Урсула Ле Гуин
Пътят на една жена към свободата (4)

4. Яйоуе

Ето че корабът ни успя да стигне до космическата площадка на Яйоуе. Първо свалиха опакованите машини, след това останалия товар. Ние излязохме от корпуса, като едва пристъпяхме и се опирахме едни на други, защото не можехме още да се приспособим към гравитацията на този нов свят. Той ни притегляше към центъра си, заслепявайки ни със светлината на слънцето, до което бяхме по-близо от всякога.

— Насам! Насам! — крещеше някой. Аз бях доволна да чуя собствения си език, но хората от Бамбур се оглеждаха неразбиращо.

Оттук, съблечете се, почакайте — първите думи, които възприехме в Свободния свят, бяха нареждания. Трябваше да бъдем обеззаразени (болезнена, изтощителна процедура) и прегледани от лекари. Всичкият ни багаж също трябваше да бъде обеззаразен и прегледан. Това не ни отне много време. Получих си обратно дрехите, дето бях носила вече две седмици. Радвах се, че са ме освежили. Най-накрая ни разпоредиха да застанем в редица в един от товарните хангари. Все още над някаква врата висеше надпис АККЯ — Аграрна колониална корпорация на Яйоуе. Последователно ни преведоха през пропуска за влизане.

Мъжът, който ме обслужи, бе нисък, бял, на средна възраст и с очила — подобен на всеки друг асет чиновник в града, обаче аз го погледнах с най-голямо благоговение. Беше първият яйоуеец, с когото общувах. Задаваше ми въпроси, за да попълни емигрантска бланка, и записваше отговорите.

— Знаеш ли да четеш?

— Да.

— Умения?

Позапънах се малко и отвърнах:

— Мога да преподавам… да преподавам начална грамотност и история.

Той изобщо не вдигна очи към мен.

Бях готова да бъда толерантна. В края на краищата от Яйоуе не ни бяха молили да дойдем. Пуснаха ни само, защото разбираха, че ако ни върнат, ще бъдем екзекутирани публично. За Бамбур ние бяхме доходен товар, но на Яйоуе можехме да създадем доста проблеми. Ала мнозина от нас притежаваха разни полезни умения и аз останах доволна, че се интересуваха от тях.

Щом минахме през пропуска, ни разделиха на две групи според пола. Йоке ме прегърна и отиде към своята страна, като се смееше и ми махаше. Скоро видяхме как всички мъже бяха заведени до редовния автобус, който пътуваше до старата столица. Чак сега търпението ме напусна и моите надежди помръкнаха. Взех да се моля: „Велики Камие, само това не, не и тук!“ Страхът ме озлоби. Когато един господинчо дойде и започна отново да раздава нареждания: хайде, идвайте, оттук, аз приближих до него и му казах:

— Кой сте вие? Къде ни водите? Ние сме свободни жени!

Той беше едър човек, с кръгло бяло лице и сини очи. Сведе поглед към мене, отначало свъсен, но после ми се усмихна:

— Да, сестричке, свободни сте. И все пак всички трябва да се трудят, не е ли така? Вие, дамите, ще идете на юг. Нужни са хора за оризовите плантации. Ще поработите малко, докато припечелите пари и се ориентирате. Ако това не ви харесва, ще се върнете обратно. Там винаги могат да си намерят и по-красиви създания от вас.

Никога не бях чувала тукашния акцент — благозвучно, неотчетливо смекчаване на съгласните и дълги, ясни гласни. Въобще не бях чувала жените асети да бъдат наричани дами. Никой досега не беше ме назовавал сестричке. Пък и последната реплика бе използвана добронамерено, не в лош смисъл. Останах много объркана и не можах да отговоря нищо. Обаче химичката Туалтак заяви:

— Вижте, аз не съм дошла да работя на полето. Аз съм квалифициран учен…

— О, всички вие сте учени — каза яйоуеецът с широка усмивка. — Хайде, госпожи, побързайте!

Той крачеше напред, а ние го следвахме. Туалтак продължаваше да му обяснява, ала мъжът не й обръщаше никакво внимание.

Заведоха ни до един вагон, отбит на страничен коловоз. Огромното ярко слънце клонеше към залез. Небето бе цяло в оранжеви и розови отблясъци, озарено от светлина. Долу пробягваха тъмни и издължени сенки. Топлият въздух бе прашен и сладостно ухаеше. Докато чакахме, за да се качим в купетата, полека се наведох и вдигнах плоско червеникаво камъче от насипа. Беше кръгло, с тънка бяла лентичка, която го опасваше. То бе част от земята на Яйоуе. Аз държах Яйоуе в ръка. И това късче също съм запазила до ден-днешен.

Преместиха вагона ни на централните релси и го скачиха за влакова композиция. Щом потеглихме, ни поднесоха вечеря: супа от огромни котли, които се плъзгаха на колела през коридора, купи със сладък ориз от мочурищата, пини — специалитет при нас, а тук най-обикновена храна. Ядохме до насита. Наблюдавах как последните меки лъчи угасват зад веригата от хълмове, край която се движеше влакът. Скоро се появиха звездите. Луни липсваха. Никога повече нямаше да ги има. Никога повече. Ето че видях Уерел да се разгаря на изток. Бе голям синкаво-зеленикав пламък, който изглеждаше точно така, както Яйоуе изглежда от Уерел. О, вече нямаше да зърна как Свободният свят изгрява подир залеза. Сега планетата на домакините следваше порасналото слънце.

Жива съм и съм тук, казах си аз. И следвам слънцето. Престанах да мисля за всичко друго и заспах, люляна от влака.

Свалиха ни на втория ден в един град на реката Йот. Нашата група от двайсет и трима човека беше бързо разцепена и десет от нас бяха закарани с волска кола до селото Хагайот. Някога то е било лагер на АККЯ, където са отглеждали кафяв ориз — основната храна на колониалните роби. Днес бе превърнато в кооперативно средище, към чийто състав ни включиха. Заживяхме с характерния ритъм на местните хора, освен когато дойдеше време за плащане. Тогава трябваше да върнем част от надниците си, за да се издължим на кооператива.

Напълно разумно бе така да се уреждат отношенията с емигрантите, които нямаха пари, не знаеха езика и не притежаваха особени умения. Но аз не разбирах защо бяха пренебрегнали нашата квалификация. Защо например изпратиха полските работници от Бамбур в града, а не тук? Защо на оризищата превиваха гръб само жените?

