико — засмя се Дърк.

След няколко минути Тони слезе от вътрешния асансьор директно в апартамента на Дърк. Старите приятели стиснаха ръце и се прегърнаха усмихнати.

Погледът на Дърк се спря върху рано посивелия кичур коса на Тони, светлосините очи сред мрежата от бръчици на почерняла от слънцето кожа и спретнатата му фигура.

— Изглеждаш ми здрав като кон — каза той.

Хитрите сини очи на Тони го погледнаха учудено, когато пусна ръката на приятеля си.

— Здрав като кон? Имам чувството, че съм чувал този израз някъде, но не и във Вашингтон. — Той прекоси стаята и възседна един стол с висока облегалка. — Всъщност роднините на Елън от Тенеси го използуват. — Той посегна към джоба на ризата си и извади лула. Напълни я с тютюн и каза между другото: — Да не си се запознал там с доктор Елън Станфорд?

— Ти май дойде тук да ми разказваш някаква история за риболова. — Дърк също възседна един стол с лице към стария си приятел.

— Защо не ми разкажеш ти за риболова? — Тони дръпна дълбоко лулата си. — Как е риболовът в планината?

— Не кълвеше.

— Така ли? — Тони доволно пушеше лулата си. Той огледа стаята. Погледът му се спря върху парцаливото мече на нощната масичка. Това беше първото нещо, което беше забелязал още с влизането си. — Загубваш форма, приятелю, цяло лято да пропилееш, без да хванеш нищо. — Погледът му се върна на Дърк.

Дърк се усмихна.

— Ти май нищо не пропускаш, а?

— Никога не пропускам, нито преди, нито за в бъдеще. — Тони дръпна още веднъж от лулата си. — Какво, по дяволите, правиш с пухеното мече на Елън?

— А, значи го познаваш. — Дърк погледна към детското другарче на Елън.

— Точно така, познавам го. Запознах се с Елън от деня, в който тя се премести в планината. Помагах й с багажа. Тя е страхотна жена.

— Няма да ти противореча изобщо за последното. — Дърк си наложи да стои спокойно на стола си. При този разговор за Елън тревогата му се засилваше. Присъствието на Тони, разговорът за Бийч Маунтън и Мечо Пух правеха присъствието на Елън в стаята почти осезателно. Той сякаш чуваше смеха й, сякаш виждаше лунната светлина в огнената й коса, сякаш усещаше топлата й кожа. Сякаш се бяха разделели снощи, а не преди цяла седмица.

Тони кимна към мечето.

— Това е важна част от миналото на Елън. Тя не би се разделила с него, освен ако не е имала наистина сериозна причина. — Сините му очи сякаш пробождаха душата на Дърк.

— Ти винаги си бил упорит като булдог — каза Дърк.

— Особено като става въпрос за приятелите ми — съгласи се Тони. — Какво се е случило там на планината, освен че не си хванал никаква риба?

— Още първия ден се запознах с Елън. Радиаторът на Росинант пресъхна пред лагера й. — Да говори за това беше по-лесно, отколкото предполагаше. Дърк се загледа в приятеля си и си помисли, че може би трябва да се довери на някого. Може би ако говореше за Елън, от загубата й щеше да го боли по-малко.

Тони се изсмя.

— Хитра тактика, няма що. Сигурен ли си, че не беше чувал нищо за прелестната докторка и не си направил да се случи това?

— Ако съм знаел за прелестната докторка и за това, което тя щеше да направи с мен, щях да хукна надолу по планината, без да се обръщам назад. Тя е по-опасна от мафията.

— Ха-ха, значи здравата те е омотала, така ли?

— Прав си. — Дърк се загледа в празното пространство зад главата на Тони, с очи, втренчени назад във времето. — Абсолютно си прав — повтори той тихо почти на себе си, макар че никак не си вярваше. Връзката му с Елън беше едно преживяване, което не би заменил за цял живот приятна самота. — Направих грешката да се влюбя.

— Тогава къде, по дяволите, е Елън? — избухна Тони. — Какво правиш във Вашингтон сам единствено с някакъв парцалив Мечо Пух?

Дърк стисна зъби.

— Не мислиш ли, че не бих дал всичкото злато на Форт Нокс, само и само тя да бъде тук с мен? По дяволите! Тони, ти знаеш добре защо тя не е тук.

— Не, не знам, кажи ми.

— Какъв живот мога да осигуря аз на една жена? — Той скочи от стола си и започна нервно да крачи из стаята. — Без да знае в нито един момент къде съм и дали ще се върна. — Той се извърна и погледна яростно приятеля си. — Да не говорим пък за работата й. Тя се е посветила на изследванията си в Бийч Маунтън.

— Трябваше да станеш адвокат. Почти ме убеди.

Дърк се усмихна, сещайки се за леля Лоли и чичо Вестър.

— Аз бях по едно време адвокат.

— Какво?

