Пеги Уеб
Двойствен живот (9)

Девета глава

Дърк и Елън прекараха няколко великолепни дни в строене на оградата и изграждане на връзката си. Това, че оградата построиха за шест, вместо за планираните три дни, красноречиво говореше колко много бяха ангажирани един с друг.

Част от вещите на Дърк бяха в бунгалото за гости в лагера, а друга част — все още във вилата на Тони. Елън и Дърк не се спираха да скитат из планината според приумиците и импулсите на плътта си. Белият килим, месинговото легло, беседката с розите покрай езерцето и походното легло в лагера — всички те станаха специални места за наслада. Често звънът на чуковете им заглъхваше, преди слънцето да достигне обедната си точка. Достатъчен беше само един поглед помежду им и те се хващаха за ръце и изчезваха в летния ден.

Рут-Ан приемаше връзката им със стоическо мълчание, а Джиджи посрещаше присъствието на Дърк с безумни прояви на радост. Елън научи Дърк на знаците, които използуваше Джиджи, и между мъжа и горилата укрепна искрена обич. Всеки път, като ги видеше заедно, тя усещаше нещо като завист. С горилата взаимоотношенията му бяха най-искрени. Джиджи постоянно правеше знака за любов с ръцете си, а Елън можеше да го казва единствено със сърцето си. Макар че бяха на върха на планината, далече от цивилизацията, тя не можеше да се отърве от цивилизованите задръжки. Дърк беше определил границите на увлечението им — без обвързване — и тя нямаше да направи първия ход да пресече границата.

Слънчевите, изпълнени с любов дни на юни и юли се изнизаха. Елън и Дърк се преструваха, че не забелязват отминаването им. Те се самозалъгваха, че лятото ще продължи вечно. Но август настъпи и с него дойде една буря. Елън стоеше на прозореца на бунгалото за гости в лагера и наблюдаваше природата да засипва с гнева си Бийч Маунтън. За какво ли си мислеше Дърк, запита се тя, докато гледаше светкавиците да играят на фона на нощното небе. Той беше напрегнат цял ден, дори и любенето им през деня не намали впечатлението й, че бе зареден като буре с барут, готов да избухне всеки момент.

Полуизвърната от прозореца, тя проговори през рамо:

— Бурята ми напомня за теб.

Той се облегна на възглавниците с безразличие, каквото изобщо не изпитваше. Мисълта му се пренесе към писмото, което беше получил — новата му задача. Дланите му се навлажниха и той почувства познатото вълнение при мисълта, че отново ще бъде въвлечен в битката на живот и смърт със злото. Погледна към жената до прозореца и вълнението му придоби окраската на тъга. Работата, която той обожаваше, го чакаше, но Елън правеше връщането му към нея тежко.

— В какъв смисъл, любов моя? — попита той. Лековатият въпрос беше един шедьовър на лъжата, една изящна преструвка, че лятото никога няма да свърши. Но Елън го познаваше твърде добре.

Тя се извърна от прозореца и застана лице в лице с него.

— И ти, и бурята сте заредени със сила.

Той се усмихна и това бе друг шедьовър на лъжата.

— Върни се в леглото, скъпа, и ще ти покажа силата си.

Тя сключи ръце зад гърба си и с усилие се стърпя да не изтича в безопасния пристан на прегръдката му, където въпроси не се задаваха и отговорите нямаха значение.

— Това е нещо повече от сила… — Тя се спря и се взря в лицето му. Макар че усмивката си остана, очите бяха станали внимателни. — То е стихия. — Лицето му остана непроменено.

Тя прекоси стаята и седна на крайчеца на леглото. Постави ръка на гърба му и прокара пръсти по загорялата кожа, докато намери това, което търсеше.

— Разкажи ми за белега си, Дърк. — Тя потри пръсти в ръбчето му.

Той остана неподвижен за минутка и се остави близостта й и допирът на ръцете й да успокоят объркания му дух.

— Ох, Елън! — Той обви ръце около нея и я притисна силно до себе си. — Знаеш ли само колко си добра с мен? Имаш ли си представа какво означава за мен това лято?

