Урсула Ле Гуин
Пътят на една жена към свободата (2)

2. Зескра

Ерод не знаеше нищо за управлението на имението, понеже с него се разпореждаха босовете. И той беше затворник тук. Бе живял със своите екрани, със своите мечти, със своите представи.

Стариците бяха прекарали цялата нощ в планове какво да правят и как да обединят бившите асети, та да се защитават от нападение. На сутринта, когато двете с майка ми пристигнахме, територията се охраняваше от роби с подръчни инструменти, приспособени вместо оръжия. Бяха избрали и главатар — силен, симпатичен на всички полски работник. По такъв начин се надяваха да задържат младите мъже в лагера.

Към обяд тази надежда почна да се руши. Младежите направо бяха като обезумели. Те се втурнаха към Къщата, за да ограбят, каквото могат. Босовете стреляха по тях през прозорците и мнозина намазаха куршума. Други успяха да избягат. Наглите босове продължиха да се укриват там и да се наливат с виното на Шомеке. Собствениците от съседни колонии им изпратиха хеликоптери с подкрепления. Чувахме как машините се приземяват последователно. Робините, които не бяха напуснали дома, сега останаха в техни ръце.

Що се отнася до лагера, вратите му се затвориха отново. За по-голяма сигурност преместихме солидните лостове от външната към вътрешната страна, но посред нощ ония атакуваха с тежки трактори и събориха стената. Повече от стотина нападатели нахлуха на тълпи. Бяха въоръжени с пушки, а ние се биехме с полски сечива и цепеници. Само неколцина гадове паднаха ранени или убити. Врагът унищожи колкото си поиска от нас, после започна да насилва. Това трая през цялата нощ.

Група господари отведоха всички старици и мъже и ги застреляха между очите, сякаш бяха животни. И баба Досе беше между тях. Нямах представа какво стана с майка ми. На сутринта в кръвта по земята се търкаляха листове — документите за освобождение.

Нас, десетина момичета и млади жени, ни подкарали като стадо с някакъв камион и ни стоварили на летището. Там с грубости и тояги ни натъпкали в хеликоптер и ни издигнали горе. В онзи момент съм била в безсъзнание. Просто съобщавам онова, което ми разказаха по-късно.

Озовахме се в лагер, твърде подобен на предишния. Даже си помислих, че са ни върнали обратно. Наблъскаха ни вътре, като ни накараха да минем по стълбата на крепостните. Още нямаше обяд и работниците бяха на обекта; заварихме само деца и възрастни хора. Стариците дойдоха при нас озлобени и сърдити. В началото дори не разбирах защо всички са ми непознати. Оглеждах се за Йоуа.

Явно ги бяхме уплашили, защото си мислеха, че сме нарушили закона. Напоследък робите от колониите бяха започнали да бягат по градовете. Смятаха ни за размирници, които ще им навлекат само неприятности. Но все пак ни помогнаха да се измием и да се настаним близо до укреплението на крепостните. Казаха, че няма празни колиби; после ни уведомиха, че това било имението Зескра. Не пожелаха да чуят за случая в Шомеке. Не искаха да поемат и нашите грижи.

Спахме без подслон на земята. През нощта няколко асети прескочиха рова и ни изнасилиха. Никой не им попречи, наоколо нямаше жива душа да се застъпи за нас. Ние бяхме слаби и болни, за да реагираме. Едно момиче на име Абие опита да се съпротивява. Мъжете я пребиха до безсъзнание. На сутринта не можеше нито да говори, нито да ходи. Когато ни взеха, босовете не я пипнаха. И друго девойче бе зарязано — много добра работничка с белези по лицето. Докато ние се отдалечавахме, аз гледах към нея и изведнъж се сетих: това беше Уалсу, моята някогашна приятелка. Не бяхме се познали. Тя остана седнала сред праха, отпуснала тежко глава.

Пет от нас бяха заведени в голямата Къща на Зескра. Там, в крилото на робините, ми се върна замалко надеждата, понеже бях добре обучена за домакинска работа. Но тогава изобщо не знаех колко различни са местните богаташи. Сградата беше пълна с хора, със собственици и босове. Семейството бе наистина внушително — не един господар, както в Шомеке, ами десетки, заедно с цялата им свита роднини и гости. Тъй че тук имаше трийсет-четирийсет души откъм мъжката страна, още толкова в беца и над петдесет човека домашна прислуга. Оказа се, че ние трябва да се превърнем в жени за употреба.