— Нищо, нищо. — Той качи крак на стола и се загледа към Тони. — Рискът е твърде голям, Тони.

— Любовта винаги е риск, Дърк. — Тони извади лулата от устата си и насочи към Дърк мундщука, за да натърти: — Тебе те е страх.

— Не се страхувам от нищо.

— От нищо, с изключение на една връзка, която може да не просъществува. — Тони размахваше лулата във въздуха, докато говореше. — Страхуваш се от любовта, Дърк, защото те е страх, че ще ти я отнемат, така както е ставало в детството ти. Време е да оставиш сиропиталищата в миналото и да пуснеш корени.

— Това е доста трудна задача за един безгрижен ерген — каза Дърк с усмивка. Той усети странна тръпка, сякаш Тони беше засегнал нерва на истината.

— Ние, старите безгрижни ергени, виждаме повече, отколкото си мислите. — Тони изпусна кълбо дим и се загледа в него. — Забравил ли си историята, която ми разказа?

— В Испания ли?

— Спомни ли си? — усмихна се Тони.

Усмивката на Дърк също се разшири.

— Тогава здраво си бях пийнал. Карай, това няма нищо общо с Елън.

Но Тони беше отворил вратата на миналото и детските му спомени изведнъж се оживиха. Той беше на осем години и накрая му бяха уредили да бъде осиновен. За пръв път в живота си той имаше родители — Сам Драйдън, горски работник от Мейн, и добре сложената му жена Ерма. По време на шестте месеца, през които живееше у тях, той беше почувствал нарастващото чувство на любов и сигурност. След това започнаха да се случват нещастията. Сам стана инвалид при нещастен случай и загуби работата си. Здравето на Ерма се влоши. В борбата им да се справят с трудностите малкото момче се бе превърнало в бреме, в още една уста за хранене. Семейството се разпадаше от нервните разправии. Накрая, за да оцелеят, се наложи да върнат осиновения син. Когато се върна в сиропиталището, той сякаш повярва, че вината за всичко беше негова. Това беше едно чувство, което дълго го преследваше и беше го довело до убеждението, че любовта е нетрайна.

Лицето му се изкриви при спомена за болката.

— Това беше много отдавна, Тони.

— Но не толкова отдавна, че да не може да ти развали бъдещето. — Тони замислено дръпна от лулата си. — Време е да си в мир с миналото си, Дърк. Ти вече не си палавото момченце, премествано от едно сиропиталище в друго. Не си детето, което е плачело, защото не са му разрешавали да държи кученце, но което се държало мъжки, като го разделяли от приятелчетата му. Любовта те чака на Бийч Маунтън. Върни се да я задържиш.

— Твоите кабинетни философии не минават пред мен.

Тони се усмихна.

— Защо не продължим разговора с бутилка вино и риба?

Дърк потупа приятеля си по рамото:

— Готово.

Дърк посегна към нощното шкафче и вдигна парцаливото мече на Елън. Двамата бяха сами, но присъствието на Тони още се усещаше от аромата на тютюн за лула, който беше останал в стаята.

Той прокара пръст по неизменната усмивка на мечето.

— Той може да е прав, знаеш ли? — Върна мечето на масата и отвори горното чекмедже. Сгънатият лист изшумя, когато го вдигна към светлината и го отвори. Не беше нужно да чете думите, защото ги знаеше наизуст. Откакто беше оставил Елън до лятното помещение на Джиджи и беше намерил на задната седалка на колата си мечето, думите от бележката се бяха запечатали в съзнанието му.

„Дърк,

След като не мога да дойда с теб, пращам един стар приятел на мое място. Мечо Пух е поразкъсан от твърде много обич и не говори много, но е добър слушател. Дори е възможно да запълни празнината в сърцето ти.

Елън“

Гледаше листчето дълго и след това започна да се усмихва. Това беше една бавна усмивка, която започна в ъгълчето на устата му и се разшири към очите. Докато сгъна внимателно бележката и я прибра в чекмеджето, цялото му лице беше озарено от светлината на велико решение.

 

 

— Не знам коя е по-наранена, ти или Джиджи — мърмореше Рут-Ан на Елън. — И двете от две седмици вече не сте престанали да тъгувате.

Елън внимателно постави молива си върху бележките. Напоследък всичко вършеше внимателно, защото се страхуваше, че някое прибързано движение ще я накара да избухне.

— Това лекция ли ще бъде или обсъждане? — попита.

— Време е за една лекция. — Рут-Ан пооправи бретона си а ла Мами Айзенхауер, макар че беше безупречен. — Или ще забравиш този мъж, или ще го последваш.

— Да го последвам?

— Да, добре ме чу. Ако искаш моето мнение, той ще ти причинява само неприятности. — Тя спря, леко се усмихна. — Макар че, признавам си, има хубавите страни, една от които е, че е добър с Джиджи. Не всеки е добър с животните. Това показва добро сърце.