Не проумявах и по какви причини (както много скоро установих) мъжете вземат всички решения и раздават всички заповеди. Все пак усетих, че те доста се боят от уерелианките, които не бяха свикнали да търпят нареждания от себеравни. Разбрах също, че съм длъжна да се подчинявам безропотно и дори да не си и помислям да оспорвам нещо. Селяните от Хагайот гледаха на нас злобно и мнително, винаги готови да размахат камшик, както някога тъмнокожите господари.

— Може и да сте учили мъжете какво да правят там, откъдето идвате — заяви ни бригадирът още през първия ден на полето. — Но това си е било във вашия свят, докато ние тук се трудим заедно като свободни хора. Приискало ви се е да бъдете босове с рокли. Е, при нас такива работи не минават…

От „дамската“ страна имаше старици, обаче те не се радваха на определена почит като нашите в Шомеке. Отначало в лагерите са липсвали всякакви жени и силният пол сам си организирал живота и си разпределял влиянието. Когато най-сетне бяха започнали да изпращат робини в тези робски кралства на мъжете, за тях не останала никаква власт. Те нямали глас в нищо. И докато не тръгнали да се местят в градовете, на Яйоуе ги смятали почти за добитък.

Така аз се научих на мълчание.

За мен и Туалтак нещата не бяха толкоз лоши, колкото за нашите осем спътнички от Бамбур. Ние бяхме първите емигранти, които виждаха селяните тук. Уви, те знаеха само един език. Решиха, че бамбурските жени са вещици, понеже не били говорели по „човешки“. И когато гостенките общуваха помежду си на своя роден диалект, получаваха за това удари с камшик.

Нека си призная, че през първата година в Свободния свят се чувствах тъй зле, както и в Зескра. Мразех да кисна по цели дни из плитките води на оризищата. Стъпалата ни бяха вечно мръсни, подути и пълни с някакви ситни, вмъкващи се под кожата червейчета — трябваше да ги чистим всяка вечер. Но работата бе полезна и не особено тежка за здрав човек. Всъщност не тя ме смазваше.

Хагайот не беше селище с племенно устройство, нито пък толкова консервативно като други места, за които узнах по-късно. Тук момичетата не бяха подлагани на ритуално изнасилване и на всички сънароднички им бе гарантирана известна сигурност, ако си стоят покорно откъм своята страна. Една жена прескачаше рова с мъж само по собствена воля. Ала щом отидеше някъде без придружител или дори се отделеше от групата в оризището, приемаха, че „нарочно си го търси“. Тогава всеки господинчо се усещаше в правото си да упражни насилие над нея.

Сприятелих се с някои от жените в селото и от Бамбур. Наистина не бяха по-малко невежи, отколкото аз преди пет-шест години, но между тях имаше и доста по-умни. Изобщо нямах шанс да се сближа с мъже, защото те се смятаха за наши собственици. Аз не можех и да си представя как е възможно животът в Хагайот да се промени. Чувствах се особено потисната нощем, докато будувах в колибата между спящите тела и си мислех: затова ли загина Уалсу?

През втората година от престоя ми тук реших да не се оставя да потъна в пълно отчаяние. Една от бамбурските пришълки, която бе кротка и смирена и не схващаше достатъчно добре за какво става дума, а пък постоянно я пребиваха с камшици, задето говори собствения си език, се самоуби насред големите оризища. Беше легнала в топлата плитка вода (не по-висока от коленете й!) и се бе удавила. И аз се страхувах от това покорство пред съдбата, от тази локва на отчаянието. Хрумна ми да използвам способностите си, за да ограмотявам хората от селото.

Написах скромни букварчета върху оризови листа и направих всичко като игра, предназначена за малките деца. Част от по-възрастните момичета и майките им също проявиха любопитство. Някои знаеха, че гражданите могат да четат, и смятаха това за чудна мистерия, магьосничество, което е причина онези да имат такова голямо влияние. Аз не оборвах подобни схващания.

За жените нахвърлях първоначално пасажи от Аркамие, които успях да си спомня, за да не разчитат на мъжете „жреци“ да им ги рецитират, когато те благоволят. Яйоуейките бяха горди, че са се научили да разгадават по букви тия стихове. След това помолих една приятелка да ми разправи някаква случка от живота си — тя ми разказа как като дете се натъкнала на ловен котарак в тресавището. Аз записах историята и я озаглавих „Лъвът от тресавището в моите представи“ от Аро Сайуги; после я прочетох на глас пред авторката и група момичета и жени. Всички се забавляваха и много се смяха. Сайуги се просълзи, щом докосна листа, върху който лежаха собствените й думи.

Вождът на селото и неговите главатари, надзиратели и почетни синове, въобще цялата йерархия и местна власт се отнасяха с подозрение и неприязън към моето преподаване, но не им се щеше открито да ми забранят. Управата на Йотеберския регион бе разпространила съобщения, че в страната се отварят училища, където да се изпращат децата за по половин година. Селяните знаеха, че техните наследници ще имат полза, ако отидат там що-годе грамотни.

Избраният син, едър, кротък, блед човек, ослепял с едното око от рана през войната, най-сетне дойде при мен. Беше се облякъл в служебната си униформа — тясно и дълго сако, каквото уерелианските собственици са носили преди три века. Каза ми, че нямам право да уча момичетата да четат, а само момчетата.

Аз му отвърнах, че или ще се занимавам с всички деца, които желаят, или с никое.

— Девойчетата не искат да се обучават — подчерта той.

— Напротив. Четиринайсет от тях са готови да посещават занятията ми. И едва осем момчета. Нима ще кажеш, че момичетата не се нуждаят дори от религиозно образование, Избрани сине?

Последва пауза.

— Те би трябвало да опознаят живота на Туал Милосърдната — забеляза мъжът.

— Тогава ще им напиша историята на Мадоната — веднага реагирах аз.

Той бързо се отдалечи, за да запази достойнство.

Колкото и незначителна да беше тази победа, тя ми достави удоволствие. Най-малкото щях да преподавам още известно време.

Туалтак непрекъснато ме убеждаваше да избягаме в някой централен град. Химичката бе много отслабнала, защото не свикна да приема тежката храна. Мразеше своята работа и хората тук.

— Ти може и да понасяш всичко това, нали си отраснала в колония, сред калта. Обаче аз не съм. Майка ми беше наемна служителка, ние живеехме в хубави стаи на улица „Хаба“, а аз бях най-блестящата стажантка, която някога са имали в лабораторията… — и тя продължаваше отново и отново да се връща към света, който бе загубила.

