Пеги Уеб
Двойствен живот (4)

Четвърта глава

Веднага щом влязоха в стаята си, Елън започна да постила отделни легла. Токчетата й почукваха стегнато по дървения под при движението й до гардероба да свали юрганите. С крайчеца на окото си забеляза Дърк, застанал пред прозореца, очевидно съсредоточен върху ливадата зад къщата, която беше осветена от лунните лъчи. Какъв беше той, този загадъчен мъж, в един момент арогантен и невъзможен, а в друг така внимателен? Тя замахна във въздуха с юргана и го постла на пода.

Нейното любопитство не произлизаше единствено от любовта към науката. Не беше само и от спомена за ръката му върху крака й. Тя беше очарована от Дърк по същия начин, по който я очароваше необузданата мощ на природата. По никакъв начин не можеше да си го обясни. Още като дете беше използувала всеки случай да застане на прозореца да гледа бурята. Не, Елън Станфорд никога не се беше скривала под юрганите при приближаването на буря. Никога не си беше запушвала ушите, нито бе викала от ужас. Тя се бе възхищавала от суровата сила на природата по същия начин, по който започваше да се възхищава от суровата сила на черноокия непознат, с когото трябваше да сподели стаята си.

Тя сложи още два юргана на пода, опитвайки се да направи постелята колкото е възможно по-удобна.

— Значи си от Кънектикът? — каза тя. Опита се въпросът да прозвучи небрежно, като случайно хрумване, за запълване на времето.

— Понякога, да. — Той не се извърна от прозореца. Изглеждаше замислен за нещо свое.

— А иначе? — Тя прикри интереса си, като вдигна едно перце от етажерката на гардероба и го постави на постелята.

— Различно.

Относно родното място не можеше да изтръгне нищо. Дали да опита за професията му тогава?

— Мисля, че много добре изигра ролята на криминален адвокат. Да не би наистина да си такъв.

Той се извърна от прозореца и се усмихна с продължителна усмивка. Тя потръпна, сякаш бе привлякла вниманието на черна пантера.

— Научна информация ли събираш, докторе?

Тя би предпочела да влезе в огъня, вместо да признае, че интересът й беше от личен характер.

— Може и така да се каже. Искам да разбера дали не мога да те използувам за съвет за данъците и други правни услуги.

— А какво ще кажеш за цуни-муни? — Той прекоси стаята с няколко големи бързи крачки и я взе в обятията си. — Мисля, че за това ми плащаш в момента. — Прегръдката му се стегна и той наведе глава, за да целуне врата й.

Тя се опита да се откопчи не защото й бе неприятен допирът му, напротив, лошото беше, че й бе твърде приятно. Харесваше й да чувства топлия дъх върху кожата си. Харесваше й как части от тялото й сякаш се претопяваха и се сливаха с неговото. Харесваше твърдия допир на тялото му, здравите му като камък мускули. Толкова много й харесваше, че напълно заличи от съзнанието си горилата Джиджи. Годините на задълбочени изследвания загубиха смисъла си в присъствието на този загадъчен мъж. В живота на Елън нямаше място за такъв мъж, който да измести работата й.

— Не си хаби изпълненията върху мен. Запази ги за роднините ми.

— Това не е изпълнение. — Той облада устните й с поразяваща лекота, със съвсем бавни движения, предизвикваше я, докато не получи необходимата взаимност. Тя почувства как изведнъж сякаш светкавици се спуснаха по тялото й. Ръцете й несъзнателно обгърнаха врата му и тя се притисна по-плътно към мощните му мускули, а устните й го подканяха да задълбае по-навътре.

Чу се стон, изразяващ едновременно екстаз и агония, но и двамата не разбраха кой точно бе изстенал. Те бяха твърде захласнати от тласъците на езиците си, от допира на плътта си, от размяната на гръмотевични усещания.

Десетки мисли се въртяха на границата на съзнанието на Елън, търсейки да бъдат допуснати в него, но тя ги отпъди. Знаеше, че флиртува с опасността, но в този момент й се искаше да изпита екстаза, до който само Дърк можеше да я доведе. Тя си позволяваше това забранено удоволствие, след което щеше да се оттегли и да продължи с ежедневните си ангажименти.