Елън опря ръце в слепоочията си, сякаш искаше да изтласка Дърк от мислите си. Но резултат нямаше. Нищо не помагаше. Тя винаги щеше да усеща присъствието му в планината, независимо дали нямаше да го има два дни, или два месеца, или две години. Когато Дърк бе отпътувал с Росинант, той беше отнесъл със себе си нещо повече от Мечо Пух. Беше отнесъл и нейното сърце.

Тя избута настрани стола си и стана.

— Разбира се, че е с добро сърце — почти извика тя. — Не бих се влюбила в човек, който не е. Но той си замина. Приключението свърши. Край. — Тя крачеше из малката стаичка и говореше: — Всяка връзка си има правила, Рут-Ан. Ние спазвахме правилата. — И рязко дръпна стола си към масата и седна.

— Ти винаги си спазвала правилата, нали? — попита тихо Рут-Ан.

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид, че винаги си се гордяла, че си жена, за която кариерата е най-важното нещо, че си различна от жените от рода Станфорд, а все пак ежегодно се връщаш в Тенеси. Отиваш да търсиш именно тези правила, които се самозаблуждаваш, че си отхвърлила.

— Ако искаш да ми говориш за женитба и за продължаване на семейното име, по-добре се откажи. Това никога не е било важно за мен, преди да срещна Дърк, но него вече го няма. Дали съм обвързана от закона на дедите ми е под съмнение.

— Най-малко аз трябва да ти давам съвети, Елън — в положението ми на стара мома и с навиците ми на такава, но знам две неща: никога не можеш да избягаш от миналото си и никога не можеш да избягаш от любовта. Аз знам, защото съм опитвала.

Елън хвана съчувствено ръцете на Рут-Ан.

— Не съм знаела.

— Това беше много отдавна. Подробностите нямат значение сега. Важното е, че виждам, че правиш същите грешки като мен. Имаш същата гордост, спазваш правилата, ако ще и да те обесят. Аз затова съм станала такава мърморана.

Елън запротестира:

— Ти не си…

— Напротив. Аз съм една злобна гарга, която видя в Дърк заплаха за защитения ни безопасен живот, който водим тук, в планината. Но и аз имам сърце, колкото и да е студено. — Тя горчиво се усмихна. — Аз те обичам, Елън, и не искам да те виждам да страдаш. Ако обичаш Дърк, последвай го. — Тя се захвана да чисти очилата си и да оправя косата си, за да прикрие влагата, изникнала в очите й. — Ето, казах си приказката.

— Благодаря ти, Рут-Ан, че се тревожиш. — Елън погали набръчканата й ръка. — Не аз поисках Дърк да си тръгне, а той. Правилата важат и за двете страни. Освен това аз дори не знам къде е. Дори и да исках, не мога да го последвам. — Тя посегна слепешката към бележките си. — Хайде да продължаваме с работата.

— Готово, когато кажеш. Но не мислиш ли, че е по-добре да оставиш банана и да вземеш тетрадката?

Елън се загледа в тропическия плод в ръката си.

— Май една от двете ни се нуждае от почивка.

 

 

Най-напред започнаха да пристигат къси писъмца.

„Мисля за теб. Дърк“ — с пощенско клеймо от Вашингтон.

„В този град няма грозде.“ Без подпис, само клеймо от Ню Йорк.

„Роза за спомен.“ Пак без подпис. Клеймо от Западна Германия и плик, пълен с изсъхнали листа от рози. Надеждата на Елън се възроди.

След това нейните приятели започнаха да се държат странно. Тони неочаквано я посети тогава, когато и Рейчъл се появи в лагера с усмивката на котка, налапала канарче.

Елън ги загледа и двамата на прага на вратата си.

— Здравейте! Я гледай каква приятна изненада!

— Наминах да видя как върви работата ти. Ти май само това правиш напоследък. Работиш.

— Аз също — хорово се включи и Рейчъл. — Просто наминах, искам да кажа. Страхувам се, че работиш твърде усилено. Време е да отидеш на почивка.

Елън скръсти ръце на кръста си.

— Какво става тука? Това конспирация ли е? Аз си починах в началото на лятото.

— Отиването на семейното събиране не е почивка — каза Рейчъл. — Не е истинска почивка. Като на Таити или в Барбадос, или в Юкон.

— В Юкон ли? — изсмя се Елън.

— Има хубав риболов там — каза Тони.

— Аз не ловя риба. — Елън свали мантата си и я окачи внимателно на закачалката. — Я си признайте. Какво сте намислили?

— Нищо — каза Рейчъл.

— Абсолютно нищо — каза Тони.

Елън не повярва нито на единия, нито на другия.

— След като и двамата сте ми дошли на гости, хайде да пием по един чай. — Тя им се усмихна очарователно. Може бе щеше да извлече от тях истината на чаша чай.

— Страхотна идея — каза Тони.

— Супер — каза Рейчъл. — Ти правиш най-великолепния чай.

