Урсула Ле Гуин
Пътят на една жена към свободата (3)

3. Градът

Сгънах моя документ за освобождение и го прибрах в малко пакетче. Не го пусках от ръката си през цялото време на полета ни и след като се приземихме. Скоро поехме с наемна кола по улиците на града. Щом Ахас видя какво крия в шепа, каза, че няма защо да се безпокоя. Нашите освободителни заповеди били регистрирани в правителствената канцелария и щели да бъдат зачитани тук. Допълни, че вече сме свободни хора. Били сме гареоти, тоест собственици, които не притежават асети.

— Както господин Ерод — кимна той.

Не го разбрах съвсем. Много неща трябваше да научавам тепърва. Продължавах да стискам безценния документ; накрая му намерих сигурно място, където да го мушна. Пазя го до ден-днешен.

Повървяхме по улиците, сетне Ахас ни въведе в една от големите къщи, наредени край тротоара. Той я нарече колония, но на нас ни се стори, че е богаташки дом. Там ни посрещна жена на средна възраст. Беше бледокожа, ала говореше и се държеше като собственичка, тъй че не можах да схвана каква е всъщност. Представи се — Рес, наемница и управителка на къщата.

Наемниците бяха асети, преотстъпени от техните господари на някоя компания. Ако условията им позволяваха, те гледаха да се приютят в колониите на съответната фирма. Мнозина труженици, които работеха за по-малки предприятия или пък самостоятелно, обитаваха сгради под наем — тъй наречените открити комплекси. На подобни места трябваше да спазват вечерен час, понеже вратите се заключваха нощем, но това беше единственото им ограничение. И ето че ние попаднахме точно в такъв комплекс, поддържан от Общността. Повечето квартиранти бяха гареоти като нас, сиреч бивши роби. Тук живееха над сто човека в четирийсет апартамента; цялото се управляваше от няколко жени, които бих сравнила с лагерни старици.

До днес не бях виждала улици, не бях прочела нито ред. Имах да уча толкова неща в двумилионния полис, където никой не беше застрахован срещу случайности и промени.

Рес ми даде да проумея това много скоро. Тя бе рожба на града, умна, приказлива, забързана, агресивна, прозорлива. Дълго време не успявах да я разбера. Караше ме да се чувствам глупава, непохватна, тъпа. Доста често й бях ядосана.

Да, сега започнах да изпитвам гняв. Когато живеех в Зескра, не познавах гнева, не бих могла да го понеса. Той щеше да ме съсипе. Е, тук вече си го позволявах скришом, търпейки мълчаливо. Кео и Рамайо получиха голяма стая заедно, а аз — една малка до тяхната. Никога не бях разполагала със собствена стая. Отначало се усещах самотна и притеснена в нея, но после взе да ми харесва. Първото нещо, което сторих като свободна жена, бе да си заключа вратата.

Сутрин се учехме на занаят; следобед имахме други занимания: писане, четене, аритметика, история. Моята задача се състоеше в изработване на картонени или дървени кутии, където можеха да се държат козметика, бонбони, бижута и разни дреболии. Усвоих цялата последователност от умения по правенето и украсата на кутиите, защото в града всичко се вършеше така — от майстори, които владееха своя занаят и го практикуваха сами от край до край. Магазинът се стопанисваше от един член на Общността. По-старите работници бяха наемници. Когато моето обучение приключеше, и на мен щяха да ми дават заплата.

Дотогава господин Ерод ме издържаше заедно с Кео, Рамайо и още неколцина мъже от Шомеке. Той изобщо не стъпи в къщата. Струва ми се, че не искаше да вижда никого от хората, които толкова катастрофално бе освободил. Ахас и Геу ми казаха, че продал имението, а парите използвал за Общността и за да пробие в политиката. По онова време вече съществуваше Радикална партия, която поддържаше еманципацията.

Геу ме посети няколко пъти. Бе станал гражданин, елегантен и знаещ. Когато ме гледаше, имах чувството, че в мислите му все се върти това, че съм била жена за употреба в Зескра. Не ми беше приятно да се срещаме.

За разлика от него сега Ахас ми вдъхваше възхищение. Разбрах, че е смел, решителен и мил. Младежът ни бе търсил, намерил, спасил. Собствениците бяха платили необходимото, но именно Ахас го беше осъществил. Той често идваше да ни навести — единствената ми връзка с детството, запазила се още жива сякаш по чудо.

