Пеги Уеб
Двойствен живот (7)

Седма глава

След като Рейчъл си тръгна, Елън забърза към лагера. Като подминаваше бора, който беше на границата на обградената площ, тя си каза, че бърза заради работата, която имаше да върши. Настойчивият образ на Дърк и букетът му минаваха през съзнанието й и когато стигна до полянката с енчеца, тя вече знаеше, че се самозалъгва. Бързаше именно заради Дърк.

Рут-Ан вдигна поглед, щом Елън нахълта през вратата.

— А-а, виждам, че вече знаеш, че той е тук.

— Откъде разбра?

— Изглеждаш, сякаш си била на състезание.

Елън набързо пооправи поотпусналия се кок и сложи длани върху зачервените си бузи. Нима беше толкова лесна за разгадаване?

— Трябва да подредя бележките си.

Тя бързо се запъти към бюрото, но впоследствие реши нещо друго. Какво става с мен, зачуди се тя. Не беше необходимо да оправдава действията си. Пък и кого ли заблуждаваше? В никакъв случай Рут-Ан. Тя спря в крачка.

— Къде е той?

— Мислех си, че няма да попиташ. — Намусената старица почти се усмихна. — Той е в дневната с Джиджи и рисуват картини.

Елън се завъртя през вратата и се спусна по коридора. Спря се само пред дневната, за да пооправи бялата си лабораторна престилка и да си поеме дъх. Дърк не трябваше да вижда нетърпението й. С неговите мании за обвързване и ангажименти сигурно щеше да избяга чак в Париж или в Кънектикът, или там, откъдето беше дошъл.

Тя влезе в стаята и видя двамата рисувачи. Клюмнали горски цветя бяха втъкнати зад ушите на Джиджи, а главата й беше наклонена на една страна, докато разглеждаше картината на Дърк.

— Какво ще кажеш, Джиджи? — попита Дърк.

Джиджи постави език между устните си и направи звук на отвращение.

— Пфу!

— Това ли е твоето обективно мнение или не обичаш натюрморти?

— Пфу! — каза Джиджи.

— Мисли се за голям критик на изкуството — каза Елън. Тя се приближи към тях с усмивка. — Да знаеш какво й е мнението само за моите картини!

Елън си помисли дали не й се струва, че вижда кехлибарени пламъчета да лумват в очите му. С привидно спокойствие тя вдигна картината на Джиджи от триножника. Абстрактната рисунка в червено леко наподобяваше сърце.

— Добре, Джиджи. Кажи на Елън име на картина — направи знаците Елън.

— Любов — отговори Джиджи.

Елън закачи картината на стената и сложи нов лист на триножника.

— Джиджи рисува пак. — Тя се обърна към Дърк, докато Джиджи внимателно подбра от кутията жълт цвят. — Винаги се удивлявам, когато Джиджи рисува — каза тя на Дърк. Но това, което й се искаше да му каже, беше: „Липсваш ми“. Тя посочи към една картина в черно. — Тази картина тя нарича „Омраза“. — Всъщност й се искаше да каже: „Прегърни ме“.

Дърк отиде до нея, за да може да разгледа работата на Джиджи. Елън пое треперливо дъх, когато раменете им се докоснаха.

— Невероятно — каза той. Това не се отнасяше за рисунките, а за начина, по който доктор Елън Станфорд го караше да се чувства уязвим.

— Ето тази е рисунка на нейната котка — показа му тя една рисунка в черно и бяло. Питаше се дали не може това разглеждане да продължи вечно.

Дърк се придвижи по-близо до нея, очевидно за да види по-добре картината.

— Не знаех, че има котка. — Това, което всъщност искаше да й каже, беше: „Никога няма да забравя дъха на косата ти“.