Все повтаряше, че иска да се махне. Помъчих се да си спомня картите на Яйоуе в изчезналите ми книги. Знаех, че голямата река Йот извира от централната част на страната и лъкатуши три хиляди километра към Южното море. Но къде по-точно се намирахме ние в тази огромна дължина, колко ли далеч бяхме от Йотебер, разположен на делтата й? Между Хагайот и града сигурно лежаха стотици селища като нашето.

— Случвало ли ти се е да те изнасилят? — попитах веднъж Туалтак.

Младата химичка се обиди.

— Долу бях наемница, а не жена за употреба.

— Аз пък съм била такава цели две години. Ако още веднъж някой тип ми посегне, ще убия или него, или себе си. Мисля, че две жени от Уерел, тръгнали сами на път, рискуват да бъдат изнасилени. Нямам кураж да го направя, Туалтак.

— Не може навсякъде да е същото като тук! — извика тя толкова отчаяно, че гърлото ми се стегна и аз се задавих в сълзи.

— Навярно когато отворят училища, ще дойдат хора от градовете… — ето цялата надежда, която успях да й вдъхна. — Моли се тази година реколтата да е добра и да си получим надниците. После току-виж сме хванали някой влак…

Това наистина беше най-голямата ни надежда. Основният проблем бе дали ще съумеем да си вземем парите от вождовете и тяхната кохорта. Кооперативните приходи се държаха в една каменна къщичка, наричана Хагайотската банка, и само големците ги виждаха. Всеки човек имаше отворена сметка тук и всички си пазеха квитанциите като зеницата на окото. Началникът на банката беше готов да ти напише документ, ако искаш, но жените и децата нямаха право да теглят нито стотинка. Е, даваха ни някакви заместители — глинени парчета, белязани от споменатия началник, с които можехме да купуваме разни селски стоки помежду си: дрехи, сандали, инструменти, мънистени огърлици, оризова бира. Уверяваха ни, че истинските ни доходи стоят на сигурно място. Спомних си за онзи сакат мъж от Шомеке, който подскачаше и пееше: „Господи, пари в банката! Ах, чудо невидяно!“

Още преди ние да се появим, жените бяха протестирали срещу въпросната система. Сега имаха подкрепата и на нас деветте.

Една вечер попитах своята приятелка Сайуги, чиято коса бе бяла като кожата й:

— Ти, миличка, чувала ли си какво е станало в Надами?

— Да — отвърна ми тя. — Всички жени се вдигнали на бунт, а после мъжете въстанали срещу господарите. Но нямали оръжие. И ето че през нощта някаква девойка откраднала ключа от кутията на собственика и отворила вратата на крепостта, където босовете държали пушките и патроните. Така робите се въоръжили. Убили представителите на корпорацията и провъзгласили Надами за свободна територия.

— Следователно и на Уерел тази история е известна. Дори и там се говори, че слабият пол е поставил началото на Освободителното движение. Ами тук мъжете приказват ли за това? Знаят ли го?

Сайуги и другите наоколо кимнаха.

— Ако една девойка е отървала робите от Надами, може би жените от Хагайот ще успеят да освободят парите, които ни се полагат.

Моята приятелка се разсмя. Тя подхвърли на група старици:

— Чуйте само какво казва Ракам. Само я чуйте…

След много разговори в продължение на цял месец най-сетне бе създадена делегация от трийсет пратенички. Преминахме моста над рова откъм мъжката страна и най-церемониално поискахме да се срещнем с вожда. Нашият основен довод в преговорите беше срамът. Сайуги и по-смелите селянки трябваше да опипат почвата, защото те знаеха докъде могат да засрамят мъжете, без да ги разгневят и ожесточат. Слушах как говорят хора с достойнство и гордост. За първи път, откакто бях дошла на Яйоуе, се усетих част от тези люде, почувствах се горда и достойна заедно с тях.

Нищо в едно село не става бързо. Ала след жътвата идната година работничките от Хагайот съумяха да си изтеглят в брой собствения дял от банката.

— Сега ще се борим за друго — казах на Сайуги, понеже тук изобщо липсваше тайно гласуване. Когато се провеждаха местни избори (дори за ратифициране на Конституцията), вождовете попълваха и пускаха бюлетините за своите сънародници. А от името на жените просто нямаше никакви бюлетини.

И те написаха изявление, с което искаха равно участие.

Но аз не останах в селото, за да помогна да се осъществи тази промяна. Туалтак беше наистина болна и полуобезумяла от желание да се измъкне от мочурищата, да иде в града. Естествено и аз мечтаех за същото. Тъй че щом си взехме заплатите, Сайуги и няколко други жени ни закараха с каруца до гарата. Там вдигнахме флага като сигнал, че има пътници за качване, та да спре следващият влак.

Той дойде подир три часа. Това бе дълга композиция, натоварена с ориз, който трябваше да бъде доставен в преработвателните заводи на Йотебер. Настанихме се във вагона за персонала с още неколцина яйоуейци от околността. Бях затъкнала един голям нож в колана си, обаче никой от мъжете не се отнесе непочтително към нас. Далеч от лагерите си те бяха скромни и свити. Седях сгушена в ъгъла и гледах огромните диви мочурища и селата по брега на пълноводната река. Искаше ми се това мое пътуване да продължи завинаги. Но на леглото под мен Туалтак кашляше и се оплакваше. Когато спряхме в Йотебер, бе толкова отслабнала, че се наложи да я заведа на лекар. Някакъв униформен мъж от персонала прояви внимание и ни обясни как да стигнем до болницата с обществения транспорт. Докато с трясък се движехме из претъпканите улици, аз бях щастлива в пълния автобус и не можех да го скрия.

В болницата ни поискаха гражданските документи.

Никога не бях чувала за такива неща. По-късно установих, че те са били дадени на вождовете от Хагайот — големците ги задържали, както всички бумаги на „техните“ жени.

Изведнъж долових една служителка на гишето да казва на друга:

— Как е възможно човек да изпадне така?

Аз знаех много добре каква гледка представлявам. Знаех, че и двете приличаме на мръсни отрепки. Разбирах, че им се струвам глупава и невежа. Но след тази реплика гордостта и достойнството ми се пробудиха. Пъхнах ръка във вързопа и измъкнах оттам удостоверението си за освобождение с онова, което Ерод бе написал върху него. То беше омачкано и изпоцапано.

