Пеги Уеб
Двойствен живот (6)

Шеста глава

Когато Елън се събуди и видя, че е на пухеното легло, тя не знаеше дали да се смее, или да плаче. Погледна бързо наоколо, но от Дърк нямаше следа. Тя отиде до банята и наплиска лицето си със студена вода. Чувстваше се уморена, сякаш цяла нощ беше тичала и се беше класирала последна. Леля Лоли не биваше да я вижда в това състояние, помисли си тя, иначе щеше да й предпише пак лечение с яйца и шунка.

Елън спокойно се изкъпа и грижливо се облече. Когато слезе за закуска, вече изглеждаше спокойна като слънчице в летен ден.

— Добро утро, лельо Лоли — поздрави тя леля си с целувка по пълната буза.

— Добро утро, скъпа — обърна се към нея леля Лоли. Тя правеше шоколадова торта и ако веселият тон на гласа й не усъмни Елън, че нещо не е наред, то нацапаната й с брашно престилка трябваше да я предупреди. Леля Лоли никога не разсипваше брашно, освен когато беше афектирана. — Палачинките ти са топли.

— Благодаря, лельо Лоли. — Елън се запъти направо към старомодната печка. Веднъж тя беше предложила на леля си да й купи микровълнова печка, но Лоли беше отказала под предлог, че от микровълновите печки храната ставала гумена, а освен това били и опасни. Вратата на печката беше затоплена и в нея имаше достатъчно палачинки да се нахранят цял лагер с квартиранти. Тя взе с вилица две от тях и седна на масата на кухнята.

Леля Лоли остави недовършен блата за тортата и седна при нея. Елън остави кленовия сироп, с който заливаше палачинките си, и се загледа в лицето на леля си. Леля Лоли да си остави готвенето! Нещо сериозно ще да се бе случило. Изтръпна от страх, като си спомни колко слаб беше чичо й Вестър.

— Да не се е случило нещо с чичо Вестър?

— Вестър ли? — изсмя се леля Лоли. — Не се притеснявай за чичо си. — Тя погали ръката на Елън. — Старият глупчо ще е още на този свят дълго след като аз хвърля топа. — Тя се опита да изглежда намусена, но не успя. Устата на леля Лоли беше създадена да се смее. — Щом може по цяла нощ да играе на карти в заведението на Хък Хенри, ще дочака да друса и твоите бебета на коленете си.

Палачинката придоби вкус на трици, щом Елън се замисли за бебетата, които никога нямаше да роди. Тя преглътна хапката си с мляко. За какво ми са бебета, смъмри се тя. Нали си имаше Джиджи.

— Това е добра вест. — И тя се опита да отведе разговора от мисълта си за бебета. — Емалайн и семейството й ще ми правят ли компания за закуска? Приготвила си достатъчно палачинки да нахраниш цял взвод.

— Тези са за Дърк. — Начинът, по който леля Лоли го каза с категоричен тон, накара Елън да вдигне поглед.

— Той още ли не е ял?

Леля Лоли придоби унил вид.

— Дете, дете — успокояваше я тя, галейки ръката й.

— Какво се е случило, лельо Лоли? — обезпокои се сега пък Елън. Да не се бе случило нещо с Дърк? Миналата вечер го беше оставила с онова своенравно муле. Кой знае накъде го е отвела Ани.

— Нищо ли не знаеш?

— Какво да знам, лельо Лоли?

— Не е моя работа да казвам нищо. — Тя избягна погледа на Елън, като се залови да оправя престилката си.

— Това, което става между двама влюбени, хич не е моя работа. Изобщо. — Тя погледна пак към Елън. — Изяж си палачинките, Елън, ще изстинат.

— Няма да хапна нищичко, докато не ми кажеш какво става.

— Упоритата станфордска жилка я имаш също като баща си — въздъхна тежко леля Лоли. — Е, мъжът трябва да си поживее малко, преди да се задоми.

— Кого имаш предвид, Дърк или чичо Вестър?