Но така и не можа да го направи, защото Дърк пръв се отдръпна. Тя почувства как екстазът се изпари от устните й и отвори очи. Видя по лицето му, което се гърчеше от мъка, че той сякаш се бореше с хиляди дяволи, по-страшни и от нейните. Прекара ръка през косата си и бързо се отдалечи от нея. Дали и неговият демон не е работата му, помисли си тя. Или беше нещо друго? Каква тайна криеше той от нея?

Изведнъж той се извърна и лицето му бе така спокойно, че можеше да си помисли, че се е заблудила за предишното страдание.

— Реших да те разсея, за да не задаваш толкова въпроси. Успях ли?

Тя присмехулно му изръкопляска.

— Браво. Заслужаваш наградата на академията по изкуствата за доброто изпълнение.

— Имаш предвид целувката ли?

— Не, за преструвката. — Това, че успя така бързо да се овладее, беше единствено благодарение на изключителния й самоконтрол. — На теб ти хареса целувката точно колкото и на мен, тогава какво криеш?

— Това — каза той меко, събличайки си ризата. Метна я небрежно на един стол. — И това. — Ръката му посегна да разкопчае колана.

— Шоковата терапия на мен не ми действа. Освен това вече съм те виждала гол.

— Така ли, скъпа! — Той се усмихна дяволито и пусна панталоните си на пода. След това се приготви да свали и бельото си с думите: — Аз спя гол.

— Не ме интересува как спиш, стига да не го демонстрираш пред мен — изкрещя тя. — Ти си най-надутият мъж, когото съм виждала на света. — Тя тръгна гневно към банята, като мърмореше по пътя: — Ще ми говори за цуни-муни и за любене. Целува ме, когато най-малко го очаквам. Божичко, трябваше аз да си остана в Бийч Маунтън. — Тя тресна рязко вратата, след това я отвори, за да допълни: — За твоя информация, виждала съм и по-хубави тела от твоето. На горили!

Изострените й сетива усетиха като трясък падането на гащетата му върху пода.

— Лека нощ, скъпа — каза той. — Ако се чувстваш самотна, викни ме, аз съм тук. — С последна лукава усмивка той си легна в постелята и й обърна гръб.

Тя влезе отново в банята и се облегна на мивката. Какво ми става, зачуди се. Първо бе заявила, че това ще е само делово споразумение, след което бе почнала да разпитва кой е той. А още по-лошо, че взе да си признава, че й харесват целувките му. Къде остана жената, която се занимаваше със самотни изследвания на върха на една планина, тази жена, която поставяше работата си над всичко?

Тя плисна вода върху пламналото си лице и се замисли дали да не напусне Лорънс рано на следващата сутрин. С вода по миглите и капки, оттичащи се от носа й, тя претегляше възможността. От едната страна бяха роднините и Джиджи, които радостно очакваха семейната среща и нейното участие в нея. От другата страна беше този дързък шарлатанин в съседната стая, който я вбесяваше с подигравките си и майсторските си целувки. Ако си тръгнеше утре, означаваше да разочарова хората, които обичаше най-много, а вероятно бе с това да достави някакво перверзно удоволствие и на този арогантен безименен мошеник.

Тя хвана една кърпа и започна яростно да търка устата си, за да изтрие спомена от целувката. Как съм могла да си помисля, че ми харесват целувките му, негодуваше тя нямо. По дяволите, дори не го и харесваше. Не, утре нямаше да си тръгне, ако ще и от Лорънс да изпратеха хайка да я прогони. Нямаше да му достави такова удоволствие.

По начина, по който босите й крака шляпаха по пода, щом влезе в спалнята, Дърк разбра, че все още е ядосана. Точно така исках да стане, помисли си той. Щеше да използува гнева й, за да изгради стена помежду им. Макар да се чувстваше гузен, че я използува по този начин, приспиваше съвестта си с мисълта, че и тя го използуваше.

Лежеше неподвижно върху импровизираното легло и я наблюдаваше да се приближава до отворения прозорец. Нахлуващата през прозореца лунна светлина хвърляше сребристи отблясъци върху синия й пеньоар и превръщаше косата й в огнен ореол около главата й. Той харесваше походката й, премерена и самоуверена и все пак напълно женствена. Разглеждаше красивия й профил, докато тя се вглеждаше през прозореца, й се запита какво ли й минава през умната глава в този момент. За работата ли си мислеше или за роднините, за измамата или може би дори за него. Достави му невероятно удоволствие тази мисъл и се запита какво ли е усещането някой да мисли за него. Да си спомня за рождения му ден, да се притеснява, ако закъснее. Дългогодишното му обучение да се владее му попречи да поклати глава от отвращение от себе си. Кого заблуждаваше? Хората с неговата професия автоматически се разграничаваха от тези неща.