Елън се усмихна. Дори и Рейчъл преиграваше с прекомерното си възхищение от чая.

— Чаят си е чай, откога пък моят стана толкова прекрасен? — Тя наля прясна вода в чайника и го включи.

Рейчъл вдигна рамене.

— Нали си ме знаеш! Всичко ми се струва прекрасно напоследък. Да знаеш само как изглежда новият инструктор по ски, който дойде в града. Има най-невероятните бицепси, като от конкурс за Мистър Америка е, а пък устните му! Господи, да му видиш устните само! — Рейчъл седна внезапно. — Между другото, Дърк обаждал ли се е?

Дали въпросът й е от празно любопитство, или имаше някакви сведения, запита се Елън.

— Получих няколко писъмца. — Тя видя погледите, които Тони и Рейчъл си размениха. Преструвайки се, че не забелязва, пусна пакетчетата чай в чашите и наля топла вода. — Една или две лъжички? — попита тя Рейчъл.

— На Юкон сигурно е много хубаво по това време на годината — каза Рейчъл, без да отговаря на въпроса за захарта.

— Страхотен риболов — каза Тони. — Страхотно живописни местности. Заснежени планини и реки. Чудесно място за прекарване на ваканцията. — Той придърпа стола си до този на Рейчъл. — И какво пише той?

Елън сипа захар в чашите им и се направи, че не разбира.

— Кой?

— Дърк — изрекоха едновременно името Тони и Рейчъл.

— Кога? — Елън започна да се наслаждава на многозначителните погледи, които те си разменяха.

— В писъмцата — подтикна я Рейчъл.

— А, едно-друго. — Елън разбърка чая си. Когато искаше, тя можеше да лази по нервите на хората и бе решила, че сега е моментът да упражни тази си дарба.

— Рут-Ан би могла да те замести, нали знаеш?

— Да ме замести за какво?

— В случай че искаш да отидеш на почивка — каза Тони.

— Аз от време на време ще наминавам да проверявам дали всичко е наред. Аз все още ще бъда във вилата на Дъ… — Той се спря и се поправи по средата на изречението. — Аз ще бъда във вилата си.

Елън бавно свали чашата си. Като по чудо се овладя да не излее горещата напитка върху роклята си.

— Какво каза преди малко? — попита тя Тони.

— Че ще наминавам.

— Не. След това. — Тя го гледаше втренчено — Ти каза, че все още ще бъдеш във вилата на Дърк.

Тони изведнъж прояви голям интерес към забравения си чай. Той почна да бърка из тъмните му дебри почти половин минута, опитвайки се да измисли подходящ отговор.

Рейчъл се впусна да запълни празнината в разговора.

— Това показва само колко много се нуждаеш от почивка. Започват да ти се причуват разни неща.

Елън потисна смеха си, като видя облекчената усмивка, която Тони отправи към Рейчъл, благодарен за помощта в трудния момент. Те определено са намислили нещо, помисли си Елън, но, изглежда, не искаха да си признаят. Реши да им даде шанс.

— Чаят ви ще изстине.

Заговорничещите й приятели се хванаха за чашите си, сякаш бяха спасителни пояси в бурното море.

— Никога не съм виждала Бийч Маунтън толкова красива по това време на годината — каза Рейчъл.

— Съгласен съм. Времето е прекрасно — допълни Тони.

Елън се усмихна. Позна, че разговорът бе приключил.

— Да, хайде да си говорим за времето — предложи им, а въздишката на облекчение можеше да се чуе на километри в планината, помисли си тя.

Писмата продължаваха да пристигат. Всичките бяха без подпис, и всичките от различни градове на Западна Германия.

„Пилешката купа тука нищо не струва в сравнение с онази в Бенър Елк.“ Това я разсмя.

„Всеки път, като видя червена коса на лунна светлина, си мисля за теб.“ Това пък я разплака.

„Яйцата са загубили очарованието си.“ Това пък я държа бодра в продължение на целия ден.

Тя внимателно сгъваше всички писма и ги прибираше в горното чекмедже на тоалетната си масичка. В края на всеки ден тя ги изваждаше и препрочиташе. Ту изпадаше в депресия, ту настроението й се приповдигаше от факта, че Дърк беше нарушил всички правила. Приповдигнатото настроение бе плод на надеждата й, а тъгата предизвикваха тези писма, събуждащи спомени. За мъртвите любовни приключения не трябваше да има спомени. Те само удължаваха агонията на забравата.

Нощем през прозорците й се промъкваха септемврийски звуци, Елън си мислеше да изгори писмата, да унищожи всички материални доказателства за съществуването на Дърк. Но вместо това, тя ги изглаждаше с ръце и нежно ги затваряше в чекмеджето. Бъди справедлива, скара се на себе си тя. Ти му даде своя Мечо Пух с надеждата той непрекъснато да му напомня за теб.

Всичко това са доказателства. Доказателства не за мъртва любовна история, а за любов, неограничена от времето и пространството.