— Кажи ми. — Гласецът й едва се чу, притисната в рамото му.

— Ти създаде у мен чувство за дом и за семейство. Сякаш Бийч Маунтън се превърна в мой дом.

Искаше й се да му каже, че такова нещо беше все пак възможно, но вместо това замълча, чакайки го да продължи.

— Аз, Елън, нямам никакво семейство, а дом ми бяха сиропиталищата, които приемаха буйното момче, което създаваше твърде много неприятности и което никой не искаше да осинови.

— Значи си говорел истината още тогава, през първия ден, на моята веранда?

— Винаги съм ти казвал истината. — Той повдигна глава и й се усмихна накриво. — Винаги, повече или по-малко.

Тя хвана лицето му с двете си ръце и потърка бузата си в брадичката му.

— По-скоро по-малко, отколкото повече.

— Държавата ми е дала шанс да се чувствам необходим, да принадлежа и да съм част от нещо, макар то да е просто една система.

Тя пое рязко въздух и предчувствие за нещо лошо изпълни сърцето й. Постави пръст върху устните му.

— Шшшшт. Няма нужда да ми казваш повече, Дърк.

Той целуна пръстчето й и отмести ръката й.

— Не, мисля, че има нужда. Време е, крайно време е да разбереш истината.

— Не. — Тя поклати глава и зелените й очи се разшириха. Отвън бурята биеше по покрива и напираше през прозорците. Светкавици се стрелкаха през потъмнялото небе, гръм рикошираше във върховете. Нейните чувства съответстваха на бурята. — Лятото почти отмина. Ти ще си заминеш, нека да остане тайната.

— За мен е много важно да знаеш, Елън, защо трябва да си отида. — Той се вгледа дълбоко в очите й. — Аз работя за ЦРУ, Елън.

Тя изпусна една дълга, мъчителна въздишка. Понякога, помисли си тя, в тайната има повече надежда, отколкото в истината. Ако той беше заминал, забулен в тайни, тя можеше да си представя, че ще промени решението си и ще се върне. Но сега нямаше надежда. Сега тя разбра. Разбра и за белега, разбра и за уговорката да се възприеме политиката на „необвързаност“. Разбра откъде идва силата и чувството за стихийност, които лъхаха от него.

Тя облегна чело на врата му. Нейните демони изглеждаха като котенца пред неговите.

— Белегът ми е спомен от работата ми — продължи той. — Работех под прикритие в Казабланка, когато го получих. — Той я стисна силно. — Опасността е част от живота ми. Жестокостта ми е обичаен спътник. — С устни той отстрани няколко къдрици от челото й. — Не мога да моля никого да ги споделя с мен.

Тя го стисна, сякаш никога нямаше да го пусне. Искаше времето да спре, но вече чувстваше как по петите на дъжда с тежките си ботуши настъпваше есента. Толкова много любов, а за толкова кратко време. Тя отново го стисна. Той беше непроницаем като Бийч Маунтън. Помисли, че е глупаво и излишно да губи време да му обяснява, че е готова на всичко, само и само да е с него. Повдигна глава и го погледна с престорена жизненост.

— Мистър Дърк Бенедикт, ние лятна авантюра ли караме или ще се занимаваме с отегчителни беседи? — Тя се наведе и игриво го гризна за врата. — Времето лети.

Той се усмихна и я облада с цялата страст на бурята, която вилнееше отвън. Двамата се събраха без нежност, ожесточено и отчаяно, търсейки забрава и отричане на раздялата.

След тази нощ всичко се промени. Елън и Дърк сякаш вече си бяха казали сбогом. Последните им две седмици заедно бяха замъглени като набързо превъртяна лента на филм. И те продължиха с веселата измама чак до самия край.

 

 

— Специална пратка за доктор Елън Станфорд. — Бялата лабораторна престилка на Елън проблесна при завъртането й, като чу непознатия глас. Тя така дълбоко се беше вглъбила в работата си, че не беше чула звука на колата. Един разносвач бе застанал на вратата, лицето му беше скрито зад огромен букет от орхидеи с жълта сърцевина.