— Всички мъже са еднакви. Чичо ти Вестър така и не го изживя, а когато ми каза, че Дърк играе на комар за пари — просто те съжалих.

Елън се отпусна с облекчение. Потискайки смеха си, тя поднови яденето на палачинките с охота.

— Какво е сторил този негодник?

— Мисля, че е редно да знаеш. — Леля Лоли пое дълбоко въздух и започна да разказва мръсната история.

— Снощи, след като всички си легнаха, Вестър ми каза, че отива в заведението на Хък Хенри. Той винаги ми казва тия работи. Какво може да очакваш от такъв мъж? Игрив е все още като скакалец през пролетта. Той беше напрегнат като тъпан след вечерята на семейното събиране и имаше нужда да отиде да се поразпусне. Разбирам го, разбира се. Винаги съм го разбирала. Само че понякога това е твърде голямо изпитание за жената.

Елън търпеливо изслушваше опитите на леля Лоли да оправдае постъпките на съпруга си. Такава си беше тя.

Макар че мнението й за заведението на Хък Хенри беше, че е котило на греха, тя винаги намираше причина да оправдае любимия си Вестър за постъпките му. Елън знаеше, че за леля Лоли любовта наистина беше сляпа, но беше и красива — тази любов на двамата.

— Е, разбира се, Вестър много се учудил, когато се появил твоят Дърк. Той още преди да нахлузи хамута, както би се изразила светата ми мамичка, тръгнал да посещава заведението на Хък Хенри. И Вестър толкова се учудил, че повишил залога си с долар, макар че държал само две четворки.

— А кой е казал на Дърк за Хък Хенри?

— Чичо ти Вестър знае по-добре. Аз не съм говорила на Дърк за нищо, освен за китове и бебета.

Елън прикри усмивката си с още една хапка студена палачинка. Когато дойдеше време да съобщи на роднините си, че няма да се омъжва за Дърк, може би щеше да смекчи удара, като им кажеше, че ще се заеме със следене на китове.

— Кажи ми за комара, лельо, кой победил?

Леля Лоли поклати глава.

— Гледай я ти Елън. Говориш като същинска Станфорд. Изглежда, наистина комарът е в кръвта ви. — Тя отново започна да оправя престилката си. — Спечелил Дърк. Вестър каза, че никога през живота си не бил виждал нещо подобно. Първо той спечелил всичко на билярд, след това обрал всички на покер. Сигурно е спечелил поне двадесет долара.

Като видя отношението на леля Лоли към комара, Елън реши да не играе ролята на обидената годеница.

— Като е играл комар, добре че поне не е загубил.

— Радвам се, че го приемаш така спокойно.

— Това е сигурно защото съм луда по него и не мога да се сдържам, лельо Лоли. — Тя стисна палци зад гърба си.

— Любовта наистина не обръща внимание на тези неща. Не искам да кажа, че да не се прибираш по цяла нощ и да играеш покер за пари е дребно нещо, далеч съм от тази мисъл. Това наистина може да изкара от търпение една жена — каза леля Лоли.

— Изглежда, че и моята съдба ще е като на някои мъченици от рода. Но аз ще страдам мълчаливо. Дърк си струва да страдаш за него. — Тя си прехапа езика, за да не се изсмее.

— Радвам се да те чуя да казваш това, скъпа. — Гласът на Дърк сепна и двете. Двете жени се обърнаха и го видяха в рамката на вратата. Видът му беше такъв, сякаш бе изваден от ада. Тъмни сенки обграждаха кървясалите му очи, по бузите му беше набола еднодневна брада.

— Откога стоиш там? — попита Елън.

Той изглеждаше толкова уморен, че й беше почти неудобно, че беше спала като агънце.

— Достатъчно дълго, за да разбера, че си луда по мен и че не можеш да се сдържаш. — Той прекоси стаята с влудяваща бавност и се надвеси над стола й. — Всичко ли си ми простила, скъпа?