Някакъв шум извън лагера я събуди. Тя погледна часовника си. Шест часът. Господи, рече си тя. Да не би Джиджи отново да е избягала? Скочи от леглото и нахлузи халата. Без да губи време да търси чехли, се спусна по коридора и зави към канцеларията. След това чу гласовете им. Босите й крака рязко спряха и широка усмивка се разля по лицето й.

— Шшшт, стар глупако. Ще ги събудиш всичките — чу се женски глас.

— По дяволите! — отговори мъжки глас. — У дома всички отдавна да са станали и от един час да са се разшетали.

Елън изтича през вратата надолу по стълбите до верандата.

— Чичо Вестър, лельо Лоли! — Тя ги издърпа в прегръдката си и след това се отдръпна, за да погледне скъпите им лица. Знаеше, че сега в Лорънс се прибираше реколтата. Чичо Вестър да напусне фермата си през септември беше просто нечувано.

— Какво ви води в Бийч Маунтън по това време на годината? — попита тя.

Леля Лоли намигна на чичо Вестър и пое нещата в свои ръце.

— Хладничко е, скъпа, нека влезем вътре, докато чичо ти разтовари багажа. — Тя сложи ръка на кръста на Елън и я отведе настрани. — Олеле, какво пътуване само. Помислих, че старият пикап никога няма да може да изкачи планината. Не мога да си представя как чичо ти Вестър възнамерява да стигне до Лас Вегас в тази стара катафалка, след като не може да стигне от Тенеси до Северна Каролина. — Тя въртеше очи, докато говореше и живо оглеждаше всичко. — Чудесно местенце си имаш тука, скъпа. Ако опънеш едни памучни карирани перденца и опечеш малко хляб във фурната, ще стане истински уютно. — Леля Лоли поклати доволно глава: — Чудесно местенце да отгледаш челяд.

Сърцето на Елън падна в петите й. Трябваше да им съобщя, помисли си тя. Сега нямаше да може да изчака до догодина, до следващото събиране. Тя бяха дошли в планината и преценяваха дома й, все още с вярата, че ще се омъжи за Дърк. Не можеше да продължава повече с измамата.

— Седни, лельо Лоли — каза тя, посочвайки й стола до кухненската маса. — Ще сложа кафе и тогава ще си поговорим.

Леля Лоли се усмихна и я погали по бузата.

— Седях цели двеста километра. Аз ще сложа кафето, а ти отиди да се понаконтиш.

Елън се изсмя.

— Ще трябва да те разочаровам, лельо. С моите работни дрехи не бих могла да се наконтя, а и няма наоколо кой да ме види, с изключение на Рут-Ан и Джиджи.

— А-а-а… не се знае. — Майчинското лице на леля Лоли беше цялото в усмивка. — Ето го и Вестър. Хайде побързай сега, скъпа, а аз ще извадя кекса, който съм донесла.

Елън се подчини без повече пазарлъци. Да се подчиняваш на леля Лоли не беше навик, от който лесно можеш да се отървеш. Освен това й се даваше възможност да обмисли ситуацията. На път за стаята си тя реши, че като се върне в кухнята при тях, ще им каже всичко.

Рут-Ан подаде глава през вратата, когато Елън профуча през коридора.

— Гости ли имаме?

— Леля Лоли и чичо Вестър. Леля Лоли ме прати да се облека.

— Това са двама от любимите ми хора. Аз ще сляза в кухнята да ги видя, докато ти се преобличаш.

Елън продължи към стаята си, но се сети, че Рут-Ан изобщо не изглеждаше изненадана. Какво, по дяволите, става? — помисли си тя. Макар че беше казала на леля Лоли, че не се конти за работа, този път тя се облече изключително внимателно. Яркожълтият гащеризон с преден цип като на пилот открояваше фигурата й и подчертаваше червените й коси. Тя посегна към тоалетката за часовника си и импулсивно отвори горното чекмедже и извади купчината писма. Затвори очи и си спомни думите, които той й бе написал. Макар че бяха малко, всички имаха специално значение. Те документираха връзката им, завинаги я запечатваха върху тези нагънати листчета хартия. Докосна с устни листчетата, преди да ги остави в чекмеджето.

— Довиждане, Дърк. Съжалявам, че трябва завинаги да те извадя от живота си.

Тя изправи рамене целеустремено и се отправи към кухнята да обясни на всички за своя лъжегоденик.

Леля Лоли вдигна поглед от тавата с кекс, която вадеше от печката.

— Олеле, приличаш ми на нарцисче.

Наложи се Елън да се хване за облегалката на един стол, за да запази равновесие. Не можеше леля й Лоли да знае, че и Дърк я беше нарекъл така.

— Този… — Гласът й пресекна и се наложи да повтори отначало: — Този кекс мирише прекрасно.