Тя свали очилата си и ги постави на бюрото до доклада, който допълваше. Ако беше като Джиджи, би се преметнала няколко пъти от радост. Но беше доктор Станфорд. Тя наклони на една страна елегантната си главица и разгледа букета, мислейки си дали с него Дърк не смяташе да си кажат сбогом.

— Подпишете тука, моля — каза куриерът.

Тя се разписа и изчака да чуе звука на мотора на тръгващата кола, преди да отвори поздравителната картичка.

„Рибата не кълве — пишеше в нея, — сложи си цвете зад ухото, обувките за танци и ще се видим в осем.“

Значи аз свиря втора цигулка след някаква риба, каза си тя, търсейки из кабинета достатъчно голям съд да побере цветята. Усмихна се. Орхидеите бяха твърде много за една-единствена ваза. Когато ги подреди, кабинетът й заприлича на парник.

— Да не е починал някой? — запита Рут-Ан безизразно. — Това тук прилича на джунгла. — Тя внимателно тръгна между цветята. — Не мога дори да намеря бюрото — недоволстваше асистентката.

— Цветята са от Дърк.

Рут-Ан погледна зачервените бузи на Елън и цветето, втъкнато зад ухото й.

— Нито за момент не съм и помислила, че са от Дядо Коледа — каза тя и взе доклада, който Елън дописваше. — Луд човек, всичко се промени, откакто той се появи. — Рут-Ан свали очилата си и започна да лъска безупречно чистите стъкла — сигурен признак, че е разстроена.

Елън седна на ръба на бюрото си и сложи ръка върху доклада.

— Нека си поговорим малко, Рут-Ан.

— Слушам те.

— Ти май не харесваш Дърк, нали?

— Не съм казвала подобно нещо. — Рут-Ан постави очилата обратно на носа си. — Изобщо не съм казвала такова нещо. В интерес на истината, той е доста симпатичен човек.

Елън се усмихна.

— И Джиджи мисли същото, а тя никога не е грешила в преценката си за човек.

— А ти? Ти какво мислиш?

— Аз мисля — тя сдържа остроумния отговор, който й дойде наум, — аз мисля, че съм влюбена в него. Мисля си, че искам той да остане завинаги в Бийч Маунтън, и мисля също, че съм се побъркала.

— Именно от това се страхувах. — Рут-Ан събра внимателно върховете на пръстите си. — Усещах го, откакто той стъпи в лагера. Макар че съм стара мома, пак разбирам кога става нещо такова под носа ми.

— Той скоро ще си тръгва.

— И това ми беше ясно много отдавна. Има шило в задника си този човек и няма да миряса, докато някой не го извади. — Рут-Ан стеснително прочисти гърлото си. — Защо мислиш, че съм го мразила през това време? Не искам да виждам как ще те нарани.

— Животът е пълен със странни превратности, нали? Да се влюбя в годеник, който сама съм си измислила! Да се заплета в собствената си мрежа от лъжи.

— Ако имаш нужда от рамо, на което да поплачеш, аз съм на разположение. — Рут-Ан мрачно се усмихна. — Може да е малко кокалесто и да не е използвано от доста години, но все пак е на разположение. — Тя излезе бързешката от стаята, но преди това Елън долови издайническата влага зад очилата й.

 

 

Елън внимателно подбра роклята си — в яркожълто, с широка пола клош, дълбоко деколте и тънки презрамки, идеална за танци. Тя я измъкна от дъното на гардероба си и при това движение едно малко пухено животно се прекатури от лавицата и падна в краката й. Беше едно жълто мече с липсващо око.

Като държеше роклята си в едната ръка, тя коленичи и вдигна парцаливата играчка.

— Мечо Пух — каза тя. — Здравей, стари приятелю. — Тя притисна този спомен от миналото в лицето си.