Този момък се появяваше като приятел, който никога не ме връщаше назад, към тялото ми на робиня. Напоследък всеки господин, погледнал ме чисто по мъжки, ме изпълваше с гняв. Гняв изпитвах и към жените, които ме възприемаха като партньорка. Госпожа Тезайо не бе виждала в мен нищо друго освен едно тяло. В Зескра положението не се промени особено. Дори и за Ерод (макар че не ме пипна нито веднъж) аз бях само това. Плът, до която да се докоснат или да не се докоснат според желанията си. Да използват или да не използват според разните си прищевки. Аз мразех моите сексуални части: гениталиите, гърдите, бедрата и корема. Още от дете ме бяха обличали в меки дрехи, изтъкващи женския ми пол. Когато започнах да получавам заплата и можех да си купя или ушия нещо, винаги избирах твърд, тежък плат. Харесвах ръцете си, сръчни в своята работа, и главата си. Тя не беше умна и усвояваше бавно, но все пак се учеше, независимо колко време й бе необходимо.

Най-голямо удоволствие ми доставяше историята. Бях израснала без нея. В Шомеке и Зескра не съществуваше нищо извън настоящето. Никой не бе и чувал за други епохи и за места с по-различен живот. Ние бяхме поробени от чудовищното всекидневие. Едва тук научих, че човек трябва със собствени сили да извоюва свещената свобода.

Първата книга, която прочетох сама, беше история на Яйоуе, написана много простовато. В нея се говореше за колониалното време, за четирите корпорации, за онзи ужасен начален период, когато космическите кораби стоварвали роби, а возели обратно ценни руди. Клетите мъже били толкова евтини, че за няколко години ги изтощавали до смърт в мините; после докарвали нови. О, о, Яйоуе, никой никога не се е върнал от теб. По-късно започнали да изпращат и жени за работа и за да раждат деца. С течение на годините асетите пренаселили лагерите и взели да образуват големи градове, управлявани от самите тях, както тази къща от нас. Те можели да се откупят, ако плащат на корпорацията част от своята заработка — също като бедните земеделци в някои райони на Вое Дайо. На Яйоуе такива асети ги наричали крепостни. В даден момент хората (поне тъй пишеше в историята) почнали доста остро да си задават въпроса: „Защо не сме свободни?“ И ето че вдигнали въстание.

Революционното движение тръгнало от колонията Надами и се разпространило навсякъде. Бяха се борили за правата си в продължение на трийсет години. Едва наскоро спечелили войната, прогонвайки корпорациите, собствениците, всички босове от техния свят. Тогава танцували и пеели по улиците — свобода, мила свобода! Книгата, която четях макар и бавно, беше отпечатана именно там и донесена на Уерел от Екумените. Тя стана свещена за мен.

По телеекраните се говореше, че на далечната планета се избиват, че няма правителство, народът гладува, племенни диваци от провинцията и младежки шайки в градовете безчинстват, а законът и редът са напълно разбити. Корупция, невежество, един обречен експеримент, загиващ свят: така определяха Яйоуе.

Ахас казваше, че Вое Дайо, което бе загубило голямата битка, се плаши от евентуално Освободително движение на Уерел.

— Не се прехласвай по тези новини на живо — съветваше ме той. — Никога не се включвай в тях. И те са лъжи като всичко останало, но когато човек се вживее и сам види нещо, му вярва. Властите добре разбират това. Няма да им трябва оръжие, ако овладеят съзнанието ни.

Собствениците не разполагали със свои репортери и камери на Яйоуе, допълни веднъж момъкът. Самички си „разигравали“ новините, като използвали актьори. Е, отделни пришълци от Екумен били допускани там, а яйоуейците спорели дали да не изгонят и тях, за да бъдат единствените господари на планетата, която са завоювали.

— Ами ние… и нас ли ще спрат? — попитах го аз, защото вече мечтаех да замина за Свободния свят, щом Хаме започне да изпраща кораби.

— Някои твърдят, че асетите ще бъдат приети. Други казват, че няма да могат да изхранят толкова много хора и това ще им създаде затруднения. Води се демократичен дебат по въпроса. Скоро ще се реши — след първите честни избори.

Ахас също мечтаеше да полети натам. Ние споделяхме копнежите си, както любовници споделят своята любов.

Организацията Хаме нямаше право да действа легално, а над Общността тегнеше забрана да работи в тази посока. Екумените бяха предложили да транспортират с техни кораби всички, които желаят, но правителството на Вое Дайо им отказваше космодрум за целта. Имаха право да превозват само собствени кадри. На никой уерелианец не бе позволено да напуска родната си планета.

От четирийсет години насам Уерел беше разрешил на звездните гости да го посещават и да поддържат дипломатически отношения. Четенето на история ми помогна да разбера кои са господарите тук. Чернокожата раса бе завладяла съседните нации на Великия континент и накрая целия свят. Така наречените собственици вярваха, че съществува един-единствен модел на живот — техният. Те бяха убедени, че са образец за това какви трябва да бъдат всички хора и как точно да постъпват. Нещо повече: смятаха, че им принадлежи истината от последна инстанция. Дори при съпротива другите държави пак ги имитираха и по този начин се превръщаха в удобна плячка. Когато от небето се появил чужд народ, който изглеждал различно, имал различни познания и не се оставял да бъде поробен, расата на собствениците изобщо не искала да контактува с него. Нужни им били четиристотин години, за да признаят, че Бог е създал равни на тях.