— Тя я нарича Спот. — В момента, в който се обърна да го погледне, разбра, че бе направила грешка. Той беше там, до нея: лъжливият годеник, който някак си беше станал реален, хитрият измамник, който някак си се беше добрал до сърцето й. — Дърк. — Тихо изговорената дума прозвуча като молба и тя постави ръката си върху неговата.

Грижливо издигнатите прегради започнаха да рухват, щом той се втренчи в лицето й.

— Елън. — Беше почти като въздишка. Той наведе глава, привлечен непреодолимо от устните й.

Като допир на пеперуда неговите устни докоснаха нейните. Сладка, толкова е сладка, помисли си той и я притисна в прегръдката си, притегли я толкова близко до себе си, че усещаше биенето на сърцето й. Устните й се разтвориха да поемат неговите и за няколко забранени минути той отпи от забранения нектар. Лекият аромат на косите й, усещането на тялото й до неговото, вкусът и допирът на устните й — всичко намери място в сърцето му и стана част от него.

Но след това една по една преградите дойдоха по местата си и преди страстните й устни да могат до го опият и да му дадат лъжливо чувство за безопасност, преди посланието на тялото й да го накара да повярва, че любовта е за него, той прекрати целувката.

— Елън! — Гласът му прекъсваше и той я притисна яростно до себе си, преди да я пусне. Забранено ти е, предупреждаваше го разумът му. Любовта е опасност, уязвимост, риск. Накрая той отдръпна ръцете си. — Довиждане, доктор Елън Станфорд.

— Остани — каза му тя, щом той се обърна да си тръгва.

— Не мога — усмихна й се той тъжно през рамо. — Не трябваше изобщо да се връщам.

— Но се върна все пак.

— Да, вярно е.

— Не за да видиш само Джиджи, нали?

— Това не беше лъжа.

— Изглежда, доста лъжи ни разделят.

— Твърде много, Елън. — Той се обърна и сложи ръка върху бравата на вратата с надеждата, че тя ще го повика отново, но не се чу никакъв звук от стаята, с изключение на дращенето на Джиджи. Мина през вратата и я затвори безшумно зад себе си. Не се обръщай назад, промълви той на себе си, като прекоси празния коридор и излезе на въздух.

Елън гледаше затворената врата.

— Не, няма да плача! — каза си тя на глас. Изправи рамене и отиде до триножника, за да разгледа рисунките на Джиджи. — Той все ми прави услуги. Остава и да му пиша благодарствени писма. — След това се зачуди дали един ден тя нямаше да се превърне в един от ония учени, дето си говорят сами.

Като се убеждаваше сама, че е добре, че се е отървала от Дърк, тя се съсредоточи да описва деня на Джиджи. Само от време на време вдигаше пръсти да попипа устните си.

 

 

В момента, в който Елън се събуди, тя разбра, че нещо не е в ред. Лежеше в леглото си и се ослушваше. В лагера беше тихо — може би твърде тихо. Тя облече пеньоара си и грабна едно фенерче от нощната си масичка. Мина на пръсти по коридора и надникна в спалнята на Рут-Ан. Вратата беше леко отворена и видя асистентката си, свита на топка в леглото си, да похърква леко.

Елън бързо премина през портала, който я изведе към спалното помещение на Джиджи. През лятото тя предпочиташе да спи отвън. Обезпокоено се втренчи напред да забележи фигурата на Джиджи в утринния мрак. Очите й постепенно привикнаха към тъмнината и потвърдиха инстинктивното й опасение: Джиджи я нямаше.

— Джиджи! — извика Елън, макар че не очакваше отговор. Тя влезе през вратата и освети с фенерчето постелята на горилата. Завивките й бяха непокътнати. Те стояха, прилежно сгънати, в гнездото на Джиджи.

Елън се наведе върху дървения под и разгледа завивките. Липсваше любимият юрган на Джиджи, онзи с вълненото куче и котката от хасе. Полагайки усилие да избегне паниката, тя обходи оградата да търси откъде може да се е измъкнала. Лесно откри мястото, където оградата очевидно беше понесла тежестта на стокилограмовата горила.