Мечето я гледаше невъзмутимо, кривата му усмивка си беше същата и тя си спомни чудните дни на детството си — ароматния мирис на хляба с джинджифил, който леля Лоли печеше, уютния звук на пуканките в студения зимен ден, напичащото слънце, когато лежеше в сеновала и мечтаеше с Мечо Пух до себе си.

Тя внимателно го положи върху тоалетната си масичка. Сякаш през последните няколко години нито съм ходила на танци, нито съм мечтала, помисли си тя на глас, докато обличаше роклята си. После разпусна косите си и втъкна една орхидея в лъскавите червени букли.

— Какво ще кажеш, Мечо Пух? — Тя се завъртя, за да я огледа той. — Помниш ли принца, за когото мечтаех, този, който щеше да язди бял жребец? Той ще дойде тази вечер. — Тя вдигна пухеното мече и потърка проскубаното му коремче. — Единственият проблем е, че той не иска да става принц.

Рут-Ан почука леко по вратата, след това показа главата си.

— Има ли някой при теб? — попита тя.

— Не, само един стар приятел, Мечо Пух. Ушите може да са му проскубани, но е добър слушател.

— Докато ти подновяваше връзката си със скъсаната си играчка, някой идва да те търси.

— Дърк!

— Че кого друг очакваше? Хърбърт Хувър ли?

Елън изхвърча през вратата и ако се беше обърнала назад, щеше да припадне. Рут-Ан се беше усмихнала. Е, с тъжна усмивка, с малко тъга, но все пак беше усмивка.

— Надявам се да си спомни за моето кокалесто рамо, Мечо Пух — каза Рут-Ан тихичко. — Ще й е необходимо. — Нейните удобни обувки почукваха по пода на стаята на излизане. — Божичко, я ме чуйте как си говоря сама. Май твърде дълго съм останала в тази планина.

— Орхидеите ти отиват — каза Дърк. Той стоеше, облегнат на вратата, и изглеждаше невероятно красив в италианската си риза от коприна и сиво-бежови панталони, които сякаш бяха ушити така, че да подчертават мускулестите му крака.

— Повече от гроздето ли? — попита Елън. Тя бързо се приближи до него и сложи ръце на раменете му.

— Не повече от гроздето. — Той я хвана за кръста и я притегли към себе си. — Не може да е повече от гроздето. — Наведе се да потърси устните й.

— Сякаш години са минали — каза тя, когато изплува да поеме въздух.

— Да не би да е моя вината, че не искахте да дойдете за риба днес, докторе?

— Е, аз трябва да се правя, че работя. — Той я придружи до колата и тя посегна с ръка и докосна устните му. — Макар че мислех постоянно за риболова.

— Така ли го наричаш сега? Риболов?

— Някой да ти е казвал, че имаш мръсно подсъзнание?

— А защо мислиш, че ме местеха от сиропиталище в сиропиталище? Заради лошото влияние. — В гласа му нямаше горчивина. Той дори се засмя, като го казваше.

Тя се промъкна по-близо до неговата седалка и положи глава на рамото му.

— Е, аз мисля, че си прекрасен. Прилично ли ти се отблагодарих за букета орхидеи?

— Да, прилично ми се отблагодари, но сега чакам едно неприлично отблагодаряване.

— Така си знаех, мръсно подсъзнание.

Те продължиха да се шегуват, докато стигнаха подножието на планината. Там Дърк зави наляво и се насочи към „Бийч Хаус“.

— Малко разнообразие след яйцата ми — каза той, когато се настаниха вътре.

— Всъщност на мен доста ми допаднаха твоите яйца.

— Да не говорим пък за гроздето ми.

Тя деликатно го срита.

— Така ли трябва да се държиш в един приличен ресторант? — прошепна тя.

— По-прилично е от това, което ми се иска да правим в този приличен ресторант.

— Не бих искала да имам нищо общо с това. — Тя прикри усмивката си зад менюто.

Сервитьорката им препоръча пилешка супа по баварски и докато Елън поръчваше, усети стъпалото на Дърк да се плъзга по крака й. Тя произнесе „супа“ като „купа“ и се закашля, за да прикрие смеха си. Когато започна да поръчва палачинки, стъпалото му вече си бе проправило път под полата й и предизвикваше неприлични тръпки по бедрата й. Лицето й стана по-червено от косата, като потискаше смеха си, и тя се улови, че казва на горката объркана сервитьорка, че иска гроздов щрудел за десерт.