Веднъж посетих митинг на Радикалната партия, на който Ерод говори прекрасно, както винаги. Забелязах една жена сред тълпата до мен. Тя внимателно го слушаше. Кожата й светеше с чудноват оранжево-кафяв цвят като кората на пини и бялото се виждаше в ъгълчетата на очите й. Стори ми се, че е болна. Спомних си за гнойната червянка и как тялото на господаря Шомеке се бе променило. Потръпнах и се отдалечих. Жената ме погледна, леко се усмихна, сетне отново се обърна към оратора. Косата й беше буйна и къдрава, както на Сези-Туал; облеклото — от фина материя, с особена кройка. Постепенно осъзнах, че е чужденка и е дошла от един невероятно далечен свят. И най-странното беше, че въпреки всичките ни различия тя е човек като мене — не можеше да има никакво съмнение. Чувствах го. В първия момент това усещане дълбоко ме разтърси. После престана да буди тревога, а само огромно любопитство, почти копнеж по нея. Искаше ми се да я опозная, да науча онова, което тази пришълка знае.

Робската душа се бореше със свободната душа у мен. И така щеше да бъде през целия ми живот.

След като свикнаха да четат, пишат и използват калкулатор, Кео и Рамайо спряха да ходят на училище. Аз обаче продължих. Щом завърших класовете в сградата на Хаме, преподавателите ми помогнаха да си намеря клас по транслатора. Макар че правителството държеше под контрол подобни форми, в тях се събираха добри учители и групи от цял свят. Те говореха за литература, история, наука и изкуство. Мене ме влечеше най-вече историята.

Рес, която беше членка на Хаме, ме заведе за първи път в библиотеката на Вое Дайо. Тъй като тя бе достъпна само за собствениците, не беше цензурирана от властта. Освободените роби със светла кожа не се допускаха от библиотекарите под разни предлози. Ала моята кожа бе тъмна и в града бях усвоила едно надменно безразличие, което спестяваше на човек много обиди и унижения. Рес ме посъветва да вляза, сякаш всичко тук ми принадлежи. Направих го и бях обслужена с най-голямо внимание. И така, започнах да чета свободно, да гълтам всяка книга, която си пожелаех от това огромно хранилище на духа. Четенето беше моето щастие. То всъщност ми даваше истинската свобода.

Освен изработката на кутии (впрочем добре платена, приятна и сред приятни колеги), обучението и заниманията в библиотеката в живота ми не съществуваха други неща. Аз и не исках повече. Бях самотна, но чувствах, че тази самота не е твърде висока цена, за да постигна мечтите си.

Сприятелих се с Рес, която отначало не бях харесала. Двете заедно посещавахме събрания на Хаме, а също и забавления, за които нищо нямаше да узная без нея.

— Хайде, дървенячке — казваше ми тя. — Да очовечим малко колониалното момиченце.

И ме водеше в театъра на макилите или в увеселителните зали на асетите, където звучеше хубава музика. На наемницата винаги й се танцуваше. Оставих я да ме научи, без това изкуство да ми допада особено. Една нощ, докато играехме „бавна стъпка“, ръцете й ме притиснаха по-близо и когато я погледнах в лицето, видях сексуално желание, изписано върху него.

— Не ми се танцува повече — въздъхнах.

Скоро се прибрахме у дома. Рес ме изпрати до стаята, а на вратата се опита да ме прегърне и целуне. На мене направо ми прилоша от гняв.

— Не искам това! — викнах насреща й.

— Извинявай, Ракам — каза тя с нежност, с каквато никога преди не ми бе говорила. — Знам какво ти е. Просто трябва да го преодолееш и да имаш свой собствен живот. Аз не съм мъж, пък и искрено те желая.

Тук избухнах грозно:

— Една жена ме използва преди който и да било мъж! Ти попита ли ме дали аз съм съгласна? Няма да позволя вече никой да ме употребява!

Гневът и злобата бликнаха от мене като отрова от гнойна инфекция. Ако още веднъж се бе осмелила да ме докосне, сигурно щях да я ударя. Треснах й вратата под носа. Отидох до бюрото си цялата разтреперана, седнах и започнах да чета книгата, която бе отворена там.

На следващия ден и двете се срамувахме и се държахме сковано. Ала зад привидната си експедитивност и грубост Рес криеше търпение. Тя повече не се опита да флиртува, но ме накара да й се доверя, да споделям с нея, понеже нямаше друг, с когото да разговарям. Слушаше ме внимателно и ми казваше мнението си.

Веднъж рече:

— Глупавичката ми, ти нищо не разбираш. И не е чудно. Та как би могла да го проумееш? Сексът за тебе е нещо, което някой ти прави. Но не е така. Ти си, която правиш секса. Заедно с партньора. Не на него, а заедно. Ти никога не си изживяла истинското удоволствие. Всичко останало е насилие.