От близостта му костите й станаха като стопен восък. С крайчеца на окото си тя забеляза сияещата физиономия на леля Лоли. Изиграй си ролята, наближава краят. Тя повдигна ръка да погали бузата на Дърк.

— Разбира се…

Тя така и не можа да довърши изречението си. Дърк хвана ръката й и я вдигна от стола. Като я придърпа към гърдите си, той глухо каза:

— Това е най-приятната част. Целувката и одобряването.

Елън си помисли, че заслужава наградата на академията за целувката си. Щом устните му поеха нейните, дори и тя почти повярва, че беше истинска, че бяха двама лудо влюбени, които се сдобряват след разправия. Тя се опита да се овладее, да изиграе убедително ролята си, без да влага чувства, но не можеше. Неговата настоятелна сила изсмукваше волята й и изпиваше силите й. Тя чувстваше как се стапя в него, отговаряше на търсещата му целувка в забрава, която би я възмутила, ако седеше на мястото на леля Лоли и наблюдаваше.

Когато кухненските стени загубиха очертанията си и барутът, който той бе запалил в тялото й, заплашваше да избухне така, че да разлюлее целия Лорънс, Дърк бавно се оттегли.

— Почвам да се пристрастявам към това — промълви той шепнешком с устни в ухото й.

— Можеш да сваляш завесата, Дърк, представлението приключва. — Тя говореше тихо, да не чуе леля Лоли.

Обърна се към леля си и забеляза изражението на лицето й. То излъчваше чиста радост. Елън реши, че лъжата си струваше.

— Виж ти какви са ми сладки. Целуването е по-добър лек и от шунка с яйца!

Елън не мислеше така. Колкото и да мразеше шунка с яйца, тя смяташе, че целуването беше далеч по-опасно. Дърк се изсмя.

— Харесва ми начинът ти на мислене, лельо Лоли.

Тя стана от стола си и сякаш чак тогава забеляза изцапаната си престилка.

— Я ме вижте! Сякаш съм излязла от каца с брашно. Ще ме извините, деца, докато се преоблека. — Тя потупа Дърк по бузата. — Стига да обичаш нашата Елън, другото няма значение. Закуската ти е във фурната, скъпи. Ще се върна, щом си сменя престилката. — С тези думи тя излезе от стаята.

— Ето една добродушна, обикновена женица — каза Дърк. — А от друга страна — той пресегна и обви с ръка кръста на Елън — ти, скъпа моя, си сложна.

Тя не можеше да понася допира му. Той й напомняше живо за снощната среща край поточето. Караше я да забрави, че любовта им е измислена. Отмести ръката му и отклони темата.

— Имаш нужда от бръснене, преди да се сбогуваме с роднините ми.

— Разочароваш ме, скъпа.

Тя си помисли, че трябва да отмине тази забележка, но не се стърпя.

— В какъв смисъл?

— Не ти ли липсвах снощи? — Начинът, по който го изрече, съдържаше детинска молба и на нея й се прииска да го вземе в обятията си и да приглади разрошената му коса.

— Не, спах като заклана.

— Върху пухеното легло ли?

— Да.

— Не ти ли е интересно как си се озовала там?

— Не искам да зная.

— Аз те положих върху него. Вдигнах те на ръце, държах те в прегръдката си…

— Не искам да чуя повече.

— Гледах красивото ти тяло на лунна светлина…

— Моля те, Дърк.

— И се борех със съвестта си. Знаеш ли, открих, че имам и съвест.

— Сигурна съм, че ще го преодолееш — отсече тя рязко. Не искаше да слуша тези неща. Снощи и без това беше стигнала твърде далеч с него. Почти беше забравила как бе планирала живота си. Бе смятала да го посвети на изследванията на езика на Джиджи в лагера на върха на планината. Това означаваше многочасово посвещение на науката, понякога водещо до умора, която не търсеше нищо повече от едно празно легло. В живота й нямаше място за чернооки мъже, които прикриваха зад закоравялата си фасада умилителна уязвимост. — Трябва да закусиш. След час тръгваме. — Тя се обърна и излезе от кухнята, преди да си е променила мнението. Страхуваше се от това, което можеше да каже, ако останеше.