— Извинете, мадам, но ние имаме само ябълков щрудел, друг нямаме.

Дърк оправи положението съвсем хладнокръвно, помисли си Елън, сякаш пръстите на краката му не мачкаха неспокойно вътрешната част на бедрото й.

След като сервитьорката се оттегли, Елън се наведе към него.

— Добре че има дълги покривки.

— Добре че ги има твоите топли сладки бедра.

— Гроздов щрудел значи! Виждаш ли как ми действаш?

— Да знаеш ти как ми действаш на мен! — ухили се той многозначително.

— Това е заради ужасните ти пръсти.

— Това е заради ужасната ти сексапилна рокличка.

— Махни си крака.

— Само ако ти си махнеш рокличката.

Тя беше на върха на щастието си. Ето го отново стария Дърк — арогантен, скандален. В този момент и ЦРУ, и краят на ваканцията бяха забравени.

В затъмненото сепаре тя се облегна назад и небрежно остави едната си презрамка да се плъзне по рамото й.

— Сега ли? — попита тя тихо.

— След пилешката супа — отговори той спокойно. Но все пак премести крака си.

Те вечеряха бавно и спокойно, наслаждаваха се на храната, на това че са заедно.

— Ммм, прекрасно — каза Елън за супата, но очите й говореха за Дърк.

— Великолепно — обяви той за палачинките, но погледът му не се откъсваше от Елън.

Те си поделиха щрудела. Удължавайки удоволствието от интимния десерт, Елън отчупваше малки парченца и ги слагаше в устата му. Той олизваше изцапаните й със захар пръсти и очите му се впиваха в нейните през масата, осветена от свещ. Всеки допир на пръстите й беше като рана от нож в сърцето му, защото утре щеше да си замине. „Обичам те“ — опитваха се да кажат очите му и той се надяваше, че тя го разбира.

След вечерята се качиха на Росинант и Дърк подкара нагоре по планината.

— Аз мислех, че ще ходим на танци — каза Елън.

— Там отиваме.

— Къде?

— Имай ми доверие.

— Доверих ти се веднъж вече тази вечер и какво получих — пилешка купа и гроздов щрудел.

— Така ти се пада, щом имаш мръсно подсъзнание.

— Ха, намери се кой да го каже! — Тя притисна главата си в сгъвката на рамото му и си помисли: Така ми се пада, като съм се влюбила. Не повдигна глава, когато отминаха лагера, знаеше къде отиват.

Дърк паркира колата си пред вилата на Тони.

— Ето, стигнахме, скъпа, в един частен клуб.

— Любимото ми нощно заведение.

— Някой да ви е казвал, докторе, че сте зашеметяваща? — Той я придърпа към себе си и допря лице в косите й.

— Само Джиджи — отговори тя — и не съм сигурна, че на нея може да й се вярва.

Дори и горилата ще ми липсва, помисли си Дърк. Той хвана ръката на Елън и я покани вътре.

— Хайде, любов моя, оркестърът ни чака.

— Надявам се, че са с маски на очите, защото винаги съм искала да танцувам гола.

Смехът на Дърк подплаши един бухал, кацнал на бора до верандата на Тони.

— Така ли трябва да говори една мила южняшка красавица? Ние, янкитата от Кънектикът, имаме изтънчена чувствителност.

— Не съм била мила нито един ден в живота си, а пък ако ти си изтънчен, то аз съм чичо на маймуна.

— Майка на маймуна — отговори той и ритна вратата, да я затвори след себе си. Погледна я и изведнъж шегите замряха. — О, Елън! — Той я издърпа в прегръдката си и я притисна силно към себе си.

Тя се вкопчи в широките му рамене и потърка буза в грапавата коприна на ризата му.

— Пусни музика, Дърк — каза тя.

И той я пусна.