— Същото ми го обясни и господин Ерод още в Къщата — отвърнах аз с голяма горчивина. — Както и да се нарича. Стига ми. Достатъчно ми е до края на живота. Щастлива съм, че мога да мина без него.

Лицето на Рес се сви в гримаса.

— Само на двайсет и две? Може би за известно време, да. Ех, щом си щастлива, добре. Все пак помисли над думите ми. Това е твърде съществена част от човешкото битие, за да я отхвърлиш просто така.

— Ако толкова ми трябва секс, мога и сама да си доставям наслада — казах й, без да ме е грижа, че навярно ще я засегна. — Любовта няма нищо общо в случая.

— Тук грешиш — кимна тя, но аз вече не я слушах.

Бях готова да попивам информация от учителите и книгите по мой избор, ала мразех да ми дават съвети, за които не съм молила. Не исках да ме учат какво да мисля, нито как да постъпвам. Щом съм свободна, нека наистина ме оставят на мира. Бях като дете, което едва прохожда.

И Ахас също се опитваше да ме съветва. Твърдеше, че било глупаво да задълбавам чак толкоз много.

— Нищо полезно не може да се направи с четене на книги. По този начин човек задоволява само собствените си страсти. Ние се нуждаем от лидери и членове, способни на практически действия.

— А нима не ни трябват учители?

— Да — каза той, — обаче и преди година ти знаеше достатъчно, за да преподаваш на другите. Каква е ползата от древната история, от информацията за непознати светове? Нашата задача е да вдигнем революция!

Естествено, че не спрях да се занимавам, но започнах да изпитвам чувство на вина. Поех един клас в училището на Хаме, в който обучавах неграмотни асети и крепостни да четат и пишат, както аз самата бях прогледнала навремето. Това беше мъчна работа. За всеки възрастен е тежко да се напряга вечер, уморен след дългия трудов делник. Много по-лесно е да седнеш пред телеекрана и да се потопиш в други светове.

Продължавах да споря наум с Ахас и веднъж го запитах:

— Как смяташ, дали на Яйоуе съществуват библиотеки?

— Не зная.

— Ами, знаеш, че корпорациите не са оставили книги горе. Собствениците са били хора невежи, които са се интересували само от печалбите си. Науката винаги съдържа някакви ценности. Аз уча, за да пренеса своите познания на Яйоуе. Ако зависеше от мен, бих прехвърлила цялата библиотека там!

Той ме изгледа удивен.

— Всички писания се занимават все с онова, което господарите са мислили или вършили. От тях просто няма никаква нужда.

— Има — бях сигурна, че не е прав, макар и да не можех точно да кажа защо.

Скоро ме поканиха да преподавам история, тъй като една от учителките бе напуснала. Тези часове протичаха добре. Аз усилено ги подготвях. Междувременно ми предложиха да говоря пред група напреднали ученици и занятията там също вървяха сносно. Хората проявяваха интерес към историческите изводи и към съпоставките, които започвах да правя между нашия и другите светове. Бях вникнала в различните начини за възпитание на децата, кой поема отговорността за тях и как се разбира тази отговорност, понеже ми се струваше, че тъкмо тя определя дали човек ще бъде свободен или роб.

На една моя беседа присъстваше мъж от посолството на Екумен. Да, действително се уплаших от това чуждоземно лице сред слушателите. И още повече се стреснах, когато го разпознах — ръководителя на първия курс по история на Екумените, когото някога хванах по телеканала. Бях го слушала прехласната, макар и да не вземах участие в дискусиите. Всичко, чуто тогава, оказа голямо въздействие върху мен. Мислех си, че ще му се стори нахално, дето се осмелявам да нищя въпроси, които той владее така добре. Смънках лекцията си, опитвайки се да не виждам белите ъгълчета на очите му.

След урока пришълецът вежливо се представи и ме попита дали имам еди-коя си книга. Държеше се толкова учтиво и приятно, че аз не можех да не почувствам симпатия към него. И много скоро той напълно спечели доверието ми. Неговите напътствия ми бяха нужни, за да се ориентирам сред потока глупости, които се пишеха или говореха (дори от умни хора) за разпределението на мъжкото и женското влияние върху живота на децата. После ми препоръча някои полезни книги за четене: по-нататък бих могла да продължа образованието си и сама.

Името му беше Есдардон Айа. Заемаше висок пост, макар че не помня какъв, и бе родом от Хейн — Стария свят, родината на човечеството, откъдето произхождаха нашите предци.

Понякога ми се струваше странно, че съм на „ти“ с толкова древни въпроси. Та нали до шестгодишна възраст не познавах нищо извън лагера, а пък до осемнайсетата си година не знаех името на страната, в която живеех! Когато бях току-що дошла в града, някой спомена Вое Дайо и аз попитах:

— Ами къде е това?