Като се дръпна от прозореца, тя мина покрай него и той усети уханието на парфюма й. Той му напомни за дъх от природата, лека смесица от цветя и прещип — аромат, който напомняше за пролетни порои и брулени хълмове. Посегна и улови ръката й.

— Аз само се шегувах — каза той тихичко.

Движението му никак не я уплаши. Тя знаеше, че е буден. Беше усетила притегателната мощ на погледа му, когато я гледаше. Бе доловила развълнуваните му чувства. Тя чакаше тихо, без да проговори.

— Не предпочитам жени с големи гърди — каза той. — Мисля, че твоите са идеални.

— И аз не предпочитам руси мъже.

— Лека нощ, Елън.

— Лека нощ, Дърк.

Той задържа ръката й още за миг, чувствайки как се надига привличането помежду им, след което я пусна.

Тя си легна и потъна в мекия дюшек. Но още й беше необходимо много време, за да заспи.

Елън стана, преди петлите да я събудят, но въпреки това Дърк вече го нямаше. По навик започна да планира деня си. Първо обаче трябваше да вдигне завивките от пода, преди леля Лоли да се бе качила горе.

Тя се наведе над юргана, но се поспря с ръка на вдлъбнатината на възглавницата, оставена от главата на Дърк. Остана загледана в нищото с възглавница в ръка. Чувството за загуба я обзе, едно мимолетно съжаление за пропусната възможност. Може би на друго място и в друго време нещата между тях биха протекли другояче.

Тя дойде на себе си и събра останалите завивки от пода. Не беше от тези, дето губят време в безсмислени разкаяния или глупави мечти. Освен това чу тътренето на чехлите на леля Лоли по коридора. Леля й носеше филцови чехли през цялата година. С усмивка Елън бързо остави юрганите и възглавницата на най-горния рафт на гардероба.

— Стана ли, скъпа? — попита леля Лоли и надникна през вратата. Като видя Елън, застанала пред гардероба, тя влезе забързано. — Дърк отдавна е станал. Да знаеш, той е истински селски човек. Тръгна след Вестър към плевнята, сякаш цял живот само това е правил. — Докато приказваше, тя работеше, бършеше праха и оправяше покривката. — Човек би предположил, че някой на неговото положение, който разбира от китове и всичко друго, ще е горделив. Но не и той — няма такова нещо в него.

Леля Лоли спря да приказва, за да изгледа продължително Елън.

— Изглеждаш ми малко подпухнала, скъпа. Добре ли спа?

— Чудесно спах, лельо Лоли. Май просто съм отвикнала от пухеното легло. — Или по-скоро да спя в една стая с мъж с обаянието на Дърк, прибави си тя наум.

Леля Лоли прегърна Елън.

— Знам от какво се нуждаеш сега. От една хубава селска закуска. Да ти се върне цветът в бузите. Не знам нещо на света, което да не може да се оправи с една голяма чиния с шунка и яйца.

Елън се усмихна. Леля Лоли обичаше да оправя всичко, най-вече човешките проблеми. Ако хората нямаха проблеми, тя сама си ги измисляше.

— Лельо Лоли, аз никога не ям яйца, нали знаеш.

— Глупости! Трябва малко да се позакръглиш преди сватбата. Тънка си като вейка. Да беше видяла колко много изяде тоя твой мъж. Чудесна фигура има той.

Какво ли знае леля й Лоли, помисли си Елън. Какво ли щеше да каже, ако видеше Дърк съблечен. В момента, в който й хрумна тази мисъл, тя се опита да я отпъди. Какво значение имаше как изглежда без дрехи, дявол да го вземе? Тя побърза да промени темата.

— Като каза вейка, се сетих. Безпокоя се за чичо Вестър. През последната година ми изглежда доста отслабнал. Има ли му нещо?

— Докторът му определи диета с ограничаване на мазнините. Аз му казах на стария будала, че ако не почне да се храни пак нормално, ще се съсухри и ще ритне бакърчето. Освен това, викам му, как мислиш да ходиш до Лас Вегас, ако нямаш сили. Той от години спестява, за да отиде там. Лично аз бих предпочела да отидем до Кънектикът и да видим китовете. Дърк каза, че с удоволствие ще ми ги покаже.

