Ъптон Синклер
Петрол (92)

III

Скоро след това Бъни прочете във вестника, че транспортният кораб „Бенингтън“ пристигнал в Сан Франциско с две хиляди войници от Сибир. Поделението на Пол беше между пристигналите; Бъни веднага се обади по телефона на Рут, каза й новината и я помоли непременно да му съобщи веднага, щом получи някакво известие. След два дни Рут му телефонира — Пол пристигнал в Парадайз. Беше петък и той реши да „съкрати“ следобедните си лекции и изхвърча с колата. Татко беше отишъл в Лобос Ривър и така пропусна първата среща.

Почти двадесет месеца бяха изминали, откакто Пол го нямаше, и Бъни беше много възбуден. От пръв поглед видът на Пол го порази, тъй като изглеждаше ужасно — слаб и жълт, куртката висеше на него като чувал.

— Ти си боледувал! — извика Бъни.

— Да, но сега съм по-добре! — отговори Пол.

— Пол, кажи ми как беше.

— Е, не беше разходка!

Изглежда, той сметна, че това ще задоволи и двамата — сестра му и приятеля му — след година и половина раздяла.

Бяха в къщичката на чифлика на Раскъм, където Рут и Пол бяха сложили основите на домакинството си. Беше време за вечеря и момичето бе приготвило богато угощение, но Пол не се реши да яде много сега — както каза, страхувал се да приеме добра храна. Докато седяха на трапезата, той им разказа за Манила, където били спрели, и за буря в Тихия океан, но нито дума за Сибир!

Разбира се, това не можеше да ги задоволи. След вечерята те настаниха Пол е едно кресло и Бъни каза:

— Слушай, Пол, аз се мъча да разбера тази работа в Русия. Споря с почти всеки, когото познавам, и разчитах да науча истината от тебе. Затова, моля те, разкажи ни точно всичко: какво ти се случи?

Пол седеше с облегната назад глава. Лицето му винаги е било навъсено, с голям нос и широка уста с устни, клонящи да увисват в ъглите. Сега, както бе измършавял, тази склонност бе подчертана и той приличаше на маска на скръбта.

— Какво ми се случи ли? — каза той бавно, както винаги, и след това като че ли направи усилие да си припомни: — Ще ти кажа какво ми се случи, сине. Аз бях отвлечен.

— Отвлечен! — извикаха и двамата в един глас.

— Да, точно така! Мислех, че постъпвам в армията, за да смъкнем кайзера, а бях отвлечен от няколко банкери на Уол стрийт и сложен да работя като стачкоизменник.

Рут и Бъни седяха, втренчили поглед в Пол, и чакаха да им обясни какво иска да каже с тези странни думи.

— Помниш ли нашата стачка, Бъни? Онези пазачи, които федерацията беше изпратила тук: яки мъже с много оръжие, добри топли дрехи, с мушами, качулки и всичко необходимо. Е, точно това правех и аз цяла година и половина: потушавах стачка за сметка на банкерите от Уол стрийт. Пазачите тук в Парадайз получаваха по десет долара на ден и ако не им харесваше, можеха да напуснат; а аз получавах тридесет долара на месец и фасул и ако се бях опитал да напусна, щяха да ме застрелят. Ето това бяха нагласили банкерите.

И отново настъпи пауза. Пол беше притворил очи и разказа част от историята си така, както виждаше нещата в ума си.

— Най-напред съюзниците заеха Владивосток. Стачниците държаха този град с много добро управление и всичко в отличен ред. Те не оказаха голяма съпротива — твърде много бяха учудени от нашето държане. Ние разстреляхме няколко пристанищни работници, които се бяха опитали да защитят една сграда, и стачниците им направиха голямо погребение с процесия: те донесоха червените ковчези пред американското консулство със знамена и ни попитаха защо сме убили техните хора. Това стана на четвърти юли, когато ние празнувахме деня на нашата революция; защо бяхме смазали тяхната? Разбира се, ние не можехме да отговорим: никой от нас не знаеше защо сме го направили; но малко по малко започнахме да разбираме.

Пол спря и дълго мълча, та Бъни помисли, че няма да продължи.

— Защо, Пол?