Щом излязохме от банята, ни оставиха при робините със същото предназначение. В просторна обща стая за всички вече чакаха дузина компаньонки. Онези, които си харесваха работата, не се зарадваха особено, защото ни възприеха като съпернички. Други пък ни посрещнаха радушно, надявайки се да бъдем използвани на тяхно място, а те да идат в домакинството. Дадоха ни дрехи, за да не стоим голи през цялото време, и се опитаха да утешат най-младата, Мио — момиче от лагера, едва на десет-единайсет години, чието бяло тяло беше покрито със синкаво-кафяви натъртвания.

В стаята имаше една висока жена на име Сези-Туал, която ме изгледа иронично. Щом я видях, нещо в душата ми се пробуди.

— Ти не си от калта — каза тя. — Черна си като господаря Дявола Зескра. Сигурно си дете на някой бос, а?

— Не, госпожо, дъщеря съм на собственик. И на Бога. Наричам се Ракам.

— Май баща ти не е бил любезен с тебе напоследък — сви устни жената. — Няма да е зле да се помолиш на щедрата Мадона.

— Аз не се нуждая от милост — отвърнах.

От този момент нататък Сези-Туал ме хареса и винаги можех да разчитам на нейната закрила, ако ми беше необходима.

През повечето нощи ни изпращаха в мъжкото крило. Когато се даваха вечерни угощения и дамите напуснеха масата, идваше нашият ред. Караха ни да седим върху коленете на богаташите и да пием вино заедно с тях. После спяха с нас на кушетките или ни отвеждаха по стаите си. Мъжете от Зескра не бяха жестоки. Някои използваха насилие, но мнозина предпочитаха да мислят, че ни се харесват и че онова, което вършат, ни е приятно. Не беше трудно да ги удовлетвориш — едните, като проявяваш страх и им се подчиняваш, другите — като показваш, че им се отдаваш и се наслаждаваш. Ала част от гостите бяха по-специални.

Нямаше нито закон, нито пък негласно правило да не се наранява или убива жена за употреба. Дори и да не му изнася, от честолюбие собственикът не би го показал: предполагаше се, че има толкоз асети, че загубата на две-три бройки въобще не го интересува. И някои мъже, дирейки удоволствие в насилието, идваха в гостоприемни имения като Зескра, за да опитат късмета си. Сези-Туал, любимката на стария господар, можеше да си позволи да протестира пред него — сетне подобни хора не се канеха повторно. Но докато аз бях там, малката Мио, която дойде с нас от Шомеке, бе убита. Един посетител я завързал за леглото и толкова здраво я пристегнал през врата, че както правел секс с нея, тя се задушила.

Няма да говоря повече за тия неща. Казах, каквото исках. Съществуват истини, които не носят на човека нищо добро. Всяко познание е капка от морето, твърди моят приятел. Истина ли е и къде на света може да се докаже, че това дете е трябвало да умре по този начин? А истина ли е и къде по-точно, че то не е трябвало да издъхне така?

Често с мен спеше Ясео — мъж на средна възраст, който харесваше черната ми кожа и ме ласкаеше с обръщението „госпожо“. Наричаше ме още и бунтарката, понеже случаят в Шомеке се разглеждаше като бунт на робите. През вечерите, когато той не изпращаше да ме повикат, ставах прислужница…

Ето че изминаха две години от престоя ми в Зескра. Веднъж Сези-Туал дойде в стаята рано сутринта. Бях се върнала късно от леглото на господин Ясео. Нямаше много от другите компаньонки, защото снощи се състоя голям банкет и почти всички момичета бяха заети, Сези-Туал ме събуди. Имаше странна, къдрава и буйна коса. Спомням си лицето й, надвесено над моето, цялото обгърнато от къдриците.

— Ракам — прошепна тя, — асетът на един от нашите гости говори с мене и ми даде това. Казва се Сухаме.

Бях още сънена. Погледнах мръсната, изпомачкана хартийка, която ми връчи, и се прозях нетърпеливо:

— Не мога да чета!

Но щом се взрях по-внимателно, я познах. Беше документ за освобождаване. Моят документ за освобождаване. Навремето бях проследила как господин Ерод го попълни. Докато съставяше удостоверенията, той сричаше на висок глас, тъй че да знаем чии са. Припомних си сложните заврънкулки на първата буква от двете ми имена: Радосе Ракам. Взех хартията с разтреперана ръка.

— Къде го намери?

— По-добре питай онзи Сухаме. — Едва сега чух ясно думата и схванах какво означава: „от Хаме“. Беше парола; тя също знаеше това. Изведнъж се наведе още по-ниско и долепи челото си до моето, притаила дъх. — Ако мога, ще ти помогна.