— Ето най-важния документ — произнесох на висок глас, който накара онези кокони да трепнат и да се обърнат. — Подпечатан е с кръвта на моята майка и моята баба. Приятелката ми тук е болна. Има нужда от спешна помощ. Тъй че доведете веднага лекар!

Някаква слаба, нисичка жена свърна към нас от коридора:

— Елате насам.

Една от чиновничките на гишето се опита да протестира. Нашата спасителка само я изгледа. Последвахме я в амбулаторията.

— Аз съм доктор Йерон и в момента служа като медицинска сестра. А вие сигурно идвате от Стария свят, от Уерел? Седни тук, детето ми, свали си ризата. Откога си на Яйоуе?

Буквално след четвърт час тя вече бе определила диагнозата на Туалтак и я бе настанила в болничното отделение за почивка и наблюдение. После, узнала за премеждията ни, ме изпрати с бележка до нейна приятелка, която можеше да ми намери квартира и работа.

— Преподавател! — възкликна доктор Йерон. — О, момиче, та ти си като дъждовна вода за тази пресъхнала земя!

И наистина първото училище, с което говорих, беше готово да ме наеме веднага, за да преподавам всичко, каквото си пожелая. Но понеже идвах от капиталистическа страна, отидох да обиколя и друга места — исках да проверя дали няма да ми дадат по-голяма заплата. Върнах се обаче в първото. Хората там ми харесаха.

Преди Освободителната война градовете на асетите откупували своята относителна самостоятелност, като плащали данък от спечеленото. Така те разполагали с болници, училища, редица образователни програми. Имало дори университет за тях в старата столица. Корпорациите, разбира се, следели и цензурирали всичко, което се преподавало и пишело, в зависимост от собствените си интереси. Но въпреки тия строги ограничения асетите успявали да използват достъпната им информация, както намерят за добре, а гражданите на Яйоуе ценели образованието много високо. През войната, която траяла дълги години, тази система за постигане на света рухнала. Цяло едно поколение възмъжало, без да познава нищо друго, освен как да се бие и да се укрива, освен болестите и глада.

Веднъж директорът на моето училище ми каза:

— Нашите деца са отраснали неграмотни и невежи. Защо тогава се чудим, че вождовете в колониите просто заеха мястото на босовете от корпорациите? Кой е можел да им попречи?

Всички честни хора бяха страстно убедени, че тъкмо образованието ще доведе до истинската свобода. Те продължаваха да водят война за своето Освобождение.

Йотебер бе голям, беден, слънчев град, който се простираше на длъж и шир с ниските си сгради и огромни сенчести дървета. Из него се ходеше главно пеша; само велосипеди и някои обществени автобуси подрънкваха сред бавно влачещите се тълпи. Бараки и колиби се редяха цели мили надолу по наводняваните райони край течението на реката. Зад дигите почвата беше достатъчно плодородна за земеделие. Сърцето на града бе разположено върху плоско възвишение — от него се спускаха преработвателните комбинати и разпределителните станции на влаковете. Центърът ми напомняше столицата на Вое Дайо, но по-стар, някак по-скромен. Нямаше ги големите магазини на собственици, хората продаваха всичко на открити сергии из пазарите. Тук, на юг, въздухът беше мек и топъл, морски въздух, потопен в слънчева светлина и омара. Продължавах да се чувствам щастлива. По Божията милост аз съм човек, който бързо забравя тегобите, и в град Йотебер наистина изпитвах щастие.

Ето че Туалтак се възстанови, после си намери хубава работа като химичка в една фабрика. Рядко се виждах с нея, защото нашето приятелство бе продиктувано по-скоро от обстоятелствата, а не по лично предпочитание. Винаги, когато я срещнех, тя ми говореше за улица „Хаба“, за нейната лаборатория на Уерел и все се оплакваше от живота.

Доктор Йерон не ме забрави. Изпрати ми вест да я посетя и аз го сторих. Сетне ме покани на събрание на някакво образователно дружество. Това бе група от демократично настроени хора, предимно учители, които полагаха усилия да преодолеят властта на племенните и регионалните вождове при новата Конституция. Мъчеха се да изличат старото робско съзнание — закостенялата, потискаща йерархия, с която се бях сблъскала в Хагайот. Моят опит им беше доста полезен, защото като граждани всички те бяха попадали по-рядко под ударите на игото. Най-активни в своя гняв бяха жените в групата. Претърпели най-големи беди през годините на Освободителното движение, сега нямаха какво толкова да губят. Накратко, мъжете се придържаха към постепенно извоюване на права, а пък дамите — към революционния дух. Тъй като идвах от Уерел и не познавах политиката на Яйоуе, през повечето време аз не вземах страна. Трудно ми беше да говоря. По принцип умеех да го правя и понякога имах да кажа много, обаче мълчах и слушах. Тези хора заслужаваха да бъдат чути.

Вече бях проумяла, че невежеството защитава позициите си най-остро и неграмотността е най-ловка. Макар че Вождът (тоест президентът на Йотебер, овластен чрез фалшифицирани избори) не разбираше нашите контраманипулации на образователните програми, той енергично контролираше училищата, изпращайки инспектори да следят нашите часове и да цензурират книгите ни. Но най-важното — също както корпорациите навремето, големият управник бе завладял телеканала. Новините, разните блокове, марионетките, участващи в предаванията на живо… на всичко той дърпаше конците. Как тогава учителите да преодолеят цензурата? Простите родители оставяха децата си да включват екрана и да слушат, гледат, чувстват онова, което Вождът искаше да знаят: свободата, това е покорност пред водачите, благородството е в силата, мъжествеността пък се крепи чрез власт и насилие. Срещу въплъщаването на тези истини в реалния живот и тяхното съпреживяване по канала какво можеха да сторят думите?

— Грамотността е ирелевантна^[1] — опечалено вметна една от нас. — Правителството е намерило пряк път до умовете на хората, използвайки постлитературни информационни технологии…

Замислих се над забележката й, макар да ми бяха неприятни сложните изрази, които употребяваше. Имах вътрешното усещане, че е права.

За моя изненада, на следващото ни събрание се появи един пришълец, заместник-посланик от Екумен.