Елън плю на петите си и изхвърча към централната сграда.

— Рут-Ан, събуди се! Джиджи е избягала. — Вече се беше преоблякла в къси панталонки, когато асистентката й се втурна в стаята.

— Как се е измъкнала? — попита Рут-Ан. Макар че приличаше на сънлива рошава кукумявка без очилата си, тя беше напълно будна.

— Прескочила е оградата — каза Елън, навличайки памучната си блузка.

— Тя никога не го е правила преди.

— Знам. — Елън грабна един сак от горния рафт на гардероба си и сложи вътре санитарната си чанта за първа помощ. — Наближава възрастта на чифтосването. Вероятно просто обикаля из гората. — Изведнъж тя се вцепени. — О, не! — изрече тя почти на себе си.

— Какво има? — попита Рут-Ан.

— Мисля, че се сетих къде е отишла.

— Не ми се иска да го чуя.

— Помниш ли колко беше разочарована, след като Дърк й донесе букета и си тръгна, без да й каже довиждане?

Рут-Ан стегна още повече и без това сбръчканата си уста.

— Да.

— И знаеш също колко много обича да се вози на кола. Е, аз я изведох днес и когато минавахме покрай вилата на Тони, й я показах и й казах, че Дърк живее там. — Тя поклати самокритично глава и закопча ципа на чантата. — Никога не съм предполагала, че ще направи такова нещо.

— Може би просто си играе с нас. Нали знаеш как обича игрите.

— И ти не си вярваш на това, което казваш.

Елън погледна през прозореца.

— Вече почти се съмва. Щом стане достатъчно светло, обиколи района. — Тя се опита гласът й да прозвучи оптимистично: — Просто в случай че наистина си играе.

— Добре. — Рут-Ан се престори, че вярва на тази вероятност. — А ти ще отидеш до вилата на Антъни Салинджър. — Беше по-скоро изявление, отколкото въпрос. — Жалко, че няма телефон.

— Да, и ще отида пеш, в случай че Джиджи е тръгнала неотдавна. Щом провериш района на лагера, върни се тук и чакай. Твърде е рано още да изпадаме в паника. И няма да викаме подкрепление, докато не е абсолютно необходимо. Не трябва да плашим Джиджи.

— Още в момента, в който го видях за пръв път, разбрах, че ще ни донесе неприятности.

Елън подмина тази забележка.

— Аз отивам в кухнята да взема малко храна. Рут-Ан, изчакай, докато се съмне и внимавай много. А ако Джиджи е там горе, аз ще помоля Дърк да ни докара с колата си.

— И ти бъди внимателна, и имам предвид не само в гората.

Елън подмина и тази забележка. Тя взе фенерчето си и сака и се запъти към кухнята. Набързо сложи няколко банана и шоколада в сака и излезе навън. Първите бледи лъчи проникваха през гъстата гора и клоните на дърветата бяха натежали от роса.

Елън безстрашно навлезе в гората. Бийч Маунтън от толкова отдавна й се бе превърнала в дом. Тя познаваше всяко дърво и скала в радиус от пет мили от лагера. Ако не ставаше въпрос за изчезването на Джиджи, сигурно с удоволствие щеше да се отдаде на изследване на гората. Помисли си, че в ранния утринен час бе най-спокойно. Животните сега се пробуждаха, празнуваха новия ден с възторжени викове, а нощните животни бързаха из гората, търсейки своите леговища и бърлоги за почивка.

Елън включи фенерчето в гората, осветяваше възможните скривалища и викаше името на Джиджи. Тя подплаши едно зайче и семейство мушитрънчета, но от горилата нямаше и следа. Земята в гората бе настлана с компост — паднали дървета и листа от миналите сезони, така че дори да беше опитен следотърсач, пак не би намерила следи от горилата.