Леля Лоли и чичо Вестър стояха прегърнати на верандата и наблюдаваха Дърк и Елън да товарят колата.

— Недей да караш като побъркана на път за вкъщи — извика чичо Вестър на племенницата си.

— И не забравяй да пишеш — добави леля Лоли.

Елън се обърна към тях и се усмихна.

— Няма.

— И да доведеш приятеля си скоро пак тук. Искам да ме научи на някои номера на карти.

Леля Лоли изгледа хитро мъжа си.

— Искам да те научи как да се целуваш.

Чичо Вестър се изсмя гръмко.

— Божичко, имай милост, жено. Ти ще ме съсипеш.

— Хъм, досега не съм чула и видяла някой да умре от твърде много любов — каза леля Лоли.

Елън и Дърк се бяха върнали на верандата и бяха чули разговора между двете стари гугутки. Дърк смигна на чичо Вестър и прегърна леля Лоли.

— И аз не съм чувал за подобно нещо. Довиждане, лельо Лоли.

Тя го притисна до обемистия си бюст.

— Довиждане, синко, но за кратко време. Ще дойдем на сватбата ви. И да се грижиш за Елън. Чуваш ли?

На Елън й се стори, че Дърк имаше странно изражение на лицето си, когато пусна леля Лоли. Сигурно беше доволен, че фалшът свършваше. Тя предположи, че той няма търпение да се върне в планината и да забрави цялата история. Изчерви се при мисълта как му се беше хвърлила в обятията миналата вечер. Тя самата също с радост щеше да забрави за цялото приключение. Целуна леля си и чичо си за довиждане, обеща да им пише, да не кара бързо — и с преплетени зад гърба си пръсти обеща да се опита да харесва яйца.

Най-после те се качиха в колата и подкараха към къщи по алеята измежду старите дъбове, оставяйки прашна следа зад себе си. Да, наистина се радвам, че всичко приключи, помисли си Елън. Тогава обаче защо й беше пусто в сърцето? Гледаше внимателно пътя и се опитваше да не мисли за това.

Дърк също беше необичайно мълчалив. Тя се страхуваше да погледне към него. Страхуваше се, че тези черни очи ще разберат тайната й. Тя изруга под носа си, когато една крава прекоси бавно пътя пред колата. Наби спирачки, колата се плъзна към края на пътя и спря.

— Ти май не си спазваш задълго обещанията — каза Дърк, а по ъгълчетата на очите му се образуваха весели гънчици.

— Някои обещания няма нужда да се спазват. Хайде, заспивай си отново. — Тя пое дълбоко въздух и върна колата пак на пътя.

— Искаш ли аз да покарам?

— Страх ли те е, когато карам аз?

— Не, винаги съм си мислил, че по някое и друго сътресение разнообразяват пътуването.

— Аз също.

— Това го доказва още веднъж — изсмя се Дърк.

— Доказва още веднъж какво?

— Колко много общо има между нас.

— Ние нямаме нищо общо, като изключим склонността да лъжем. Толкова много лъжи изговорих на това събиране, че съвестта ми ще ме гложди цял месец.

— Нали всичко беше направено в името на благородна цел?

— И аз с това се опитвам да се оправдая. — Тя зави наляво към фермата на чичо Мак. Като качиха Рут-Ан и Джиджи и се сбогуваха с чичо Мак, те поеха дългия път към дома.

Пътуването им в голямата си част беше мрачно, като край на един нереален интервал от време. Единствено Джиджи беше в добро настроение. От време на време тя развеселяваше всички с настойчивите си опити да изпее новата песничка, която беше научила. Беше жива и ведра песен с неприличен текст.

— Кой я научи на това? — попита Елън, смеейки се, докато Джиджи пееше със сумтене и на езика на глухонемите.

— Ужасните близнаци Уилкокс — отговори Рут-Ан. Елън си помисли, че и да искаше, нямаше да може да си свие устните повече от това.