Всички ме изгледаха с учудване. Някаква стара наемница ми обясни с грубоватия си глас:

— Тук, калтачке. Точно тук е Вое Дайо. Така се нарича моето и твоето отечество!

Разказах този случай на Есдардон Айа. Пришълецът изобщо не се засмя.

— Една страна, един народ — всъщност това са много особени и много трудни за разбиране понятия.

— Моята страна беше робията — въздъхнах аз и той кимна.

По онова време рядко се виждахме с Ахас. Липсваше ми неговото сърдечно приятелство, но момъкът бе започнал да ме упреква сериозно.

— Ти все се надуваш, печаташ, излизаш пред аудитории. Следователно поставяш своята личност над каузата.

А аз му отвръщах:

— Не забравяй, че говоря на хората от Хаме. Пиша за неща, които трябва да знаят. Всички мои действия са в името на милата ни свобода…

— Общността не е особено доволна от онзи твой памфлет — реагира той с обичайната си сериозност, винаги готов да ме напътства, сякаш споделя с мен някаква тайна. — Помолиха ме да ти кажа, че си длъжна да представяш материалите си на комитета, преди да публикуваш отново. Това е печатница, тя се движи от луди глави. Хаме създава доста трудности на нашите кандидати.

— Нашите ли! — гневно викнах. — Изключено е някой собственик да бъде мой кандидат! Още ли получаваш нареждания от младия господар?

Думите ми го засегнаха силно.

— Ракам, ако издигаш себе си над другите и не действаш в единство с нас, можеш да навредиш на движението.

— Въобще не се поставям над народа, както правят политиците и експлоататорите. Аз поставям свободата над всичко. Защо вие не действате в единство с мен? Нима то не е двустранен процес, Ахас?

Разделихме се ядосани.

Чувствах, че съжалява, дето съм се изплъзнала от неговото попечителство. А може би завиждаше, че си бях спечелила независимост, докато той оставаше човек на господин Ерод. И все пак имаше вярно сърце. Нашето недоразумение ни причини и на двамата огромна мъка. Ще ми се да знам какво ли е станало с него в онези смутни времена, които последваха.

В обвиненията му се криеше известна истина. Вече разбирах, че съм способна да трогвам душите на хората, когато говоря и пиша. Но кой да ми пошепне, че този талант е колкото могъщ, толкова и опасен? Ахас твърдеше, че се самоизтъквам, обаче аз не правех това. Цялата се бях отдала в служба на правдата и свободата. Никой не ми обясни, че целта не оправдава средствата, понеже едничък Бог Камие вижда в какво ще се превърне тя по-късно. Навярно баба Досе щеше да каже същото. И Аркамие можеше да ми го напомни, но аз рядко го четях. За съжаление тук, в града, нямаше старци, които да пеят преданието вечер. Инак сигурно щях да чуя и техния зов; той щеше да прокънти над моя красив глас, който говореше красиви думи.

Надали съм причинила голяма злина, привличайки вниманието на управниците от Вое Дайо, че Хаме започва да става по-смела, а Радикалната партия — по-силна, и че трябва да предприемат нещо срещу нас.

Първата крачка беше пораждане на разногласие. В откритите комплекси (както в мъжкото, така и в женското крило) имаше по няколко апартамента за двойки. Това бе много важно. Всякакъв брак между асетите се смяташе за незаконен. Те можеха да получат позволение да живеят заедно само по снизхождението на господаря им. Единствената правно допустима отговорност на роба беше към неговия васал. Например детето не принадлежеше на майка си, а на собственика. Но тъй като в споменатите комплекси съжителстваха гареоти и асети, тези апартаменти бяха толерирани или не им се обръщаше внимание.

И ето че сега най-неочаквано, позовавайки се на закона, двойките на клетниците бяха арестувани. После глобиха ония, които работеха на надница; разделиха хората и ги изпратиха в лагери на разни компании. Рес и другите управителки на нашия дом също платиха глоби. Предупредиха ги, че ако отново бъдат открити каквито и да било „неморални връзки“, ще им се търси най-строга отговорност. Двете дечица на една двойка не влязоха в правителствения списък и бяха изоставени, щом техните родители изчезнаха. Кео и Рамайо ги взеха под своя опека.

На събранията на Хаме и на Общността избухнаха разгорещени спорове по този въпрос. Някои смятаха, че правото на асетите да живеят заедно и да отглеждат децата си трябва да бъде подкрепено от Радикалната партия. То не застрашаваше пряко интересите на собствениците и току-виж се приело от мнозина, особено от госпожите, които не гласуваха, обаче бяха безценни съмишленици. Други твърдяха, че личните чувства следва да отстъпят място пред лоялността към каузата и да се гони по-важното — постигане на еманципация. Господин Ерод се изказа на едно събрание именно в такъв дух. Аз станах, за да му опонирам. Подчертах, че без сексуална разкрепостеност не може да има никаква свобода. И че докато нежният пол не получи правомощия, а мъжете не поемат отговорността да възпитават своите рожби, никоя жена (независимо дали е собственичка или асет) няма да бъде свободна.