Предполагаше се, че той е силен коз в подкрепа на президента, защото бе изпратен от старата столица очевидно да даде рамо в борбата му срещу Световната партия. Тя все още беше доста влиятелна тук и настояваше да не се допускат никакви чужденци на Яйоуе. Смътно бях чувала, че съществува такъв човек, обаче не очаквах да го срещна на сбирка на подривни училищни преподаватели.

Оказа се нисък мъж с червеникавокафяв цвят на кожата, с бяло в ъгълчетата на очите си, но ако се абстрахираме от това, твърде красив. Беше се настанил точно отпреде ми. Седеше съвършено неподвижен, сякаш цял живот бе седял така, и слушаше, без нищо да промълви, сякаш винаги е слушал по този начин. В края на събранието се огледа и извърна странните си очи право към мене.

— Радосе Ракам? — попита тихо.

Аз кимнах, онемяла от удивление.

— Наричам се Йехедархед Хавжива. Наскоро получих книги за вас от Стария Ритъм.

Ококорих се.

— Книги ли?

— От Стария Ритъм — повтори той. — Есдардон Айа от Уерел.

После се усмихна. Имаше широка, открита усмивка.

— О, и къде са те? — извиках аз.

— Вкъщи. Довечера можем да ги пренесем, ако желаете. Разполагам с кола.

Чужденецът подхвърли предложението си с известна ирония и безгрижие, като човек, от когото не се очакваше да притежава кола, макар че му е драго.

Доктор Йерон се приближи към нас.

— Значи я откри — кимна му тя.

Йехедархед я погледна с такова светнало лице, че на мен ми мина през ума: сигурно те двамата са любовници. И тук не би имало нищо необичайно, въпреки че лекарката бе доста по-възрастна. Наистина Йерон беше привлекателна жена. И все пак колко странно бе да се замисля над това, защото в стила ми никак не влизаше да се занимавам с личните работи на хората. Тези неща изобщо не ме вълнуваха.

Докато говореха, той я докосна с ръка и аз забелязах голямата нежност в неговия жест — почти неуверен, но доверчив. Да, ето го великото чувство. На раздяла обаче те не си отправиха онзи поглед на взаимно интимно разбирателство, както обикновено постъпват влюбените.

Скоро потеглихме със служебния автомобил на пришълеца. Двете му телохранителки пътуваха на предните седалки. Сетихме се отново за Есдардон Айа, чието име в свободен превод означаваше Стария Ритъм. Тогава аз му разказах как мъдрият Айа бе спасил моя живот, изпращайки ме тук. Той слушаше така, че ми бе леко да продължавам. Признах без стеснение:

— Направо се поболях по книгите си. Мислех за тях и ми липсваха като семейство. Сигурно е глупаво човек да се чувства по такъв начин.

— Защо да е глупаво? — попита мъжът. Имаше чуждестранен акцент, но говореше твърде гладко местния език, а лицето му бе красиво, смирено и сърдечно.

Започнах да обяснявам всичко наведнъж:

— Ами те са толкова скъпи на сърцето ми, защото бях неграмотна, когато отидох в града. Именно те ми дадоха свободата, въведоха ме в целия свят… в световете. Сега виждам, че телекомуникациите, холоекраните и предаванията на живо значат много повече за хората, понеже им създават усещане за настояще. Може би привързаността към книгите е просто привързаност към миналото. Яйоуейците трябва да се борят за бъдещето. Пък и ние никога няма да успеем да променим човешкото съзнание само с думи.

Гостът ме слушаше съсредоточено, както преди на събранието, и после бавно отвърна:

— Но думите са съществен начин на мислене. Добрите книги пазят знаците на истината… Аз също не умеех да чета до зрялата си възраст.

— Странно. Не разбирам.

— Всъщност знаех да чета, обаче не го правех. Живеех в нещо като село. А библиотеките са нужни в градовете — подчерта той така категорично, сякаш бе размишлявал по въпроса. — Ако нямаме книжовност, всяко поколение ще трябва да започва все отначало. Това е чиста загуба на сили. Длъжни сме да съхраняваме словото.

Когато стигнахме неговата къща в горния край на стария квартал, видях в коридора няколко кашона с томове.

— Но тези книги не са мои всичките! — възкликнах аз.

— Есдардон Айа каза, че са твои — отвърна Йехедархед със своята характерна открита усмивка и погледна към мен. При космическите гости е много по-лесно да определиш накъде гледат, отколкото при нас. Тук, с изключение на хората със сини очи, трябва да си на достатъчно близко разстояние, за да разбереш в каква посока се върти тъмната зеница в тъмното око.

— Просто няма къде да държа такова количество — бях смаяна от факта, че Стария Ритъм ми даваше свободата за втори път.

— Е, ами в училище? В училищната библиотека?

Идеята беше добра, обаче веднага се сетих за нахалните инспектори, които щяха да ги преровят, а може би дори да ги конфискуват. Когато изразих своите опасения, заместник-посланикът попита:

— Ракам, какво ще кажеш, ако аз ги представя като подарък от посолството? Тогава инспекторите ще трябва да се съобразяват със ситуацията.

— О! Защо правите всичко това? И двамата с господин Айа сте толкова отзивчиви! Извинете, вие също ли сте от Хейн?

— Да — кимна той, без да отговори на другия ми въпрос. — Бях хейнец. Надявам се някога да стана яйоуеец.

Покани ме да пийнем малко вино, преди едната телохранителка да ме закара до вкъщи. Беше непосредствен и дружелюбен, но мълчалив човек. Предположих, че е бил раняван, защото видях белези по лицето му и вдлъбнатина на главата явно от удар. Запита ме в коя област са книгите ми.

— История — отвърнах.

Той пак се усмихна, този път замислено. Нищо не каза, само вдигна чаша към мен, аз поех своята и ние отпихме.

На следващия ден докара книгите в училището. Когато опразнихме кашоните и сложихме подаръка на лавици, установихме с какво огромно съкровище сме се сдобили.

— Даже в университета не може да се намери нищо подобно — заяви някакъв учител, който беше ходил там в продължение на година.

Имаше исторически и антропологични изследвания на Уерел и на световете от Екумен, творби в областта на философията и политиката от уерелианци или чуждопланетци; имаше също компендиуми^[2] за литературата, поезията и разказа, енциклопедии, научни трудове, атласи, речници. В ъгъла на една етажерка бяха подредени моите собствени книги, моето лично богатство, дори и оная нескопосна „История на Яйоуе“, публикувана от местния университет в година първа след Освобождението. Повечето оставих в библиотеката, но тази и още няколко други взех у дома — от любов, за утеха.