Елън си помисли, че вместо да представи един краткосрочен годеник, тя бе довела чудовище. Дърк бе издигнат като герой. Ако не възхваляваха качествата му, леля Лоли и чичо Вестър непременно цитираха негови думи. Още малко, помисли си тя, и сигурно щяха да планират да се преместят в Кънектикът.

Като започна да се облича, направи последен опит да отклони темата от Дърк.

— Има ли нещо, с което да ти помогна при подготовката за тържествената трапеза?

— От теб се иска единствено да изглеждаш възможно най-добре. Искам да те показвам за пример. Не всички момичета на Станфорд са се омъжили тъй добре като теб. Ти си хубава жена, и Дърк смята така.

Елън въздъхна. Нямаше смисъл. Нямаше как да каже на леля Лоли, че хич не й пукаше какво е казал или направил Дърк. А и определено не искаше да я показват. В клана Станфорд, ако имаш с какво да се гордееш, непременно го подчертаваш, а ако нямаш, измисляш си нещо. Това беше желязно правило, непоклатимо като земята на Тенеси. Тя се примири, че ще я показват. Бързо привърши с тоалета си и последва леля Лоли надолу по стълбите към кухнята.

Дърк се мотаеше небрежно до задната врата, разрошен, обрулен от вятъра, с общо взето твърде сексапилен вид.

— Добро утро, любов моя — каза той и лицето й пламна, щом той отиде при нея и я целуна звучно по устата. — Добре ли спа?

Искаше й се да го застреля на място. Твърде добре знаеше, че не беше спала добре, но пък и той не беше спал добре. Тя долавяше всяко неспокойно движение от негова страна. Дяволита усмивка се прокрадна по устните й, като реши да му даде да сърба от собствената си попара.

— Ти би трябвало сам да се досетиш, нали настояваше да не изпускаме шанса върху пухеното легло. — За негово най-голямо учудване, тя се наведе и плъзна езика си по ухото му.

Ръката му обхвана кръста й и той я придърпа към себе си, за да й подшушне на ухото:

— Не мислиш ли, че преиграваш малко, скъпа?

— Ти пръв започна — отвърна му тя шепнешком.

Без да отмества ръката си от кръста й, той се изправи и каза с по-висок глас:

— Тази сутрин обикалях из фермата. Тя е прекрасна.

След като малкото им представление свърши, Елън дискретно се опита да освободи кръста си от ръката му.

Но напразно, сякаш се бореше с октопод. Накрая се отказа. Сега поне той водеше нормален разговор.

— Фермата е прекрасна. Къде си ходил тази сутрин?

— Към сеновала. — Той й се усмихна широко. — Много е подходящ за това, което смятам да направя.

Тя мило се усмихна, но същевременно стъпка крака му с тока си.

— Много е подходящ и за това, което аз смятам да направя. — Тя обърна лицето си така, че леля Лоли да не види, и с изкривени очи нямо произнесе „убийство“.

Той се изсмя.

Леля Лоли, която жадно беше следила разговора им, сега се намеси.

— Хайде, деца, заминавайте. — Тя замахна с престилката си да ги прогони — Къш, къш, отивайте вънка да разгледате фермата, докато направя закуската — яйца с шунка за Елън.

Елън хич не искаше да закусва шунка с яйца, още по-малко да разглежда фермата с Дърк, но нямаше смисъл да обяснява това на леля си.

— Натисни звънеца, лельо Лоли, като ти потрябвам. Ще бъда на любимото си място.

— Дърк знае ли за любимото ти място? — попита леля Лоли.

— Още не, но ще научи — усмихна се Елън.

— Олеле, това момиче е голяма работа.

Вратата се тресна след тях, щом излязоха навън под ранното утринно слънце. От звука малко гонче на черни и кафяви петна препусна през двора и се хвърли в краката на Елън. Тя и Дърк едновременно се наведоха и ръцете им се срещнаха върху малката му рошава главичка.

Дърк започна небрежно да гали клепналите ушички на гончето, но в чувствата му нямаше и капка небрежност. Странно нещо, мислеше си той, как ръката на Елън изведнъж го бе накарала да се почувства уязвим. Не че преди не се бяха докосвали, но сега усещането беше различно. Той предположи, че беше от спонтанния допир и начина, по който и двамата бяха посегнали към кучето с любов.