— Това някакъв нов танц ли е? — попита тя.

— Да. — Устните му избутаха настрана презрамките й и обгориха основата на гърдите й. Полата й се спусна като жълта локва върху килима. Той се наведе и започна да проследява краката й през плата. — Приличаш на яркожълто нарцисче. — Ръцете му се преместиха върху тялото й, проследиха гънката на талията й и формата на гърдите. — Това се нарича „Валсът на цветята“.

— Мисля, че той вече е създаден — засмя се тя.

— Не и по начина, по който смятам аз да го направя. — Той се излегна до нея и я придърпа в прегръдката си.

— Нововъведенията са най-силното ти място — съгласи се тя и погледите им се срещнаха и се задържаха в огряната от луната стая. Тя усети ръката му върху ципа си и чу металния му звук при разкопчаването, сантиметър по сантиметър, бавно и чувствено, почувства галещите пръсти през отвора му.

— Това научно заключение ли е, докторе? — попита той. Вече и двете му ръце бяха върху голия й гръб и правеха магии върху кожата й, докато отместваха роклята.

— Не, това е лично предпочитание. — Тя откопча първото копче на ризата му и пъхна ръката си вътре. Тъмните жилави косъмчета се обвиха около пръстите й.

— Този валс може да трае дълго — каза той гърлено и наведе глава.

— Много дълго — промърмори тя, докато още можеше да говори. След това и двамата бяха отнесени в стария валс на любовта, задълбочени в музиката, която сами творяха.

След това лежаха на килима, ръцете и краката им бяха все още преплетени. Гледаха нагоре през капандурата.

— Лятото почти си отиде — каза той тихо.

— Да — обхвана я мрачно предчувствие. Ръцете й го прегърнаха по-силно.

— Утре си заминавам.

От началото на август тя бе изпитвала ужас от този миг. Знаеше, че наближаваше краят и въпреки това сърцето й така се сви, че не можеше да диша.

— Значи това е сбогуване?

— Не, аз не обичам сбогуванията.

— Аз също.

Те се държаха един друг мълчаливо и гледаха луната как се движи по небето.

— Беше една красива почивка — каза той накрая. Езикът му сякаш се беше удебелил в устата му и той си мислеше защо му беше толкова трудно да произнася думите. Наистина мразеше сбогуванията, а това особено. Искаше му се да се впусне в гората и да започне да вие от самота като вълк. Искаше му се да удря с юмруци по стволовете на дърветата и да проклина орисниците, които правеха невъзможно събирането им. За пръв път в живота си той съжаляваше за онзи елемент на опасност в работата си, който изключваше интимните връзки. Животът е пълен с превратности, помисли си той. Това, което му беше най-интересно в работата му — опасността, вълнението при противопоставянето на умелата му хитрост срещу тези, които заплашваха неговата страна и свободата на другите, заставаше между него и Елън. Твърде рисковано беше. Той не можеше да застрашава жената, която обичаше най-много. Ето на. Най-после си го призна. Любов. Това специално нещо, което беше търсил като невръстно дете и от което беше бягал като възрастен, най-после го беше споходило. Той обичаше доктор Елън Станфорд и затова раздялата му с нея беше така тъжна.

— Да — каза тя, а сърцето й се късаше. — Една красива почивка.

Той целуна влажното й чело и си помисли колко много ще му липсва. Искаше да й каже: „Обичам те“, но не смееше. И стисна зъби, да потисне думите.

— Каза ли нещо? — попита тя.

— Не. — Той потърка буза в нейната. Първо тази дълга редица сиропиталища, която правеше постоянните връзки с приятели и домашни животни невъзможни, а сега това. — Работата му. Възможно ли беше Елън да има сили да понесе трудностите в работата му? Той бързо потисна мисълта. Не би било честно да моли някого да споделят опасността. Той я притискаше силно и агонията от възможния избор сякаш щеше да го довърши. Никога не беше си представял, че като намери любовта, ще му е толкова трудно да я остави.