Съвсем наскоро си бях намерила и нова любов. Едно от децата в училище ми донесе малко котенце, едва отбито. Момчето ми го подари с такава гордост и обич, че не можах да откажа. Когато пробвах да го дам на някой колега, всички се засмиваха:

— Ти си избраницата, Ракам!

И тъй, без особено желание аз занесох деликатното създанийце вкъщи. Страхувах се, че е толкоз уязвимо, и изпитвах лека погнуса. Жените от беца отглеждаха свои любими животни, котки и кучета, които хранеха по-добре от нас. Някога дори бях наречена с името на такъв питомец.

Щом понечих да го извадя, гостенчето се уплаши и ми ухапа палеца до кокал. Беше мъничко и крехко, обаче имаше остри зъби. Започнах да се отнасям към него с известно уважение.

Вечерта го оставих да дреме в кошницата, но то се покачи на леглото и взе да ми се завира в лицето. Накрая го пъхнах под завивката. Там си спа напълно спокойно през цялата нощ. На сутринта ме събуди, като почна да се върти отгоре ми, за да гони прашинките, които се открояваха в слънчевите лъчи. Това ме накара да се разсмея още неразсънена, което е твърде приятно. Всъщност не бях се смяла много през живота си, а ми се искаше.

Котето беше съвсем черно; точиците му се показваха едва при определена светлина — и те черни върху катранения фон. Нарекох го Собственика. Открих, че ми е драго вечер след работа да бъда посрещана от моя Собственик.

През следващата половин година планирахме голямата демонстрация на жените. Състояха се доста митинги, на някои отново се засякох със заместник-посланика и вече го търсех с поглед, където отивах. Обичах да наблюдавам как слуша нашите препирни. Едни спореха, че инициативата не трябва да се ограничава само до женските права, защото равенство се полага на целия народ. Други привеждаха аргументи, че по никакъв начин не бива да разчитаме на подкрепа от чужденци, а да създадем чисто яйоуейско движение. Хейнецът Йехедархед мълчеше, но аз се ядосах страшно.

— Да, чужденка съм — заявих. — Значи ли това, че не ви трябвам? Така могат да говорят бившите господари от Уерел — нима с нещо сте по-добри от тях!

Доктор Йерон вметна:

— Бих повярвала, че равенството важи за всички нас, ако го видя записано в Конституцията на Яйоуе.

Утвърдена по времето, когато съм била в Хагайот, тя даваше граждански привилегии само на мъжете. В края на краищата това бе издигнато като наше основно искане: да бъде внесена поправка в същия смисъл и за жените. После — да се осигури право на тайно гласуване и да се гарантира свобода на словото, печата и сдруженията плюс неограничен достъп до образование за всички деца.

През оня горещ ден и аз лежах върху железопътните релси заедно с още седем хиляди жени. Пях в хор с тях. Чух как звучат толкоз много гърла, извисили се мощно в един глас. Беше изключително вълнуващо.

Успоредно с подготовката на голямата демонстрация бях започнала отново да водя публични беседи. Имах дар слово и ние го използвахме. Понякога идваха хулигани или невежи мъже да ме апострофират и заплашват. Те викаха насреща ми:

— Босовско женище такова, дето си взело да ни се правиш на собственичка, я да заминаваш там, откъдето си дошла, черна курво!

Веднъж (онези продължаваха да крещят „Връщай се, връщай се!“) аз се наведох над микрофона, за да кажа:

— Не мога да го сторя. Помня една такава песен от плантацията, където бях робиня преди години…

Усмихнах се и сетне подхванах:

О, о, Яй-о-уе,

никой никога

не се е върнал от теб.

Песента ги накара да млъкнат. Усетиха я — и тях ги прониза нейната ужасна мъка, тъй дълбокият й копнеж.

След нашата голяма демонстрация вълненията не стихнаха, но имаше моменти, в които падахме духом и Движението не се движеше според израза на доктор Йерон. Точно тогава отидох при нея, предложих й да основем печатница и да започнем да издаваме книги. Това бе моя мечта още от времето в Хагайот, когато Сайуги докосна своите думи, написани върху хартия, и се разплака.

— Приказките отминават — рекох аз. — Всички слова и образи на телеекрана също отминават и всеки може да ги преиначи. Книгите обаче остават. Те са нещо трайно, изграждат тялото на историята, както казва Йехедархед Хавжива.

— Ами инспекторите? — възрази ми доктор Йерон. — Преди да се въведе поправката за свобода на печата, вождовете няма да допуснат нищо освен онова, което налагат те.

Но на мен не ми се щеше да се откажа от тази идея. Знаех, че в Йотебер не можем да публикуваме политически материали, ала настоявах да опитаме с разкази и стихове на жени от региона. Други смятаха, че това е излишно пилеене на енергия. Дълго време въпросът беше дискусионен. Господин Йехедархед се завърна от поредното си пътуване до столицата. Той изслуша нашите спорове, без да реагира. Аз останах разочарована. Надявах се, че хейнецът ще подкрепи проекта ми.

Веднъж се прибирах от училище и вървях към своя „апартамент“, който се намираше в голяма, стара, шумна къща недалеч от насипа. Разположението ми харесваше, защото моите прозорци гледаха към дърветата. Отвъд тях се виждаше реката. Тук тя бе четири мили широка и течеше между пясъчни наноси, тръстики и острови с върби през сухия период или преливаше извън коритото си през влажния сезон, когато я връхлитаха дъждовни бури. Този ден, тъкмо приближавах до къщата, се появи Йехедархед с две навъсени жени непосредствено зад него, както винаги. Поздрави ме и запита дали можем да поговорим. Притесних се и не знаех какво да направя, освен да го поканя горе.

Телохранителките му останаха да чакат в коридора. Аз живеех само в една просторна стая на третия етаж. Седнах върху леглото, а Хавжива се отпусна на стола. Собственик се разхождаше наоколо и мъркаше.

Бях забелязала, че пришълецът се забавлява да разочарова Вожда и неговите приближени, които вечно се обкръжаваха с помпозност, движеха се с цели флотилии коли и кордони, обличаха се в пищни униформи. Самият той и двете полицайки ходеха вредом из грамадния Йотебер в скромната му правителствена кола или пеша. Хората го обичаха заради това. Добре знаеха (както и аз бях научила), че е бил нападнат, пребит и зарязан полужив от някаква шайка на Световната партия през първия му ден тук, когато излязъл да се поразходи без придружители. Яйоуейците ценяха този кураж и навика му да разговаря с всички и навсякъде. Те вече го приемаха. Ние от Освободителното движение го смятахме за наш „Пратеник“, ала той бе и „техен“, включително на президента. Вождът може и да не харесваше неговата популярност, но искаше да се възползва от нея.