— Никой не може да се сравнява с Лоли! — Чичо Вестър положи ръка на рамото на Елън. — Ела да седнеш до мен, малката. Ти си по-хубава от шарено паленце на слънце. Бас държа, че щом женихът ти те види, на четири крака ще допълзи до теб. — Той плесна бедрото си и се засмя възторжено на собствения си хумор.

Елън побледня. Тя не можеше да продължава с тази измама нито минутка повече.

— Има нещо, което искам да ви кажа на вас двамата.

— Мисля, че е по-добре да изчакаш, скъпа — каза леля Лоли. — Има един човек на бял кон в двора ти.

Елън се стрелна към прозореца.

— Дърк! — извика тя. Той седеше на гърба на Белия огън, загорял от слънцето и засмян. Погледът й се върна към кухнята. — Вие сте знаели! — Тя се смееше и плачеше едновременно. — През цялото време сте знаели!

— Хайде, смяташ да го оставиш човека да чака ли? — попита чичо Вестър.

— Да знаете само колко ви обичам всичките! — каза тя на роднините си, преди да изтича от кухнята.

Криле й пораснаха, когато се впусна през двора към Дърк. Той се наведе и я хвана в прегръдката си. Три любопитни чифта очи наблюдаваха през прозореца на кухнята как разделените влюбени се целунаха страстно.

— Също като на кино — каза леля Лоли.

— Запомни ми думата — каза чичо Вестър, — тази планина скоро ще бъка от дечурлига.

— Усещам вятъра на промените — каза Рут-Ан.

Елън прекрачи седлото и се настани по-удобно до рамото на Дърк.

— Странно, че не си се пребил с този жребец — каза тя.

— Ти заслужаваш този риск. — На лицето му стоеше старата нехайна усмивка, същата, която тя видя, когато за пръв път се срещнаха. — Освен това къде се е чуло и видяло принц да язди стара кранта като Ани?

Тя се загледа дълбоко в очите му.

— Ти ли си моят принц?

Бръчици от смях се появиха около очите му.

— Защо не попиташ Мечо Пух? — Той издърпа парцаливото мече от торбата на седлото.

— О, Дърк! — Тя пипна копчето на окото на мечето. — Ти си го пазил!

— Да, пазих го, скъпа. Ако щеш вярвай, но това одърпано малко мече е световен пътешественик. Носих го навсякъде из Германия. Той ми разказа твоите тайни.

— Включително тази, че чакам своя принц?

— Да, любов моя. Включително тази. — Той леко докосна устни в косата й. — Аз искам да бъда твоят принц и съм се върнал да те взема на коня си и да се отправим към залеза заедно, ако ти си съгласна.

— Неподходящ час си избрал тогава — засмя се тя. Не можеше да повярва какво ставаше. Въпреки писмата, въпреки странното държане на приятелите си, въпреки леля Лоли и чичо Вестър и Белия огън, тя се нуждаеше от повече доказателства, че Дърк се бе върнал при нея завинаги.

— Кога е имало неподходящ час за нас? — попита той и побутна Белия огън с пети. Жребецът си впусна в галоп в планината.

Елън ликуваше от полъха на вятъра по лицето си и допира на Дърк, който я държеше, притисната в него. Имаше толкова много неща да го пита, толкова много неща да си кажат. Но всичко можеше да почака. Тя беше с този, когото обичаше, и за момента нищо друго не беше важно.

Усещаше гърменето на копитата под тях и биенето на сърцето на Дърк в гърба си в галопа им сред планината. Почти не забелязваше дивите цветя, които украсяваха планината с ярки петна, във вихрения им бяг към вилата на Тони.

Дърк спря коня под боровете.

— Пристигнахме си у дома.

— Какво ще си помисли Тони, като му се натресем така?

— Тони е в резиденцията си в Бенър Елк. Аз откупих от него тази вила, когато той дойде във Вашингтон.

Дърк слезе от седлото и й помогна да слезе.

— Мисля, че ще ти хареса конюшнята, която поръчах да построят тук за Белия огън.

Тя стоеше на върха на Бийч Маунтън и слънцето огряваше гърба й. Погледна нагоре към Дърк. Още отдавна сърцето й беше казало „да“ на този човек, може би още първия ден, когато той се появи на верандата й в лагера. По-нататък тя щеше да получи отговор на всички въпроси как и защо, но засега просто се наслаждаваше на присъствието му.

Ръцете й обгърнаха врата му.

— Нима ти си направил всичко това — попита тихо, — без дори да ми кажеш? — Тя докосна с устни пулсиращата вена на врата му.

— Ами когато видях тази прекрасна възможност, аз се възползвах от нея. — Той й се усмихна, повтаряйки същите думи, които беше казал в началото на лятото, когато стана неин годеник.

Тя обгърна лицето му с дланите си.

— Принце мой на бял кон, какво ще кажеш да внесеш твоята Възможност във вилата? Мисля, че чувам как гроздето ни вика по име.