Елън изчисли, че се намираше на около миля от лагера, когато си позволи да си почине. Тя седна върху един пън да хапне парче шоколад. Виждаше потоците златиста светлина да се промъкват между върховете на дърветата, но клоните бяха твърде гъсти, за да пропуснат лъчите да докоснат земята. Бързо изяде импровизираната си закуска и поднови търсенето, като остави трохичките на двойка сойки.

Дърветата започнаха да се разреждат с приближаването й към вилата на Антъни Салинджър. Един трън се закачи за ризката й и когато тя се спря да се освободи, забеляза розов конец, останал на храста. Юрганчето на Джиджи, сети се тя. Забърза, вече сигурна къде ще намери избягалата горила.

Имаше още роса по тревата, когато тя нахлу в двора на вилата.

— Джиджи! — извика тя и нещо на верандата се размърда.

През смях и сълзи Елън се затича към вилата.

— Джиджи — извика тя отново и този път онова нещо се надигна.

Държейки юрганчето си под ръка, краищата му се влачеха в праха зад нея, Джиджи се спусна на скокове към Елън.

— Джиджи радва вижда Елън — направи знаците Джиджи.

Вратата на вилата се отвори рязко.

— Какво става тук? — Дърк застана на верандата в чифт отрязани джинси.

Като го видя в този вид, с трескави очи и разрошена коса от съня, Елън му прости срива, който той причини в живота й. Тя му прости моментните появи и изчезвания. Прости му и целувките, които свършваха твърде рано. Тя му прости страстта, която й предлагаше и след това се дръпваше. Тя дори му прости неговата роля в бягството на Джиджи.

— Джиджи избяга — каза тя. Хвана горилата за ръката и я заведе на верандата.

— За да ме посети ли? — попита Дърк.

— Да — отговори Елън без много обяснения.

— Съжалявам, Елън. — Той посегна да докосне лицето й, но Джиджи се намеси.

Като хвана ръката на Дърк, тя я вдигна към лицето си и след това я пусна да направи знаците:

— Джиджи намери мъж. Джиджи щастлива.

Елън почти завидя на горилата. Тя също изпитваше радост в присъствието на Дърк, но не можеше да я изрази по никакъв начин. Твърде много бариери имаше помежду им и твърде много тайни.

Той погали главата на Джиджи.

— Аз също те харесвам, Джиджи — каза Дърк. След това се обърна към Елън: — Ако знаех, че е тука, щях да ти я върна. — Той видя мокрите й обувки. — Вървяла си през гората ли?

— Не знаех кога е избягала. Мислех, че ще я намеря по-близо до лагера.

— Влез вътре. Ще направя кафе и закуска, докато ти си изсушиш краката. — Той й отвори вратата.

— Рут-Ан ни чака. Трябва наистина да се връщаме.

Но Джиджи беше на друго мнение. Тя хвана Дърк и Елън за ръцете и ги помъкна навътре. Направи на Елън знаци: „Джиджи гладна. Много време няма храна“.

— Ето че съм принудена — каза Елън и разтвори чантата и извади плодовете. — Джиджи яде, след това се връща вкъщи — инструктира тя горилата.

Джиджи категорично завъртя глава.

— Не, Джиджи остане в дома на мъж. Джиджи обича мъж.

— Проблем ли ти създава? — попита Дърк. Макар че не знаеше знака за не, той разбра значението на упоритото клатене на главата й.

— Изглежда, че си имам работа с влюбена горила — каза Елън. — Жалко, че ти не си една красива десетгодишна двестакилограмова мъжка горила.

— Само в едно отговарям на изискванията — че съм мъж.

Две са, помисли си тя. Освен това си и красив. Щом той се обърна към печката да приготвя кафето, отново съзря дванадесетсантиметровия му белег. Колкото пъти го видеше, потръпваше от това, което белегът символизираше — опасност, зверско насилие, тайни. Тя мечтаеше да има силата да очисти от гърба му издайническата улика. Може би ако нямаше белег, и бариерите щяха да изчезнат.