— Какви са думите? — попита Дърк.

— По-добре да не знаеш — каза Рут-Ан.

— Ще ти кажа друг път, като събера кураж — отговори Елън.

Когато стигнаха до лагера на Елън, залязващото слънце беше превърнало Бийч Маунтън в пощенска картичка в розови бои. Рут-Ан влезе вътре да приготви вечерята на Джиджи, а Дърк и Елън се заеха да разтоварват колата. Джиджи набра букет от енчец покрай пътя.

Елън остави чантата си на верандата и наблюдаваше как Дърк товари багажа си в своя Росинант. Ето, измамата свърши, помисли си тя. Време беше да се върне на земята. Тя посегна към портмонето си, когато той се върна да се сбогуват.

— Какво правиш? — попита той.

— Смятам да ти платя.

— Не.

— Не ли?

— Не го направих заради парите, дойдох с теб по собствено желание.

— Но аз те наех да свършиш работа. Ти изпълни твоята част от договора, аз сега ще изпълня моята. — Тя извади парите от портмонето си и му ги подаде.

Той сложи ръката си върху нейната.

— За мен това не беше само договор. То беше удоволствие. — Той премести ръката си и я сложи в джоба на джинсите си. — Недей да обезценяваш това, което се случи помежду ни, с пари.

— Какво се е случило помежду ни? — попита тя тихо. Парите трепереха в ръката й.

— В краткото време, което си позволихме, ние преживяхме една любовна история. Благодаря ти, Елън. — Той рязко се извърна и тръгна към колата си.

Тя го наблюдаваше как се отдалечава. За миг раменете му се отпуснаха, но след това той се стегна и продължи наперено. Тя повдигна ръка и замалко да го повика да се върне. Думите бяха на устата й, чакаха да бъдат изречени, но тя не можа да ги изрече.

Докато Елън го наблюдаваше, Джиджи се дотътри до Дърк и му подаде букета енчец. Тя направи знаците: „Мъж остане, Джиджи обича“.

Дърк наведе глава и помириса цветята.

— Много са хубави — каза той. — Благодаря ти, Джиджи. — За най-голямо учудване на Елън, той направи знака за „благодаря“. Тя не знаеше, че той разбира езика на глухонемите.

Джиджи изпляска радостно с ръце, като видя, че Дърк оцени букета й. „Остани, мъж отива, Джиджи тъжна“ — каза му тя със знаци.

Дърк сериозно взе ръката й.

— Довиждане, Джиджи. Благодаря ти за цветята.

Очите на Елън се изпълниха със сълзи, щом Дърк влезе в своя Росинант и се отправи към вилата на Антъни. Тя го проследи с поглед, докато той зави по пътя.

Джиджи се изкачи по стълбите към верандата и попипа бузите на Елън. „Елън тъжна?“ — попита я тя.

— Да, Джиджи, Елън е тъжна — отвърна й тя със знаци.

— Джиджи също тъжна.

— Защо? — попита я Елън. Временно можеше да забрави за Дърк, щом започнеше да се занимава с любимото си занимание — работата си. Най-невероятното нещо в изследванията й беше, че Джиджи проявяваше чувства. И макар че знаеше защо Джиджи беше натъжена, тя искаше да се опита да я накара да мисли абстрактно. „Мъж отива, Джиджи обича, Джиджи тъжна.“ Горилата посочи с пръст към собственото си лице. Устата й изразяваше преувеличено чувство на тъга.

— Радостна хубаво, тъжна хубаво също. Прави Джиджи хубаво животно горила.

„Джиджи хубаво животно горила?“ Тъжното изражение на Джиджи веднага се смени със зъбата усмивка. Тя обичаше комплиментите.

— Да — увери я Елън.

Джиджи запляска с ръце. „Хубаво животно горила гладно. Яде пай.“

Елън се усмихна, като видя дяволитото изражение на лицето на Джиджи. Тя знаеше, че пай се полагаше при специални случаи. Опитваше да спечели съчувствието на Елън.