— Хубаво животинче — коментира Дърк.

Елън не пропусна нищо — нито начина, по който лицето му се промени при допира на ръцете им, нито това, че той се отдръпна като опарен от допира им. Тя галеше главата на кучето.

— Чичо Вестър държи поне по едно куче във фермата. Той твърди, че домашните животни са дадени от Бога, да накарат хората да се чувстват добре.

— Може и да е вярно. Никога не съм имал възможността да опитам.

Тя внимателно разгледа лицето му. Имаше чувството, че самотното момче се проявяваше в очите му.

— Защо никога да не си имал възможността?

Той веднага застана нащрек.

— Ти не разбираш от дипломация, нали?

— Не, но защо все отговаряш на въпроса с въпрос?

— Така ли правя? — Той за последно погали кучето и се изправи. Животът на фермата беше поразително прост. Чувствата се разлистваха така естествено, както и културите. Простата радост да погалиш куче бе възбудила наниз от чувства, които той смяташе за отдавна погребани. Детските му спомени бликнаха в съзнанието му: когато беше на шест годинки и хранеше детската надежда, че Дядо Коледа ще му донесе кученце затова, че е писал писмо с такава поръчка; когато беше на десет и се бе привързал към улично куче с подрязани уши, което директорът на сиропиталището не му позволи да задържи; когато беше на дванадесет и вече мечтаеше да има поне една златна рибка, която да си е само негова. Ако не внимаваше, вратата към тайника щеше да се отвори толкова широко, че щеше да му бъде твърде трудно да я хлопне пак.

Тя поклати глава с привидно отчаяние.

— Нали знаеш, че не се предавам лесно. Смятам да разгледам не само фермата по време на разходката ни.

Още веднъж той сложи маската на дръзкия мошеник.

— Защо ли имам чувството, че съм се хванал в капан? — попита той.

Тя му се усмихна, като се наслаждаваше на свежия утринен въздух, на слабото слънце, галещо кожата й, и дори и на компанията на Дърк.

— Приличам ли ти на човек, който слага капани?

— Да, приличаш ми.

— Тогава защо се хвана?

— От любопитство — отговори й той. По неопределим импулс — беше собственото му обяснение, заради емоциите, заради интригата. Той винаги беше се движил по острия ръб на опасността, а тя представляваше нов вид опасност, тя беше за него предизвикателство, каквото той не беше срещал досега.

— От любопитство котката умряла — каза тя.

— Не знаеш ли, че котките имат девет живота?

Тя се усмихна.

— Да не кажеш после, че не съм те предупредила.

Като размаха ръце, сякаш да прегърне слънцето, тя изтича пред него по ливадата. Росата намокри обувките й и орловите нокти упоиха сетивата й. Когато навлезе в света на детството си, тя напълно забрави за мъжа до нея. Кравите си преживяха спокойно, без да я забелязват, едно семейство булички отлетяха, уплашени от напористото й движение по ливадата.

— Който последен прескочи оградата, губи — извика тя и постави ръка на бодливата тел и я прескочи. След това се спря да наблюдава как този янки ще се изложи при прескачането. Сигурно ще е забавно, помисли си. Щеше да си го върне за думите му относно сеновала.

Дърк обаче не прескачаше бодлива тел за пръв път. Той без никакви затруднения я преодоля.

— Как се справи? — попита тя.

— Това е един от многобройните ми таланти. — Той й се усмихна с ленивото изражение на котарак. — Особено съм талантлив в сеновала. Искаш ли да ти го демонстрирам?

Тя го гледаше — застанал на слънце, очите му превърнати в черни кристали. Какво ли щеше да направи, ако отговореше да, запита се тя. Какво ли щеше да си помисли, ако знаеше, че й се искаше да й покаже това от момента, в който го видя в къщата си в Бийч Маунтън. Никога нямаше да разбере. Тя вече изпитваше твърде силни чувства към този мъж — възхищение, силно привличане. Дори и съчувствие към малкото уязвимо дете, което прозираше под демонстративната му арогантност. О, не, изпълнение в сеновала щеше да бъде нещо повече от демонстрация. То щеше да бъде начало на нещо, начало, което тя си беше забранила.

— Не — отвърна тя студено.

— Може би някой друг път? — попита той нежно.

— За нас няма да има друг път, Дърк.