— Бащите трябва да се грижат за обществената сфера на живота, за онзи по-голям свят, в който детето ще влезе; майките пък — за домашната страна, за моралното и физическото израстване на поколенията. Това е деление, дадено от Бога и Природата — отвърна Ерод.

— Нима нашето прословуто освобождение означава да потънем в беца и да стоим заключени в дамското крило?

— Разбира се, че не… — започна той, но аз го прекъснах, защото се боях от неговия дар слово:

— Какво тогава ще ни донесе свободата на нас! Тя по-различна ли е от правата на мъжа?

Председателят ядосано почукваше с пръчката си. Ето че друга представителка на асетите поде моя въпрос:

— Кога най-сетне Радикалната партия ще се осмели да говори и от наше име?

Една старица викна:

— Ей вие, собственици, които искате да премахнете робството, къде са вашите жени? Защо те не са тук? Не ги ли пускате да излизат от беца?

Зачервен, председателят силно удряше и най-после успя да възстанови реда. Аз ликувах, ала в същото време сърцето ми бе свито от тревога. Видях, че Ерод, а и някои хора от Хаме започват да гледат на мене като на откровен провокатор. И наистина думите ми бяха внесли разкол в мненията. Но нима подобно разделение не съществуваше и по-рано?

Една група от нас, жените, си тръгна, бъбрейки високо по тротоара. Това вече бяха моите улици — с тяхното движение, с техните светлини, с опасностите, с живота им. Тази нощ аз бях собственичка. Големият град беше мой. Мое беше и бъдещето.

Споровете не спираха. Канеха ме да говоря на много места. Когато напуснах поредния такъв митинг, хейнецът Есдардон Айа се приближи и ми каза като нещо съвсем обичайно:

— Ракам, има опасност да те арестуват.

Не го разбрах. Той тръгна редом с мен, малко по-далеч от другите, и продължи:

— Чух да обсъждат въпроса в посолството… Правителството на Вое Дайо възнамерява да промени статута на освободените асети. Вече няма да ви смятат за гареоти. Ще се наложи някой собственик да попечителства над вас.

Това бяха лоши новини, но след кратък размисъл отвърнах:

— Струва ми се, че ще мога да си намеря настойник. Може би господин Боайба…

— Той ще трябва да получи одобрение отгоре… По този начин искат да отслабят Общността, като разколебаят и асетите, и собствениците. Много хитър план.

— Ами какво ще стане с нас, ако не си осигурим гарант, който да бъде одобрен?

— Ще ви считат за избягали.

Накратко това означаваше смърт, трудов лагер или търг.

— О, Господи, Камие! — възкликнах аз и хванах Есдардон Айа за ръка, понеже пред очите ми падна черна пелена.

Бяхме изминали така известно разстояние. Когато отново отворих клепачи, видях улицата, високите сгради на града, грейналите светлини. Доскоро си бях въобразявала, че ми принадлежат.

— Имам приятели — вметна хейнецът, продължавайки да върви редом, — които смятат да отпътуват за кралство Бамбур.

— А с какво могат да ми помогнат те?

— Оттам излита кораб за Яйоуе.

— За Яйоуе — повторих машинално аз.

— Да, доколкото съм запознат — кимна той, сякаш ставаше дума за трамвайна линия. — Предполагам, че след време и от Вое Дайо ще има редовни космически полети. Ще екстрадират размирници, бунтовници, членове на Хаме. Е, това означава да признаят Яйоуе за суверенна държава, което още не са склонни да направят. Позволяват си обаче някои полулегални сделки чрез посредничеството на страните, с които общуват… Преди няколко години кралят на Бамбур купил един от старите корпоративни кораби, истински колониален планетолет. Искал да посети спътниците на Уерел, но те му се сторили отегчителни. Тогава дал кораба под наем на консорциум учени от университета и бизнесмени от столицата. Шепа по-смели бамбурски производители го използват за търговия с Яйоуе, като в същото време вземат научни работници, за да провеждат своите експерименти там. Естествено всяко пътуване излиза много скъпо, тъй че непременно гледат да съберат по-голям екипаж…

Слушах всичко, без да го чувам добре, обаче го разбирах.

— Досега се справяха някак с Божията помощ — добави той.

Винаги говореше тихо, с увлечение, ала никога надменно.

— В Общността знаят ли за тоя планетолет? — попитах.

— Мисля, че някои от членовете са уведомени. Както и отделни хора на Хаме. Но да се знае това е доста опасно. Ако във Вое Дайо научат, че държава, с която търгуват, изнася ценни стоки… Всъщност възможно е да имат известни подозрения. Ето защо такова решение не може да се вземе лесно. То е коварно и необратимо. Признавам, че дълго се колебах, преди да говоря с теб. Толкова дълго се колебах, че не ти остава много време. Трябва да прецениш още тази нощ, Ракам.