— Елън… — Тя осъзна, че Дърк й говореше нещо. — Вече два пъти те попитах дали искаш яйца.

— Не, не искам яйца. Искам да зная кой си ти.

— Белегът ли?

— Да.

— Това е една стара рана и една стара случка, Елън.

— Разкажи ми я.

— Не, най-добре е да се забрави. — Той наля кафе в две чаши и ги донесе на масата. — Захар?

— Не ти ща захарта, искам истината.

— Не, Елън, не искам да те занимавам. — Как можеше да й каже, че този белег беше медалът му за доблест, питаше се той. Как да й каже, че символизира и триумф, освен опасност? Опасност ли? Той усети прилив на адреналин във вените си само при тази мисъл. Опасност в съчетание с предизвикателство бяха двете сирени, които го връщаха към работата всеки път. За миг се замисли, загледан в спокойствието на Бийч Маунтън. Колко е различно от всичко, на което съм свикнал, мислеше си той.

— Изглежда невероятно, че в този красив свят може да има толкова зло — каза той почти на себе си.

Елън наблюдаваше очите му, докато говореше. Той сякаш се взираше в кристална топка, която показваше миналото, освен бъдещето. Макар че седеше до нея на масата, беше отишъл там, където тя не можеше да го последва, на едно самотно място, със стая само за един.

Той вдигна чашата си и я погледна над ръба.

— Твърде много държа на теб, за да позволя да ти се случи нещо — каза Дърк.

— Аз съм голяма жена, Дърк, нямам нужда от попечители.

— Става въпрос за нещо повече. Бих искал да… — Той рязко пусна ръката й. — Кафето ти ще изстине.

Елън се изправи.

— Това не е единственото нещо, което ще изстине. — Тя се опита да се усмихне любезно и да се задържи от своята страна на бариерата. Достатъчно нерви беше изхабила през деня. — Джиджи свърши. Би ли ни закарал до лагера?

— Разбира се.

Хладината помежду им се проникна в костите на Елън и тя потръпна. Дърк също сякаш я почувства. Той така здраво беше стиснал челюсти, че белегът му беше побелял.

Единствено Джиджи не усещаше хладината. Тя започна да пляска с ръце и да се преобръща презглава, щом разбра, че Дърк идва с тях. Зави юрганчето си като тюрбан на главата си и обяви на Елън:

— Джиджи носи хубава шапка одеяло.

Смехът им разсея напрежението. Дърк галантно им отвори предната врата.

— Заповядайте, дами, Росинант ви очаква.

Джиджи подскочи назад, щом видя Росинант.

— Кола играчка? — попита тя Елън.

— Не, Джиджи. Малка кола, не играчка — каза й Елън със знаци.

Джиджи поклати глава.

— Кола играчка. Джиджи не се вози в кола играчка.

— Какво казва? — попита Дърк.

— Тя не се е возила на нищо друго, освен на огромния ми буик — обясни Елън. — Мисли си, че този мерцедес е играчка.

— Може би ако аз вляза пръв, тя ще ме последва — предложи той.

— Добра идея. — Елън се обърна към опъващата се горила. — Мъж ще се вози на малка кола. Елън вози. Джиджи вози също.

— Не. — Джиджи седна на земята и започна да скубе тревата.

Елън седна до нея.

— Моля те, Джиджи — направи тя знаците. — Голяма кола добра. Малка кола добра също.

— Малка кола лети? — попита тя.

— Не.

— Пфу! — Джиджи изплези език.

Дърк излезе от колата.

— Може аз да успея да я убедя.

— Струва си да опиташ. Аз ще превеждам.

Той седна между тях на пътя. Елън иронично си помисли, че ако някой ги видеше как седят и сериозно разговарят с горилата, сигурно ще се обади в лудницата.