Думите им се тлачеха между тях като мъглата в Бийч Маунтън. Той знаеше, че тя казва истината. Макар че предложението за сеновала бе направил полу на шега, в чувствата му нямаше никаква шега. Той си помисли, че трябва да й е благодарен, че тя поставя спирачки. Това беше нещо, което той самият трябваше да направи още отдавна.

— Права си, аз все забравям, че съм годеник под наем. — Той се обърна и прескочи отново оградата.

Тя не знаеше какво точно бе очаквала, но в никакъв случай такова бързо съгласие. Кой знае защо, това я разочарова.

— Няма ли да дойдеш до любимото ми място? — попита тя.

— Не, не днес. — И никога, допълни си наум той. Любимите местенца бяха табу за хора с неговата професия. Той си тръгна, без да се обърне нито веднъж. Знаеше, че ако я погледне, може да промени мнението си.

Елън изправи рамене и повдигна брадичката си. Слава богу, че се отървах — промърмори си тя. Забеляза един присмехулник, кацнал на върха на древен дъб. „Какво става с мен?“ — попита го тя.

Птичката не й отговори. Тя почака за миг, възпирайки се да гледа отдалечаващия се гръб на Дърк, но после не издържа. Обърна се и го проследи как се отдалечава в посока към фермата. Раменете му бяха изправени, походката — силна и решителна, но нямаше напереност в нея. Сърцето й лудешки заби и й се прииска да се затича подир него, но си остана от другата страна на оградата.

— Тук ми е мястото — каза тя на птицата.

След това отиде до любимото си място, но вече нещо от обаянието му се беше изгубило.

 

 

Щатският парк „Дейви Крокит“ беше мястото на ежегодните сбирки на фамилията Станфорд. Елън спря колата си под едно гигантско дърво и се обърна към другарите си:

— Хайде, време е да се проявим.

— Защо ли се чувствам като християнин, хвърлен на лъвовете? — попита Дърк.

— Не се притеснявай, Джиджи ще те пази.

Той погледна голямата черна ръка, вкопчена в рамото му.

— Именно това ме притеснява.

Рут-Ан изсумтя:

— Голяма работа. Това лесно ще се разреши. — Тя бръкна в голямата си дамска чанта и извади от нея пакет чипс. — Ела с мен, Джиджи, ще хапнем малко преди обяд.

На Джиджи нямаше нужда да й се обяснява на знаков език какво ще последва. Тя пусна Дърк и щастливо излезе от колата с Рут-Ан.

— Ха, старата Мърморана ме спаси — отбеляза сухо Дърк.

— Не се заблуждавай от първите впечатления. Тя има златно сърце — каза Елън.

— И е мнителна като таралеж. Хайде да тръгваме за шоуто.

Елън излезе от колата и малко смутено хвана Дърк под ръка. Минаваше дванадесет на обяд и слънцето яростно напичаше събралите се роднини. Потискаща горещина на талази се издигаше от земята и атакуваше бърборещите Станфордови и многобройните им съпрузи, роднини и зетьове, снахи, деца. Елън тайно се прекръсти измамата им да не бъде разобличена.

Като вървеше с Дърк към тълпата, тя погледна да види първото му впечатление от роднините й. Изражението му беше спокойно, бе леко разсеян и тя не можа да прочете нищо. Държеше се така след случката при оградата тази сутрин. Тя се чудеше за какво ли си мисли, но след това бързо реши, че няма значение. Мъже с тъмно минало нямаха място до жени, посветени на самотни изследвания в отдалечени местности.

Изведнъж тя застана нащрек в очакване на гръм и мълнии с приближаването на пралеля й Хортензия. Хортензия се славеше с две неща сред роднините — остър език и гръмък глас. Тя безмилостно употребяваше и двете. Потвърдено бе на практика, че един сеанс с леля Хортензия бе достатъчен да накара иначе силни личности да се превърнат в жалки страхливци.

— Ааа… значи тава е годеникът — изрече леля Хортензия. Воднистият й поглед изследва Дърк от горе до долу, след това тя се обърна към Елън: — Защо никой не ми е споменал, че е с черни очи? Никога не съм имала вяра на мъже с черни очи. — Гръмогласното й отрицание на чернооките мъже бе следствие на личен опит. Мъжът й — черноок, чернобрад великан — след петнадесетгодишен брак с внушителната Хортензия бе избягал с друга жена.