— Извън този град, край железопътната линия, имаше поле — мисля, че трябва да е било десет-двадесет акра, — затрупано до двадесет стъпки височина с най-различни материали: оръдия, снаряди, локомотиви, релси и машини, камиони — всичко, каквото може да помогне за водене на война. Някои от тези материали бяха в сандъци, а върху някои нямаше дори и платнище — стояха си на дъжда и бавно затъваха, някои от по-тежките материали бяха затънали на две стъпки в калта. Това бяха материали за стотина милиони долари, които били разтоварени от параходите с намерение да бъдат внесени в Русия; но революцията бе избухнала и те останали да лежат. Една от нашите задачи беше да ги пазим. Отначало, разбира се, ние мислехме, че всичко това принадлежи на правителството, но после малко по малко научихме историята. По начало английското правителство закупило тези материали за сметка на царското правителство, като взело от него облигации. По-късно, когато и ние се намесихме във войната, фирмата „Морган и с-ие“ откупила тези облигации от английското правителство и сега тези стоки принадлежали на Морган и ние бяхме смъкнали правителството във Владивосток, за да охраняваме тези припаси.

Отново настъпи пауза.

— Пол, сигурен ли си в това? — попита загрижено Бъни.

Пол се засмя, но с невесел смях:

— Дали съм сигурен ли? Слушай, сине. Те изпратиха експедиция от двеста и осемдесет души, които да осигурят движението по линията — най-различни специалисти, железничари, телеграфисти, кантонери, машинисти. Те всички носеха военна униформа и най-малкият им чин беше младши лейтенант. Естествено ние мислехме, че са част от армията, като всичките нас. Но те получаваха баснословни заплати и, бога ми, това не бяха армейски заплати, а чекове от банките на Уол стрийт! Видях десетки такива чекове! Това беше частна експедиция, изпратена да осигури движението по железопътната линия за сметка на банкерите.

— Но защо, Пол?

— Казах ти — за да потушат стачката, най-голямата стачка в цялата история, стачката на руските работници против земевладелците и банкерите! Тук-таме имаше групи бежанци, бивши офицери от царската армия, велики князе и техни метреси, земевладелци и техни семейства; те току се обединяваха и се провъзгласяваха за правителство, а наша задача беше да ги снабдяваме с оръжие и продоволствие; те си печатаха книжни пари, наемаха авантюристи, хващаха по някоя група селяни, „мобилизираха“ ги и това беше тяхната армия; ние ги превозвахме по железницата, а те смъкваха някое друго съветско правителство и избиваха още няколко стотици или хиляди работници. Такава е била моята служба през последната година и половина; чудно ли ти е, че съм болен?

— Пол, трябваше ли да убиваш хора? — попита Рут с треперещ глас.

— Не, мисля, че не съм убил никога. Аз бях дърводелец и единствените ми схватки бяха с японците, които уж бяха наши съюзници. Виждате ли, японците бяха там, за да грабят страната, и затова не искаха нито „белите“, нито „червените“ да спечелят. Първото, което правеха, беше да фалшифицират парите на „белите“: те внесоха милиарди фалшиви рубли и купуваха всичко, което им паднеше — банки, хотели, магазини, земи, — те ставаха капиталисти и разсипваха „бялото“ правителство със своите фалшиви пари. Те не бяха доволни от нашето присъствие там и от това, че ние наистина се мъчехме да помогнем на „белите“; те се бъркаха в нашата работа и имаше случаи, когато строявахме нашите войски и ги заплашвахме, че ако не се изтеглят в срок от пет минути, ще стреляме. Те непрекъснато дебнеха нашите хора: на три пъти стреляха и по мене в тъмнината един куршум мина през шапката ми, а друг през ризата.

Рут седеше със скръстени ръце и пребледняло лице. Тя виждаше тези куршуми да минават през дрехите на Пол ей сега! И това само засилваше нейната омраза към войната!

— Много от нашите момчета намразиха японците — каза Пол, — но аз не ги намразих. Аз си изработих философия от това — единственото нещо, което направих. Управляващата класа в Япония заграбваше половин континент; а онова, което грабеха бедните японски войници, беше заплата, по-малка дори от моята. Те не знаеха защо са там — те също са били отвлечени. Някои от тях бяха ходили в Америка и аз разговарях с тях и никак не ни беше трудно да стигаме до общи изводи. Така беше и с чехословаците и германците — с всички народности, които срещах. Уверявам те, Бъни, ако редниците бяха могли да си поговорят, нямаше да има никаква война. Но това се смята за измяна и ако някой се опита да го направи, него го разстрелват.