Вдигнах поглед към небето, което се спотайваше отвъд светлините на града.

— Ще отида — отвърнах. Спомних си за Уалсу.

— Добре. — На следващия ъгъл мъжът кривна от посоката, в която вървяхме, и сви към дипломатическия квартал.

Не се учудих защо прави това заради мен. Той бе потаен човек, човек със скрита власт, но винаги уважаваше истината и смятам, че следваше сърцето си, когато може.

Щом стигнахме територията на посолството — голям парк, осветен от прожектори с мека светлина в зимната нощ, — аз спрях.

— Книгите ми — казах. Есдардон Айа ме изгледа въпросително. — Исках да ги взема на Яйоуе. — Щях да се разплача, сякаш всичко, което оставях, се съсредоточаваше в тези любими книги. — Доколкото знам, те имат нужда от такива неща горе.

Той помисли малко:

— Ще ги кача на нашия следващ кораб. Бих те изпратил и тебе с него, но, разбира се, Екумен не разрешава свободно пътуване на избягали роби…

Обърнах се, хванах ръката му и докоснах челото си до нея. За първи път правех подобен жест по собствена воля.

Хейнецът се притесни.

— Хайде, ела — въздъхна и бързо ме поведе.

Посолството се охраняваше от наемни уерелианци, повечето вайоти от някогашната военна каста. Един от тях, сериозен, вежлив, много мълчалив човек, ме откара на летището в Бамбур — островната държава източно от Великия континент. Той носеше всички необходими документи. После ме придружи до кралската обсерватория, която Негово величество бе построил за космическия си кораб. Там бях веднага въведена в металния гигант, който стоеше изправен върху стартовата площадка, готов да бъде изстрелян.

Предполагах, че вътре има удобни места, специално пригодени за височайшите обиколки на спътниците. Планетолетът бе принадлежал на Селскостопанската корпорация и из него още зееха складовете за разни колониални стоки. В четири от товарните му ниши бяха пренасяли зърно от Яйоуе; сега там се помещаваше земеделска техника от Бамбур. В петата ниша пък са превозвали асети.

Оказа се, че липсват всякакви седалки. На пода имаше меки ватирани постелки, ние легнахме и бяхме превързани с колани като багаж. Изброих около петдесет „учени“. Бях последната, която се качи на кораба. Хората от екипажа бяха нервни, забързани и говореха само на бамбурски. Аз не разбрах инструкциите, които ни дадоха. Исках да отида до тоалетната, но ми извикаха: „Няма време, няма време!“ При това положение трябваше да лежа и да се измъчвам, докато затваряха големите врати на нишата. Те странно ми напомняха портите на лагера Шомеке. Пътниците наоколо бъбреха на своя диалект. Заплака бебе. После от опашката се надигна ужасен рев. Тялото ми се притисна към пода като настъпено от гигантски ботуш; имах чувството, че моите плешки ще пробият постелката. Езикът ми се смъкна в гърлото, сякаш да ме задуши, и в пристъп на болка и топла влага урината ми потече.

Сетне започнахме да се носим безтегловни из въздуха, придържани единствено от ремъците. Горе стана долу и долу — горе — всички посоки се разместиха. Хората отново заговориха, обръщаха се по име, питаха се: „Как си?“ Бебето не преставаше да се дере. Взех да опипвам закопчалките. Точно тогава по високоговорителя гръмна рязък глас. Той повтори на два езика:

— Моля, не откопчавайте коланите! Не се опитвайте да се местите! Корабът е нападнат! Ситуацията е много опасна!

И тъй, продължих да си плувам в леката мъглица от урината и да слушам непознатите, които приказваха наоколо, без нищо да им разбирам. Усещах се твърде нещастна, но в същото време смела като никога. Нямах никакви грижи. Все едно, че умирах. Глупаво е човек да се тревожи за каквото и да било, ако наистина умира.

Планетолетът се движеше особено, тресеше се, изглеждаше, че прави завои. На неколцина им прилоша. Въздухът се изпълни с мирис и малки капки от повърнато. Освободих си ръцете, колкото да се превържа с шала около лицето, та да дишам през него, и затиснах краищата му под главата си.

Плътно загърната, вече не виждах огромната дъга на товарната ниша под мене или отгоре. Инак се чувствах така, сякаш ще връхлетя право в нея. А и бях обвита от собствената си миризма, което бе по-уютно. Често си слагах тази кърпа, преди да водя беседи. Беше от фина бледочервена материя, с втъкани сребърни нишки в платното. Когато я купих от градския пазар с лично спечелени пари, си спомних аления шал на мама, подарък от госпожа Тезайо. Казах си, че сигурно би й харесал моят, макар и не толкова ярък. Сега надничах към рижите размити очертания на свода, осветен от лампите в двата му края, и си мислех за Йоуа. Навярно я бяха убили онази сутрин в лагера. Възможно бе да са я отвели в друго имение като жена за употреба, ала Ахас така и не откри нищо за нея. Сетих се как държеше глава, леко сведена настрани — почтителна, но умна, грациозна. Очите й бяха светли и будни, очи, където „се отразяват седемте луни“, както гласеше една балада. Мислех си още: никога повече няма да видя тия луни.