— Разбирам, че мечтаеш да печаташ книги — започна гостът, като в същото време галеше котето, весело размахало лапички във въздуха.

— Доктор Йерон твърди, че няма смисъл, преди да постигнем поправките в Конституцията.

— На Яйоуе има издателство, което не се контролира пряко от правителството — кимна господин Йехедархед, продължавайки да гали Собственик по корема.

— Внимавайте, хапе — предупредих го. — Къде е то?

— В университета. Да, виждам — той погледна палеца си. Аз му се извиних. Попита ме сигурна ли съм дали животинката е мъжко коте. Отвърнах му, че така ми бяха казали, но не се бях сетила да проверя. — А пък аз имам друго впечатление. Твоят Собственик е дама — забеляза пришълецът по такъв начин, че избухнах в най-неудържим смях.

Хавжива също се разсмя, докато смучеше кръвта от ухапания си пръст, и обясни:

— Тук никой не се интересува особено от него. Той е бил само маневра от страна на корпорациите — нека асетите да си въобразяват, че посещават колеж. През военните години бил напълно затворен. След Освобождението е отворен отново и се влачи, без да му обръщат внимание. Повечето преподаватели са остарели. Щом дошъл мирът, те пак се върнали на работа. Правителството го субсидира, понеже звучи добре да има университет на Яйоуе, но инак не му отделя специални грижи, защото няма престиж. И защото мнозина са непросветени хора — каза го без упрек, просто като констатация. — Та там наистина съществува издателство.

— Зная — измъкнах старата си книга и му я показах.

Той я преглежда няколко минути. Върху лицето му се появи странна нежност, докато я разлистваше. Не можех да откъсна очи от него. Беше все едно да наблюдаваш жена с дете на ръце — израза на постоянно внимание и отклик.

— Пълна е с пропаганда, грешки и надежди — рече накрая и гласът му също бе нежен. — Е, Ракам, струва ми се, че това би могло да се преодолее. Не мислиш ли? Нужен е само редактор. И някои автори.

— Ами инспекторите? — предупредих го, имитирайки доктор Йерон.

— За Екумен не е трудно да изисква академична свобода. Ние каним хора да посещават школите ни на Хейн и Ве. Ще се опитаме да привлечем и завършилите вашия университет. Но, разбира се, ако тяхната образователна система е дълбоко порочна поради липса на книги, на информация…

— Господин Йехедархед, може би вие съзнателно възнамерявате да рушите устоите на правителствената политика?

Въпросът някак ми се изплъзна от устата.

Той не се засмя. Мълча дълго, преди да отговори:

— Не зная. Досега посланичката стоеше зад мене. Възможно е и двамата да получим укори. Или да ни изгонят. Всъщност аз бих желал… — странните му очи отново бяха вперени право в лицето ми. После гостът сведе поглед към книгата, която още държеше в ръце. — Онова, което искам, е да стана гражданин на тази планета. Но аз съм полезен на Яйоуе и неговото Освободително движение от позицията си на екуменски представител. Така че ще продължа да я използвам или да злоупотребявам с нея, докато не ме принудят да спра.

Хавжива ми предложи да отида в университета да преподавам история и когато вече бъда там, да пожелая доброволно да редактирам изданията на печатницата. Всичко това изглеждаше тъй абсурдно за жена с моето потекло и скромни познания, че ми се стори — не съм го разбрала добре. Щом хейнецът ме увери в обратното, реших, че сигурно е останал с твърде погрешни впечатления от мен и моите способности. След като поговорихме още малко по темата, той си тръгна. Навярно усети, че ме притеснява или пък сам се видя в небрано лозе. Макар че всъщност доста се смя, аз съвсем не се чувствах неловко, а просто си казах, че леко съм се побъркала.

Опитах се да обмисля предложението му, изискващо от Ракам да се надскочи толкова много. Струваше ми се като надвиснал товар този избор, който трябваше да направя, това бъдеще, което не можех дори да си представя. Но скоро открих, че съм обсебена от него самия, Йехедархед Хавжива. Все го виждах седнал на стария стол в стаята, навел се да милва Собственик. Как изсмукваше кръвта от своя палец. Как се усмихваше. Как ме гледаше с бялото в ъгълчетата на очите си. Отново съзирах червеникавокафявото му лице и ръцете с цвят на глина. Неговият тих глас изпълваше съзнанието ми.

Взех котето в длани, то бе поотраснало вече, и го погледнах отзад. Не забелязах мъжки член. Малкото, черно, копринено телце се гърчеше в моята прегръдка. Спомних си думите на пришълеца „Твоят Собственик е дама“ и пак ми се щеше да се разсмея или да се разплача. Погалих животинката, сетне я пуснах на пода, а тя приклекна спокойно и започна да се ближе по рамото.

— О, горкичката ми дама — промълвих аз. Не знаех кого точно имам предвид. Котето, госпожа Тезайо или себе си.

Хавжива бе заръчал да размисля върху предложението му. Колкото време е нужно. Изобщо не бях го сторила, когато само след един ден той се появи. Вървеше пеша и ме чакаше да изляза от училището.

— Ракам, искаш ли да се поразходим към дигата?

Аз се озърнах.

— Ето ги там — мъжът посочи своите стъклооки телохранителки. — Където и да ида, те винаги ме следват на три до пет метра разстояние. Да се разхожда човек с мене е скучно, но безопасно. Целомъдрието ми е напълно гарантирано.

Минахме през улиците, които водеха до дигата, и започнахме да се изкачваме по нея в издължените светлини и сенки на настъпващата вечер: топла, розовозлатиста, ухаеща на река, кал и тръстики. Двете жени с пушки крачеха подире ни.

— Ако решиш да приемеш предложението ми и постъпиш в университета — каза той след дълго мълчание, — аз ще бъда постоянно там.

— Само че още не съм… — запънах се.

— Ако останеш в Йотебер, и аз ще живея тук. Разбира се, стига да ми позволиш.

Нищо не отвърнах. Йехедархед ме погледна, без да обръща глава. Изведнъж от устата ми се откъсна:

— Харесва ми, че мога да виждам накъде гледаш.