— Кажи й, че колата е моя — каза Дърк. — Кажи й, че съм тъжен, защото не иска да се вози в моята кола.

— Ако искаш да ти повярва, по-добре направи печална физиономия.

Той изкриви устата си.

— Така добре ли е? Изглеждам ли достатъчно измъчен?

Елън нямаше време да отговори. Джиджи попипа лицето на Дърк.

— Мъж тъжен?

— Мъж тъжен — потвърди Елън. — Кола негова. Джиджи не иска вози на негова кола, той тъжен.

Джиджи свали юрганчето от главата си и сериозно го зави с него. Тя посочи към вълненото кученце и котето от хасе и направи знаците:

— Хубави животни. Утешат мъж.

Дърк едва сдържа усмивката си и погледна към Елън.

— Какво става?

— Не съм много сигурна. Но поне вече не клати категорично глава.

Джиджи докосна Дърк, след това стана.

— Хубава кола — каза тя със знаци.

— Да, Джиджи, хубава кола. Мисля, че ще я убедим, Дърк.

Джиджи им се усмихна широко, по горилски и възторжено направи някакви знаци. Елън прихна да се смее.

— Успяхме ли? — попита Дърк.

— Прекалихме дори. Тя ми каза: „Джиджи кара, направи кола лети.“

Той се изсмя.

— Ами какво ще правим сега.

— А-а-а… не знам. Това беше твоя идея.

— Да, но тя е твоя горила.

Елън се замисли.

— Пък защо не?

— Да не си мислиш това, което и аз си мисля?

— Погледни я, тя е интелигентна. Има координация. — Елън се усмихна на Дърк. — Никога ли не си учил някоя симпатична дама да шофира?

— Да, но не е тежала сто килограма и не е могла да изкривява стоманени прътове с голи ръце.

— Можеш ли да предложиш нещо по-добро?

— Бихме могли да отидем пеша.

— Да, разбира се — съгласи се Елън.

Тя обясни на Джиджи, че ще се върнат до лагера пеша.

Джиджи седна отново на земята и изплези език.

— Бедна Джиджи крака болят. — Тя посочи към краката си и тъжното си лице. — Бедна Джиджи. Уморено животно горила. Няма ходи.

Дърк погледна към Джиджи.

— Доколкото разбрах, каза не.

— Точно така.

— По дяволите, винаги съм мечтал да уча горила да кара кола.

Докато Джиджи седеше на земята и се цупеше, Дърк и Елън направиха план как тя ще седне между тях на предната седалка и ще й позволят да прави прости операции, така че да си мисли, че тя кара. Росата вече се бе вдигнала, когато тримата накрая се сместиха в малката кола и тръгнаха надолу по пътя.

С Дърк на кормилото и Елън като инструктор, Джиджи завъртя ключа на стартера и изсумтя от удоволствие, като чу мотора да тръгва. След това вниманието й бе привлечено от копчето на радиото. Ръцете й бързо се движеха по таблото, докато „караше“ надолу по пътя.

Трите мили се сториха като тридесет на Елън и Дърк. Те се появиха в лагера с включени светлини, с работещи чистачки, с включена запалка и отопление, което запарваше краката им, а музиката на Ханк Уилямс проглушаваше ушите им с песента „Твоето невярно сърце“.

— Алилуя! — извика Елън.

— Амин! — каза Дърк.

— Умно животно горила — направи знаци Джиджи. Рут-Ан излезе навън да ги посрещне. Елън й разказа произшествията им с пътуването и й обясни накратко за Джиджи.

— Ще трябва да отида до Бенър Елк и да намеря майстор за оградата. Трябва да се укрепи, така че да не може да се прескача.

— Защо ви трябва да търсите майстор чак в Бенър Елк, като го имате под носа си? — попита Дърк, след като Рут-Ан и Джиджи влязоха вътре.

— Нима разбираш от огради?

— Да.