— Не — със знаци обясни Елън. — Джиджи яде плодове, яде зеленчуци. Хубава храна.

— Не, храна вони. Джиджи яде пай.

— Може би, но след зеленчуците. — Елън я хвана за ръката и я поведе към къщата.

Елън наблюдаваше как Джиджи приключва с вечерята и си мечтаеше да можеше като нея така лесно да забрави за Дърк. Мечтаеше си да може да забрави заради един пай. Тя си спомни за раздялата и реши, че Джиджи бе много по-тактична и по-мила от нея самата. Джиджи беше дала на Дърк цветя, а тя му бе предложила пари. Тя беше развалила една връзка за някакви тридесет сребърника. Замисли се дали цивилизацията не пречеше на отношенията между хората. Възможно ли беше цивилизацията да задушава любовта, романтиката, чувствата? Възможно ли беше любовта да не може да се разгори, ако човек не забравеше правилата и благоприличието и не се отдадеше на примитивните си чувства?

Все още размишляваше върху това, когато Рут-Ан отведе Джиджи да я приготви за лягане.

Елън отиде в кабинета си да отрази новите събития в бележките си. Но мисълта й непрекъснато се връщаше към Дърк и накрая тя ядосано захвърли химикала си. Звъненето на телефона й дойде добре дошло.

— Здравей, аз съм — каза Рейчъл. Елън се усмихна. Рейчъл винаги се представяше по този начин. — Как беше пътуването?

— Чудесно.

— Чудесно? Чудесно! Връщаш се от романтичен излет с двойник на Том Селек и ще ми кажеш само чудесно?

— Кой ти каза?

— Ти ми каза — каза Рейчъл. — Преди да заминете. Докато още можеше да се лигавиш. Кажи ми сега всичко.

— Леля Лоли и чичо Вестър са си като влюбени гургулици. Те са вечни като Бийч Маунтън. Гленда е позорът на семейството, защото се е омъжила за човек от по-низша класа. Леля Фрони беше направила великолепна шоколадова торта със сметана…

— Ами какво ще кажеш за Дърк? Как го намира семейството ти?

— Той се представи блестящо на огледа.

— А ти как го намираш?

Въпросът завари Елън неподготвена. Тя не биваше да се учудва толкова, защото Рейчъл през последните пет години зорко следеше интимния й живот — и по-скоро липсата й на такъв.

— Няма никакво значение какво аз мисля за него. Освен това дори не знам той какво работи.

— Боже господи! Тръгнала си с някой, който прилича на филмова звезда, и единственото, за което мислиш, е за работата му. Първо трябва да му провериш тялото, пък след това чак можеш да мислиш за работата — Рейчъл се изхили, — ако изобщо стигнеш дотам.

— Това е едно от нещата, които харесвам у теб, Рейчъл. Че не се оставяш такива земни неща като работата да те безпокоят. Ти живееш в света на фантазиите.

— Да, и този свят е пълен с прекрасни места и великолепни тела.

Рут-Ан се появи на вратата.

— Джиджи не иска да си ляга — каза тя.

Елън покри слушалката с ръка.

— Идвам ей сега — каза тя на асистентката си. А на Рейчъл съобщи: — Дългът ме зове. Можеш ли да оставиш магазина си достатъчно дълго, за да дойдеш утре на обяд? Да си поговорим.

— Става. Довиждане до утре.

Елън остави слушалката и тръгна през лагера да реши проблема на Джиджи.

 

 

— Какво ли щяхме да правим, ако нямаше замразени кроасани? — запита Елън и отмести чинията пред себе си, като посегна за чашата си с чай с лед. Лек бриз полъхваше и раздвижваше боровите клони над главите им и два кардинала кацнаха близо до масата за пикник с надеждата да хапнат някоя паднала трошица.

Рейчъл откъсна залък от кроасана и се облегна на масата, направена от кленово дърво.