Елън изпъшка наум. Не можа ли Дърк да се срещне най-напред с леля Гърт или чичо Хенри? Защо не срещна всеки друг, само не и леля Хортензия.

— Дърк, запознай се с леля Хортензия Уинфилд, лельо Хортензия, това е Дърк Смит… — Тя направи пауза, ужасена. Дори не си спомняше мнимото му име.

— … Колдуел Трети — допълни той, без да се смути. Покланяйки се от кръста, той галантно взе ръката й и я вдигна до устните си. — Няма да имате нищо против и аз да ви наричам лельо, нали? — Той взе ръката й да го хване под ръка и се запъти към шатрата. — Макар че съм длъжен да кажа, че изглеждате твърде млада да сте нечия леля изобщо. — Той провери по лицето й ефекта от комплимента и видя, че острите линии по него се смекчиха. Горката бабичка, помисли си той, сигурно някой тъмноок мъж я е измамил.

Елън наблюдаваше изумена как легендарната Станфордска брадва загубваше остротата си. Нищо чудно, помисли си тя, и аз да съм изгладила някой от ръбовете си, откакто Дърк навлезе в живота ми. Вървеше покрай тях и му се възхищаваше как очарова леля й.

— Какво ви е мнението за Робърт Е. Лий? — попита Дърк Хортензия.

— Той е един от най-достойните мъже на Юга. Солта на земята — отговори тя.

— А какво ще кажете за Джеферсън Дейвис? — попита Дърк, докато минаваха под една цъфнала мимоза.

— Велик ден за Юга е денят, в който се е родил.

— Не бихте ли казали, че те са достойни мъже? — продължи Дърк.

— Бих се заклела в името на Джеферсън Дейвис и Робърт Е. Лий — заяви леля Хортензия тържествено.

В очите на Дърк се появи игриво пламъче.

— Но те са били чернооки.

Подметките на леля Хортензия набиха спирачки върху утъпканата пътека. Вдигна се прах около тях и се налепи по порите на кожата им.

— Младежо, да не би да искате да опетните името на Юга? — Леля Хортензия се изправи в пълен ръст. Тя винаги се гордееше, че може да гледа хората право в очите, но сега, макар че изпъваше врата си максимално и беше застанала почти на пръсти, не можа да достигне равнището на очите на Дърк.

— Не, госпожо — отговори той с южняшки акцент, който накара Елън да се свие от ужас. — Опитвам се просто да защитя чернооките мъже.

Леля Хортензия, застанала сериозно посред пътеката, анализираше думите на Дърк. Неочаквано тя отметна назад главата си и избухна в смях. Сълзи потекоха по бръчките на бузите й и лицето й заприлича на пътна карта.

— Я го гледай ти! — извика тя от удоволствие. — Казвам ти — обърна се тя към Елън, — момиче, та ти си намерила съкровище! Истинско съкровище! Заслужава си да се държиш за този, който може да се изправи срещу старата бойна брадва. — Тя потупа Дърк по бузата и ги остави, поклащайки глава и мърморейки: — Да не го очакваш… от черноок!

След като леля Хортензия се смеси с тълпата, Елън погледна Дърк.

— Ама те наистина ли?

Той се направи на ударен.

— Кои те, наистина какво?

— Робърт Е. Лий и Джеферсън Дейвис наистина ли са били чернооки?

— Откъде да зная? Аз съм янки.

— Ти си мошеник. — Но много чаровен мошеник, помисли си тя. Опасно чаровен. Той небрежно постави ръката си върху раменете й и тя почувства топла вълна, която нямаше нищо общо с времето. — Впрочем кой си ти, Дърк Смит Колдуел Трети?

— Аз съм мъжът, създаден от теб. Твоят годеник. Човекът на твоите мечти. — Мускулите на ръката му се стегнаха и тя почти помисли, че ще се наведе да я целуне.

Тя притихна, вдишваше сладникавата миризма на мимозата и се вглеждаше в очите му. Кехлибарен проблясък освети дълбините им — това беше пламъче нежност, което издаваше човека под фасадата, но след миг очите станаха непроницаеми, залостени и тъмни като вечната нощ. Тя си помисли, че всеки път отсега нататък, щом помиришеше цъфнала мимоза, непременно щеше да се сеща за светлината в тези очи.

— Да вървим, о, мъж на моите мечти! — каза тя леко. — Не трябва да оставяме фамилията да ни чака.