Без да говори повече, той я вдигна и я понесе през прага на новия им дом в планината. Докато стигнат до месинговото легло, дрехите им бяха хвърлени безразборно по пода. Матракът изскърца за добре дошли и пойните птички отвън възнасяха щастливия повод с радостни трели.

— Цял живот очаквам този момент — прошепна Дърк, долепил устни в коприната на шията й. — Цял живот съм чакал да изрека тези думи. — Той вдигна глава и се вгледа в очите й.

— Слушам те, Дърк. — Тя нежно отмести кичур коса от челото му.

— Обичам те, доктор Елън Станфорд. Искам да прекарам останалата част от живота си с теб. Искам да бъдеш моята любима, моята съпруга. Искам да си моят дом и моето огнище. Искам да бъдеш моето настояще и моето бъдеще.

— Обещавам да бъда всичко това и дори повече. — Техните очи се срещнаха при клетвите, които си даваха. — Обещавам да запълня празните места в сърцето ти.

И така, преди сватбата и брачната халка, преди свещеника, клетвите им бяха дадени там, на месинговото легло пред слънцето, което струеше през капандурата като свидетел.

След това те останаха да лежат с преплетени тела, доволни. Дърк вдигна кичур червеникава коса и го остави да се плъзне по пръстите си.

— Можеш ли да приемеш моята професия, любима?

Елън се замисли за момент. Тя имаше смътна представа какво означаваше това — опасност, несигурност, раздяла, но не знаеше нищо повече.

— Разкажи ми за работата си, Дърк. Колко е опасно това, което вършиш?

— Киното и шпионските романи преувеличават опасността, но тя все пак съществува. Когато изпълнявам задача, аз съм въоръжен и винаги съществува опасността да не се завърна. — Той я притисна силно до себе си. — Освен това съществува опасността да посегнат на семейството ми.

Тя остана неподвижна, стараейки се думите му да не събудят хладен ужас в сърцето й. Да обича този мъж означаваше да го приеме такъв, какъвто е, помисли си Елън.

— Разкажи ми за твоите задачи.

— Понякога задачите ми са прости и се изчерпват с дипломатически връзки. Лесно ще се свързваш с мен по телефона. В други случаи няма да знаеш нито характера на задачата ми, нито мястото. Няма да ме има дни и седмици и няма да ти се обаждам. Обикновено изпълнявам от три до четири задачи годишно. Между тях имам дълги почивки — от шест до осем седмици. Останалото време работя във Вашингтон и пътувам до вкъщи за събота и неделя. — Той се изправи на лакът, за да погледне лицето й. — Знам, че е тежък живот да искам някой да го споделя с мен, но имам достатъчно увереност в силите си, за да мисля, че мога да намаля риска и несигурността. Можеш ли да приемеш това, Елън?

Тя се вгледа в очите му.

— Не е нещо, което можеш да приемеш с лека ръка, но дори час да бъда твоя съпруга си струва риска. — Тя посегна да изглади малките бръчици от смях около очите му. — Вярвам ти, Дърк, и те приемам такъв, какъвто си. — Тя наведе глава и се притисна до врата му. — Домът ни ще бъде един пристан и всеки ден заедно ще бъде магия. — Тя гризна кожата му. Време беше да обсъдят някоя по-малко мрачна тема. — Можеш ли ти да приемеш моята професия?

Той се засмя.

— Това значи ли, че ще трябва да ям карфиол и банани и да давам на Джиджи редовни уроци по шофиране?

— Само второто — засмя се тя.

— Бих предпочел да се изправя пред наказателен отряд.

Тя бавно прокара пръсти през черните косми по гърдите му.

— Дърк?

— Хмм?

— Откога си знаел, че ще се върнеш и че ще правиш всичко това?

Той пусна език по мидата на ухото й.

— Това ли?

— Не — засмя се тя и посочи с ръка вилата. — Това. Белия огън, леля Лоли, чичо Вестър.

Той се извъртя върху нея и подпря тежестта си на ръце.

— Това ми се полага, като съм се влюбил в научен работник. Все проучва и задава въпроси. — Черните му очи искряха от вътрешната му радост. — Тони ми дойде на гости, след като се върна от риболов, и преди още той да си тръгне, разбрах, че ще се върна при теб. Тъй като заминавах по задача, той построи конюшнята и докара Белия огън тук. Рейчъл също помагаше в организацията.

— Знаех си аз, че тия двамата са намислили нещо.

— Веднага щом се върнах от Германия, посетих чичо Вестър и леля Лоли.

— Каза ли им истината?

Той се засмя.

— Не цялата, но не излъгах нищо — че съм се влюбил в теб от пръв поглед и че ще се оженим в тази планина.

Тя вдигна очи.

— Каква двулична двойка сме само!

— Бих казал, че сме създадени един за друг. — Той се наведе към нея и прокара върха на езика си по очертанията на очите й. — Ти не мислиш ли същото?