Това не я учуди. Ето още едно парченце от загадката, още една информация, която да й помогне да разреши тайната на този мъж.

Тя погледна към голите му гърди, загорели от слънцето, към малкия белег на брадичката, към черните му очи, огрени в кехлибарено. Предпазливият глас в нея й диктуваше да го отпрати. Казваше й, че е опасно да остане до нея след всичко, което се беше случило помежду им. Аналитичната, разумна част от нея зовеше за помощ, докато романтичната й част копнееше да се стаи под закрилата на прегръдката му.

— Остани да ми помогнеш — просто каза тя. Запита се дали молеше за помощ за оградата или за сърцето си.

Два часа по-късно Дърк и Елън стояха до дебелата ограда и металните стълбове, които бяха поръчали от Бенър Елк.

— Предполагам, че Джиджи има къде другаде да спи, докато оправим оградата — каза Дърк.

— Да, ще спи в зимното си помещение. — Елън се загледа в тежката маса от железа. — Колко време ще е необходимо да стане това?

— Два дни, ако работя сам, може да свършим късно днес следобед, ако искаш да ми намериш помощник.

— Няма нужда да оставаш, Дърк. Ще намеря някой друг да сложи оградата. — Още докато го казваше, си мислеше, че ще минат доста дни, преди да намери екип да сложи оградата.

— Не, Елън, искам да остана.

Сърцето й прескочи, но гласът на разума й подсказа да не се доверява много на думите му.

— Тогава аз ще ти помогна.

— Ще можеш ли да се справиш с чука и кирката, за да изкопаеш дупки за стълбове?

— Мога да се справя с всичко, което реша. Ако аз ти помагам, най-вероятно да не свършиш днес, но няма значение. Да спи в зимното си помещение през ясните летни нощи ще е добро наказание за Джиджи.

Работата един до друг под жарещото слънце ги свърза още повече. Дърк все повече започна да се възхищава от Елън, когато тя се захвана за тежката работа със същия устрем, с който я беше видял, че работи научната си работа. Пот се стичаше по страните й, влажни къдрици прилепнаха по челото й.

— Защо не беше до мен, когато бях в Милано? — възкликна той.

— Тогава бях прощъпалник с чука — пошегува се тя. — Какво си правил в Милано?

— Помагах на калугерките от доминиканския орден да строят ограда.

— Не може да си бил в манастир!

— Да, представях се за калугерка.

— Като изключим очевидните разлики, поне наболата ти брада не те ли издаваше?

— Сестрите ме криеха. Те измислиха някаква трагична история за това как съм паднал и съм обезобразил лицето си в тенджера с манджа. Наричаха ме сестра Грендел.

— А от кого се криеше?

— Доколкото си спомням, от една побесняла любовница. — До този момент той беше казвал истината, но реши да не разваля деня, споменавайки за организираната престъпност.

— Хей — отбеляза той мимоходом, — да не смяташ да свиеш всичките пирони.

— Да свия пироните ли? Откъде се взе такъв южняшки израз у един кънектикътски любител на китове?

— От чичо ти Вестър, разбира се. Помниш ли скандалната игра на карти в заведението на Хък Хенри?

— Че как ще я забравя.

— Чичо Вестър обвини Хък, че свива всичките асове.

— Ако добре познавам Хък, това вероятно е било вярно.

— Да, два от тях бяха в ръкава му.

Елън избърса лицето си с опакото на ръката си.

— Няма ли никак да си почиваме от този изнурителен труд или искаш да ме убиеш на място?

— Аз си мислех, че ти си шефът.

— Защо не каза така по-рано! — Тя захвърли чука и килна шапката си на една страна. — Хайде да видим кой пръв ще стигне до хладилника. — Тя се стрелна пред него като светкавица. — Който последен изкачи хълма, губи.