Искаше да каже: „Никога няма да те пусна, Елън“, но вместо това изрече:

— Имаш ли нещо против утре сутринта да намина през лагера да се сбогувам с Джиджи?

— Мисля, че трябва да дойдеш — каза тя. — Ще кажа на Джиджи, че ще идваш. — Джиджи ще даде израз на чувствата си, помисли си тя. Тя няма да крие разочарованието си с любезен разговор и смела усмивка.

Дърк се обърна към нея и погледна дълбоко в очите й.

— Елън. — Каза само това, само името й. Но в гласа му се съдържаше ехото на цялата самотност на миналото му и на самотните му дни занапред.

Те се сляха в пристъп на лудешка страст, сякаш за да спрат хода на времето. Но в природата закъснения никога нямаше и когато и последната звезда бе угасена от изгряващото слънце, Дърк заведе Елън до лагера.

 

 

Елън стоеше пред новата ограда и наблюдаваше сбогуването между Джиджи и Дърк. Яркото августовско слънце ги напичаше и изсушаваше букета от енчец, който Джиджи стискаше в ръка. Лицето на горилата беше сериозно, когато следеше знаците на Дърк.

— Трябва да замина, Джиджи.

Тя постави букета на главата си и попита с ръце: „Мъж отива види братя и сестри?“

— Не — отговори Дърк със знаци. — Отива работи. Отива в голям град.

— Къде голям град?

— Много далеч.

— Джиджи дойде също.

— Извинявай, Джиджи. Трябва да отида сам.

— Не, Джиджи дойде. — Лицето й се озари от внезапно вдъхновение. — Джиджи кара!

Елън покри устата си, да не се засмее. Тя забеляза, че и Дърк с усилие сдържаше смеха си.

Той протегна ръка и погали горилата по лицето.

— Джиджи трябва остане. Елън има нужда от Джиджи.

Джиджи обърна голямата си глава да погледне Елън. Умните й очи се озариха от интелигентност, когато погледна отново към Дърк.

— Елън смела, тя остане сама. Джиджи дойде.

— Извинявай, Джиджи, аз трябва замина сам. Работа трудна. Жени не могат дойдат.

— Не хубави животни горили? — изпъчи долната си устна Джиджи.

— Не хубави животни горили.

— Джиджи има тъжно сърце.

Дърк докосна сърцето на Джиджи и след това докосна своето.

— Мъж има тъжно сърце също. Довиждане, Джиджи.

Елън видя как Джиджи прие сбогуването. Тя вдигна ръка в тържествено сбогом, щом Дърк излезе от заграждението.

Дърк се насочи бързо към колата си, решен да напусне планината възможно най-бързо. Далеч от очите, далеч от ума, повтаряше си поговорката той. Но стъпките му се забавиха, като видя и Елън до оградата.

Той вдигна ръка, възнамеряваше леко да й махне за довиждане, но по-скоро би могъл да прелети до Луната, отколкото да я подмине така. Запъти се бързо към нея. Без да говори, я обгърна с ръцете си и я целуна силно.

В целувката му се съдържаха безброй неизказани клетви и когато свърши, той вдигна глава и се вгледа в очите й.

— Довиждане, Елън — каза той грубовато.

— Пази се — прошепна тя и той замина.

Изчака да преполови пътя надолу по склона, преди да даде израз на чувствата си.

— Дявол да го вземе! — избухна той. Вместо да се завръща на работа с подновен ентусиазъм, той се връщаше неохотно. Нещо повече от неохотно, поправи се. За пръв път, откакто се беше захванал за тази работа, не чувстваше прилив на възбуда да възпира злото по света. Не приемаше опасността като начин да пази свободата на страната си. Кокалчетата на пръстите му побеляха от стискане на кормилото при преодоляването на острите планински завои. Навсякъде, където погледнеше, виждаше лицето на Елън — в разклатените клони на боровете, във величествения изглед на планината, в самотните отсечки на пътя. И знаеше — така добре, както знаеше собственото си име, — че никога нямаше да може да избяга от нея. Макар и да бяха разделени от хиляди мили, тя беше завинаги останала в сърцето му.