Това ме изпълни с такава тъга, че за да се успокоя и разсея, почнах тихичко да си тананикам, омотана в червената ефирна кърпа, затоплена от собствения ми дъх. Изпях освободителните песни на Хаме, а сетне любовните, на които ме бе учила госпожа Тезайо. Накрая подхванах „О, о, Яйоуе“ — в началото шепнешком, но след минутка малко по-високо. Един глас някъде отвъд аленеещата завеса, която ме обгръщаше, се присъедини към мен. Беше мъжки, бързо последван от женски. Всички асети от Вое Дайо знаят тази песен. Запяхме заедно. Скоро някакъв човек от Бамбур я поде на своя език, други също се включиха в хора. Бебето плачеше вече по-тихо. Въздухът бе много спарен и задушен.

Часове по-късно, когато през вентилите нахлу чиста струя и ни беше казано, че можем да разхлабим коланите си, научихме подробности. Ракета от службата за космическа защита на Вое Дайо пресякла маршрута на нашия кораб непосредствено след излитането и му заповядала да спре. Бамбурският капитан изобщо не се подчинил. Бойната ракета открила огън и макар да не улучила, взривът бе увредил контролното табло. Корабът продължил пътя си; патрулът нито се чул, нито се видял повече. Бяхме на единайсет дни разстояние от Яйоуе. Но близо до целта сигурно щеше да ни посрещне по-сериозна засада. Причината, поради която нападнали планетолета, била „подозрение за пренасяне на контрабандни стоки“.

Флотата от бойни кораби беше построена преди векове, за да пази Уерел от атаките, които се очакваха от страна на Екуменската империя. Толкова се бяха уплашили от тази предполагаема опасност, че вложили всичките си усилия да разработят технологията на космическите полети. И резултатът бе колонизацията на съседния свят. След като изминали четиристотин години без никакви сигнали за нападение, Вое Дайо най-сетне приела посланици от Екумен. Бяха впрегнали защитната флота за транспортиране на оръжие и армейски части по време на Освободителната война с Яйоуе. Сега ги използваха, както собствениците от именията използват ловните си кучета и котки — за преследване на избягали роби.

Открих другите двама воедайанци в товарната ниша и си смених мястото, за да можем да си говорим. Те също бяха докарани в Бамбур от Хаме, а организацията бе платила таксата за пътуването им. Досещах се кой е погасил моята.

— Само с добра воля човек не би могъл да полети — отбеляза жената.

Странен образ беше тя. Истински учен. Получила висока квалификация като химик от компанията, където бе наемен работник, Туалтак успяла да убеди хамеитите да я изпратят на Яйоуе, понеже вярваше, че там има нужда от специалист с нейните способности. Вземаше по-висока заплата от повечето гареоти, ала се надяваше, че на новото поприще ще бъде още по-добре.

— Ще стана богата — каза тя.

Мъжът, по-скоро момче, бе работил в заводите на север. После избягал и извадил късмета да попадне на хора, които да го спасят от смърт или трудов лагер. Беше шестнайсетгодишен — невеж, шумен, непокорен, сърдечен. Превърна се в любимец на всички, като играчка. Аз също привлякох вниманието, защото познавах историята на Яйоуе и с помощта на едного, владеещ и двата езика, можах да разкажа на пътниците от Бамбур нещо за света, в който отиваха: вековете на робство под властта на корпорациите, Надами, войната, Освобождението. Някои между тях бяха наемни труженици от градовете, други — група роби от имения, купени на търг от Хаме с фалшиви пари и с фалшиви имена и качени на този кораб, без да знаят посоката. Тъкмо подобен трик бе събудил интереса на Вое Дайо към полета ни.

Йоке, заводският работник, непрестанно фантазираше как ще бъдем посрещнати на Яйоуе. Беше си съчинил една история — полушега, полумечта, — че ще ни приветстват с музика и речи и ще дадат голяма вечеря в наша чест. С течение на дните към разказа му се добавяха все нови и нови подробности, докато пътувахме в скучната товарна ниша. Инак единственото ни разнообразие бе редуването на по-силна с по-слаба светлина и зареждането два пъти на „ден“ с храна и вода от тубите. Не се замислях какво ни очаква. Живеех извън всички събития. Ако бойните ракети ни откриеха, сигурно щяхме да умрем. Ако пък успеехме да се доберем горе, това навярно щеше да бъде началото на нов живот. Но сега плувахме вън от времето.