— А на мен пък ми харесва, че не виждам в каква посока гледаш — той се взираше право в очите ми.

Продължихме разходката си. Една чапла изхвръкна от тръстиково островче, размаха огромните си криле над водата и отлетя надалеч. Вървяхме на юг покрай течението на реката. Цялото небе на запад бе ярко озарено от залязващото слънце, което се скриваше зад града в димна омара.

— Ракам, защо не ми разкажеш за родното си място, за своя живот на Уерел? — промълви съвсем тихо Хавжива.

Аз си поех дълбоко дъх:

— Свършено е с него. В миналото е.

— Ние самите сме нашето минало. Макар и не само това. Иска ми се да те познавам. Прости ми. Така ми се иска да те познавам.

След известно време му признах откровено:

— И на мене ми се ще да ти разкажа. Но всичко в моята предишна съдба е много потискащо. Толкова е грозно. А тук и сега е красиво. Не бих желала да пропилея тези мигове.

— За мен ще бъде скъпа всяка твоя дума — тихият му глас проникваше съкровено в душата ми.

И аз му разправих, каквото можах, за лагера Шомеке и после набързо и останалите премеждия от живота си. Понякога хейнецът задаваше въпрос. През по-голямата част от разходката просто слушаше. В някакъв момент ме бе взел за ръка, без да забележа. Когато ме пусна, защото леко помръднах и той си помисли, че навярно ми пречи, нежният допир на тази длан ми липсваше. Тя бе хладна. Усещах ласката й и след като я отдръпна.

— Господин Йехедархед — чу се глас зад нас. Беше една от телохранителките. Слънцето бе залязло и небето се къпеше в златистоалени отблясъци. — Не е ли време да се връщаме?

— Да, благодаря.

Щом се обърнахме, аз хванах ръката му. Почувствах как спря да диша.

След Шомеке никога не бях горяла от желание към някой мъж или жена — това е самата истина. Обичах хората, отнасях се към тях с любов, но не и със страст. Тази врата бе заключена за мен.

И ето че днес започваше да се отключва. Усетих такава слабост при докосването на тялото му, че едва можех да ходя. Промълвих:

— Толкова е хубаво човек да се разхожда с тебе и да изпитва вълшебно чувство за сигурност.

Надали знаех какво точно да кажа. Бях вече трийсетгодишна, ала се държах като младо момиче. Всъщност аз изобщо не съм била младо момиче.

Пришълецът нищо не отвърна. Вървяхме мълчаливо между реката и града във величествената светлина на залеза. Изведнъж ме попита:

— Искаш ли да дойдеш у дома с мене, Ракам?

На свой ред не отговорих.

— Те не влизат вътре — прошепна мъжът в ухото ми; тогава долових неговия дъх.

— Не ме карай да се смея! — възкликнах аз и се разплаках.

Роних сълзи през целия обратен път по дигата. Разридавах се; после ми се струваше, че конвулсиите ще спрат, но отново започвах да хлипам. Оплаквах всичките си страдания, големия си срам. Плачех, защото те ме съпровождаха сега и винаги щяха да ме съпровождат. Плачех, защото вратата беше отворена и най-сетне можех да мина от другата страна, а се страхувах да го направя.

Щом се озовахме в колата, която чакаше близо до училището, Йехедархед просто ме прегърна мълчешком. Двете жени на предните седалки въобще не се обърнаха.

Влязохме в къщата му, където бях идвала веднъж преди — старинен дом на някакъв собственик от периода на корпорациите. Той поблагодари на телохранителките и затвори металната врата.

— Трябва да вечеряме, а готвачката си е отишла. Мислех да те поканя на ресторант, но забравих.

Заведе ме в кухнята. Там намерихме студен ориз, салата и вино. След като се нахранихме, Хавжива ме погледна през скромната маса и пак сведе очи. Колебанието му ме накара да не говоря нищо. След доста време каза:

— О, Ракам! Ще ми позволиш ли да те любя?

— И аз искам да те любя — промълвих. — Никога никого не съм любила. Никого.

Той се изправи усмихнат и ме хвана за лакътя. Изкачихме се заедно по стълбите, отминавайки онова, което преди години е било вход към мъжката част на къщата.

— Живея в беца — обясни Йехедархед. — В харема. Настаних се откъм женската страна. Хубава гледка се открива оттам…

Влязохме в стаята на звездния гост. Той спря пред мен, после отмести поглед встрани. Толкова бях уплашена, тъй смутена, че имах чувството — не мога да се доближа до него, нито да го докосна. Направих усилие да пристъпя. Вдигнах длан и едва погалих лицето му, белезите до окото и на устната; накрая обвих ръце около шията му. Вече можех да го прегърна силно, много силно.

Някъде посред нощ, както лежахме притиснати и почти задрямали, аз го попитах:

— Спал ли си с доктор Йерон?

Почувствах, че Хавжива се засмя, леко, нежно се засмя; усетих го по корема му, който се допираше в моя.

— Не. С никой друг на Яйоуе, освен с теб. А ти с никого на Яйоуе, освен с мен. И двамата сме девствени тук, в този свят… Ракам, араха…

Той облегна глава в трапчинката на рамото ми, пошепна нещо на някакъв чужд език и се унесе. Спеше тихо, дълбоко.

По-късно същата година отидох в университета. Оказа се, че отговарям на изискванията за оня период. Оттогава работя там като преподавател по история и редактор в издателството.

Верен на обещанието си, Хавжива бе постоянно или поне през повечето време наблизо.

Добавките към Конституцията бяха приети чрез тайно гласуване в осемнайсетата година от Освобождението. За събитията, довели до победата ни, и онези, които я последваха, можете да прочетете в тритомната „История на Яйоуе“, публикувана от Университетското издателство. Ето че сега разказах всичко, за което бях помолена да свидетелствам. Завършвам го, както завършват доста повести, със събирането на двама души. Какво са любовта и желанието на един мъж, на една жена пред промените в два свята, върху фона на големите революции, развихрили се по времето на отделни съдби, върху фона на надеждата и несвършващата жестокост на човешкия род? Нещо съвсем дребно. Но ключът също е много малък в сравнение с вратата, която отключва. Ала ако го загубиш, тя може би никога няма да се отвори. В нашите тела започваме да губим или да придобиваме своята свобода, в нашите тела приемаме или слагаме край на своето робство. Затова написах тази книга — за моя приятел, с когото живях и ще умра свободна.