— А-а, не знам. Ще трябва да ме убедиш.

И той успя.

 

 

Елън погледна през прозореца към прекрасния ден отвън. Беше денят на сватбата им. Ръцете й погалиха мекия сатен на булчинската й рокля. Природата щеше да направи най-прекрасния аранжимент на света, помисли си тя. Затворената беседка покрай езерцето щеше да бъде залята от слънчева светлина и изпълнена с аромата на диви рози.

Тя усети, че някой дърпа воала й и се обърна. Джиджи стоеше зад нея, стиснала така здраво шаферския си букет, че цветчетата увяхваха на счупените стебълца.

Джиджи посочи към главата си и после към воала на Елън.

— Джиджи иска шапка — направи знаците тя.

Рейчъл и Рут-Ан нахлуха в стаята.

— Опитахме се да я накараме да сложи това — каза Рейчъл, показвайки венец от копринени цветенца, — но тя отказа.

— Тя настоява да има „красива шапка“ като твоята — каза Рут-Ан. — Господи, не стига, че Дърк иска да те отведе в оная вила на Салинджър, ами и настоява да има горила за шаферка! — Рут-Ан се опитваше достойно да изиграе ролята на Мърморана, но въпреки това се усмихваше.

— Знаеш много добре, че вилата е само на три мили и че е идеална за работата ми тук. — Елън също се усмихваше. Нищо не можеше да й развали прекрасния ден. — Освен това и през ум не би ни минавало да се венчаваме без Джиджи. Фактически тя е тази, която ни свърза.

Рейчъл се престори, че припада върху леглото на Елън.

— Как обичам романтичните любовни истории!

Горилата отново задърпа воала.

— Джиджи иска хубава шапка.

Елън потупа главата на Джиджи и направи знаците:

— Елън намери шапка за теб. Хубава шапка за хубаво животно горила.

— И как смяташ да направиш това? — попита Рут-Ан. — Венчавката е само след час, а днес е неделя и магазините са затворени и без това.

— Ти не знаеш възможностите на леля ми Лоли. — Елън отиде до коридора и извика: — Лельо Лоли, би ли дошла тук за малко?

Леля Лоли показа глава от кухнята.

— Пристигам, скъпа. — Тя влезе в спалнята, носейки след себе си острите миризми на канела и карамфил. — Искам да ти кажа, че чичо ти Вестър вероятно ще изяде всички дребни сладки още преди сватбата.

— Лельо Лоли, Джиджи иска да си сложи було — каза Елън.

— Добре, вдени ми една игла, скъпа, и ми донеси малко муселин. Да не губим време.

След двадесет минути Джиджи се гледаше в огледалото, сложила набързо скроеното було по главата си.

— Хубава шапка — произнесе се тя и погледна към сатенените обувчици на Елън. Тя каза със знаци: — Бедна Джиджи. Няма обувки. Джиджи иска хубави обувки.

Рут-Ан въздъхна дълбоко.

— Станала е много глезена. Де се е чуло и видяло горила с високи токчета?

— Де се е чуло и видяло обувки с висок ток, достатъчно големи, за да станат на горила? — попита Рейчъл.

— Вестър си донесе два чифта обувки — обади се леля Лоли.

— Да, но хубави ли са? — попита Елън през смях.

— Да попитаме Джиджи. — Леля Лоли излезе от стаята и след малко пристигна с гордостта на чичо Вестър — чифт островърхи обувки, реликва от ергенските му години.

— Добре че скъпият ми стар глупак има големи крака — каза леля Лоли, нахлузвайки обувките на краката на Джиджи.

Джиджи седна по средата на стаята и критически заоглежда краката си. С този воал тя приличаше на надут шейх, въртеше глава от една страна на друга и оглеждаше обувките. Накрая се усмихна.

— Хубави обувки — направи знаци тя. Изправи се и застана до Елън. — Джиджи адски красива булка.

Рут-Ан и Елън се спогледаха учудени.

— Кой е тоя, дето я е научил да ругае? — попита Рут-Ан.

— А не се ли сещаш?

— Дърк! — казаха двете едновременно.

— Хайде да тръгваме, преди да е решила, че й трябва и рокля — предложи Рейчъл.

Странната сватба се качи в стария буик на Елън и шевролета пикап 1955-а на чичо Вестър, които запърпориха нагоре по планината, да се срещнат с жениха. Дърк, Тони и свещеникът ги чакаха в беседката до езерцето.

Усмивката, която Дърк отправи към булката, се равняваше по блясък със слънцето. Елън пристъпи към него през полянката с аромат на рози, вгледа се дълбоко в очите му и видя потвърждение на обещанията, които вече си бяха дали. Тя видя, че любовта и доверието завинаги щяха да ги свързват, независимо от времето и разстоянието, които понякога ще ги разделят.

Елън му подаде ръката си и там, в катедралата на природата, двамата станаха съпруг и съпруга, а пред тях бе бъдещето.