— Не съм се качила на върха на Бийч Маунтън да слушам лекция а ла Джулия Чайлд. Разкажи ми за Дърк. Искам да знам всичко, което се е случило в Лорънсбърг.

— Нищо не се случи.

— Защо ми се струва, че нещо криеш от мен? — Рейчъл разгледа внимателно лицето на приятелката си. — Ако не те познавах по-добре, щях да предположа, че си хлътнала.

— Хлътнала ли?

— Не се прави на ударена пред мен, докторе. Хлътнала, увлечена, омагьосана, луда — по̀ с други думи влюбена, дявол да го вземе.

Елън се учуди колко близо до истината беше нейната приятелка.

— Ако имаш предвид Дърк, то…

— Някой не произнесе ли моето име? — Дърк излезе от гората на малката полянка.

Елън си помисли, че ще умре на място. Тя беше забравила колко невероятно красив беше той, как сърцето й ставаше неуправляемо, щом той се появеше, и как костите й омекваха при вида му. Защо му трябваше да подпира на масата великолепните си бедра? Или пък да стои там на края на гората така, че тя да види гърдите му през полуразкопчаната риза?

— Ще ме запознаеш ли? — Гласът на Рейчъл я върна на земята.

— Рейчъл Дюрант. Дърк… — Елън се поколеба, без да знае как да го нарече.

— Наричайте ме само Дърк — предложи той непринудено и хвърли една ослепителна усмивка на Рейчъл. — Вие сигурно уредихте работата с Нейт.

Рейчъл отметна назад русата си коса и се засмя.

— Признавам си, че Елън се е справила по-добре сама. Може би вие ще ми разкажете за събирането. Не мога да измъкна нищо от тази лекарка.

— Чичо Вестър и леля Лоли са едни от най-симпатичните хора, които съм виждал — отговори той.

Рейчъл вдигна безпомощно очи.

— Ето, пак се започва.

— Тя не иска доклад, а фантазия! — И чак тогава Елън забеляза букета диви цветя в ръцете му. — Защо си дошъл?

— Излязох да се разхождам и тези диви цветя ми напомниха за Джиджи, затова реших да намина да я видя. Може ли?

Елън не знаеше какво очаква да чуе от него, но почувства леко разочарование.

— Радвам се, че си дошъл заради Джиджи, разбира се — добави набързо тя. — Хубаво е тя да разбере, че приятелите идват и си заминават.

— Тогава аз ще отида в лагера — каза той. — Няма смисъл да ставаш, Рут-Ан ще ме пусне да вляза. — Той наведе глава към Рейчъл и се усмихна отново: — Приятно ми беше да се запознаем, Рейчъл.

Елън положи усилие да не се обръща да го види как върви към лагера. Тя се насили да пие чая си, сякаш сърцето й не играеше степ под гръдния й кош.

— А какво ще кажеш за това? — попита Рейчъл веднага щом той се отдалечи достатъчно.

— За кое?

— Той къде е отседнал? В тази местност няма нищо наоколо, освен този лагер и вилата на Антъни.

— Той е точно във вилата на Антъни.

— Я гледай ти! Какво ще кажеш за това! — повтори отново Рейчъл.

— Защо повтаряш едно и също? По дяволите, вземи да си изпиеш чая и престани да правиш тази физиономия.

Рейчъл игриво се престори, че изтрива изражението от лицето си.

— Така по-добре ли е? Да не искаш да ми кажеш, че този мъж се е разхождал и просто случайно се е отклонил на три мили, за да поднесе цветя, и то на Джиджи.

— Няма нищо странно в това. Той просто харесва Джиджи. Има голямо сърце. — Ако някой бе казал на Елън как очите й искряха, когато защитаваше Дърк, тя не би му повярвала.

— Сигурна съм, че е така, а от начина, по който му стоят и джинсите, бих предположила, че и нещо друго му е доста голямо. Блазе ти! — И Рейчъл въздъхна похотливо.

Елън дори не я чу. Тя си мислеше за симпатичното му изражение на малко момченце и за повехналия букет в ръката му.