Срещнах се с асета в един от килерите. Естествено веднага го разпознах: Ахас, който (заедно с Геу) бе любимецът на наследника Ерод. Слаб, мълчалив младеж с пепеляв цвят на кожата, той никога не ми беше правил впечатление. Имаше наблюдателни, остри очи. Когато двамата с Геу си бъбрехме, аз все си мислех, че е злонамерен. Днес ме гледаше някак особено, пак така наблюдателно, но безизразно.

— Защо си тръгнал с този собственик Боайба? — попитах го. — Не си ли свободен?

— Колкото и ти, скъпа.

Тогава не разбрах какво иска да каже.

— Нима Ерод не е могъл да защити поне тебе?

— Да, действително съм свободен — лицето му започна да се оживява и да губи първоначалната си мъртвешка безизразност. — Госпожа Боайба членува в Общността. Аз работя заедно с нея в Хаме. Опитвам се да издиря хората от Шомеке. Чухме, че някои от жените били в Зескра. Има ли и други такива, Ракам?

Гласът му беше мек и когато произнесе моето име, дъхът ми спря, буца заседна на гърлото ми. Аз се приближих и го хванах за ръката.

— Ратуал, Рамайо и Кео са още тук — казах. Момъкът нежно ме прегърна. — Уалсу е в лагера, стига да е жива.

Разплаках се. Не бях плакала, откакто Мио загина. Ахас също се обля в сълзи.

Поговорихме. И тогава, и сетне. Той ми обясни, че ние наистина сме свободни пред закона, но този закон не важи в именията. Правителството не се намесвало между собствениците и онези, които смятат за свои роби. Ако потърсим правата си, хората от Зескра можеха да ни убият — те се отнасяха към нас като към открадната стока и не искаха да се опозорят. Трябваше да избягаме (или да ни отвлекат) и после да се доберем до столицата, за да бъдем в безопасност.

Пък и не бяхме сигурни, че някой местен асет няма да ни предаде от завист или заради облаги. Сези-Туал беше единствената, на която напълно се доверявах.

С нейна помощ Ахас ни уреди бягството. Веднъж я помолих да тръгне с нас, ала тя заяви, че без документи ще бъде принудена все да се крие, а това ще е по-лошо дори от живота й в Зескра.

— Можеш да заминеш за Яйоуе — кимнах аз.

Жената се разсмя горчиво:

— Всичко, което знам за Яйоуе, е, че никой никога не се е върнал оттам. Защо да напускам този ад, щом ще попадна в друг?

Ратуал предпочете да не идва; тя беше любимка на красив млад господар и й харесваше да живее така. Рамайо, най-старата между нас от Шомеке, и петнайсетгодишната Кео пожелаха да дойдат. Сези-Туал разбра, че Уалсу е жива и работи на полето. Всъщност нейното бягство се оказа много по-сложно, отколкото нашето. Да изчезне от лагера бе направо немислимо. Остана й единствената възможност да опита през деня, под погледите на надзирателите и босовете. Трудно беше дори да се говори с нея, понеже стариците бяха недоверчиви. Но Сези-Туал успя да се свърже и моята бивша приятелка отсякла, че е готова на всичко само пак „да си види документа“.

Хеликоптерът на госпожа Боайба ни чакаше в края на голямо поле с наскоро прибрано геде. Бе късно лято. Рамайо, Кео и аз тръгнахме сутринта поотделно и в различно време. Тук не ни контролираха кой знае колко, защото и без това нямаше къде да идем. Зескра е толкова обширно имение, че даже някой роб да се отскубне, надали ще намери жива душа на много мили наоколо. Една по една ние се промъкнахме през нивите и горите, като вървяхме приведени и се криехме през целия път до хеликоптера, където ни посрещна Ахас. Сърцето ми биеше тъй силно, че едва дишах. Там останахме да чакаме Уалсу.

— Ето я! — седнала върху лявото крило на машината, Кео сочеше отвъд опалените стърнища.

Уалсу току-що бе напуснала горичката в отсрещния край на полето. Тичаше равномерно и тежко, не като човек, който е уплашен от нещо. Но внезапно спря. Обърна се. В първия момент така и не разбрахме защо. После забелязахме двама мъже, които излязоха зад сенките на дърветата подире й.

Тя не бягаше от надзирателите, водейки ги към нас. Напротив, хукна насреща им. Скочи срещу тях като дива котка. Ето че се чу сух пукот. Докато падаше, момичето повлече и единия от мъжете със себе си. Другият стреля още веднъж и още веднъж.

— Да влизаме — викна Ахас. — Веднага!

Ние се вмъкнахме в самолета и той се издигна нагоре тъкмо в мига, когато Уалсу направи огромния си скок към смъртта, към свободата.