Той я наблюдаваше как тича и се наслаждаваше на гледката на стройните й крака и стегнатите й бедра. След това остави инструментите си и спринтира покрай нея с дълги гъвкави крачки и когато тя пристигна, зачервена и задъхана, той вече небрежно се беше облегнал на кедровия стълб на верандата.

— Госпожице, ако смятате да сте в крак с мен, ще трябва доста да потренирате.

Отмятайки глава назад и със скръстени ръце, тя ядосано отвърна:

— Престани с обидите, господине, или ще кажа на татенцето да те напердаши — засмя се тя, влизайки в тон с него.

— Не може ли първо да си изпием лимонадата?

Тя се престори, че се замисля.

— Предполагам, че може — съгласи се накрая.

Той се изсмя.

— Предполагаш, а? — Като грабна ръката й, той я повлече през вратата. — Хайде, скапанячко, да вървим, преди да съм умрял от жажда.

Шегите и закачките продължиха, докато си сипваха леденостудената лимонада и бършеха потните си лица в кърпата за съдове.

— Какво е това? — попита Дърк. Кърпата за чинии имаше надпис, който гласеше:

„ЦЕЛУНА ЛИ ДОМАКИНЯТА ДНЕС?“.

— Къде е домакинята? — Той се престори, че търси из кухнята, след това изведнъж придърпа Елън в обятията си. — А-а-а, ето я домакинята! — И докосна с ледените си устни челото на Елън. — Хубава домакиня — каза той, имитирайки Джиджи. — Дяволски добра дърводелка също е тя. Прави чук лети.

Ако не беше казал тези смешни неща, тя сигурно щеше да политне към загорялото му тяло и да примре от удоволствие. Добре че я пусна навреме, иначе щеше да го придърпа на пода на кухнята и да го погълне. Тя реши, че животинският магнетизъм или физическото привличане, или каквото и да бе това, което изпитваше, я караха да обезумява.

Дърк хвана ръката й и игриво я задърпа през вратата.

— Хайде, скъпа моя. Чукът ти те чака.

— Робовладелец — каза тя. Един гласец в нея я поправи: „Любов моя“. Тя го последва под горещите лъчи. Ако това можеше да се нарече с нещо, то бе любов. — Не, не. — Тя несъзнателно изрече думите на глас.

— Каза ли нещо? — попита той.

— Казах, че ти обявявам състезание до оградата. — Тя издърпа ръката си от неговата и изтича напред. Не можеше да понася допира му повече, като знаеше колко отдалечени бяха един от друг, разделени от тайни и огради.

Той усети промяната в нея и разбра, че под прикритието на веселите им шеги и тя се бореше със същото чувство, с което се бореше и той. Започнаха да работят, но помежду им се беше създало напрежение. От време на време чукът на Дърк замлъкваше, когато той се заглеждаше в Елън. И макар че изглеждаше погълната от работата си, тя не можа да го заблуди. Той виждаше напрежението по лицето й, усещаше силното привличане на страстта им. Не трябваше да остава тук. Чак сега го разбра. Но вече беше твърде късно. Беше преминал точката, от която нямаше връщане назад. Чувствата, на които беше дал воля в Лорънс, сега излизаха извън неговия контрол. Трябваше да я има, просто трябваше. Това, че любовната история щеше да е само едно лято, вече нямаше значение. Това, че трябваше да се раздели с нея и да носи завинаги образа й, запечатан в сърцето си, не беше важно. За кратко време доктор Елън Станфорд щеше да бъде негова. Те щяха да изпитат краткотрайно удоволствие и да се разделят като двама зрели възрастни.

Той познаваше Елън. Познаваше извивката на бузите й, маниера на главата й. Знаеше как изглежда червеникавозлатистата й коса на слънчева светлина и какъв беше огненият ореол, който образуваше на лунна светлина. Със затворени очи можеше да усети формите на тялото й. Беше я видял весела и засмяна, горда и силна. Той знаеше, че тя може да се справи с всичко, дори и с раздялата.